120 литературни разработки
Дебеляновото стихотворение „Пловдив”
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Дебеляновото стихотворение „Пловдив”
(Анализ) Работни въпроси: 1. Какво е мястото на сонета „Пловдив” във формално необособения цикъл елегии, посветени на носталгични спомени от детството? 2. Как е представен градът? 3. От какво е породено болезненото изживяване на спомена за детството? 4. Как е представен образът на детството в други творби на Дебелянов? 5. Защо отказът от спомнянето е израз на дълбока безутешност? Сонетът „Пловдив” е своеобразен завършек на формално необособения цикъл от елегии, посветени на носталгичните спомени от детството. Този цикъл включва най-изящните елегични творби – „Помниш ли, помниш ли...” и „Скрити вопли”. Копнежът по хармонията и топлотата на родния дом и невъзможността да се осъществи този порив изграждат мрежата от значения на „Помниш ли, помниш ли ...” и „Скрити вопли”. Ред от сетивно осезаеми образи като „тихи пазви”, „плахи стъпки”, „стаята позната”, „тихия двор” налагат всеобхватното усещане за блаженство, свързано с потапянето в атмосферата на бащиния дом. Но лирическият човек на Дебелянов болезнено изживява неуместността на спомена, неговата ненужност в мъчителното настояще. Споменът е само мечта, мечтата е само спомен. „Белоцветните вишни” на „тихия дом” стават всеобемен символ на изгубената непорочност, на свежестта на детството и на непосредствената радост от живота. Съвсем различен е споменът за детството, пресъздаден в „Пловдив” – светло-радостното усещане е подменено от скръбно-печалното. Причините за тази подмяна могат да бъдат открити в самата биография на твореца. На девет години той остава сирак, а семейството му, осъдено на мизерия, трябва да напусне свидната Копривщица и да се премести в Пловдив. Разбира се, лирическият текст далеч надхвърля конкретността на биографичното и открива други, нови значения. Лирическият Аз сякаш е застигнат от онова, което поетът смята за най-страшно: „възможността да изгубя дори способността да преценявам изгубеното и да жаля по него.” (писмо до Н. Лилиев, София, 1910 г.). Миналото и настоящето са еднакво тягостни и скръбни. Както самият Дебелянов отбелязва в друго свое писмо до Лилиев: „От нея (скръбта б.а.) аз не съм се плашил, нито се плаша..., когато радостта се свърши, аз пак ще имам спътница най-вярна от всички. Ще се върне мойта скръб при мене по-мила, по-неразделна, отколкото е била преди”. Бляновете, макар красиви, са се оказали мимолетни като сън, мечтите са погребани в „сладка самота”. Самотата и страданието са постоянни спътници и на Дебеляновия лирически Аз. Началният стих на сонета е констатация за нещо дълбоко присъщо на Аза: Как бяха скръбни моите детски дни! Наречието „как”, с което заговаря текстът, носи многопосочни значения – как, по какъв начин става това, колко много е това и как то е неизбежно. Почуда, негодувание, примирение се сливат във възклицанието, което не само изразява, но и назовава причината за изживяванията на Аза. Скръбта е неотменна част от миналото му, но тя е неотменно присъща и на настоящето му: И днес аз бродя в тоя скръбен град – едничък дом на мойта сръб бездомна... Глаголното време в цитирания откъс е променено. Вместо миналите форми („бяха”, „сви”, „чух” в първите две строфи) са използвани сегашните („бродя”, „тежат”, „не искам”). Тази промяна обаче не променя общото внушение за безизходност. Времето тече, но нищо не се развива, не се разрушава и не отживява. В субективния свят на Аза времето е абсолютно, както е абсолютно и убеждението му за обреченост на човешкото битие. Лирическият Аз е напълно обезверен, защото е придобил трагичен опит: Тук първи път чух възглас: - Престани да вярваш и да дириш – забранен е на любовта плодът... Отнети са му опорите, които дават смисъл на човешкото съществуване. Вярата, диренето на познание, любовта са „забранени” плодове; поривът към тях е грехопадение, за което лирическият Аз е жестоко наказан. Личното му изкупление за сторени и несторени грехове е вечно терзание без надежда, пътуване към Голгота – но без утехата на Възкресението. Трагичното усещане за безизходица е подчертано чрез наситеността на втората строфа с анжамбмани, които нарушават еднообразния ритъм и придават драматична напрегнатост на стиха и чувствата. И всички тези терзания са плод на сблъсъка с пустотата и студенината на града. В текста еднократнб е употребено нарицателното име „град”, което има много по-всеобхватно значение от съществителното собствено име „Пловдив”, включено в заглавието. Така единичното придобива характеристиките на универсалното. Двукратно пространството е обозначено и с наречието за място „тук”, сякаш за да се подчертае, че злото е тъкмо тук и само тук. Това е израз на дълбокото усещане на Аза, че е обречен да живее в тесните граници на пленничеството: Тук първи път се моя взор стъмни... В същото време обаче се поражда чувството, че няма утеха и спасение – ограниченото пространство на града е изравнено в текста с безкрайността на пустошта: И днес аз бродя в тоя скръбен град – едничък дом на мойта скръб бездомна – аз бродя за утехата нерад... И кат загубен в пустошта огромна и толкоз черни мисли ми тежат, че аз не искам нищо да си спомня. Пустотата на човешкото съществувание е внушена и чрез синонимния ред „стъмни”, „черни”, който отвежда към образа на нощта като символ на страданието; активизира представите за хаос, съмнения, усещането за дисхармония и болезнена несигурност. Болезнеността, почти физическата осезаемост на терзанията е подчертана чрез метафорично употребения глагол „тежат”. Тежестта на болката е толкова голяма, че Азът се отказва от спомнянето, а „това е крайната точка на неговото отчаяние, пълно обезсмис-ляне на живота” ( Т. Жечев). Още един поетически образ подкрепя идейно-емоционалното внушение на текста за страданието като изначално човешко предопределение. Образът на бурята се осмисля като символ на противоборствата в човешката душа и в битието изобщо, но в своята „безпощадност” тя по-скоро обозначава всевластната сила на страданието и злото. Елегичният тон на творбата се поддържа от специфичната й жанрова форма. „Пловдив” следва класическата схема на италианския сонет, съдържащ четиринадесет стиха, разделени на две четиристишия и две тристишия. Дебелянов е избягнал традиционното антитезно противопоставяне на четиристишията; при него те преливат и се допълват емоционално, наслагвайки тъжното и тревожно чувство. Терцетите превръщат това чувство в безпощадно усещане на Аза за затвореност в кръга на страданието. Повторителността, монотонността на изживяванията се долавя и чрез ритъма на текста. Използваното еднотипно римуване в четиристишията и тристишията (по схемата: аб/аб – аба) създава нужната ритмика, подсилваща идейно-емоционалното звучене на творбата. Не без значение за това цялостно внушение е и анафорично използваният съюз „и”, с който започват три от общо шестте стиха във финала. Съчинителните съюзи свързват все еднакви части, прибавят последователно нови и нови нюанси към всеобемащото чувство на скръбта. Печалната индивидуалистична участ на Аза е намерила своето великолепно поетическо обобщение в стиха: „едничък дом на мойта скръб бездомна”. Използването на еднокоренни, но противоположни по значение думи, изгражда смисловата антитезност на стиха и разкрива парадоксалността на човешкия копнеж за спокойствие, обич и топлота. Лирическият Аз остава самотник, терзан от своята изолация, страдащ за загубената вяра и любов, изпитващ безкрайна душевна умора и обезверяване. Като лирически субект той изразява тревожните изживявания на самия поет, споделил: „често пъти ми се струва, че всичко съм забравил, че не зная кой съм, къде съм, с кои хора съм, и мисълта, че може би аз отдавна съм престанал да живея...”. Житейската реалност и поетическата фикционалност се сливат в един общ свят на болка и безнадеждност. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|