120 литературни разработки

Знаците на завръщането в Дебеляновата елегия „Помниш ли, помниш...”

Изтегляне 2.95 Mb. страница 95/101 Дата 28.05.2023 Размер 2.95 Mb. #117864

Знаците на завръщането в Дебеляновата елегия „Помниш ли, помниш...” (Анализ) Работни въпроси: 1. Защо Димчо Дебелянов е поет на „Вътрешната драма, на безграничната отговорност за лична и универсална вина” (Т. Жечев)? 2. Как е пресъздаден споменът за „дните предишни”? 3. Каква е ролята на черния и белия цвят в образните детайли, изграждащи топосите „там” и „тук”? 4. Как е предадена личната драма на Аза – „заключеник в мрачен затвор”? 5. Как се включва художественото пространство на „тихия двор с белоцветните вишни” в представата на поета за хармонични човешки отношения? 6. Защо за Дебелянов поезията е средство за сакрализация на света? Според поетичната чувствителност на Дебелянов мотивите за неизживяната младост и безплодието на надеждите се обуславят от сблъсъка между идеал и реалност, от противоречието между патриархалната хармония на родната Копривщица с безчувствената и студена човешка тълпа на големия град (най-напред Пловдив, а след това София). То оставя у младия поет усещане за самотност и безприютност. Оттук произтичат чувството на ранна умора и тежнението към покой, копнежът за сън на душата – такива са лирическите изживявания в голяма част от Дебеляновите творби. Дебелянов е сред най-нежните и елегични поети в нашата литература. Според Т. Жечев той е и „нашият най-дълбок християнски поет, поет на вътрешната драма на свободната личност със сурова и непрощаваща съвест, с безгранична отговорност за лична, универсална вина”. Изследователите на Дебеляновата поезия многократно подчертават, че такова християнско чувство в поетичната история на авторовия Аз е извън всякакво съмнение. И наистина, в унеса на мечтанията самият поет горестно се определя – „на Бога най-светлия син”. Животът му преминава в непрестанни терзания, в сиротна смиреност пред житейските бури и пред смъртта, с чувство за самотност и вина. В едно писмо до най-близкия си приятел – поета Николай Лилиев – Дебелянов споделя: „Тъмно, Николай, тъмно. А пък светлата жажда става все по-силна... плачем през сълзи за всички, които са велико самотни, безбрежно самотни”. Безбрежната самотност на поета, който винаги се е радвал на майчина подкрепа, на приятелско разбиране, роднинско доверие и любов, произтича от оригиналната му дарба, от лутането между вяра и безверие, от мъчителната равносметка, че не може да проникне и реши извечните тайни на битието, че не може да се справи със злото. Въпреки че неведнъж признава отстоянието си от традиционната квалификация „популярен поет”, Дебелянов преживява липсата на такава широка популярност. Самовзискателен и максималистичен в поетичните си търсения, той нито веднъж приживе не е изразил желанието да издаде стихосбирка с готовите си творби. Пиететът и творческият интерес към европейските символисти Бодлер, Верлен, Жан Мореас, Франсис Жам и Александър Блок слагат отпечатък върху художествените прозрения и поетичните възможности да даде израз на вътрешната драма, на копнежния усет към един идеален свят. Тежненията на тази „безбрежно самотна душа” се изповядват предимно чрез носталгичен и елегичен говор, който варира между молитвения шепот и страстното, драматичното изживяване. Нравственото и художественото съзнание на Дебелянов не се съгражда под влияние на бунтарство срещу патриархалността; неговата модерност не е авангардна, а прочувствена; не е завладян от етичен нихилизъм към родовата свързаност; не е формиран под влиянието на европейската образованост и среда, както част от българските творци на двадесетото столетие. Скритият вътрешен патос, трагиката на раздвоението в „сюжета” на Дебеляновите произведения произтичат от ясното осъзнаване на лирическия герой, че между хората съществува неумолима „лишност” на милост и любов. Така споменът за „дните предишни” се оказва не бягство от кошмара на настоящето, а територия на съня за щастието, на копнежа по хармонията. Споменът е основен емоционален център на немалка част от Дебеляновите произведения – щастливо завръщане към детството, ангелски сън на човека. Уморен и обезверен, с илюзорните си стремежи да намери своята духовна родина, поетът търси в миналото значимите и универсалните стойности, потребни дори на скептично настроения човек. В елегията „Помниш ли, помниш...” се оглеждат два паралелни свята: на заключеност и вътрешна освободеност, на хармония и дисхармония на Аза с общността, на белия и черния цвят, внушен синонимно с представата за мрак, затвореност, тъга и безутешност. В повечето елегии на поета противоречието, раздвоението насища художественото пространство. То е най-често овладяно антонимично – като жажда и притихналост, страст и безучастие, надежда и обезверяване. Времевите, символно-образните и пространствените измерения се простират между вчера и днес, там и тук, детство и зрялост, свобода и затвор, живот и смърт. Тази разполовеност определя и доминиращото начало на еле-гичното чувство, прииждащо от категоричното усещане за разрушаване на чистия свят на патриархалното и за невъзможността да се постигне блянът. Елегичните тонове напълно съответстват на двата емоционални мотива – самотата и спомена, които изпълват духовното битие на лирическия човек. Самотата е емоционален „продукт” на разочарованието от житейските несгоди, а споменът – жажда да потъне в света на прекрасното. Тези два емоционални мотива определят знаците на завръщането в елегичното пространство на творбата. Всички приятели и ценители на Дебеляновата поезия, с които е общувал, го сочат като уязвима и ранима душа, с „голямо сърце и... неподкупна съвест”, която страда от несъвършенството на света и безсилието да го преобрази. В бездушието на града, сред безпътицата на дните, Дебелянов потъва в глъбините на спомена. Ако „Да се завърнеш в бащината къща” читателят може да свърже с пътя към родния дом, т.е. да възприеме известна конкретика на бляна, стихотворението „Помниш ли, помниш...” отвежда в една изящна обобщеност на хармонията. Образът на „тихия двор с белоцветните вишни” е инвариант на визията в стихотворението „Гора”. Поетът разговаря със себе си, но не може да се изключи и тълкуването, че адресът е насочен към близка, родствена по идеали и нравственост душа. Същността на спомена е да припомни за съществуването на друга действителност, преживяна щастливо и съхранена като копнеж за нови възвръщания, които дават духовна опора. Според спомените на Вера Мечкарова, съпруга на Дебеляновия приятел Йордан Мечкаров, елегията е написана по време на изнурителното чиновничество на поета в Сметната палата, след горчивата равносметка на всички българи, преживели Балканската война. Притиснат от безпаричие и сред духовна изнемога да се справя с отегчителното всекидневие, творецът има една сантиментална ведрина в дните си – романтичното приятелство с Елена Петрунова, интелигентна девойка, която преписва неговия превод на „Афродита” на Пиер Луис. Заедно с други млади хора на перото или изкуството, Дебелянов прекарва часове наред в разговори за поезията и любовта в градинката на тихия заден двор на столичната къща на семейство Петрунови. В този двор, с няколко вишневи дръвчета, отсъства грохотът на големия град, въпреки че домът се намира в центъра на София. Бялата тишина извисява настроението до ангелски чистите селения, до представата за божествената хармония. Двукратно повтореното съчетание „тихия двор” идва да подсили изяществото на миналото изживяване и настоящото спомняне, непомрачено от грубост, пазарски свади и крамоли. Сияйна, лъчиста светлина сякаш извира, без да се посочва с кое време на деня или нощта са свързани мислените връщания към хармоничната завършеност на „дните предишни”. В първата редакция на творбата се открива конкретен детайл, който отнася преживяването към спомена за тази мила девойка, дъщеря на полковника, у когото през 1911 г. Дебелянов живее на квартира: Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели: