120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Дали се е случило нявга – не помня,
не знам – ще се случи ли ... Отрицанието на смиели очертава разколебаната същност на човека, загубил своята идентичност, своята цялостност и устойчивата си представа за битието. Азът встъпва в поетическия текст с емблематичните за героя на символизма характеристики и душевни състояния. Той е скръбен и меланхолен, угнетен и отчужден от света: Тъжен и морен, аз плувах самин из тълпата огромна ... Експозиционната част на стихотворението продължава да гради представата за лишени от конкретност място и време. Азът броди из някакъв митологично неопределен град, в който властват низките страсти и покварата. Този „огрешен и позорен” град се обвързва асоциативно с идеята за злото и препраща към паралел със старозаветните Содом и Гомор, които Бог изпепелява заради войнстващата им бездуховност и безнравственост. Внушенията се уплътняват и от гротесковата деформация на човешката същност като следствие на грехопадението: мъжете там хилави воини бяха, жените – отвъргнати, неми сирени ... Аморфната тълпа придобива по-конкретни очертания чрез характеристиките в етичен план, разчитащи на преобърнатата символика на мъжкото и женското начало. Наследниците на Адам се обвързват знаково с идеята за сила, устойчивост и воинска доблест, а тези на Ева – с представата за нежност, топлота и съкровеност. Тук обаче изконните символни значения са елиминирани, за да се открои духовното обезличаване на човека на фона на една деформирана ценностна система. Лирическият Аз е отчужден както от псевдостойпостите на живота „тук” и „сега”, така и от хората около себе си, неизкушени да проникнат в божествените тайни и да открият Смисъла. Той усеща себе си различен, тъй като е пожелал да се докосне до познанието и да получи просветление свише. Така Дебелянов продължава да уплътнява разделителната линия между човеците, позната ни от предходната литературна традиция и открояваща разнообразни смислови опозиции. Ботев оразличава избраническата самотност на юнака, прогледнал за стойностите на свободата, от робската инерция на „глупци неразбрани”. Алеко Константинов очертава многозначността на националното посредством опозицията „байганьовско – антибайганьовско”. А Пенчо Славейков извисява интелектуално и духовно себепостигналата се личност над посредствеността и еснафския примитивизъм. В културния контекст на символизма Дебеляновата интерпретация насочва вниманието към своеобразната извънпоставе-ност на героя. Пренебрегнал тленното и профанното, той се е устремил към абсолютното („Но горди и сластни очи не зовяха/на уличен пир моите жажди смирени”). Този избор го обрича на самота и духовно изгнаничество. Лирическият Аз е ситуиран сред „тълпата огромна”, но в същото време сякаш е в ничието пространство между нямото небе и шумната глъчка, между онова „горе”, където властва Бог, и тленното „долу”, обсебено от земните страсти. Азът обаче е еднакво далеч и от двете – изолиран от тайните на трансцендентното, но неприобщен и към хората около себе си, към техния суетен и порочен свят. Тотално отчужден и от Божественото, и от човешкото. Стоящ на границата между настоящата действителност и идеалната отвъдност. Осъден да обитава греховното земно пространство и да копнее по непостижимото небе. Близък по духовна нагласа до Яворовия лирически човек, който се домогва до „свръхземните въпроси” сред шума на карнавала („Маска”). В тази ситуация, колебаеща се между очакващото смълчаване на Аза и празната глъчка на тълпата, настъпва Мигът. Това е жадуваното прозрение за Висши Истини, които тленният човек може до получи в краткия миг на съприкосновението си с Божественото. Очакването на Свръхзнанието е двойствено. То се колебае между страха и молитвата („аз сетих и страх, и молитви в сърце си”). Възможността за докосване до отвъдното е своеобразна нирвана, истинско успокоение и блаженство за духа, но и плашеща тайна. В този смисъл раздвоението на Дебеляновия човек пред прага на битийните загадки преоткрива Яворовите прозрения за екзистенциалната жажда по нирвана, но