120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Ах, не пробуждайте светлия хор,
нейния смях в белоцветните вишни. Трагичната история с момичето, станало жертва на неразбулена семейна драма, досяга поета дълбоко и той вплита нейната възвишена духовност в красотата на изживяването, но, както е при големите поети, обобщението се постига от преработените конкретни настроения и творчески визии. Зъзнещ в неуюта на града и на ежедневното си битие, Димчо Дебелянов достига докосването до хармонията чрез спомена за „шепот и смях в белоцветните вишни”. Опозицията „черно – бяло” отговаря на цялостната огледална симетрия. Черният цвят символизира мрака, греха, принудата, самотата, а белият се свързва с ангелската чистота, пролетното пробуждане и надеждите за щастие. Удивително е, че в този графичен рисунък на спомена за „дните предишни”, освен естествената човешка драма от невъзможността да се промени мъчителното затворничество на лирическия човек, настроението притежава и живи, вълнуващи интонации, свързани с усещането за младост и игривост – „шепот и смях”. Романтическата метафора „хорът от ангели” сакрализира естетизираното пространство на „тихия двор”. Елегиите на Димчо Дебелянов се отличават с безкрайна лаконичност, дори екстериорът е само загатнат от бялото на цъфналите вишни и тишината в двора. Но, поради композиционната огледалност на симетрията, двете разширени строфи създават впечатление за безкраен разговор със себе си, за втурване в миналото на кристалната чистота на помислите и деянията („хорът от ангели”). Повторителността на („помниш ли, помниш ли...”), анафорите („сън е бил – сън са били” и „моята”) придават на вариациите безкрайност на мисълта и непрестанност на дилемата от екзистенциални въпроси. Цялата поезия на Дебелянов представлява затрогваща история за една съдба с нейните тревоги, съмнения, терзания, с примирението пред участта и жребия в живота. Тази поетична история е затворена между две песни – „Черната” и „Сиротната”, а между тях са разположени изповедите с мотивите за любовта, природата, греха, самотата и смъртта. „Пътешествието” много често среща лирическия човек с драмата на сблъсъка и затова той се насочва към идиличното минало, към хармоничното пространство на съня, т.е. на спомена. „Помниш ли, помниш...” принадлежи към тези елегии на завръщането. Подобно на Яворов, и тук настоящето се изживява като тъмница, мрачен затвор, защото покрусява надеждите. Притежателното местоимение „моя” („моя затвор”) конкретизира топоса като „тук” или „сега” от по-широките социални обеми до едноличната човешка участ. Дебеляновият лирически герой носи усещането за самоизолация, виновност, отговорност и сякаш някаква очакваност, предопределеност на страданието. Той не свързва чувството си за несретност с тълпите, с множеството хора, въпреки че повечето от неговите литературни приятели изживяват годините между войните също в недоимък и в трагически предчувствия за крехкостта и краткостта на идеала и живота. Познатото чувство за самоизолация и самовина произтича от осъзнатата невъзможност да се победи злото. Неприспособимостта към бездушието дава печалната равносметка: „аз съм заключеник”, „пленник на собствената си представа за греховност: Моята стража е моят позор, моята казън са дните предишни! Изяществото на стихотворната структура – двете строфи съдържат симетрично поделени срички на дактилната стъпка с редуване на ударена и неударена, придава необикновена музикалност, съответна на пътя на мисълта и движението на чувството. Илюзорността на „дните предишни”, тяхната абсурдност в дисхармонията на света е горчиво проникновение, което в своето съждение напомня поантата от другата сходна в лирическия си сюжет елегия на завръщането – „Скрити вопли”: че мойто слънце своя път измина. Елегията „Помниш ли, помниш...” е изповеден диалог на лирическия човек със себе си, проникновение за „тихата скръб” и копнежа на нравствено възвисеното съзнание по хармония в човешкия свят. Творбата отново подчертава в своите самостоятелно звучене и споделена драма, че е част от историята на свободната личност с безгранична отговорност към идеала за тържеството на доброто в света. Самоотвержението на поета се родее с християнския идеал и поради това цялата поезия на Димчо Дебелянов е сътворение на себеотдаването и безпределната вяра. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|