120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Като оназ вечерница в небето,
една бе в село Ралица девойка; и цяло село лудо бе по нея. Представата за изключителността на девойката се изгражда и развива чрез множествеността в посоките на оценъчност – като позиция на говорителя („една бе”), като колективна реакция („цяло село лудо бе по нея”), като съизмерване със съвършенството на вечния природен универсум („като оназ вечерница в небето”). Идеята за „особеността” на героинята е подчертана и от нейната сирашка участ. Съотнесен към фолклорната практика, този детайл поражда предусещане за предстоящ щастлив развой в житейската й орис, за емоционално и екзистенциално компенсиране заради изпитаното страдание. Така още с първоначалната характеристика на девойката творецът провокира очаквания, определени от стереотипите на културната традиция. Идеята за сбъдващата се емоционална и житейска компенсация сякаш наистина е функционализирана. Още в експозиционната част Ралица е пресъздадена като изключителен носител на представите за личностна значимост, за колективно признание, за всеобщо „пожелаване”. Превръщането й в център на масовото привличане („...спреваряха се кои през кой бода/да й напий; а в празник на хоро,/кой не луди до нея да се хване?”), открояването й като образ с магнетична, притегателна сила („Че модрия й поглед бе западнал,/като мъгла, на всички на душата/и мислите им все около нея/се вияха...”) естествено предполага постигането на емоционална пълнота в душата й, на лична удовлетвореност и щастие. Акцентирайки върху колективното й „оглеждане”, върху възхитата и искреното й възвеличаване в съзнанието на другите (двукратното повторение на народнооценъчния израз „Блазе й... Блазе...”, още в тези встъпителни строфи авторът обаче загатва неуточнеността на очакваната житейска перспектива, относителността на съществуващия в момента духовен статус. Позоваването на изстрадания екзистенциален опит и на натрупаната житейска мъдрост („Блазе й... Ех, кабил ни край не е/на хубаво да боди тая хубост.”) маркира отварянето на една нова смислова и събитийна насока, която впоследствие обема цялото съдържание – за променливостта в миговете на човешко щастие и нещастие, за усъмняването, че „многото хубост е наистина на хубаво”. Макар и анонимно заявена, точно тази скептична позиция става предвестник на последвалите драматични и трагични събития. Неслучаен е фактът, че именно след това ненатрапчиво, но съдбовно предупреждение авторът въвежда образа на Стоичко. Самото разместване в пластовете на представянето (запознаване първо със Стоичко, а не с Иво) свидетелства за неговата смислоопределяща роля. Непосредственото позиционно обвързване на влаха с предшестващите реплики асоциативно възбужда представата за съотносимост на героя към колективното предусещане. В логиката на линията „щастие-нещастие” образът на Стоичко притежава нееднозначна функция. Съизмерен с модела на патриархалните стойности („заможен и личен ерген, един на майка и баща”), той би трябвало да бъде най-достойният и подходящ жених за Ралица, да е носител на перспективата за нейното щастие. Но, както често става в житейската и културна практика, именно той е непожеланият, отхвърленият, пренебрегнатият, този, който направлява идването на нещастието. Разминаването между всеобщо и индивидуално в признаването на ценностите, сблъсъкът между рационално значимото и емоционално потребното полага основите на един неразрешим и в крайна сметка гибелен конфликт. Защото: ... ней сърцето беше дало вест и тегнеше душата й към други... От активизирането на духовните същности, от подмяната на социално-битовите с етико-естетичните ценности („примамили я бяха.../на Ива Бойкин ваклите очи/и думите му благи.../...Вреди ли невреда,/че сиромах е Иво!”) започва трънният път на Ралица към страданието и жертвеностга. Оттук бележи началото си и процесът на последователно редуване на опозициите радост и мъка, щастие и нещастие в съдбите на героите. Привидно потвърдил възможността за постигане на щастието (чрез опоетизирането на хармоничната връзка между Ралица и Иво и чрез представата за тяхното ненарушимо единение: „лоза се окол явора обви - /около Ива Ралица девойка!”, поетът веднага контрапунктно въвежда природно описание, разколебаващо установеното очакване: Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|