120 литературни разработки
Дебеляновото стихотворение „Спи градът”
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Дебеляновото стихотворение „Спи градът”
(Анализ) Работни въпроси: 1. Какво е мястото на Д. Дебелянов в развоя на българската лирика от първото десетилетие на XX век? 2. Характеризирайте Дебеляновия лирически човек. 3. Защо елегията е типичен поетически жанр в творчеството на Дебелянов? От какво е обусловено това жанрово пристрастие? 4. Как е изграден образът на града и какво е неговото място в лириката на Дебелянов? 5. Какво е чувството, което изпитва лирическият Аз, бродещ из пустия град? 6. Каква емоционална натовареност имат опредметените детайли, изграждащи образа на града? 7. Каква е ролята на спомена? Какво си спомня Азът и носи ли утеха примомнянето на миналото? 8. Какво композиционно решение използва Дебелянов, за да затвърди усещането за бездомност на лирическия Аз? Дебелянов е от поколението поети и писатели като Д. Подвързачов, Н. Лилиев, Г. Рай-чев, Н. Райнов, Й. Йовков и К. Константинов, които са свързани както от едно искрено приятелство, така и от общ творчески стремеж. Те олицетворяват втората „млада” вълна на българския модернизъм. Дебелянов оформя своя творчески облик под влияние на Пенчо Славейков и Яворов, Верлен и Бодлер, Блок и Брюсов, Самен и Маларме. Младият поет е покорен от могъщото и неотклонно търсене на идеала, от гордостта и житейската мъдрост, които носи Славейков. Подобно на него той се стреми да постигне хармония и вглъбеност, душата му е тревожно раздвоена, напрегната, разкъсвана от противоречия, каквато е душата и на Яворовия лирически Аз. Но Дебеляновият лирически герой има свое неповторимо излъчване. Той е нежен и чувствителен, потиснат от покварата и бездуховността на заобикалящия го свят; мечтае за „лучезарен край” с „вечно щастие” и „вечна красота”. Блянът му по света на „бистрите лазури” се оказва измамна илюзия, моментно бягство от вечната грижа, която го преследва. Чувството за сразеност, безпомощност достига до усещането, че е напълно победен от „живота бездушен”, кара го да страда, „болният дух” започва да го мъчи, „пламва мъка неугасима”. Печалните и мечтателни настроения, тревогите на една „разнолика, нестройна душа” намират своята адекватна форма в жанра на елегията. Минорното настроение в лириката на Дебелянов ражда елегическите шедьоври „Помниш ли, помниш ли”, „Аз искам да те помня все така”, „Черна песен”, „Скрити вопли”, „Спи градът”. Стихотворението „Спи градът” е публикувано през 1911 г. в сп. „Съвременна мисъл”. При първата си публикация то няма заглавие. Онаслояването се явява в изданието от 1920 г., за да очертае едно типично за лириката на Дебелянов пространство – пространството на града. Конкретните предметни детайли – град, дъжд, черни стени, нощ – изграждат фона, на който ще се разгръща Азът. Първите две строфи въвеждат в мрачната и потискащата атмосфера на града. Създаденият тук образ е твърде различен от образа на града в една друга, философска и подчертано символистична творба – „Миг”, в която е изградена сетивно осезаема картина на шумния, грешен, подвластен на гибелни страсти град: аз плувах самин из тълпата огромна на някакъв град огрешен и позорен. …………………………………………… а долу се носеше музика шумна от стъпки, от смях и преплетени речи. Това е типично за символистичната поезия изображение на големия град. Той отблъсква със своята порочност и кара лирическия Аз да се чувства омерзен и безприютен. В „Спи градът” липсва присъствието на човешките тълпи, пространството е празно и глухо, превърнато в неуютно място на човешката самотност. За да се постигне това внушение, особено значение имат образите на нощта и на постоянно ръмящия дъжд, които пулсират между конкретното и символно обобщеното. Тайнствена и загадъчна, нощта привлича с двойнствеността си. Тя въплъщава както заспалата природа и смъртта, така и примамливия живот в приказния свят на сънищата и отвъдното. Ето кое кара лирическия Аз да я определя като „неверна”. Чрез антонимичния епитет „верен” се очертава двойнственият, нестроен духовен свят на лирическия човек и така се създава метафорично обобщен образ на противоречието. Трикратното повторение на глагола „ръми” и многоточието, с което завършва първата строфа, налагат усещането за еднообразно, тъжно и непроменимо протичане на живота. Лирическият Аз е анонимен, „бездомен и самин”. Неопределеността на града, неопределеността и на самия лирически говорител само засилват и извеждат самотата и страданието като определящи същността на човешкото битие. Битийното страдание е внушено и чрез глагола „бродя”, който е в едно синонимно гнездо с думи като „скитам” и „блуждая”. Така животът е видян като напразно търсене на „пристан и заслона”, а щастието – като невъзможно. Азът се чувства безпомощен, скован сред пустинността на града. Още един детайл в изграждането на строфата допринася за тоталното налагане на мотива за пленничеството – римуването на четристишието. Дебелянов е използвал по-сложната схема на обхватното римуване, при която се съчетават първи с четвърти и втори с трети стих. Така строфата остава затворена в себе си и чрез строежа си подкрепя цялостното идейно-емоционално внушение. Като изход от загубата на идентичност, Дебеляновият лирически герой търси опора в света на спомена, благодарение на който самотникът намира връзка с околния свят. Чрез спомена „възкръсва” любовта, въплътена в образа „на милото дете”. Любимата е белязана с нравствена чистота и невинност. Тя е назовавана само по един начин – „дете”. Болката от изгубената любов е всъщност болка по изгубената красота и пълнокръвието на живота. Причастието „озарило”, съществителното „жар” и епитетът „пламенна” са контекстови синоними, които носят представата за светлина, надеждата за щастие, за тиха, невинна любов. Но всичко това е само минало, настоящето е тъмно и печално. Ритмичното и монотонно отмерено повторение на глагола „расте” подчертава всеобхватността на страданието. Лирическият Аз изпитва вина, приема безрадостното си настояще като „казън” за отхвърления тленен дар на любовта. Копнежът му по друг свят, различен от света на обикновените човешки страсти, го кара да търси вечната нетленна красота. Бляновете, полетите, мечтите са израз на творческия порив на свободния човешки дух. Но това са редки мигове на просветление, които са заменени от „съмнения тъмни” и „отрезвления страшни”. Всичко е свършило, остава само печалната въздишка: Миналото – ах, остана то тъмен край от скърби заледен и оттам отпраща тя към мен своя скоъбен вик: защо, защо? От преминалите дни остава само жалбата, ненужността на спомена. В края на стихотворението е повторена началната строфа. Така творбата постига своята композиционна завършеност, поставяйки акцент отново върху представения още в началото образ на самотния и несретен лирически човек на Дебелянов. Елегията „Спи градът” ясно очертава духовната същност на самотника, който носи самотата като тежко бреме, измъчва се от угризения, копнее да „развърже десница”, да стори нещо за „тъгиите на милиони сърца”, но остава пленник на грамадния и бездушен град, скован от собствената си мъка. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|