28 април 2011 г. Тема: здравеопазване

Как иначе освен с безмерно нахалство да си обясним юруша, с който тръгват срещу всяка реформа в лекарствената политика индивидите от управителния съвет на Българския фармацевтичен съюз. Никак, освен с липса на какъвто и да е добър тон и срам. Вчера те си позволиха безочието да скочат срещу изискването на НЗОК аптеките да имат запаси от лекарства в повече, като запасите за хората с изписани безплатни или с намаление медикаменти да бъдат неприкосновени и от тях да не се пипа за свободна продажба. За такава продажба трябва да има отделни доставки.

Здравната ни каса не е от институциите, които особено заслужават похвала. В случая обаче изискването е напълно оправдано. Пределно ясно е, че изписаните безплатно лекарства са действително за тежките случаи. Затова е и напълно обосновано аптеките да имат неприкосновени запаси точно за тези пациенти.

Фармацевтичният съюз обаче се прави на неразбиращ. По-точно демонстрира за кой ли път безсрамно дебелоочие. Време е някои хора от управителния му съвет да вземат хапче за срам, след като мярка за приличие няма.

Дали пък в аптеките няма да се открие наистина поне едно хапче за срам за УС на фармацевтичния съюз.


10 години работа зад бюро водят до рак
Десет години работа на бюро увеличават почти двойно риска от развитието на някои видове рак на дебелото черво, пише в. "Дейли експрес", позовавайки се на резултатите от австралийско изследване. Лошата новина е, че редовните упражнения не намаляват този риск. Откритието хвърля светлина върху опасностите, които крият съвременните модели на работа. Ракът на дебелото черво е с висока смъртност, тъй като много хора често пренебрегват ранните признаци. Храненето, изобилстващо от мазнини и червено месо, и липсата на достатъчно физически упражнения са сред основните рискови фактори за заболяването. Авторите на проучването, които са учени от университета на Западна Австралия, установили, че дългите периоди на неактивност през деня крият огромен риск за здравето. Учените установили, че служителите, работили седяща работа над 10 години, са изложени на 94 % по-висок риск от рак на дисталния колон и 44 на сто по-висок риск от рак на ректума. Проучването показва още, че физическата активност през свободното време не може да повлияе върху вредите, нанесени от дългите периоди на заседяване.



Да затворим сергиите за дипломи
В страната на неограничените невъзможности елементарните истини закономерно биват пренебрегвани и потъпквани от властващата простотия
Проф. Николай Василев

Докато Америка е призната за страната на неограничените възможности, то България постепенно се е наложила като страната на неограничените невъзможности. Ако нещо ви се струва невъзможно, елате ни вижте!

В нито една нормална държава например не би било възможно около седеммилионно население със затихващи функции да разполага с близо 60 университета. Оставям настрана въпроса с наименованията, доколкото по света за университет се брои висше училище, в което биват развивани и преподавани поне две трети от фундаменталните научни направления, докато в нашенските „университети” (масово кръщавани така от фундаментално невежи депутати) единственото бурно развивано (наистина фундаментално, но не съвсем научно) направление е алъш-веришът с фалшиви тапии за завършено висше образование.

Наскоро, апропо, в Книгата на Гинес влетя поредната университетоидна керемидка – т. нар. Европейски политехнически университет – Перник, с 10 преподаватели и 90 студенти. Пак бива! Можеха да са и по-малко.

Преди доста години, някъде в средата на прехода, парламентът гласува поредните изменения и допълнения на Закона за висшето образование. В по-голямата си част те бяха редакционни, терминологични или уточняващи определени детайли. Смисълът на документа бе съсредоточен в три области: структурата и функциите на Националната агенция за оценяване и акредитация; критериите, по които ще работи агенцията (вкл. дефинитивното изграждане на висшите училища и административно-научните им звена); въвеждането на всеобщи такси за обучение.

Очевидно просъществувалата за известен период от време агенция (основите й бяха поставени от моя екип през 1992 г. и разрушени от следващите „експертни” намеси) се е провинила с нещо пред властниците или дейността й наистина не е била достатъчно ефективна. По-скоро второто, но при който и да е случай по-нататъшното й регламентиране затвърждаваше двете опасни тенденции – към държавно централизиране и имплицитно политизиране на всичко българско и родно.

Съставът на Акредитационния съвет е оптимално редуциран, но съответните научни и административни инстанции са задължени да номинират двойно по-голям от предвидения брой членове.

Както последното отсяване (по висша целесъобразност), така и необвързаният с никакви номинации “отдолу” подбор на председателя са изцяло в ръцете на премиера и подчинения му ресорен министър. Скритият началник (и единствен бюджетен “спонсор”) на НАОА е управляващата партия или коалиция. Очевидната несамостоятелност на акредитационната централа е поредният удар върху и без това изтънялата автономия на българските висши училища и научноизследователски институции.

Материята от втората смислова област не предоставяше широко поле за дискусии по същество. Възраженията бяха регионално оцветени; местническият шовинизъм (оправдан и разбираем от гледна точка на конкретни периферни интереси, но неоправдан и вреден от гледна точка на националната образователна стратегия) търсеше и успешно намираше омекотяване на критериите в интерес на едно или друго университетоподобие. Използваните от агенцията критерии са конюнктурно редуцирани и очевидно адаптирани към мизерията на нашето висше образование. Някои от тях са прекалено общо формулирани, други будят смях, трети просто липсват. Трябва ли тогава да се учудваме, ядосваме, тревожим, че само който не е подал документи за акредитация, не е акредитиран тържествено фанфарно!

В крайна сметка този закон изобщо не сложи край на безграмотното или безпринципно откриване и закриване (пардон, „закриване” досега не се е състояло, не се и задава в близка десетилетна перспектива!) на „университети” и поради обстоятелството, че от него не става ясна връзката между оценките и препоръките на агенцията (при разтеглената във времето верига на акредитации) и съответната реакция на законодателната власт.

Фактически пътят към преструктурирането на образователното пространство минава през точната и обективна акредитация, обединяването и стабилизирането на фрагментираните висши училища, стимулираното създаване на собствени висококвалифицирани научни и преподавателски кадри, разширяването на диапазона от изучавани специалности, приоритетното финансиране на изследователската дейност, обогатяването и усъвършенстването на материалната база, равноправното интегриране със световните научни и образователни центрове.

На България са й достатъчни 8-9 (според средните европейски стандарти) пълноценни университета, мощен технологически институт с няколко провинциални филиала (при запазването на някои по-малки институти, доказали вече своя авторитет и високо равнище), Българска академия на науките, Медицинска академия, Селскостопанска академия, единна Академия по изкуствата. Концентрирането на научно-преподавателския потенциал ще гарантира неговото запазване и разширяване, а сравнително високото равнище на обучение ще е достъпно не само за малка част от увеличаващия се брой студенти и специализанти. Излишно е, струва ми се, да допълвам, че тези промени не трябва да бъдат извършвани чрез административно или политическо насилие, а постепенно, доброволно, при съобразяване с волята на научната колегия и с принципите на академичната автономия.

При въвеждането на такси трябва да променим радикално принципите за бюджетно и извънбюджетно финансиране на висшето образование, съобразявайки се с важното обстоятелство, че тези принципи не трябва да функционират като своеобразен “имуществен филтър”, че те трябва да гарантират равноправния достъп на всеки млад човек (независимо от социалното му положение) до всички степени на образователната система.

Стратегическият подход към решаването на този проблем включва: първо – рязко повишаване (и задължително диференциране според спецификата на специалностите и общата акредитация) на нормативите за издръжка на обучението; второ – привеждане на таксите в съответствие с нормативите и диференцирането им според престижа, преподавателския състав и образователния стандарт на отделните университети; трето – изграждане на мощен национален фонд за безлихвено кредитиране (при процентно опрощаване според показания успех) на студентите и специализантите.

Казано с прости думи: таксите да са огромни, но при гъвкавата система за кредитиране – по джоба на всеки български гражданин; таксата изцяло да покрива всяко допълнително плащане за каквото и да било; най-авторитетните университети да са и най-богатите университети, а не да потъват в блатото на социалистическата уравниловка или да зависят от “добрата воля” и бюджетните капризи на управляващите; иначе непрекъснато декларираната огромна социална значимост на сферите на образованието и науката да придобие най-накрая и своя “стоково-пазарен” еквивалент.

И още нещо. Историята е доказала, че преодоляването на националната разруха е невъзможно вън от приоритетното (действително, а не на книга) финансиране на науката и образованието, вън от целенасочено стимулираното духовно възраждане, вън от материално осигуреното разгръщане на интелектуалния потенциал на нацията. Управляващите и до днес предпочитат да наливат десетки и стотици милиарди в пясъка на губещите предприятия, просто защото там (за разлика от посочените по-горе висши сфери) падаше и продължава да пада личен келепир – я чрез кухи фирмички на входа и изхода, я чрез сънливо блаженство в директорските бордове.