120 литературни разработки

Дебеляновата „Сиротна песен” – човешка изповед на границата между земния и вечния живот

Изтегляне 2.95 Mb. страница 100/101 Дата 28.05.2023 Размер 2.95 Mb. #117864

Дебеляновата „Сиротна песен” – човешка изповед на границата между земния и вечния живот (Анализ) Работни въпроси: 1. Какво е мястото на стихотворението „Сиротна песен” в творчеството на Димчо Дебелянов? Как времето на създаване на творбата влияе на нейния прочит? 2. Как темата за войната предопределя посланията на стихотворението? 3. С кои творби на други поети от периода кореспондира текстът? Проследете мотивите за страданието и за смъртта. 4. Как проблемът за човешката самота е разгърнат в лириката на Пенчо Славейков, на Яворов и на Дебелянов? 5. С кои свои внушения „Сиротна песен” се родее с възгледите на Пенчо Славейков за човешката участ? 6. Кои типични за Дебеляновия художествен свят образи и мотиви присъстват в стихотворението и как те се съотнасят с други текстове на поета? Проследете развитието на образите на песента и на спомена. 7. Обобщете особеностите на Дебеляновата визия за света, разкрити в „Сиротна песен”? Лирическият човек в поезията на Д. Дебелянов изминава сложен, разнопосочен и труден път в търсене на смисъла на земния живот и на предпоставките за единение с вечността. В основата на ранните творби на поета е драмата на модерния човек, безвъзвратно изгубил сигурността и уюта на патриархалния свят, почувствал враждебността на обществото и осъзнал безсилието на идивида да осъществява своите духовни потребности в реалността. Последните текстове на Дебелянов, писани на фронта, отразяват промяна в светогледа на поета, продиктувана от изпитанията на конкретно историческата ситуация. „Там, на фронта, той заживява действително друг живот, той зрее с дни, углъбява се и достига до границите на прозрението. И с очите на мъдрец той надниква както в границите на Живота, така и в тайните на смъртта” (В. Русалиев). Стихотворението „Сиротна песен” е изповед на нагласата, с която личността се сбогува със земното и се отправя към безкрая. В очакване на смъртта Дебеляновият лирически човек споделя преценката си за изминатия път и разкрива домогванията на своя дух по хармонията на вечността. В равносметката на лирическия Аз за земното му съществуване доминират усещанията за страдание и самота. „Приневолен живя сирака” е поетическо обощение за неговата участ в реалността. Изминатият път е „нерад”, изпълнен с „горести”. Възможните радости са „несподелени”. Зезният живот се мисли не в традиционната пъстрота от радост и скръб, от удовлетворение и болка, от въодушевление и разочарование, а като низ от страдания, сред които радостите не са се случили. Подобни настроения и възгледи са познати от предходни текстове на поета, в които близостта, любовта и удоволствието от живота са сън, илюзия, блян. Но докато в елегиите Азът се стреми към жадуваното, но невъзможно завръщане в миналото, в „Сиротна песен” твърденията за страдалческата човешка участ са констатации, които не предполагат съпротивата на индивида. Стиховете „Изгубих майка, а жена/не найдох, нямам и другари” съдържат убедителна мотивация на чувството за самота, за изчерпаност на възможностите за пълноценно житейско общуване. Индивидът е лишен от най-съкровените връзки с общността – майката, любимата жена, другарите. Подобна липса предопределя невъзможността на най-здравите връзки с живота – родовите ценности, любовта, общуването. От нея произлиза абсолютизирането на самотата, възприемането й като постоянен спътник на човека в реалното му съществуване. Категоричното предсказание „жал никого не ще попари” изразява дълбокото убеждение на лирическия Аз, че осъществяването му в земното е невъзможно дори чрез паметта на ближните. За разлика от Ботевия лирически герой, в чиято изповед присъстват свидетелства за устойчиви връзки с общността („аз зная, майко, мил съм ти”, „баща и братя черни чернеят за мене”, „и две щат сълзи да капнат/на стари гърди и млади”), Дебеляновият лирически човек се самоопределя като сирак („приневолен живя сирака”). И песента му не е юнашката песен, която ще разказва за него и след смъртта, а „сиротна песен”. Сиротността е обрекла индивида на бездомност. Приютяването в „бащината къща” е невъзможно, откриването на „пристан и заслона” в земното пространство е непостижимо. Затова и Дебеляновото отношение към смъртта не е нито Ботевото разбиране за смъртта като свобода и като път към безсмъртието, нито Яворовият избор – като избавление от тегобите на земния живот. За Дебелянов смъртта е единствено възможната утеха за неслучилото се житейско осъществяване. Жертвената гибел („Ако загина на война”), „смъртта в победа” ще мотивират страдалческото живеене, защото без тях е невъзможно преминаването в отвъдното. Неуспял да осмисли живота си, лирическият Аз успява да осмисли смъртта на война като пълноценна изява на човешката същност. Осенен от прозрението, че тя е естествен и необходим завършек на земното присъствие, осъзнал житейския си път („познавам своя път нерад”), на границата с вечния живот Дебелянови-ят лирически човек е постигнал душевното си равновесие. В очакване на смъртта духът му е завладян от смирение и от мъдро спокойствие. Раздялата с живота не е болезнена, не предизвиква скръб („сърце ми не скърби”), защото като висша ценност индивидът определя не съществуването в реалността, а достойната смърт, чрез която личностните стремления се отстояват като част от съкровените пориви на общността. Изминал страдалческия си земен път, подобно на Пенчо Славейков, Дебелянов споделя разбирането, че житейските несгоди са богатство („богатствата ми са у мене,/че аз съм с горести богат/и с радости несподелени”), че страданието е единствено възможният път към вечността. Трагичната, земна участ добива смисъл не в реалността, а във философското, в духовното измерение. Бездомността се превръща в естествена, недраматична характеристика на индивида („Ще си отида от света тъй както съм дошъл бездомен”), защото вечността е най-уютното убежище за душата, преживяла въжделенията и разочарованията на земния живот. Прозрял истините за преходното и вечното, превърнал досега със смъртта в аналог на философското прозрение за преходността на всички земни дадености, Дебеляновият лирически човек е обладан от спокойствието на мъдреца, за когото всяко обръщане назад е ненужно. В този смисъл стиховете „спокоен като песента/навяваща ненужен спомен” са поетически еквивалент на състоянието на преход от тленното към вечното. Символът на това духовно просветление между живота и смъртта в творбата е образът на песента. В творчеството на Дебелянов образът на песента е ключов в заглавията на едни от най-представителните му текстове – „Черна песен” и „Сиротна песен”. И ако „Черна песен” е ориентирана към драматизма и двойнствеността на човешкото битие, то „Сиротна песен” се докосва до хармоничното единение на духа, постигнато в процеса на личностното по-мъдряване. Така както „разноликата нестройна душа” е постигнала покой, и песента е надмогнала врявата на земния живот с неговата преходност и се е приближила към покоя на вечността. Подобно движение в рамките на Дебеляновото творчество е изминал и образът на спомена. Безполезният спомен от „Скрити вопли” („О, скрити вопли на печален странник,/напразно спомнил майка и родина”), болезнено непостижимият спомен от „Помниш ли, помниш ли” („Сън е бил тихият двор, сън са били белоцветните вишни”), нежелан и непосилен в „Пловдив” („...че аз не искам нищо да си спомня”) се е превърнал в „Сиротна песен” в „ненужен спомен”. На границата между земния и вечния живот споменът вече е изпълнил своята мисия. Той е бил необходим на лирическия Аз по време на земното пътуване – като ориентир, като опора, като коректив. Сега, в миговете на смирено очакване на единението с вечността, той вече е ненужен. Защото в безкрая на времето минало, настояще и бъдеще се сливат, откроявайки не в хронологичен, а в ценностен план домогванията на човешката духовност. „Сиротна песен” обобщава прозренията на Дебеляновата лирика. Стихотворението съдържа и доразвива представителни за творчеството на поета мотиви – за изначалната самотност и за страдалческата участ на човека, за бездомността и безприютността в земния свят. Същевременно текстът отговаря на зададени от самия Дебелянов философски въпроси – за откриването на смисъла на битието, за помирението между преходното и вечното. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели: