120 литературни разработки

Символните знаци на отвъдното в Дебеляновото стихотворението „Гора”

Изтегляне 2.95 Mb. страница 93/101 Дата 28.05.2023 Размер 2.95 Mb. #117864

Символните знаци на отвъдното в Дебеляновото стихотворението „Гора” (Анализ) Работни въпроси: 1. Какви са маркерите на отвъдното в контекста на идейно- философската доктрина на символизма? 2. Как се интерпретира символиката на гората в рамките на символистичната поезия? 3. Какво включва смисловото противопоставяне „град – дом” в поезията на българските символисти и тази на Дебелянов? 4. Как се съотнася опозицията „гора – поле” с тази „град – дом” в творбата на Дебелянов? 5. Какви са нравствените ценности, които тези опозиции противопоставят? 6. Как функционират в творбата мотивът за пътуването скиталчество, символиката на водата и метафората на огледалото (огледалната вода)? Стихотворението „Гора” на Дебелянов е емблематична творба що се отнася до философско-екзистенциалните търсения и идейно-образния свят на символистичната поезия. В него е изградена визия за утопичното, бленувано пространство на идеалното, на битието отвъд реалността като пространство на Вечността, Красотата, Истината. Дебеляновата гора е неговият символно обобщен образ. Тя затваря в знаковостта си представата за времето, битието и словото в техните абсолютни стойности. Утопичното пространство на отвъдното е и пространството на хармонията и покоя за изтерзания от лутане дух на пътника, търсещ пътя към прозрението. Символиката на гората в рамките на символистичната доктрина е амбивалентна. Тя обозначава житейските несгоди и изпитания, миражите, които реалността изправя пред духовния взор на човека. Тази представа кореспондира с образа на гората в структурния модел на вълшебните фолклорни приказки, където често изпитанията на героя при прехода му от един социален статус към друг са свързани именно с това пространство. Същевременно обаче гората присъства в поезията на символистите като пространство на идеалното – там, където се помещават идеите за всички неща в тяхната чистота, хармония и съвършенство. В този контекст се вписва и символиката на гората в Дебеляновата творба. Тя е заложена и в самото й заглавие. Гората е символно визуализиран образ на пространството на абсолютния покой, въплъщаващ идеята за Вечност, Красота и Божествена хармония. Тя е Дебеляновата нирвана, свръхбитието на изтерзания от лутане дух. В застиналото съвършенство на природната картина в своеобразни маркери на отвъдното се превръщат покоят и тишината. Сякаш времето, движението и словото замират, достигнали връхната си точка в измеренията на абсолютното: Накрай полето, дето плавно излъчва слънцето стрели и в марни валози потокът с вълни приспивни ръмоли, меда на отдиха стаила дълбоко в девствени недра – виши колони непреклонни успокоената Гора. Там дремят приказки старинни, там тае звънка тишина и в безответните й скути, като вълна подир вълна, заглъхват хоровете страстни на многогласото поле и подслон верен в час вечерен намират морните криле. Олицетворението „Гора – жена” интерпретира представата за женското начало в аспекта на майчинството, като носещо упование, утеха и душевен покой. Аналогично идейно-емоционално внушение носят образите на дома и майката в „Да се завърнеш в бащината къща”, като в „Гора” двата образа смислово се припокриват. Пространството на гората дом се отъждествява, превръща се в емоционално-знаков еквивалент на представата за жената майка. При Дебелянов смъртта също се осмисля в символния ред на „жена – майка – покой”. Тя представлява не финал, а начало на истинния живот, лишен от несгодите и несъвършенствата на реалното, земно битие. Смъртта носи утеха, прозрение и осъществяване на духовните стремежи. Това обуславя и асоциативното обвързване в символиката на „гора – жена – смърт” в творбата, изградена възоснова на разбирането за отвъдното като духовен пристан, последна утеха, съществуване в измеренията на истинното битие: ....и подслон верен в час вечерен намират морните криле,.. ………………………………………………………………………… и сам е свърнал – на Гората в съкровищните самоти, последна радост да изведа, последна скръб да приюти... Символиката на смъртта е пряко обвързана с тъмнината, залеза, нощта, като носещи покой и утеха. Затова и „верният син на нощта” търси своя духовен пристан или „когато вечерта смирено гасне”, или „в час вечерен”. Отмирането е свързано обаче и със символиката на съня, разбиран като временна смърт. Оттук и корелацията „смърт – сън”. Тъй като сънят се схваща като временно пребиваване в отвъдното пространство на жадувания покой, и смъртта в символно отношение се интерпретира като вечен сън, т.е. битуване в пространството на абсолютното. Това предопределя засиленото присъствие в творбата на лексика, свързана с отвъдния покой сън: „приспивни”, „отдих”, „дремят”, „подслон”, „мъдро спящи”, „успокоена”, „тае”, „примирена”, „стаила”. Символиката на гората жена се обвързва с тази на смъртта сън, изграждайки визия за отвъдното като пространство на вечния сън покой. Същевременно пространството на Гората носи белезите на храмово, божествено пространство. Извисените „колони” внушават усещането за древноезически храм. Символиката на „меда” и „звънката тишина” също отпращат към представата за божественото. В контекста на библейската знаковост медът олицетворява Божието слово, а в по-широк смисъл „представя сладостите на мисълта и словото, които даряват упование и вяра. Той е и символ на мъдростта и красноречието...” (Д. Добрев). Стаената мъдрост на истинното слово е обгърнато от звънка тишина – липса на говорене, на профанно слово, подчертана от звъна, обозначаващ божественото. Профанното слово достига своята възможна граница да обговаря, да обозначава. Оттам нататък започва мълчанието като самопостигане на истинното, абсолютно слово. В това пространство на „глъхнали присои”, заглъхват „...хоровете страстни на многогласното поле”. Суетата, шумът и говоренето принадлежат на профанната реалност, символизирана от полето. То е пространството на временното, тленното и преходното, което отдалечава търсещия духовно прозрение от подстъпите към Вечността и Красотата: Че дълги дни към хубост вярна в набег безцелен устремен той вред в полето е настигал следите на предвечна тлен... „Полският прах” и „дим” са от символния ред на „завесата”, „булото”, спуснати пред вътрешния душевен взор на пътника, поел към Истината и Красотата. Те вписват суетата и дребнавостта на ежедневието, духовното опустошение, родено от затварянето в конкретиката на предметно-реалното и от отдалечаването от истинските стойности на битието. В този смисъл полето е антагонистичното пространство на свещената обител на Гората. Хаотичното му неспирно движение, хронологичната последователност на разрушаващото го време са смислово противопоставени на царящото безвремие и застиналост в нея. Листата на дървесата й носят паметта за миналото. В примирените й води спят „прежните” копнежи. Минало, настояще и бъдеще се сливат в едно безвремие вечност, което отпраща към митологично-цикличното, „затворено” време. Неслучайно там „дремят приказки старинни”. Времето в своята хронология потъва във Вечността, хаотичното движение – в замрялостта на покоя и ритмичния ромон/ръмолене, а говорът – в тишината на мълчанието. Рамковата композиция на творбата като че ли подсилва усещането за нескончаема повторяемост, за затворена в безвремие цикличност. В този аспект ключова е символиката на водата в текста. Тя знаково е обвързана с идеята за времето и битието като философско-екзистенциални категории. Огледалната, примирена вода на абсолютния покой символизира пълнотата на хармонизираното битие и мъдростта на Вечността: ... а денем, лик когато свежда над примирената вода – ще вижда прежните копнежи там мъдро спящи навсегда... Символиката на водата е обединена с тази на отражението/огледалото. Тя се асоциира с идеята за прозрението, за достигането отвъд, за откриването на същността на Тайната и включването на Аза в света на идеалното и абсолютното чрез оглеждане в отвъдността. Символиката на водата е пряко обвързана с тази на женското пораждащо начало. Тя е изначалната и вечна стихия, която сътворява и възражда. Така символният ред „гора – жена – смърт – вода” изгражда основната смислово-композиционна структура на творбата и конструира Дебеляновата визия за отвъдното като утопично пространство на идеите за Вечността, Красотата и Истината. Застиналостта, безмълвието и покоят стават основните смислови маркери на това пространство. Времето, словото и ритъмът на битието добиват качествено нови стойности. Чрез топосното противопоставяне „гора/поле” Дебелянов пробломатизира възловата за символизма дихотомия „идеално-реално”, изграждайки антагонистичния образ на битието, затворено в конкретиката на предметно-реалния свят. В нея профанното говорене заглушава словото, а хаотичното движение обрича на умора, страдание и духовна гибел. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели: