Величието на националния дух във Вазовата ода „Кочо" от цикъла „Епопея на забравените” (Анализ) Работни въпроси: 1. Какъв е конкретният повод за написване на цикъла оди „Епопея на забравените” и каква социална задача му възлага самият Вазов? 2. Кое обединява творбите в „Епопеята”? 3. Кой е главният герой в целия цикъл и каква трактовка на „триадата личност-народ-история” представя творецът? 4. Какво е мястото на стихотворението „Кочо”? На кого е посветено? Какво знаете за историческата личност Кочо Честименски? Как си обяснявате съзнателната подмяна на историческите факти и пренебрегването на документалната автентичност, за които творецът нееднократно е обвиняван? Какво цели? 5. Каква единна художествена идея е заложена в творбата? Можете ли да я откриете още на парактекстово равнище? 6. Как определяте в жанрово отношение стихотворението? Аргументирайте тезата си. 7. На какви части може да се раздели одата? • Каква е функцията на встъплението? • За какво разказва същинската част? Очертайте времепространството и участниците в събитието. • Коя част играе ролята на завръзка? Каква е ролята на диалога между защитниците на храма и какъв идейно-нравствен сблъсък представя той? • Къде са сюжетната и идейно-емоционалната кулминация? • Кой епизод бихте определили като сюжетен център и развръзка? 8. Как е подчертана извънмерността на Кочо? Как се постига митологизацията му? Цикълът „Епопея на забравените” от Иван Вазов е посветен на най-изявените личности и най-великите събития от епохата на Българското възраждане. Личности апостоли, изразили чрез себе си натрупаната духовна енергия на масата, провокирали съзнанието и дали тласък на волята на народа да открие своята извечна, дълбоко съхранена в родовата памет и в националния характер същност.
Възраждането ражда своите титани на мисълта и делото, но осъществяването на неговите големи задачи и цели става възможно, защото народът като цяло израства идейно до своите водачи и духовно съзрява за общия идеал – свободата. Така триадата „личност-народ-история” се превръща в основна философска концепция на целия цикъл, а народът – в главен герой и творец на историята си. И ако в одите „Паисий” и „Раковски” той реално не присъства – масата е цел, идеал и кумир, в името на когото личността променя историята, ако в „Левски” множеството е готово да следва своя водач, ако в „Каблешков” народът, вече преодолял духовните последствия от робството, е прогледнал и реабилитиран, то в „Кочо” отделният човек вече е узрял за свободата си и е готов да заплати нейната цена. Одата носи идеята за несломимия български дух и изключителния, граничещ с безумие, народен героизъм, въплътен в образа на Кочо Честименски.
В стихотворението намира израз сливането между отделната личност и общността, равновесието между индивидуален и масов подвиг. Това е заложено още на паратекстово равнище, в заглавието („Кочо”), което насочва вниманието към конкретен герой, и в подзаглавието, чиято роля е не само да посочи времето и мястото на действието („Защитата на Перущица”), но и да внуши масовия героизъм на перущенци. От една страна, Кочо носи характеристиките на множеството – макар и назован, той е един безименен герой; от друга – той е ярко индивидуализиран и драматично откроен, фокусира върху себе си ужаса и възторга от най-трагичната и най-героична изява на българския дух.
Наличието на ясно откроена лирическа и епическа част на творбата прави трудно еднозначното й определение в жанрово отношение и дава основания да се разглежда и като ода, и като поема. Стихотворението започва с кратко, но силно емоционално встъпление, в което се преплитат героични и трагични интонации. Обръщението, реторичните възклицания, разгърнатите антитези и поредицата от безглаголни изречения открояват величието на епохата в нейното противоречие:
О, движенье славно, о, мрачно движенье,
