120 литературни разработки

Деформацията на възрожденския обществен идеал в образа на Бай Ганьо

Изтегляне 2.95 Mb. страница 54/101 Дата 28.05.2023 Размер 2.95 Mb. #117864

Деформацията на възрожденския обществен идеал в образа на Бай Ганьо (Анализ на Алековата творба „Бай Ганьо”) Работни въпроси: 1. Как е интерпретиран мотивът за пътя и пътуването в Алековата творба? 2. Как присъства опозицията „свое-чуждо” в произведението в сравнение с ценностната й натовареност през епохата на Възраждането? 3. По какъв начин втората част на творбата актуализира възрожденската идеологема за „пътя завръщане”? 4. В какво се изразява Бай-Ганьовата мимикрия спрямо културните маркери на своето и чуждото? 5. Как се извършва деформацията на възрожденския обществен идеал чрез ценностното му преобръщане в образа на бай Ганьо? 6. Кои са възрожденските митологеми, които знаково присъстват в поведението и речта на Алековия герой, прикривайки липсата на личностен и обществен морал? Когато през 1895 г. Алеко Константинов издава своите дванадесет истории, чийто главен герой е Бай Ганьо, той ги обособява в четири части – „Бай Ганьо тръгна по Европа”, „Бай Ганьо се върна от Европа”, „Бай Ганьо прави избори” и „Бай Ганьо журналист”. В литературната памет на четящите поколения обаче това авторово разделение се трансформира в две смислово и знаково обособени части – „Бай Ганьо в Европа” и „Бай Ганьо в България”. Това на пръв поглед незначително и лесно обяснимо явление е твърде показателно за начина, по който българинът възприема Алековия герой. Той се срамува от него, смее му се, дори плаче, когато вижда неадекватността му в чужда културна среда („Бай Ганьо тръгна по Европа”). От образа на героя в условно наречената втора част „Бай Ганьо в България” българинът се ужасява, отвращава и „мълчи”. Белезите на това „мълчание” можем да проследим при вторичната фолклоризация на образа – като герой на многобройни анекдоти и вицове. Тя го поставя в конфликтна ситуация винаги в чуждата културна среда и никога в културното пространство на своето. Като олицетворение на националните ни черти и характер Бай Ганьо най-често трябва „да се пребори” – с англичанина, с американеца, с французина и т.н. От тези състезания героят винаги излиза победител, благодарение на прагматизма, хитростта и способността си да лавира и да се възползва от ситуацията. Той е също толкова нахален, груб, „простак” спрямо европейския културен етикет, колкото и в Алековата творба. Българинът обаче компенсаторно неутрализира „некултурността” на Бай Ганьо, акцентирайки върху качествата му, които го правят победител. Често дори същата тази „некултурност” е главната причина за Бай-Ганьовия триумф. Смеховата култура пък е тази, която превръща негативите на Алековия пътуващ „европеец” в позитиви. Чрез това преобръщане своеобразно се компенсира уязвеното от критичното изобличение на автора национално самочувствие. Като изваден от националния и регионален културен контекст на Балканите и положен в този на европейското, Бай Ганьо наистина се намира на границата на две култури (Н. Георгиев). Той не познава цивилизационните кодове на чуждото, каквито са езикът, облеклото, етикетът (нормите на хранене, регламентацията в общуването) и поради това ги разпознава като враждебни и заплашителни. Това от своя страна провокира у него стремежа към тяхното умишлено омаловажаване и отрицание, извършвано винаги чрез сравнението и утвърждаването със своето и познатото. Европа очаква от Бай Ганьо да приеме и да се научи на нейния културен модел, да се цивилизова. Той обаче отказва да възприеме чуждото по друг начин, освен като заплаха за изгубване на собствената идентичност (отзвук от възрожденския светоглед на българина). Формираните през периода на османското владичество нагласи и черти на националния ни характер предполагат именно изолация, затваряне в собствената културна общност и мислене за чуждото в контекста на враждебното, застрашителното, асимилаторското. Тези нагласи все още живеят в съзнанието на следосвобожденския българин, какъвто е Бай Ганьо, но в образа на героя, извадени от историческия контекст, който ги е породил, те получават своята деформация. Героят обаче добре ги познава и използва – както по отношение на европейците, така и по отношение на сънародниците си в странство. Отказал да разбере различието на европейската култура и да я опознае, той следва единствено своя чисто прагматичен интерес, който мимикрира чрез външното използване на културните й знаци. Националната и регионална ограниченост в светогледа на героя е ясно различима в текста на „Бай Ганьо тръгна по Европа”. Но в него ясно различима е и авторовата позиция, приемаща категориите на европейското като еталон и критерий, спрямо който се обговаря и оценява своето, българското. Рецидивите на робството, провокирали формирането на определени светогледни нагласи у българина, обясняват, но не оправдават неадекватното поведение на Бай Ганьо. И в този смисъл показателни са поведението, реакциите и оценките на другите присъстващи българи. Голяма част от конфузните ситуации, в които изпада героят на Алеко, са плод на различията в духовните кодове, на разминаването в културните езици, но и на липсата на гъвкавост, на способност за преоценка и промяна (самият бай Ганьо като че ли не се променя – външният му облик, възрастта му, замаскирана под неангажиращото „бай”, са като че ли консервирани). Негативните черти в образа се допълват от грубия прагматизъм, издигащ „келепира” като основна цел, независимо от средствата за постигането й. Той обаче е „замаскиран” под формата на традиционната за българина практичност. Бай Ганьо мимикрира не само спрямо чуждата култура, но и спрямо своята. Експлоатирайки изградените през епохата на Възраждането модели и светогледни нагласи, в културното пространство на Европа той гони единствено грубия прагматичен интерес, а в пространството на своето – желанието за власт. Ако в Европа изглежда нелеп, смешен, дори жалък, то в България героят претърпява трансформацията от невинен простак в морално чудовище. Ако в чужбина за него ролята на непознаващия Европа балканец е удобна, тъй като го лишава от необходимостта за преоценка на своето при срещата с чуждото, то също толкова удобна му е ролята на европеец в културното пространство на своето. Не разбрал различната култура, пред сънародниците си той демонстрира точно обратното, използвайки знаците й на чисто външно ниво – в облеклото и езика. Неведнъж е отбелязвано, че ярката специфика на персонажа е постигната до голяма степен чрез облеклото и речта му, функциониращи в творбата като културни и етномаркери. Подчертавано е и силното присъствие на турцизми, диалектизми и вулгаризими в речта му, които знаково го затварят в рамките на балканското, на регионално обособеното и го отпращат към архаизма на една исторически отминала и изживяна епоха – тази на османското владичество. Непознаващ и невладеещ богатството на собствения си език, Бай Ганьо афишира пред другите културното първенство на българите чрез делото на Св. Св. Кирил и Методий, деформирайки по този начин една от възловите възрожденски митологеми. За него чешкият език е развален български, така, както и сърбите са сърбеещи се българи. Героят вписва реалностите в рамките на една друга възрожденска митологема – тази за славянското братство, като така отказва те да бъдат различени и опознати. Презрителното му отношение към унгарския език, интерпретиран като „хеке-меке” и свеждането на виенчани до „гут моргин и все пари искат” го показват като лишен от сетива за различното. Непризнавайки на другите правото на тяхна културна и национална специфика, той ги свежда, претегля и оценява единствено в параметрите на ограниченото си познание. Достатъчно е съобразителен обаче, за да разбере, че езикът работи като културен маркер и го използва при завръщането си в родината. За него не е важно познаването или владеенето на чуждия език, а симулирането на такова. Ето защо при завръщането си от Европа той заявява своята „европеизация” с прословутото: "Ех, Пратер, Пратер!” и с новата си вратовръзка. Неслучайно именно думата „родина” прозвучава грешно „преведена” от устата на Бай Ганьо. В рамките на възрожденската национална идеология и менталността на българина понятието родина е в най-голяма степен сакрализирано. Под неговия знак минава целият период на национална идентификация и националноосвободителни борби. Образът на майката родина е централен за възрожденската ни литература. Чрез карикатурния превод на словото в речта на Бай Ганьо то като че ли се профанира, десакрализира и възрожденският национален мит се развенчава. Непроменената същност на регионално ограничения в светогледа си балканец е маскирана както чрез чуждо звучащото слово, така и чрез вратовръзката, която като нововъведение в облеклото е знак на европейското. Както на тръгване Бай Ганьо е навлякъл над потурите, пояса и домашно тъканата риза европейското облекло, продължавайки да носи калпака си, така със завръщането е добавил вратовръзката. Следвайки законите на мимикрията, Алековият герой превръща дрехите и речта си в своеобразна културна амалгама, целяща да прикрие неподатливостта, закостенялостта и липсата на идентичност, разбирана като липса на принадлежност към определени стойностни и морални ориентири – личностни и национални. Така е описан героят и от разказвача: „Същият бай Ганьо, както си го знаете, преди да тръгне за Европа; с тая разлика само, че си турил вратовръзка и освен това, сега има и по-импозантна външност, и чувство за собствено достойнство и преимущество пред окръжающите. Човекът врял и кипял из Европа, Европа му станала като таквоз...като нищо”. Освен от претенцията, че е познал чуждото и различното, Бай Ганьо по нищо не се различава от затворения и апатичен към новото драгалевски шоп. Овчарят, който гледа как пред очите му се издига новият облик на българската столица, е толкова „вкопан” в строго обособеното си затворено пространство, че не желае да види новото, да го опознае и да стане част от него. Аналогично е и поведението на Бай Ганьо. Въпреки че той упорито изгражда образа си на пътувал и знаещ, героят всъщност никога не е напускал регионално ограниченото пространство на своето. Той го е носил навсякъде със себе си, не е излизал извън атмосферата на балканското. Пътуването му обозначава единствено географско преместване в пространството и като такова е отрицание на идеята за пътя. Това обаче не му пречи да припознае като своя ролята на културен мисионер спрямо непътувалите и да превърне своето пътешествие в част от мита за собствената си личност. И тук Бай Ганьо използва работещ в българското съзнание модел за личностно оценностяване – посещението на Божи гроб или хаджилъка. Тъй като самият акт на пътуването се осмисля като изпитание в съзнанието на българина, пребиваването „там” е достатъчно, за да придаде на извършилия го достойни за уважение качества и да му заслужи почитта на другите. Аналогично значение придава на своето пътуване и Бай Ганьо. Него той използва като възможно най-силен довод в споровете със „съмишлениците” си, когато заявеното от него познание се разминава с демонстрираното на практика: „Ами как се говори бе, келеш. Ти мене ли ще ме учиш!... Ти знаеш ли кой съм аз? Ти знаеш ли, че цяла Европа съм изходил? Не съм като тебе дърво! Ти знаеш ли, че туй Иречек-Миречек ей тъй – зяпнали са ме слушали, като им заприказвам. Мен англичани, мен американци ихтибар са ми правили в Дрезден... че ти ли на ум ще ме учиш?...”. Ако речта на Бай Ганьо в първата част е елемент от регионалния му колорит, пораждащ леко негодувание и насмешка у спътниците му, то във втората част тя се превръща в словесен еквивалент на тоталния му нравствен цинизъм. От образа на смешен, нелеп груб балканец, попаднал в Европа, персонажът „еволюира” до морално чудовище в родината си. Той се оказва чужд на всякакво разбиране за национално достойнство, институционален ред, обществен дълг и личностен морал: готов е да пее пред чехите патриотични песни, да се хвали с „Крума и Симеона”, с победите на българското оръжие, да тика в очите културното първенство на българите, да използва възловите възрожденски митологеми, да играе на патриот. От текста на „Бай Ганьо се върна от Европа” става ясно обаче, че националният и патриотичният идеализъм на предосвобожденската епоха по никакъв начин не е намерил отзвук в ценностната му система. Неслучайно Алеко влага в неговите уста станалата крилата фраза: „Идеали! Бошлаф!”. Верен единствено на безогледния си прагматизъм, Бай Ганьо като че ли остава недокоснат от идейните повеи на времето. Възраждането като епоха на формиране и защита на стойностните измерения и категории на българското, на изграждане на национално самочувствие носи небивал в съвременната българска история духовен и идеен заряд. Понятията родно и родина се сакрализират в българското съзнание, поставяйки на първо място обществения дълг към България като единствен критерий и мяра за моралния облик на личността. Саможертвата в името на родината, отдаването със слово и дело на нейната кауза поставя в българския пантеон имената на възрожденските дейци. Те се превръщат в емблематичен обра на най-ценностните за националното ни съзнание категории. Връх на идейните духовни революционни движения, чиято цел е осъзнатата необходимост от свобода, е Руско-турската, наречена Освободителна война, в която духовният и борбен/воински потенциал на българите намира своята най-пълна реализация и оставя в историята ни безпримерни подвизи на храброст и величие. По същото това време, Бай Ганьо и бай Михал са били заети да ограбват изоставяните турски села. Оттогава бай Михал е натрупал богатството си, а Бай Ганьо – спечелил водениците си („Бай Ганьо се върна от Европа”). Величавото със силата на духовния си идеализъм време е отминало, „лудостта” и опиянението от Освобождението са стихнали и са извикали на историческата сцена личности от типа на Бай Ганьо и бай Михал. Настъпва времето на „дребните характери”, на изплуващите от социалното дъно Гочоолу и Дочоолу. А това време изисква концентрация на интелектуалната и обществената енергия за институционално изграждане на новоосвободената държава. Осемдесетте и 90-те години на XIX в. са именно десетилетията, в които се полагат основите на съвременната българска държавност. Това предполага създаването на конституция, формирането на политически грамотна прослойка, която да направи функционални сферите на изпълнителната, съдебната и законодателната власт. Понятия като граждански и конституционни права, изборна власт, парламентаризъм звучат екзотично чуждо на българина, който поколения наред е водил безправно съществуване в рамките на една полуфеодална, полумодернизирана османска държава. Той тепърва трябва да ги изпълва със съдържание и да преосмисля собствената си обществена роля като поданик на държавата. Преминаването от родовия патриархално-правен кодекс, затворен в рамките на селската общност, към правната нормативност на държавните закони (по същество плод на чужда културна система) се оказва мъчителен и трудно осъществим процес. Трудността се увеличава и от това, че ролята на „институционални строители” на държавността изпълняват личности, лишени от обществен морал и съзнание за дълг към родината. Самите те носят робската психика на масата и за тях ценностите, заложени в най-модерната и либерална за времето си конституция, са също лишени от съдържание. Водени от грубия си прагматичен интерес, те налагат своята представа за държавната власт като власт на бруталното насилие – морално и физическо – на корупция, финансови и законови злоупотреби. Възрожденските идеали за справедлива законова власт, за святост на обществения дълг към родината получават своето тотално опровержение чрез картината на политическия и обществен живот, обрисувана от Алеко. Героят на новото време става неговият герой – Бай Ганьо. Неслучайно авторът поставя персонажа си във възловите сфери на обществения живот – местната власт, „депутацията”, журналистиката. Изпраща го дори в царския дворец като народен представител. Показва го като съизмерим по социално положение с личности от ранга на Константин Величков. Фамилиарността, арогантността, лицемерието и прагматизмът правят Бай Ганьо вече не некултурен простак, достоен за снизходителна подигравка, а нравствено чудовище, обществено зло, подкопаващо ценностните устои на политическия и социален живот. Още със завръщането си героят се впуска в политически игри, присвоявайки си безогледно правото да представя съгражданите си. Тъй като падането на Стамболов би попречило на търговските му интереси, той оглавява самозвана „депутация”, носеща възвание до царя. С този акт той обезсмисля основния принцип, залегнал в законовите норми на младата държава и зададен от идейните и духовни измерения на предходната епоха – принципа на свободата; свободата на неприкосновената и защитена от закона гражданска позиция, правото да я изразяваш и да избираш за представител на своите права този, когото си преценил като достоен и способен да ги защитава. Тези либерални принципи, утвърждаващи се и в Европа, са съвсем неразбираеми за Бай Ганьо. За него представата за власт е свързана с умението да мамиш, да лавираш, лицемерничиш и клеветиш, възползвайки се от правата, които имаш, и присвоявайки си на всяка цена тези, които нямаш. Сам героят възкликва: „Калпав народ!...като бъде за лъжата, дъртите цигани са нищо пред нас.”. И ако цинизмът на политическата спекула и преднамереното лицемерие, възприети и обявени за основна стратегия в политическия живот, в „Бай Ганьо се върна от Европа” предизвикват отвращение, то начинът, по който Алековият герой се впуска в реалната власт, саботирайки местните избори, ужасява с бруталното си кръвопролитие. Преводът му на политическите принципи на либерализма и държавното управление гласи следното: „Свобода ли? На-а, свобода! Ще видят те в неделя една свобода, че ще я помнят до живот. Хеле Граматиков! Той, горкия, не е виждал още наши избори. Да му излязат насреща ония ми ти влася, ония ми ти цигани с кръвясали очи... да му се облещят насреща... Ли-бе-ра-ли! Кос-тен-ту-ция! На-а, констентуция!”. Четящият тези редове неволно се сеща за Вазовия Боримечка, който в наивното си незнание обяснява произхода на думата либерал като човек, който либи ралото. Бай Ганьовото незнание вече не звучи ни най-малко умилително. Той произнася не само думите грешно, той „превежда”, побългарява самите понятия като политическа реалност, стояща зад тях. Ако в единия случай насилието се извършва в границите на словото, то в другия е пряко и безкомпромисно. Деформацията на словото, десакрализирането на възлови за възрожденското, а оттам и за националното съзнание понятия отразяват степента на политическа и личностна безнравственост, която получава и своята практическа реализация в обществения живот. Само тоталният регрес на чувството за национално достойнство може да провокира „леката” игра и замяна в следните изказвания: „Ваше Царско Височество! Небесни гръмове се посипаха върху нашите нещастни глави! Петвековното ни робство е приятен сън в сравнение с грозния удар, който Северния враг ни нанася чрез оставката на нашия... Цицерон, този Нютон на българския небосклон!”