120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Любовта – свят и храм
(Анализ на Яворовото стихотворение „Ще бъдеш в бяло”) Работни въпроси: 1. С какво се характеризира Яворовата любовна лирика? Направете паралел с тази на Вазов и Пенчо Славейков. 2. Коментирайте имплицираните в заглавието на стихотворението значения и разгръщането им по-нататък в художествения текст. 3. Какви символи използва поетът, за да изгради представата за любимата и любовта? Коментирайте художествената функция на бъдещето време. 4. Каква визия за любимата жена гради стихотворението? Можем ли да „видим” образа й? Направете съпоставка с Ботев („До моето първо либе”) и П. П. Славейков („Во стаичката пръска аромат”). 5. Характеризирайте промяната в емблематичната за Яворовата късна лирика парадигма от символи. Помислете за значенията, кодирани в тази промяна. 6. Какъв образ на света изгражда стихотворението? Направете паралел с други текстове на поета. 7. Каква е художествената функция на ретроспективната и на проспективната визия за битието във финалната строфа? 8. Съпоставете интерпретацията на темата за любовта в разглежданото стихотворение с тази в „Проклятие” и „Чудовище”. Коментирайте различията. В поезията на Яворов „говори” модерната душа – двойствена и страдаща, скептична и молеща се, но винаги неспокойна, все търсеща Смисъла. Подвластна на самотата и раздвоението, тази душа е подвластна и на Любовта – платоничната и одухотворяваща любов, демоничната и изпепеляваща любов, неразрешимата загадка любов, вечната любов. След Вазовата носталгична и обновяваща обич („Люлекът ми замириса”), след обичта – „сън за щастие” – на Пенчо Славейков, Яворовата любов се откроява с драматизма си – емблема на цялата лирика на поета. Тя е „благовещение” (едноименното стихотворение) и „вълшебен блян” („Пръстен с опал”), молитва („Ела!”) и „проклятие” (едноименното стихотворение). Обичта е една от основните теми още в ранната лирика на Яворов. Тя намира своята интерпретация във виртуозните, музикално оркестрирани лирически „разкази” за силата на любовта, рушаща всички прегради („Луди-млади”), за болката от ревността („Овчарска песен”), за верността, всеотдайността и любовното нетърпение („Павлета делия и Павлетица млада”), за младостта, обичта и страстта („Калиопа”). Това са изящни поетически визии за любовта, весело-жизнерадостни и светли, издържани в образността и духа на фолклора. Любовта в тях е утвърдена като синоним на живота, като тържество на младостта и красотата, като всепобеждаваща сила. Същинската интимно-изповедна любовна поезия на Яворов обаче е от по-късен период – от периода на „Безсъници” (1907 г.) и „Прозрения” (1910 г). Цяла поредица от стихотворения е вдъхновена от голямата обич на поета към Мина Тодорова – девойката с хубавите лъчисти очи и ангелската одухотвореност. Тази любов е нежна, извисена и платонична. Тя е един красив душевен порив, едно пречистване. За нея Яворов изповядва в писмо до Мина: „Аз никога не те пожелах като жена, аз никога не те погледнах с окото на мъж.”. Тази светла и животворяща обич благородява духа на поета в момент, когато е най-раздвоен, объркан и страдащ от крушеето на идеалите, от абсурдността на света. Любовта се превръща за него в тих пристан, в спасение от ледения дъх на самотата и смъртта. Тя е благата вест, че щастието може да споходи изтерзаната и уморена Душа, за да я дари с просветление и надежда („Благовещение”). Одухотворяващата и спасителна обич е интерпретирана и в стихотворението „Ще бъдеш в бяло”. И тук любимата е видяна като духовно убежище, като безплътен ангел, а любовта е самодостатъчен свят, даряващ светлина и хармония. Тя е храм на съвършенството, благословено сакрално пространство сред профанната и греховна земя. Така обичта е интерпретирана като алтернатива на тленността и гибелните земни страсти, а любимата е видяна като Божий пратеник, призван да просветли и спаси. Още паратекстът синтезира в себе си най-общата представа за лирическата героиня. Заглавието е своеобразно реторично обръщение към нея (второличната „ти”-форма) и гради очакване за диалог или интимна изповед, в която адресатът на посланието е любимата. Бъдещето време насочва към алюзия за копнеж и мечтание, а белият цвят със своите символни значения отвежда към внушения за чистота, нежност и невинност, но също така за безплътност и призрачност. Първите два стиха подхващат и обогатяват зададените от паратекста смислови послания. Любимата идва от бъдещето, за да освети със сиянието си изтерзаната от съмнения душа на лирическия Аз. Тавтологията „ще бъдеш в бяло... и в бяло облекло” все по-настойчиво обвързва героинята с представата за абсолютно съвършенство, дематериализира образа й, сакрализира го. Тези значения се уплътняват както чрез сравнението („като ангел”), така и посредством символиката на маслиновата клонка. В света на Античността тя се свързва с идеята за плодородие, сила и победа, а в еврейските и християнски традиции обозначава пречистване, ново начало, надежда, мир (гълъбът на Ной му донесъл клонка от маслина, когато свършил потопът). Поетическата визия за любимата и любовта имплицира всички тези значения. Жената със своята красота и нежност, с детската си невинност и слънчева душа помага на мъжа да изживее душевен катарзис, да изплува от мрачните сенки на нощта и жадно да пие от светлината на деня, от вълшебната сила на любовта. Образът й е ефирен и безплътен, обобщен и идеализиран. Тя обитава едновременно два свята – и селенията на божественото („ангел”), и грешното земно пространство, което облагородява с присъствието си („света прогнил от зло/не е, щом той е твоята родина”). Именно любовта сътворява чудото – вечният скептик се усъмнява в собственото си неверие – „И ето усъмних се най-подир/в невярата тревожна”. Оксиморонната конструкция елиминира обичайната логика, за да внуши поетическата идея за обичта спасение, за победата над перманентните духовни терзания и „непобедимото” съмнение. Възклицанието „искам мир” утвърждава волята за живот и щастие, за хармонично единение на човека със света. Символите на страданието, сложили мрачния си отпечатък върху повечето Яворови стихове, отстъпват място на други символи – тези на обичта и красотата, на оптимизма. Нощта, мракът, здрачът, ледената пустота се отдръпват пред силата на светлината, пред яркостта на деня и топлите лъчи на обичта. Съмнението дава път на вярата. Във влюбените очи сияе надеждата. Любовта тържествува: И с вяра ще разкрия аз прегръдки, загледан в две залюбени очи. И тих ще пия техните лъчи, - ще пия светлина, лечебни глътки. И пак ще се обърна просветлен света да видя цял при ярък ден. И тук, както в „Две хубави очи” например, образът на жената е дематериализиран, метонимично концентриран в очите (медиатор между физическия и духовния портрет на човека). Любимата напълно загубва конкретните си очертания и се отъждествява с абстрактни представи (лъчи, светлина), отново отвеждащи към асоциации с божественото. Този идеализиран безплътен образ разкрива бляновете на лирическия Аз по абсолютното съвършенство. В тази посока е и обобщението на един от най-проникновените тълкуватели на Яворовата поезия – Владимир Василев: „Любимата на Яворов никога не се приближава, не добива плът, а е само сянка, чиста и безплътна илюзия”. В разглежданото стихотворение обаче усещането за илюзорността й е потиснато за сметка на вярата във възкресяващата й сила. Любимата ще дари най-сетне с покой вечно неспокойния самотник. А любовта ще му върне усещането за „цялостност” на света, досега бил така гибелно разрушен, разпадащ се, дисхармоничен. Финалната строфа въздейства чрез редуването на ретроспективната и проспективната визия за битието. Погледът към миналото възстановява познати образност и символика, присъщи на „поета на нощта”, емблематични за модерната му лирика: (Веднъж ли съм се спъвал в съсипни, залутан из среднощни тъмнини?) Оформено като реторичен въпрос и поставено в скоби, за да обозначи едно преодоляно състояние, това твърдение се възприема като знак на духовното възмогване на човека, като придобиване на ценен опит от миналото за градежа на новия свят в бъдещето. Проспективната картина чертае контурите на това бъдеще в условно наклонение и експлицира посланието за съзидателната сила на любовта, за любовта храм. Тя е, която ще хармонизира битието и ще направи света отново цялостен и единен. Тя е, която ще дари на изтерзаната душа успокоение и вяра. Тя е, която ще сътвори небесния рай от „обломките” и „съсипиите” на земния ад. Тя е, чрез която ще възтържествува Абсолютното: Аз бих намерил и тогаба даже обломки, от които да създам нов свят за двама ни, и свят, и храм. Така поетическият текст моделира образа на любовта като съзидание, а този на любимата като максимално обобщена представа за одухотворената и платонична женственост. Тези смислови послания на стихотворението „Ще бъдеш в бяло” влизат в „мълчалив диалог” с внушенията на друг текст от Яворовата любовна лирика – „Проклятие”. Според тях жената е демон, който властно и съдбовно нахлува в света на мъжа, убива нежните му блянове и опустошава душата му, за да превърне храма на чистата любов в свърталище на греха: Ти в блудна голота вертеп на сладострастие душата ми направи... („Проклятие”) Така Яворовият лирически човек изживява противоречиво своите любовни чувства – като мечтание и като неудържима страст, като тих копнеж и като изпепеляваща болка, като извисяване и като грях, като нежна платонична духовност и като знойна плътска вакханалия. И любовта е сложна и двойствена като живота. В стихотворението „Ще бъдеш в бяло” обаче надделява вярата в прераждащата й сила. Жената може да облагороди мъжа, да извиси духа му към селенията на нетленното, божественото, да превърне света в храм на хармонията и любовта. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|