120 литературни разработки
Любовта като реалност, блян и спомен
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Любовта като реалност, блян и спомен
(Анализ на Дебеляновото стихотворение „Аз искам да те помня все така”) Работни въпроси: 1. Какво е мястото на Дебелянов сред модернистите от началото на миналия век? Кои са основните теми, образи и мотиви в поезията му? 2. Кои са фикционалните алтернативни пространства, в които търси утеха и опора Дебеляновият лирически субект? 3. С какви основни характеристики се отличава Дебеляновата любовна лирика? 4. Какво е основното настроение и как е внушено? 5. Кои е основният мотив в лирическия текст „Аз искам да те помня все така”? Как се изживява любовта – като реалност, спомен или блян? 6. Как бихте определили творбата в жанров аспект и защо? Какво е основното настроение и как е внушено? 7. Кой „говори” в елегията? 8. Как са очертани времето, пространството и образът на любимата? 9. Как е внушено усещането за трагична предопределеност и неизбежен край? 10. Каква е ролята на епистрофата? Художественото пространство в лириката на Димчо Дебелянов е изпълнено със скръб и тъга. Те определят плавния ритъм на чувството и вътрешния символен обем на поетическите образи. Споменът, реалността и блянът, основни психологически проекции на лирическия размисъл, очертават хронотопа и водещото настроение в тази поезия – елегично и носталгично. Елегичното се свързва със спомена, но и с невъзможността да се постигне блянът. Човекът жадува за светлина, щастие и хармония, но в същото време болезнено осъзнава тяхната непостижимост, краха на своите надежди. Настоящето, реалността се появяват само като антипод на идеала или идиличното минало, по което лирическият субект изпитва носталгия. Най-силно и най-драматично се усеща сложното единство на триадата „спомен – реалност – блян” в полето на любовта. В поезията на Дебелянов любовта и любимата са образи от пространството на спомена. Любовта е пречистена и пречистваща, мечтана и спомняна, извисяваща над земната суета. Образът на любимата е романтично обагрен, идеализиран, изваян в тихо екстазно чувство на преклонение. Споменът за нея е мечта за повторението му. В зрелите стихове на поета отношението към любовта и любимата се запазва в същата гама, но вече е наситено с по-голям трагизъм и интензивност на преживяванията. Безприютен, самотен, изгубил ценностни опори, в жаждата си да открие път към света, лирическият герой на Дебелянов търси в любовта и в спомена за любимата опора и алтернативно пространство, в което да се приюти от безнадеждната сегашност. Но те остават неосъществени и неосъществими, един от най-красивите и недостижими идеали, навяващи едновременно очарование и безутешна скръб, болка. Тези са вълнуващите внушения и на „Аз искам да те помня все така” – една от най-лиричните и прочувствени Дебелянови творби, в които интимното чувство се откроява с най-голяма зрелост. Често я определят като елегия на раздялата, но тя е елегия не толкова в жанров аспект, колкото по настроение и тон – скръбно-приглушени. Както повечето елегии на поета, и тази е неозаглавена и за наслов й служи инициалният стих. Това довежда до едно универсализиране, разгръщане на нови смислови контексти и непрекъснато рои нови и нови ракурси. Първата строфа отваря композиционната рамка и въвежда проспективно в пространството на спомена, т.е. традиционната за елегиите на поета времева перспектива е преобърната, мигът на настоящето е видян като спомен (минало) в бъдещето: ,,Аз искам да те помня все така...”. Аз-изказът въвежда директно в мислите на героя, доминирани изцяло от образа на любимата, представен не външноконкретно и индивидуализирано, а максимално обобщено, чрез художествени детайли, които насочват към емоционално-психологическото й състояние („пламнала ръка”, „скръбен лик”). Градацията от епитети, белязани с негативен смисъл – „бездомна”, „безнадеждна”, „унила” – подчертава липсата, лишеността от вяра и надежда като ценностни опори и имплицитно внушава трагична обреченост и безвъзвратност. Азът жадува да задържи в съзнанието си мига преди раздялата („тук” и „сега”), който да му помогне да победи скръбта и болката след него. В този миг любовното чувство е най-интензивно и наситено, подхранвано от съзнанието за непредотвратима загуба. То е сякаш сакрализирано, изживяно като мистично свещенодействие, доловимо в жестовете на влюбените: В ръка ми вплела пламнала ръка и до сърце ми скръбен лик склонила. Алитерацията на приглушените сонори „л”, „м”, „н” усилва мелодиката на стиха и създава усещане за унесеност, в което драматично се врязва мажорното „р” и сякаш внушава трагична развръзка. Декорът, едновременно предметно конкретен и обобщено пестелив („Градът далече тръпне в мътен дим,/край нас, на хълма, тръпнат дървесата”), е в психологически паралелизъм с трепетното състояние на влюбените. Това е един мрачен, студен, бездушен декор на скръбна разлъка. Детайлите („далече”, „мътен дим”) асоциират мрак, тъмнина. Образът на мрака се разгръща в градация в следващите строфи, стеснява пространството, очертава времето („пада нощ”, „в мрака”, „в тъмнината”) и гради символни връзки с раздялата и смъртта. Причината за раздялата не е конкретизирана, но е асоциативно внушена. Финалното двустишие на първата строфа, със силата на вътрешна поанта, синтезира поетическата идея на творбата – неосъществимостта оценностява любовта: И любовта ни сякаш по е свята, защото трябва да се разделим. Във втората строфа зазвучават прощалните слова на влюбените – на любимата като спомен в бъдещето, графически оградени в кавички (т.е. цитирани); на лирическия Аз – реално изречени (а може би и многократно изричани, повтаряни), отбелязани като пряка реч. Диалогът е белязан с трагично предчувствие за обреченост и смърт, което е имплицитно загатнато от молитвата обет за вечна любов и щастие, постижими само в есте-тизираната реалност на бляна и спомена: ............. вярвай – пролетта ни недосънуван сън не ще остане и ти при мене ще се върнеш пак! Чувството за съдбовна неотменимост на раздялата и гибел е експлицирано чрез категоричното „Тя ще победи!”. Устойчивите образи символи – „пролет”, „скършен злак”, „буря”, „нощ”, се съотнасят с младост, любов, живот, зло, раздяла, смърт и асоциират преждевременно прекъснат живот. Персонифицирането на смъртта чрез главната буква на местоимението засилва драматизма на ситуацията. Фаталистичното усещане на лирическия субект психологически субективизира сетивно-предметния пейзаж – „по-страшно пада нощ”, „чертаят мрежи прилепите в мрака”.Душата на Аза е разпъната от надеждата и отчаянието, от вярата в бъдещето на любовта, която иска да вдъхне и на любимата, и собственото си неверие, което не може да скрие. Раздвоението и безсилието му намират израз в оксиморона „а в свойта вяра сам не вярвам аз”. Надеждата рухва, предварително обречена. Остава само примирението пред съдбата, което значи и пред смъртта. Раздялата е психологически изживяна и физически усетена: И ти отпущаш пламнала ръка и тръгваш, поглед в тъмнината впила, изгубила дори за сълзи сила, - аз искам да те помня все така... Финалният стих повторение затваря композиционната рамка и издига лирическото преживяване до своеобразна кулминация, синтезирайки основните идейно-емоционални пластове на творбата. Любовта раздяла в настоящето се оказва пресечната точка на бляна и спомена, на реалността и иреалността на чувството, на осъществимостта и неосъществимостта му, на примирението със съдбовната предопределеност и победата над Смъртта. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|