120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Недей дочаква и зори,
върби ори, ори, ори... Още първите стихове на творбата започват да градят визията за протичането на човешкото време. В него делникът е максимално „разтеглен”, протяжен, сякаш безкраен. Той започва още преди разсъмване и е белязан със знаците на умората и пустотата. Обикновено всяко начало се свързва с представата за нетърпеливо очакване, свежест и надежда, но тук започването на деня е подвластно единствено на апатията: Немигнал, ставай: ей месец още насред небето, дълбока нощ е, главата тегне, а сън очите залепя сякаш... Синекдохите се превръщат в маркери както на физическите усилия да се преодолее умората, така и на духовната празнота на човека, на отнетата възможност да посрещне с радост и оптимизъм новия ден. Дори предстоящият празник – един от най-големите в християнския календар – тук не се асоциира с идеята за светлината и възкресението, а се възприема в контекста на трудовия цикъл на селяка и така се десакрализира („Великден иде, пък оран, семе/земята чака ...”) По този начин цялото битие на лирическия герой се обвързва с усещането за баналност и монотонност, за сивота и безперспективност: Излезеш, идеш, в земя корава напънеш рало, халосаш вола ... И ако в българския патриархален свят трудът е празник и свещенодействие, тук той е видян като тежко бреме, като отчаяна борба за оцеляване. Всеки следващ ден е като предишния – все едни и същи действия, които потискат със своето еднообразие. Представата за повторяемост на всекидневието и обреченост на селския живот е внушена и чрез темпоралната смислова верига, която визира едно денонощие от трудовия ритъм на селяка, превръщащо се обаче в символ на протичането на целия му живот („дълбока нощ е” – „огрее слънце” – „Ручок дохожда и слънце-пламък прежуря” – „късна вечер”). Това значение се акцентира и посредством засилената глаголност, както и чрез експлицираните в текста обобщения – „нижат се дните”, „весден ори”, „До гроба слънце те гори,/и все ори, ори, ори ...”. Кръговратът на времето затваря героя в своя убийствен ритъм, стяга пръстена на страданието около него. Основните топоси, разкриващи трагиката на селското битие, са нивата, където героят всекидневно се бори с „трънак и плевел”, домът, където се завръща, за да чуе неизменните „плач и врява”, механата, в която отива, за да намери мимолетно спасение от омерзителния си делник чрез виното и забравата. Лирическият персонаж е скъсал изконните и сакрални за патриархалния човек връзки не само с труда, но и с раждащата майка земя („земя корава”, „трънак и плевел”), и с добитъка („халосаш вола”, „Дий, краста...”). Дори природата със своята декоративна идиличност е чужда на човека и сякаш се надсмива над физическата му и духовна умора, над неговата мрачна неприветливост: Настане утро, гори небето, цветя миришат, ехти полето; овчар засвирил, стада заблели, по всички храсти пилци запели. Паралелът с безсмъртното Ботево четиристишие („Настане вечер ...”) е неизбежен. Яворов пародира и преобръща един битуващ в съзнанието на всеки българин поетически модел, снизява го, дистанцира се от епичното и баладично послание за духовната изключителност на юнака и неговия героичен подвиг, за да разкрие баналната драма на всекидневието, деформираното от неволите битие на селския труженик. В единия случай човекът и природата са в хармония, обединени от идеята за вечност, в другия – дисхармонично разединени от усещането за тленността на човека и неговите усилия. Обречеността на лирическия герой, безрадостното му съществуване, неоткритият битиен смисъл – тези песимистични значения настойчиво се експонират в текста чрез поетическия език, който в случая е езикът на страданието: В гърдите нещо така заяло, че кръв застива в сърцето страдно. Синекдохите и метафоричният изказ са поредните знаци на агонизиращата човешка същност, наказана с „възможността” да размишлява над живота си и непрестанно да преоткрива неговата абсурдност. Това послание е кодирано и във вариативността на първия стих от встъпителните рефрени, обобщаваща развитието на поетическата идея: Недей дочаква и зори ... ………………………………… С трънак и плевел се бори ... …………………………………… До гроба слънце те гори ... От раждането до смъртта човекът е лишен от основанията да „бъде”, да живее, защото е трагично отчужден от радостите на битието, а светът неизменно му показва само мрачното си и безучастно лице. Друга проекция на злото в стихотворението, мотивираща безизходната участ селяшка, е безсърдечният бирник. Той обобщава представата за несправедливите социални закони и метонимично визира образа на държавата мащеха („Не взема само от голо риза,/дете от майка”). В този ценностно деформиран и социално дисхармоничен свят страдалецът успява да съзре „спасение” единствено в механата. Този устойчив в българската литературна традиция топос се обвързва с разнообразни значения (омерзение от срамната инертност, отнемаща достойнството и заличаваща паметта за истинските стойности – Ботев, „В механата”: братско убежище за изгнаниците патриоти, даряващо им възможността да си спомнят за славното минало и да кроят планове за бъдещи битки – Вазов, „Немили-недраги”; пожелаване на безпаметството като алтернатива на носталгията и безпомощността, от една страна, и порива към мъст и възмездие, от друга – Яворов „Арменци”). В разглежданата творба пиянството е мимолетната и илюзорна утеха за унижението и болката, за обречените човешки усилия. Тук няма нито сподавени героични жестове, нито екзистенциални питания, нито дълбоки психологически проникновения. Има само апатия. Отиването в механата се превръща в банализирано от всекидневието действие, повтарящо се неизменно както труда „на нивата” или завръщането в „дома .. окапал вече/по късна вечер”. Така, хванат в капана на живота, селянинът е обречен на една печална участ, на перманентна агония, на всекидневно умиране и вечно страдание: Така си мреш, така сме ний... Отношението на селяка към собственото му съществуване е кодирано в целия поетически текст, но своя най-лаконичен и експресивен синтез намира в рефренното двустишие: Като няма прокопсия, плюл съм в тая орисия! В тези думи (единствените в първо лице, единствено число) звучат както покрусата, така и непомръкнапият протест на човека срещу трагичната деформация на неговата човешка същност, срещу мрачната предопределеност на съществуването. Тази яворовска „реплика” за социалните и екзистенциални аспекти на страданието ще звучи в разнообразни интерпретации и в други текстове на българската литература (Смирненски, Елин Пелин, Вапцаров ...), за да се превърне в частица от изконния и несекващ „диалог” за смисъла на човешкото присъствие в света. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|