120 литературни разработки

Творчеството на Пенчо Славейков и естетическите търсения на кръга „Мисъл”

Изтегляне 2.95 Mb. страница 55/101 Дата 28.05.2023 Размер 2.95 Mb. #117864

Творчеството на Пенчо Славейков и естетическите търсения на кръга „Мисъл” С Освобождението и създаването на българската държава, и особено след Съединението, по същество политическият идеал на Възраждането е осъществен. Настъпилите промени в историческата съдба на общността и процесите в българското обществено пространство генерират изменения в колективното съзнание, обуславят начина, по който българинът започва да мисли за себе си и за другите. Активизираните връзки със света го изправят пред необходимостта за съпоставка и съизмерване с останалите народи, пораждат стремеж за компенсиране на историческата изостаналост, за наваксване както в социално-икономически, така и в духовен и културен аспект. Една от съществените промени в общностното съзнание е преосмислянето и разколебаването на представата за чуждото. От него се снема враждебната и негативна натовареност. Чуждото, разбрано като „европейско”, започва да работи като знак на цивилизованост и развитие; налице е стремеж за сближаване и уподобяване като израз на желанието да бъдат преодолени последиците от робското безвремие. Същевременно настъпилите социални промени – рязката и бърза поляризация на обществените слоеве, разочарованието от разминаването между възрожденските идеали и следосвобожденската реалност, липсата на нов общностен идеал, който да обедини нацията, разколебават колективитета на националното съзнание, предопределят отчуждението на личността от обществото и утвърждаването на отделния индивид „като самостойност, като величина” (Цв. .Атанасова). Очевидна става потребността от нови пътища в литературата и изкуството. Създаденото през 1891 г. от младия доктор по философия Кръстьо Кръстев списание „Мисъл” обединява търсенията на онази част от духовния елит на България, която болезнено преживява провинциализма и регионалната ограниченост на българския културен живот и която вижда пътя за преодоляването им в усвояването и приобщаването към европейската култура и литература, към достиженията на модерната естетическа мисъл. Възпитаници на европейски философски и литературни школи, познавачи на западния литературен процес, създателите на кръга „Мисъл” изграждат амбициозна програма за „европеизиране” на родните литература и изкуство. Тя утвърждава като начало необходимостта от приобщаване на българския читател към всички достижения на европейската класика и съвременна литература. Чрез преводи и критически статии създателите на кръга изграждат нещо, което липсва до този момент на българското литературно съзнание - компетентен, професионален и задълбочен поглед към процесите и явленията в литературата, оценка на културните явления не от емоционални или утилитарни позиции, а от чисто естетически – т.е. изграждат литературния вкус на българина. С творческите си търсения, с утвърждаването на нова концепция за изкуството, писателите от кръга „Мисъл” категорично се оттласкват от властващия в литературата ни модел, носещ белезите на възрожденското разбиране за ролята и мястото на твореца, за същността на творчеството, и полагат граница между литературата „преди” и „сега”. Техните усилия са насочени към отделянето на изкуството от другите сфери на битието, към освобождаването му от връзката с всекидневното, текущото, ангажираното с „мухите на пазарището” и със „злобата на деня”. От тази позиция те оценяват тогавашната литература като вестникарска, „публицистична”. Според тях тя се занимава с външната действителност, а не с „човешката същност, която е истинският предмет на изкуството” Цв. Атанасова). Изискването за психологизъм, за вникване във вечните проблеми на човешкото битие, за търсене и утвърждаване на високите категории на духа и непреходните ценности на живота стават основен естетически постулат на творците. Настоявайки за висока култура и професионализъм у писателя, те за първи път поставят категорично проблема за единство между съдържание и художествена форма. Важно е не само какво се казва, а и как се казва. Усъвършенстването на езика на художествената литература, както и изследването и оценяването на литературните явления от научна позиция, т.е. развитието на литературната наука, са едни от основните цели на кръга. Личности с огромна култура и познания, с мащабно мислене, творците се стремят да овладеят стихийния стремеж към европеизация на изкуството. Не сляпото прилагане на чужди образци и идеи, а творческото свързване на националната духовна традиция с европейската е идейната посока на дейността им. В утвърждаването и налагането на тези виждания като водещи за българското естетическо съзнание, за българската литература, безспорна е ролята на Пенчо Славейков. Неговата мисъл и поетичното му слово, оценките, естетическите му възгледи, могъщият му борчески дух и безпощадното му перо до голяма степен определят посоките на българското културно развитие от края на XIX и началото на XX век. Ако д-р Кръстев е теоритикът, то Пенчо Славейков е духовният водач на кръга „Мисъл”. Творец с титанична духовна сила и изключителна ерудиция, за него срещата с достиженията на европейската философска мисъл, с модерните идеи е момент на изпитание за собственото му самочувствие, за устойчивостта на онези ценностни представи, които са усвоени от родната духовна традиция, и за трудната им съпоставка с европейското. Усвояването и осмислянето на новия културен модел създава модерниста и индивидуалиста Славейков. Оформят се възгледите му за изкуството, за твореца и творческия акт, за мястото на духовното красивото в общностното битие. Именно европейската културна мисъл изгражда у него представата за месианската роля на твореца, за изкуството като „храм”. В този храм творецът е жрец, далеч от „конюшнята на ежедневието”, избраник и носител на божествена промисъл. Това разбиране предполага обособяване на творческия процес единствено в сферата на духовните начала, на идеите за нещата там, където се съдържа висшата истина за законите на битието. Това е основополагащ възглед, който Славейков защитава както в критическите си разработки („Душата на художника”, „Българската поезия”, „Бляновете на един модерен поет”), така и чрез поетическото си творчество. Идейният свят на Пенчо Славейков се конструира около няколко основни смислови опозиции: бит-битие, дух-материя, преходност-вечност, живот-смърт. Според него непреходните и нетленни стойности на човешкото битие са затворени в категориите на духовното, те се коренят в творческия потенциал на човека, във възможността му да пресътвори света в себе си. Земният живот е разбиран като изпитание на силата и волята на душата. Непрекъснатото търсене и движение към идеалното очертават смисъла на съществуванието, оценностяват жизнения път на личността. В контекста на тази идейност в творчеството му мотивите за надмогването на смъртта, за страданието и покоя, за творчеството и безсмъртието са свързани. Страданието според Славейков е имакентна част от битието на твореца. То е болката от осмислянето и надмогването на света във и извън себе си, от познанието, от пътя към постигане на себепознанието и духовната свобода. Смъртта се схваща само като край н тленното човешко ограничение; със смъртта започва истинският вечен живот на духа постигането на покоя и хармонията. Поетически тези идеи са обобщени в цикъла „Сън з щастие”. В него се открояват и основните характеристики на Славейковия лирически Аз – дистанцираност и съзерцателност, философска вглъбеност в търсене на вечните истини на живота, усещане за единение с природата. Славейковото изживяване е много по-различно от пантеистичната екзалтация на Вазов. У последния природата е още един образ на родното и преклонението пред нея подсилва чувството за единение с българското въобще. У Славейков природата е носител на вечната хармония. В нея той търси аналог на вътрешното си духовно състояние. Докосването до нея, възприемането на съвършенството й се постигат не толкова със сетивата, колкото с вътрешния взор. Затова в цикъл, присъства основно съзерцателят, търсещ прозрение за тайните на света. В духа на неокантианските идеи Славейков отделя особено място на проблема за творчеството, за същината на творческия акт, за мястото и ролята на твореца в човешката общност. В техния контекст творецът е видян като „демиург” на един идеален и възвишен овят. Само той може да улови скритата същност. Идеята (в Платоновия смисъл на това понятие), на нещата от конкретно-реалния свят. Поетическата дарба не е само въпрос на талант, тя е преди всичко призвание, съдбовна предопределеност, мисия „свише”. Това е един от основните мотиви на Славейковата философска лирика – „Сърце на сърцата”, „Микел Анжело”, „Cis moll” и пр. Изкуството е издигнато до ранга на божествено откровение, а творецът е избраник, белязан с Божията милост, духовен водач, месия, който води след себе си по пътя на познанието и духовното извисяване. Тайната на творческия акт затваря сложните изживявания на твореца при преодоляването на границата преходност-вечност. Защото истинското творчество е послание към вечността, неподвластно на времето, превръщане на мига във вечност. Последователно, чрез образите на Шели, Бетовен, Ленау, поетът търси универсалната характеристика на твореца. През оптиката на вечното той осмисля неговата функция в човешкото битие. В контекста на философските си възгледи за твореца и творчеството, за ролята на личността и отношението към общността, за преходното и вечното Славейков преосмисля и родната фолклорна поетична традиция. В нея той открива чертите на общочовешкото и вечното, които сродяват българската духовност с европейското пространство. „От всичко писано на български аз знам и ще обичам едно нещо – нашата дивна народна песен и всичко, що е откърмено от нея...”. Според Славейков именно фолклорът съхранява традиционните етични ценности на народа ни, основните черти на българския ни характер, вечното и непреходното в националното ни битие. Чрез разработване на фолклорни мотиви в лириката си той интерпретира общочовешки проблеми -любовта, верността, страданието, смисъла на живота, творчеството и красотата; открива националните им измерения. Затова и Боян Пенев обобщава, че след Пенчо Славейков ние познаваме по-добре своя народ и себе си като част от този народ. Интересът към традиционнната ни култура е породен от съзнанието, че тя представлява еманация на народния творчески дух, на непреходното в националното ни битие, на изкристализиралите в продължение на столетия духовен живот етични и естетически образци. Поетът интерпретира фолклорните мотиви през призмата на модернистичните идейно-естетически концепции. Скритата полемика между неговия инидивидуалистичен мироглед и социалната и нравствената нормативност на традиционната култура е по същество полемика между две типологично различни ценностни системи. В Славейковата интерпретация погледът е насочен към личността, към нейния уникален вътрешен свят; конфликтността е аргументирана чрез персоналната характеристика на героя. По този начин е разработена и осмислена проблематиката в поемите „Бойко”, „Ралица”, в стихотворението „Змейново любе”. Противоречивостта на Славейковия идеен свят се експлицира с присъствието на историческата тема в творчеството му. Но тази противоречивост е само привидна, защото към националната история поетът подхожда не като описател и регистратор, а като тълкувател и философ на историята. Поемата „Кървава песен” е опит за осмисляне на историческото битие на българина не в неговата конкретика, а в същностната му предопределеност. Вечните въпроси за причините на историческото случване, отношението водач-маса, ролята на личността в историята са в основата на тази творба. Славейков няма за цел да създава литературна хроника на възловите събития от новата история на България, той желае да изгради художествен образ на „философията на българската история” и в известен смисъл – на философията въобще. „Той иска да ги надмине (Ив. Вазов и З. Стоянов) като философ на националната история, да извлече от събитието – българския бунт - универсална философско-историческа поука за българското битие.” (Св. Игов). Интерпретирайки българската история като модел на историята въобще, Славейков я разбира като история на духа. Тук се усеща характерното за кръга „Мисъл” влияние на неокантианството и по-точно неговата концепция за националния дух като „еманация на световната душа”. В поетичното си творчество Славейков се опитва да намери мярата, да извърши синтеза между самобитно и модерно, между преходно и нетленно, между мига и вечността. Може би затова го наричат „търсач на невъзможното”. Може би затова в очите на потомците изглежда противоречив и непоследователен. Но именно неговите могъщо перо, безкомпромисност и взискателност изградиха вкуса на българския читател, създадоха представата за елитарно изкуство, отвориха нови пространства пред българската литература. До края на живота си Пенчо Славейков остава „жрец воин” на хармонията и красотата, на съвършенството на духа и бунта на мисълта – една титанична личност, трагично самотна в тесните рамки на своето време... Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели: