120 литературни разработки
Проблематичното завръщане на модерния човек
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Проблематичното завръщане на модерния човек
в света на хармонията (Анализ на Дебеляновата елегия „Скрити вопли”) Работни въпроси: 1. Ситуирапте творческото присъствие на Димчо Дебелянов в контекста на модерната българска литература от началото на миналия век. С какво се откроява неговото поетическо светомоделиране и от какво е предпоставено? 2. Как българската литературна традиция преди Дебелянов интерпретира познатия библейски мотив за завръщането на блудния син? 3. Какъв образ на света и човека гради Дебеляновата лирика и как елегията „Скрити вопли” се вписва в този художествено условен модел? 4 Каква е визията за родния дом, реконструирана чрез спомена и конструирана от мечтата? 5. Анализирайте особеностите на граматическото лице и наклонението и вложения в тях смисъл. 6. Какви специфични значения са кодирани в особеностите на художественото време? Анализирайте характеристиките на миналото, настоящето и бъдещето. 7. Как ценностното разполовяване на художественото време предпоставя и оформя двойствения облик на художественото пространство? Каква е символиката на „прага” в контекста на елегията? 8. Направете избоди за единството на природното и човешкото начало в лирическия текст. 9. С какви значения е обвързан образът на майката? Съпоставете особеностите му с тези на други познати ви текстове от българската литература. 10. Каква представа за смъртта изгражда елегията? 11. Коментирайте прозренията на финалното двустишие поанта. Димчо Дебелянов е безприютното „патриархално” дете на българския модернизъм. Познал споделената топлота на родовия космос, той открива и метафизическата бездомност на модерния човек, неговата самота и умора. Животът за поета е перманентен сблъсък с извечната Грижа, но в същото време и основание за търсенето на Идеал. Презрял битовото, дребнаво-житейското, той се домогва до битийното, до вечните тайни на света. Това го сродява и със Славейксвото пътуване към „другия бряг” на трансцендентната хармония, и с Яворовото „дълбаене” в „свръхземните въпроси, които никой век не разреши”. И в същото време Дебелянов е различен от своите предходници в полето на модерната литература. Липсват му властната категоричност и съзнанието за жреческа избраност на Славейков, не е така подчертано драматичен като Яворов. Лириката му е доминирана от елегичното светомоделиране и от романтическата душевна нагласа. От тази лирика струи приглушена, овладяна тъга. Както и една непомръкнала чувствителност към нравствения закон, към етичните измерения на човешкото битие. Духовните пространства на Дебеляновия лирически човек са арена на вечната битка между деня и нощта, между светлото, раждащото, съзидателното начало и мрачното, разрушителното, гибелното. Този човек мъчително осъзнава, че е загубил своята идентичност, своята цялостност. Загубил е обаче не само вътрешното си единство, но и единението с външния свят. Всеки негов жест и порив са обречени. Светът умъртвява копнежите му, обезсмисля бунта му. Взривената хармония между човека и душата му, между човека и действителността го обрича на вечно безпокойство, на самота и метафизическа бездомност. Безстрастният ход на времето затваря в гибелната си спирала един „живот неживян”. Азът ежедневно губи част от себе си, гасне и изтлява, копнеейки за споделеност и пристан. Стоновете му обаче остават нечути и безответно заглъхват сред световната „пустиня” („Черна песен”). Животът загубва своя смисъл, своята стойност и се превръща в една перманентна агония за човека. Осъзнавайки това, човекът търси механизми за спасение, копнее за друг свят – хармоничен и съкровен. И го намира. Това е една „вселена заместител” (според определението на Албер Камю) – алтернатива на онази „велика пустиня”, обрекла човека на безприютност и безпътица. Този паралелен свят съществува единствено във въображението на Аза. В реалността е невъзможен, но го има в миналото – в спомена, и в бъдещето – в мечтата. Там са любовта и красотата, там е домът, там са всички духовни опори, които Дебеляновият лирически човек е изгубил в настоящето. „Тук” и „сега” избледняват, времето се връща назад, за да преоткрие онова жадувано и далечно „там” и „някога”, където е бил Животът. Спомен и блян се равнопоставят в елегията „Да се завърнеш в бащината къща” („Скрити вопли”). В този поетически текст на Дебелянов човекът мислено пътува през времето, за да се докосне отново до света на родното и съкровеното, да съпреживее чрез мечтите хармонията на един цялостен и единен свят с ясни нравствени правила. Така споменът чертае параметрите на ретроспективното сакрално пространство – ценностна антитеза на хаоса и разрухата в настоящето. Миналото асоциативно се обвързва с представата за абсолютното съвършенство, в което Азът жадува да прекрачи чрез смъртта – просветление и духовно себепостигане. Подобно завръщане към света на първоначалата обаче е непостижимо. Този свят безвъзвратно е изличен от перспективата на времето и не може да бъде съпреживян отново. Така модерният човек осъзнава трагизма на битието си и болезнено изстрадва невъзможността на своето завръщане в „бащината къща” на духовния уют. Както ключовата дума в заглавието („завърнеш”), така и целият поетически текст насочват към старозаветния мотив за завръщането на блудния син в родния дом. Този многократно експлоатиран митологичен сюжет има своите разнообразни интерпретации в литературната ни традиция преди Дебелянов. Като аспект на културологичната метафора за дома и пътя, мотивът за завръщането във възрожденските ни текстове се осмисля преди всичко чрез актуалната тема за робството и мисията на човека. Добри Чинтулов („Изпроводяк на едного българина из Одеса”) рисува картината на едно оптимистично завръщане на просветения патриот в родината, призван да дари тънещите в мрака на невежеството сънародници със светлината на познанието. Христо Ботев осмисля този мотив чрез свободата като духовна нагласа и екзистенциален избор. В поемата „На прощаване” юнакът се завръща триумфално в родния дом, след като е постигнал победата, след като се е себедоказал на пътя и е утвърдил трайната си нравствена позиция спрямо света. А стихотворението „Странник” гради сатиричната визия за едно позорно завръщане в трагично обезлюдения робски дом, за един егоистичен модел на житейско поведение, доминиран от примирението, конформизма, духовното обезличаване. Модерната литература преосмисля значенията на разглежданата културна универсалия и интерпретира пътя като екзистенциално пътуване на човека от младостта към зрелостта и смъртта. При Пенчо Славейков завръщането е „сън за щастие”, мечтание за „почивка тиха/през ясна вечер в родний кът” и се обвързва знаково с представата за смъртта като просветление и себепостигане на Духа в пределите на трансцендентното пространство. Смъртта е достигането на „другия бряг”, откъдето започва истинският Живот. Подобно осмисляне на смъртта като живот откриваме и в Дебеляновата елегия – едно носталгично пътуване на човека, чрез спомена, към света на хармонията, едно жадувано, но невъзможно завръщане към изконните духовни опори, към първоначалата на битието. Поетическият текст е оформен като изповед и споделяне, като „вопъл” за разбиране, съчувствие и утеха. Изказът е издържан във второ лице, единствено число – предполагащата диапогичност „ти”-форма. И наистина, очакването за диалог се реализира, но в конкретния случай носи и своите специфични значения, тъй като адресатът на посланието е самият лирически говорител. В този смисъл елегията „Скрити вопли” е разговор на човека със собствената му Душа, опит за споделяне на съкровените прозрения със самия себе си. В същото време второто граматическо лице предполага и една максимално широка аудитория, своеобразно приобщаване на читателя към активното търсене на екзистенциални ориентири и към интимното споделяне на екзистенциални прозрения. Това „ти” би могло да бъде обръщение към всеки от нас, към всеки човек. А условното наклонение („да се завърнеш...” в смисъл на „ако се завърнеш”, „при условие, че се завърнеш”) насочва към копнежа и чертае контурите на една подчертано обобщена лирическа ситуация, в която пожеланото завръщане в миналото е всъщност хипотетично пътуване в бъдещето. Така художественото време синтезира характеристиките на онова, което е било „някога”, на това, което е „сега”, и на жадуваното „тогава”. В случая „някога” и „тогава” са равноценни и разкриват визията за един светъл и хармоничен свят (познат от миналото и възможен в бъдещето), който е антитеза на света и живота „сега”. Това ценностно темпорално разполовяване намира огледалната си проекция и в двойственото художествено пространство. В единия му полюс е „бащината къща” – топосът на най-съкровените спомени и въжделения, на изгубения рай; в другия – градът като място на отчуждение и самота, неназовано пряко, но имплицитно визирано и знаково обвързано с представата за перманентния ад на модерния човек. В композиционно отношение поетическият текст е организиран в две строфи (съответно от 8 и от 10 стиха) и заключително двустишие поанта. Още началото му започва да гради както образа на родното пространство, метонимично представено чрез „бащината къща”, така и образа на човека. Реалността е изместена на заден план и лирическият глас носталгично очертава контурите на един отминал, но отново пожелан идиличен свят: Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|