и за екзистенциалния страх от непроницаемостта на отвъдното („но страх ни е да пием” – „знойно жадни”). Преобразяването на света в мига на очакваното Откровение свише е зададено чрез специфична символна аранжировка. Над града се понася „глуха вълна” (знак на битийните трепети на душата), всичко заглъхва в една сякаш космическа тишина, земята се трансформира в „пропаст бездънна” (символ на духовното падение). Действителността тотално се дематериализира. Времето и пространството стават сакрални и вещаят евентуално проникване в света на трансцендентното, на абсолютния смисъл: и нямаше там ни пространство, ни време... Драмата на очакването все повече ескалира. Азът все по-настойчиво се взира в небето. Свръхнапрегнатото емоционално състояние, психологическата активност са разкрити чрез синекдохите – „поглед стъмнен от предсмъртна замая”, „колена прималняли”. Лирическият човек е на границата между унеса и екстаза и на крачка от лудостта. Условното наклонение не успява да разколебае усещането за Мига на Истината, на Откровението Божие: помислих, че някакъв глас ще вещае незнаен завет из незнайни скрижали, че някакъв Бог умилен ще разкрие, след толкова дни на безумства метежни: защо е тъй горд и надвластен, а ние - тъй слаби, тъй горестни, тъй безнадеждни! Мистичният контакт на човека с трансцендентното обаче не се осъществява. Очакваното чудо, мистерийното проникване в отвъдната реалност не се случва. Бог остава ням и непроницаем, „горд и надвластен”. Битийните тайни са все така неразгадаеми. Човекът е пак слаб, горестен, неполучил просветление за себе си и за абсолютното: ...Невъзпламнал угасна великият миг на великото чудо... Не само пространството, но и художественото време се оказва ценностно разполовено. От една страна, текстът гради негативната представа за протяжността на човешкото време, което се асоциира с монотонност, бездействие, инерция и се превръща в безвремие. От друга, мигът задава позитивни значения като сгъстеност, съдбовност, чудотворно докосване до абсолютния Смисъл. Потенциалната сакралност на мига обаче не се реализира и той загубва ценността си, разтваряйки се отново в профанното безвремие. Тази идея връща смисъла на текста в неговото начало. Оказва се, че монотонното и безсмислено протичане на времето е хванало като в клопка мига на възможното проникване в Смисъла. Композиционната рамка се затваря. Космическата притихналост на света отстъпва пред суетния шум. Опиянението от очакването на Откровението е заменено с пробуждането и отрезвяването. Моментната сакрализация на времето и пространството се отменя и животът се връща в предишното си русло на греховност и пустота: Аз станах. – Небето бе празно и глухо... Аз плачех. – Тълпата бе ледно бездушна. Синтактичният паралелизъм успоредява студената безответност на небето с ледената апатия на тълпата. Пожелалият да отхвърли бремето на греховното земно битие и да се приобщи към вечността остава неразбран както от своя немилостив Бог, така и от безпощадното множество („Пиян е; безумен е! – някой прошушна...”). Прекъснатият пряк диалог между Създателя и неговите първи творения, Адам и Ева (грехопадението и изгонването от Едем), не се възобновява. И за модерния човек Бог продължава да бъде повече съдник, отколкото спасител. В отказа му да дари тленния с даровете на вечността прозира упрекът, че поривът към просветление не може да компенсира недостига на Вяра. Плодът на познанието е все така забранен. Така молитвите на човека да получи Божията Милост и Прошка не се сбъдват. Новите скрижали остават ненаписани, Откровението – неизречено, Абсолютното – неразгадано. Възможността за приобщаване към тайните на мирозданието се оказва трагически осуетена. Страдащият дух не успява да намери убежище. Остава му само тоталната самота, агонията на тъжното му съществуване. Или алтернативата да се докосне до другото лице на вечността – мамещата и успокоена Гора, приласкаваща с хармонията си, даряваща изтерзания Дух с „меда на отдиха”, ощастливяваща грешния човек с абсолютното съвършенство („Гора”). Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|