120 литературни разработки

Любовта копнеж – „съживителният лъх на човека”

Изтегляне 2.95 Mb. страница 80/101 Дата 28.05.2023 Размер 2.95 Mb. #117864

Навигация на страницата:

• Логически преход
• III. Аргументация.
• IV. Заключение

Любовта копнеж – „съживителният лъх на човека” (План-тезис за анализ на Яворовото стихотворение „Две хубави очи”) I. Увод Първи вариант: 1. Раждането на същинската изповедна лирика след разделната за житейската и творческата съдба на поета 1903 г. Обособяване на любовната лирика в творчеството на Яворов като самостоятелна литературна област. Разграничаване с ранните му творби за любовта, близки до мотивите на народните песни. 2. Любовта като свят на светлината, която укрепва нравствените устои на човека. В нежния й плен душата търси ответ, доверява тайнствата си, преражда се за доброто. Втори вариант: 1. Яворовата представа за жената – двойствена: кристално чиста и олицетворение на греховността. 2. Мотивът „зов на душата” – преобладаващ в любовната лирика. Платоничната емоция, изчистена от чувственост, доминира в творбите; свързана е с любовта към шестнадесетгодишната девойка Мина Тодорова. 3. Творческа история на създаването на тези стихотворения - написани са на пощенски картички и са изпращани като поздравления по повод на интимни празници на душата. 4. Автентичност и обобшеност в образа на любимата: стихотворението „Ела” е изградено върху елементи от портретната характеристика на Мина, а в останалите творби („Вълшебница”, „Обичам те”, „Пръстен с опал”, „Ще бъдеш в бяло”, „Среща”, „Не бой се и ела”) образът на любимата не се откроява с физическа конкретност, а с духовния си облик – дете, вълшебство, ангел. Чувството разкрива и разбулва странната хармония на материя и дух, жадува и твори живот. Азът се потопява в блаженството на любовен унес и копнеж, превръща ги в опияняваща стихия, където злочестата участ на несретник се измества от пълноценното щастие. Логически преход: В трагическата двузначност на темата за любовта (забрава, опиянение, болка и раздвоение) стихотворението „Две хубави очи” извежда като смислова доминанта образът на любовта като молитва за чистота и доброта. II. Теза Очите на любимата олицетворяват нравствената красота и духовното възвисяване над тленното, всекидневното, материално-усетното. Светът на прекрасното е въплътен в тези хубави очи, които излъчват доверчивост и велико смирение пред неразгаданите тайни на битието. Очите на любимата отправят лъчите на възвишена радост от живота, на духовна наслада от съприкосновението със загадката любов; красиви като музиката, искрящи като сърцето на дете, всеотдайни като женската ласка. Очите на влюбената жена предизвикват необятни трепети, разпалват жажда, която може да се утоли само от водите на бистрия извор на платоническата любов. III. Аргументация. 1. Роля на огледалната композиция. Влюбеният е молитвено смирен пред ангелската красота на любимата, защото открива душата на дете, но във втората част на стихотворението той е обладан от горест и съмнение, че животът може да похити чистия и неосквернен блясък на жената. 2. Смислови измерения на заглавието „Две хубави очи” – бройната форма „две” конкретизира обобщението „очи” като въплъщение на човешката духовност: насочва лирическото изживяване към очите на любимата, отделени от обобщеността на символа. 3. Роля на силаботоническото стихосложение при вграждането на заглавието в поетичния текст и на повторяемостта на съчетанието за музикалността в крайно пестеливия изказ. Музикалният ефект се разпростира върху противоречивите изживявания – молитва и разкаяние, страст и срам, грях и изкупление. 4. Нежна съзерцателност на началото: изчистен и изящен рисунък на широките вокали (а, е) и сонатичните съгласни звукове, които с фонетическа завършеност пресъздават струящата светлина на влюбения глас. 5. Характеристика на молитвения зов („Душата ми се моли,/дете/душата ми се моли!”) – задъханост, овладяна страстност на повторенията на съществителното и глаголната форма. Зов, ридание и заклинание се концентрират в настойчивото и многозначно обръщение „дете”, като акцентът се поставя върху серафичната младост и неподготвеност на любимата за скверното и греховното в живота. 6. Разгръщане на мотива за съмнението: горестта на чувството се подчинява на прозрението за нетрайността и крехкостта на красотата, когато върху нея падне „булото на срам и грях”. Предчувствието за застрашеност на храма на божествената платоническа любов, за познатите сили на демоничното свърталище на греха у загадката жена. 7. Отхвърляне на трагическото съмнение: привнасяне на категоричната частица „не” като единствен стилово-езиков еквивалент на отрицанието в текста, което трябва да възвърне вярата на Аза в непорочната чистота на любимата. Поривитостта на отхвърлената мисъл – потвърждение на вярата на поета в устойчивостта и нравствеността на любимата. Истинската красота, изтъкана от музика и лъчи, не може да бъде нетрайна и изменчива. 8. Нови интонации в молитвата и лирическия зов на Аза: изключването на телесна усетност във възприятията на жената предопределя високите измерения на любовта като божествено красива и саможертвено устойчива дори в угрозата на „булото от срам и грях”. Душевното неведение на любимата („Не искат и не обещават те!”) предизвиква не подклаждане на горчивото съмнение, а безмерно удивление пред чистотата и наивността, не притворно обещание за вярност, а учудващ обет за взаимност, струящ от лъчите и звучащ като музика от „две хубави очи”. Съпоставка с трепета на любовното изживяване на Аза с горестните вълнения на лирическия субект в сонета на Петрарка (II), посветен на Мадона Лаура: Ако отблизо впие тя очи във мен със поглед благосклонен, приветлив и мил, аз тялото си бих внезапно променил, бих станал като нья лавър свеж, зелен. Но погледът като медуза е студен ……………………………………………… бих станал идол безучастен и свещен. Съпоставката се изгражда върху лирическа отправна точка: погледът, очите на любимата разтварят бездни от страст, от болка и горест, вледеняват сърцето, превръщат го в камък – „хубав бял мрамор”, но също така и възвисяват, облагородяват. Очите на любимата могат да внесат хармония и ангелска сияйност в чувствата на влюбените, но и да открехнат вратата към порока. Тълкуване на характеристиката „дете на престъплението и позора” („Чудовище”) в антонимична ситуация с „душата на дете” („Две хубави очи”). 9. Идеята за повтаряемостта на вярата и съмнението, греха и нравствеността, страстта и духовната хармония, платоничното и еротичното начало у човека. Тържество на светлото настроение, на чувството на душевно единение с любимата над самотността и низвергнатостта в света; надежди за нови полети в живота. IV. Заключение: Любовта на Аза в стихотворението „Две хубави очи” притежава морална мощ и мъдър опит от предишното лутане, вяра – светъл лъч сред бездните на злото. Върху тази морална сила поетьт изгражда своя вътрешен шр в молитвени настроения и проникновено смирение пред божествената чистота на обичаната жена. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели: