120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Кръстовден мина. По поля и дома
се работи привършваха. Ей острий горняк повя: гората пожелтя, напуснати посърнаха полята. Използването на експресивни образност и лексика, провокиращи представата за отмиране на жизненото („гората пожелтя”, „посърнаха полята”), за самотност и пустота („напуснати... полята”), за прииждащо ново, студено и враждебно начало („острий горняк повя”), предполага разгръщането на адекватна лирическа ситуация. Но както в цялата поема, персонифицирането на природния образ „оглежда” не близкия сюжетен план, а онова, което протича под привидната му повърхност (в душите и съзнанието на героите) и което маркира сбъдването на отдалечени във времето, но неотменими събития. Така настъпването на есента, замирането на трудовото и духовно оживление не засягат сърцето и мислите на Ралица. Ведра и жизнерадостна, огряваща всички с лъчезарната си усмивка, преизпълнена с радост и доволство, тя посреща „китни свати”, изповядва „що й лежеше драго на сърце”, трепетно очаква сбъдването на моминските си мечти и копнежи. Ала слънце, що за едни тъй драголюбно грей, на други мрак сгъстява на душата. Използвайки отново антитезата, Славейков деликатно напомня, че духовните измерения на щастието често имат контрастни проявления. И че ако постигането на съкровената радост донася на едни лична удовлетвореност, у други предизвиква драматични и мъчителни състояния. Алегорично-метафоричната образност („мрак сгъстява на душата”), светлинното противопоставяне (слънце – мрак), изразителната определителност на глаголната форма „сгъстява” и самото преимуществено ориентиране към психологическите форми показва, че вниманието на твореца се съсредоточава не върху привидните, а върху вътрешните форми на случващото се. Ведрата и жизнерадостна нагласа, обвързана с пресъздаването на делничното, но същевременно и изключително в живота на Ралица, се подменя от тягостното и мъчително въздействие, съпътстващо драматичната обостреност на Стоичковото същество. Разкриването на трескавата напрегнатост („Ни сън за него имаше, ни отдих./И скиташе се все навъсен той ...”), на градиращите в душата му яд и озлобление („на целий свят като че гневен”) недвусмислено свидетелстват за „острия” повей на „горняка”, но този път в друг, символно-функционален аспект. Обвързано изцяло с емоционално-психологическия план, личното нещастие активира всички най-тъмни, примитивни и архетипни нагласи в природата на героя. То постепенно оттласква човешкото и го замества с животинското. Изграждането на семантично ядро, което предизвиква асоциации с хищническата първосъщност („все дебнеше”, „падна сгода”, „излеком пристъпи”) естествено отвежда към идеята за предстояща жертвеност, за планирано похищение. Срещата между Ралица и Стоичко има не само ключова композиционна роля (кулминация в открития спор между двамата), но и определяща функция в разгръщането на конфликта „щастие-нещастие”. В етапите на неговото развитие се „оголват” истинските причини за разнозначните усещания на героите – несъвместимите ценностни модели, противоположните житейски мерки. В драматична борба влизат възгледите за материалната значимост на нещата и антиподното ревностно отстояване на духовните и емоционални потребности. За Стоичко скъпият армаган – „огърлица рубета” – грижливо пазен в пазвата, носи висш смисъл. За Ралица подобна стойност притежава сърцето, което не е „пита”, „то не се ломи”. Като духовната си посестрима Гергана от „Изворът на Белоногата” героинята също нито може, нито желае да се поддаде на вещното изкушение. За нея пълнотата на сърцето, охолството на душата са много по-значими от материалните предлагания. И въпреки че, подобно на везира, и Стоичко демонстрира властническа самоувереност, повелително поведение, Ралица непреклонно (макар и с известна тревога и страх) отстоява емоционалния си избор. За разлика от везира обаче, който зачита и се съобразява с личностните права на Гергана, Влаха не е способен на подобен нравствено-етичен жест. Накърненото му честолюбие, неутолените му мъжки инстинкти, породените от тях чувства на засегнатост и душевна неудовлетвореност предизвикват задействането на тъмните му страни, раждат пъклени кроежи, активизират престъпните му амбиции: След нея дълго, дълго гледа той и недобър гореше плам в очи му. И паметта му мисли зли обзеха. Акцентирайки върху психологическите детайли (очите, паметта, мислите), Славейков регламентира нивото, на което продължава да се разгръща конфликтът, равнището, на което се осъществява сблъсъкът между щастието на едни и нещастието на други. Разширяването на времевите и събитийните граници – „Много дни/се оттогава минаха – и много неща през тия много дни.” – е използвано от автора неслучайно. Чрез ретардационния подход то не само позволява отзвучаването на чувствата, породени от драматичното противостоене, но предпоставя и идеята за неизменната и обсебваща сила на всичко, което се разиграва в душата на Стоичко. Смяната в емоционално-интонационните внушения (от мъчително напрегнати към овладени и разведряващи) и в случая се постига чрез природното въвеждане. Отиващата си зима, уханието на млада пролет разпростират ободряващото си въздействие върху предстоящия събитиен план. Но дори и в случая отново контрапунктно се прокрадва мотивът за продължаващата в душата на Стоичко „мъглива есен”. Тя бележи впоследствие развоя на много съдби. Въпреки че в своето щастие Ралица и Иво остават привидно незасегнати от неприкритата враждебност и агресивните помисли на героя, точно загърбването на реалните опасности обрича и двамата на жертвеност. И ако в „Изворът на Белоногата”, с мъдро предусещане, двамата млади правят опит да се предпазят от възможните посегателства на съдбата („ – Късно е, либе, за китка; (...) време е сега потайно,/грозна, невярна полунощ; /.../ веди прелитат край нази, -/змееве, змейски духове/и самодиви-нощянки, -/ще видят, ще ни завидят!”), то в „Ралица” този предохранителен инстинкт е потиснат: Зовеше я той „мое пиле”,... - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - И не смъгли му щастието нищо - ни думите на Ралица, когато тя за Стоичка всичко му разправи, ни тъмний негов поглед, изпод вежди при всяка среща мятан неприветно. В логиката на поемата са пренебрегнати и други съдбовни предупреждения. Като зъл знак природната фъртуна „блъскаше, виеше и свиреше през ниския комин”. Използваното сравнение „като пътник закъснял” от своя страна провокира асоциации за прииждането на отлагани във времето, но незабравени в паметта предумисли. Затворени в рамките на битовия си и емоционален микрокосмос, обсебени от всепоглъщащо щастие, Ралица и Иво сякаш са заключили сетивата си за възможната агресивност на света. От това произтича трагичната им жертвеност, с това е обвързана съдбовната им заблуда. Прекрачил границата на домашния праг (разделителна ивица между защитения и хармоничен вътрешен свят и враждебното външно пространство), Иво се отправя към своята гибелност. Неуспяла да го спре, Ралица поема към мъченичеството си. Развитието на конфликта от драматичен в трагедиен е художествено доказателство в подкрепа на тезата за крехкостта и относителността на човешкото щастие. Нечакан и непредвиден, престъпният акт преобръща житейските плоскости и доказва ранимостта на духовните ценности. И въпреки че Стоичко, посягайки на чуждото щастие в опита да компенсира личното си нещастие, не намира покой и не възстановява душевното си равновесие, самата възможност за мигновено унищожаване на сбъднатите радости провокира мисълта за нуждата от защита и предохраняване на вече постигнатото. Съдбовната промяна в емоционалния и екзистенциален план от живота на Ралица сам по себе си е внушение за относителността на човешкото щастие. Загубила най-ценната си опора и най-жадуваното си притежание, тя остава сама сред голямата бездна на страданието. Но разкъсвана от мъчителни въпроси („Божичко, нима!”), потънала в пустотата на болката и безвремието („През сълзи тя не биде пролетта,/в тъга не сети лятото как мина...”), героинята продължава да бъде подвластна на великата логика на битието – щастието и нещастието неминуемо следват едно след или вървят едно с друго: ...Есента доби тя момчана рожба - радостна сълза во пороя на скърбите й падна. И въпреки несретническата си битовоповседневна орис („Живей сиротно с своето сираче/живот неволен тя сега. Радей/по чужди къщи, бъхти се весден...”), в епилога героинята е представена като символен носител на идеята за противоречивата същност и вечното единение-разполовяване между радостта и мъката, между постигането и загубването, между щастието и страданието: Но в ваклите очи на свойта рожба, когато тя се вгледа и познай в тях Ива – до сърце си го притисне, и пак оная хубава усмивка на устните й цъфва... Поетически осмисляйки вечни в човешкото съществувание закономерности и процеси, Славейков провокира и утвърждава оптимистичната теза, че в живота след всеки миг на емоционална покруса следва духовно въздигане. И че едно от най-драгоценните достижения на личността е умението да се устоява в моментите на изпитание, да се пребъдва с душа „от живота ненадломена”, „с несломено сърце”. Така чрез смисловите послания на творбата, той защитава и присъщата за модернизма идея за надмогването на болката като залог за духовно самопостигане, за страданието като познание и извисяване на личността. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|