120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Песента на раздвоението
(Анализ на Дебеляновата „Черна песен”) Работни въпроси: 1. Какви аспекти включва екзистенциалният мотив за страданието в Дебеляновата поезия? 2. Как конфликтът „реалност – утопия” се пренася и осмисля в рамките на индивидуалния вътрешен свят на личността? 3. Каква е символиката на песента и черния цвят и как работят спрямо текста на творбата? 4. Чрез какъв набор от образни и смислови опозиции е изградена композицията на произведението? 5. Как функционира 3 творбата символиката на светлината, природните стихии, пустинята? 6. Как се обвързва тя с нравствено-философския проблем за съзиданието и разрушението? Основен мотив в Дебеляновата поезия е мотивът за страданието, родено от разминаването между стремежа към бленуваното идеално битие на духа и несъвършенството на човешката природа. Непрестанното единоборство между силите на съзиданието и разрушението поражда и остро усещане за трагическа обреченост и разколебаност в хармоничната цялост на Аза. Осъзнатата разполовеност на идвивидуалното битие предопределя и разколебаването на връзките между личността и света, обричайки я на самота. Вътрешната противоречивост намира своята проекция в конфликта на Аза с окръжаващата го реалност, дисхармонията се осмисля не само в личностен, но и в битиен аспект. Именно „Черна песен” е творбата, която като чи ли категорично обявява края на хармоничното съществуване и осъзнаването на вечната съдбовна обреченост на раздвоение и колебание. Именно в това произведение се заявяват основните смислови и знакови преобръщания, които са заложени и в самото й заглавие. Спрямо традиционната знаковост обединяването на „черна” и „песен” в един словесен конструкт съдържа скрит антагонизъм. Черното е част от символния ред „смърт – хаос – нощ”, докато песенното начало се асоциира в митопоетичен аспект с химничното, сакрално-ритуално слово, което има силата да надмогва конкретните времеви и пространствени измерения и да прониква отвъд. В този смисъл заглавието на творбата носи явната алюзия с „погребална песен”. Идейното и композиционното организиране на произведението удържа на всички нива заложената още в заглавието антитезност. Нейният концепт е зададен и положен още в първия стих („Аз умирам и светло се раждам”) в мащабите на библейския кръговрат „рождение – смърт”. Парадигматично обвързано със символиката на рушенето и съзиданието, и светлинното противопоставяне „ден – нощ” потвърждава представата за трагичната разколебаност на Аза – „разнолика, нестройна душа”. Несъвършенството на човешката природа се осмисля като изначално предопределено от нейната подчиненост на тленното, на временното и преходното. То поражда и основния конфликт между плътското и духовното в екзистенцията на личността. Превърнато в „съсед” на материалната същност, човешкото тяло е същевременно обител на вечно търсещия истината, красотата и хармонията дух.В този смисъл всяко „изпадане” извън пътя на духовното търсене се осмисля като своеобразна смърт. И всяка „смърт” води след себе си ново „раждане”. Раждането в текста е символно обвързано със светлината на божественото, съграждащо, възвръщащо реда и хармонията начало. В този смислов контекст се полага и символиката на деня и нощта. Денят символизира силите на съзиданието, стремежа към духовно прозрение и хармония, докато нощта обозначава времето на деструкцията, на изпадането в хаоса на тлението. Този вътрешен конфликт е осмислен и като обуславящ разрива между Аза и света: Призова ли дни светло смирени, гръмват бури над тъмно море, а подиря ли буря – край мене всеки вопъл и ропот замре. Използваната контрастна образност предопределя оформянето на два антитезни символни реда: „ден – светлина – смирение” и „гръм – буря – тъмнина – море”. Първият от тях като цяло съдържа представата за чистота, хармония на битието и упование в силата и съвършенството на абсолюта. Символиката на деня и светлината се разполага в смисловия контекст на божествения, живия огън като една от стихиите на битието, пряко обвързана със знаковата стойност на живота, на действеното и съграждащо начало и следователно – на божественото. Имайки предвид и същността на смирението като християнска категория, Дебелянов определено конструира картината на възжеланото абсолютно битие в лоното на извечната хармония и покой, като същевременно внушава и идеята за изоставеност. Чрез символиката на тъмното и бурно море, представящо превратностите на битието и неговите противоречия, вторият опозиционен ред изгражда визията за „божествен” гняв, за неведома наказваща сила, която провокира съмнения, колебания, усещане за дисхармония и болезнена несигурност. В знаковото поле на деня и светлината се полагат и лъчите на бленуваната „зора огнеструпна” – функционален еквивалент на слънцето (битийна стихия, олицетворяваща божествените сили и тяхното скрито послание, което е непостижимо за лирическия Аз): За зора огнеструйна копнея, а слепи ме с лъчите си тя,... Мотивът за слепотата и символният образ на слепеца са пряко обвързани с проблема за невъзможното презиране, „провиждане” на скритите тайни на битието и за несъвършенството на „вътрешните очи”, на душевните сетива. Така той изразява усещането за дисхармонията на лирическия Аз, антитезно съпоставена с хармоничността на извечния природен (космически) ритъм: В пролетта като в есен аз крея, В есента като в пролет цъфтя. Като символи пролетта и есента са свързани с идеята за раждането, младостта, възобновяването, съзиданието и съответно – със смъртта, края, разрушението. Като такива те са функционални еквиваленти на символните двойки „изгрев – залез”, „изток – запад”, „утро – вечер”. Смисловото им преобръщане указва нарушения ритъм на индивидуалното битие, което обрича Дебеляновия лирически герой на изолация и страдание, води го до загуба на екзистенциалните опори, до преосмисляне на живота. Безцелното и бездуховно съществуване се отъждествява с живота смърт, живота небитие: На безстрастното време в неспира гасне мълком живот неживян, и плачът ми за пристан умира низ велика пустиня развян. На фона на Вечността, на „безстрастния” хор, на всемира, символизирай от „велика пустиня”, индивидуалното битие се осмисля единствено като страдание („плачът”) и непрестанно изпитание на духа (библейската символика на „пустинята”). Надеждите за съществуване в лоното на абсолютната хармония са обречени на гибел, което з контекста на образната система на творбата е интерпретирано отново чрез символния ред на огъня и светлината – този път обаче като „гаснене” (мъртвия огън), като антитеза на „горенето”, означаващо живота на вечно търсещия дух. Антитезно изградената символно-образна структура на стихотворението проблематизира на всички нива възловия философско-екзистенциален въпрос за стойностните измерения на човешкото съществуване. Визията за личността и нейната съдба е осмислена през призмата на антагонистичните принципи на съзиданието и разрушението, които обричат на дисхармония, страдание и самота. Бленуваната хармония, покой и красота се оказват непостижими и това поражда съзнанието за обреченост, за предопределеност на екзистенциалната самота. Затова и Дебеляновата песен е „черна” – песен за погребаните илюзии, песен на раздвоението. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|