120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
- Навигация на страницата:
- Левски – „Икона” на освободителната борба или Светостта на човешкия дух
- Работни въпроси
| IV. Заключение
Чрез одата Вазов очертава мащабите и значимостта на делото на Левски и го показва като част от извечната и всемирна борба за свобода; разкрива влиянието на отделната личност върху народното съзнание и ролята й в историческото битие на нацията; утвърждава саможертвата като универсална мяра за безсмъртие и непреходност, митологизира образа на Апостола и го превръща в символ на епохата, на нейната героична трагична същност. Левски – „Икона” на освободителната борба или Светостта на човешкия дух (Анализ на Вазовата ода „Левски” от цикъла „Епопея на забравените”) Работни въпроси: 1. Как обществените реалии след Освобождението предопределят смисловите посоки в „Епопея на забравените”? 2. Защо цикълът се отваря с одата „Левски”? 3. Какви смислови пластове се очертават в монолога, каква е ролята му за разкриване на вътрешната същност на героя? 4. Как съпоставката с живота и делото на Спасителя работи за утвърждаване на представата за светоста на Апостола? 5. Защо авторът въвежда мотива за предателството? 6. Каква е функцията на лирическото отклонение във финала на творбата? 7. Как е внушена идеята за безсмъртието? Създадена през първото десетилетие след Освобождението, „Епопея на забравените” откроява творческите търсения на Иван Вазов, обусловени от времето. Новите социални реалии – отварянето към света, рязката поляризация на общественото пространство, разколебаването и дори изчерпването на възрожденските идеали – всичко това изправя българина пред необходимостта да осмисли себе си и своето място в човешката история, да изгради опори на националната си идентичност, да преодолее комплекса от историческата си изостаналост. Чувствителен към всичко, засягащо българското съзнание, Вазов долавя потребността чрез творчеството си да „конструира такъв образ на българската история и българина в нея, с който, съхранявайки го като „историческа памет” народът да може да живее в самоуважение и със самочувствие сред другите” (А. Дамянова). Историята е тази, която задава ценностните измерения на националното битие, нравствените ориентири на настоящето и основанията за бъдещето. Неслучайно поетът се обръща към недалечното минало, към епохата на Възраждането, за да проследи етапите на народното пробуждане от първите прояви на национално самосъзнание до величавия подвиг на опълченците при Шипка, да потърси в поривите и вълненията на епохата върховите проявления на националния дух, да даде свой отговор на драматичните въпроси, които времето поставя. Вазов подхожда към тази епоха не толкова от историческа, колкото от философска и морално-етична позиция. Прославяйки в цикъла величавото и възвишеното в делата на духовните водачи на народа, поетът утвърждава силата на духа и достойнството като иманентни качества на самия народ. Чрез „Епопеята” той създава национален мит, търси мястото на своя малък народ в голямата човешка история, превръща недалечното минало в абсолютна мяра за национално величие. Независимо че някои от събитията, претворени в „Епопеята”, са отдалечени само на десетилетие, времевата дистанция е епопейна, ценностно обусловена, миналото е обговорено като епоха „тъмна, непозната”, основната темпорална единица в цикъла е век. Тази дистанция предопределя начина на изграждане на образа на миналото „като един свят на титанични личности и дела” (М. Цанева), обуславя композиционния принцип на цикъла. Не историческата последователност на събитията и героите, а значимостта и величието на делата ш отрежда мястото им в „Епопеята”. Неслучайно цикълът се отваря с одата „Левски”. Като личност и дело Апостола на свободата синтезира най-ярките черти на времето, висшите нравствени добродетели на епохата. Името му е синоним на безкористна служба на народа, на жертвеност и себеотрицание, „икона” на освободителната борба. Като първо произведение от цикъла, одата разгръща неговите основни смислови посоки, очертава характерните особености на избрания от Вазов творчески подход, начина на изграждане на образа, лирическия синтаксис. В текста, както и в останалите произведения от сборника, се задават двете темпорални измерения – времето на миналото и времето на потомците. Връзката между тях е осъществена от лирическия говорител в позицията му на обговарящ и оценяващ, на осмислящ и съпоставящ. Това е избраната позиция на преклонение и възхищение. Поетът не просто изгражда образите на духовните водачи на българите, не просто очертава екстремални събития от историческото битие на народа, но ги осмисля в един универсален етико-философски план, изгражда основни понятия за човешко социално живеене. В този смисъл въвеждащият монолог на Левски в одата е увод и към цялата „Епопея”. В него са експлицирани основни историко-философски проблеми – за връзката между индивидуалното и колективното битие, за нравствения избор на личността, за индивидуалната отговорност към времето и историята, към народа и самия себе си в условията на една робска действителност. Именно робството и поривът към свободата задават смисловите граници на епохата, обуславят оценъчната позиция както на героя, така и на лирическия говорител (т.е. авторовата). Те са причината за преосмисляне на устойчиви понятия и норми. Още началното изречение на монолога настоява за такова преосмисляне: Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|