. И „Освобождението ни от петвековното ни робство е нищо в сравнение с бляскавото събитие, което разруши веригите на грозния тиранин.” Поругаването на идеализма на предходната епоха и гаврата с фундаменталните за българското съзнание исторически събития се проявява чрез десакрализацията на словото. Формалистичното и театрално риторското му използване го изпразва от значение, лишава понятията от тяхната стойност и по този начин зачертава ценностите на българското. На мястото на възрожденската публицистика, която през революционната епоха става трибуна на българското и изиграва ролята на националнообединителен фактор, идва Бай-Ганьовото: „Че голям мурафет ли е един вестник да се издава? Тури си едно перде на очите (па и няма нужда), па псувай налява и надясно.... Нали е работата да омаскарим тогоз-оногоз – за туй нещо не се иска кой знае каква философия!”. Тази е концепцията, която стои зад гръмкото име „Народно величие”. На мястото на Ботев, Каравелов, Славейков, Раковски се оказват Дочоолу, Гочоолу и Данко Харсъзина. Личностите са заменени от лишени от индивидуалност и морал субекти, принадлежащи към социалното дъно. Авторът им е отказал индивидуалност, назовавайки ги чрез звукоподражателни незначещи названия с турски наставки и окончания, сочещи тяхната принадлежност към миналото в негативен аспект. Става ясно обаче, че дори в техните очи начинанието предизвиква колебания, напомнящи морални дилеми. Аурата на възрожденското слово продължава да работи в определена степен в съзнанието им: „У тях все се съхраняваха възпоминания от друго време и от турско време, когато печатното слово все пак мътеше водата им, но не изригваше тая лава от адски хули и проклятия... Гочоолу и Дочоолу усещат, че нещо ги смъдва в един затънтен край на техните сърца, сещат се, че има нещо опак в тая работа, има нещо таквоз, което не трябва да бъде; но върху тия чисти чувства, Бай Ганьо прибавя нов пласт и ги задушава.” Същите тези Гочоолу и Дочоолу нямат никакви скрупули, когато организират Бай-Ганьовата „избирателна кампания”. Те „наблюдават с възторг ленивото пробуждане на тези трийсет от кол и въже събрани тъмни личности, на които днес предстои задачата да сплашат, да изгонят, да всеят ужас и трепет около изборното място и да накарат и без туй сплашения българин да се откаже от своето едвам осъзнато право да упражнява свободната си воля в управление на държавата”. Парадоксално е, но Бай Ганьо се оказва „по-добрият” народопсихолог, залагайки на пряката заплаха и насилие, които провокират изработените у българина механизми на политическо поведение – безропотност и подчинение. Защото за следосвобожденския човек политическата реалност е тази, която му създава бай Ганьо, а не тази, с която борави политически грамотното, цивилизовано и европеизирано градско съсловие. Управляващите държавата се оказват спъвани от собствения си народ, който все още не може да се отърси от робския манталитет. Вместо с либерална конституция, българите са управлявани от : „...сган, тази утайка от тинята на един див, бестиален, лишен от всяко образование и отхрана граждански слой, готова за всяка бруталност... безпринципна тълпа, водима от разнородни ней игноранти и безхарактерност... и тази сган, казвам, има своите представители в Народното събрание...”. Оправдана е Алековата самоирония, що се отнася до наивната вяра, че петвековна „политическа традиция” може да се замени с няколко модерно звучащи фрази. България може и да е свободна, но българският народ се оказва все още поробен от собственото си невежество и безволие. Затова и нашенският „превод” на свободни избори навежда на мисълта за ордите на Фазлъ паша. Тази представа за образа на държавната власт все още е жива в съзнанието на българина и вече не са необходими орди, достатъчни са трийсетина пияни цигани и власи, за да се задейства „робският” инстинкт. Иваница Граматиков не подозира това, но Бай Ганьо го знае. Затова и поздравът му към опонента крие сарказма на моралното чудовище: „И ний сме били малко-много в Европа и знаем тия пущини, изборите. Аз в Белгия съм бил...”. Смехотворният образ на некултурния балканец е тотално разрушен, когато на политическата сцена на новоосвободената държава тази „некултурност” се оказва уродливата форма на най-негативните черти на българския манталитет. Затова и вицове за Бай Ганьо в България няма. Може би защото българинът не може да се смее на изградената от него „политическа традиция” и над самия себе си. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели: