№71. Гражданския процес като защитна санкция, като производство и правоотношение. Обсег и система на гражданския процес

№101.
Въззивно производство.

I. От сравнителноправно гледище липсва общоприет модел на въззивно обжалване (ВО). Единственият общ белег е, че ВО се развива пред висшестоящ второинстанционен въззивен съд (ВС). Сходствата между националните уредби са най-големи, когато обжалваното решение е ни­щожно или недопустимо, и по-малки, когато обжалваното решение е неправилно. Съсредоточим ли сравнението до тази на практика най-честа хипотеза, ще установим два главни модела на ВО, които можем образно да окачествим като ограничено и пълно ВО. Характерно за ог­раниченото ВО (Австрия, Англия, САЩ) е, че при него обжалващият може да изтъква пред ВС само новоткрити или новонастъпили факти и доказателства, както и че ВС може в определени случаи да върне дело­то за ново разглеждане от първата инстанция. Напротив, при пълното ВО (Италия, Франция) обжалващият може да изтъква пред ВС нови фак­ти и доказателства, които е пропуснал да представи пред първата инс­танция, т. е., да поправя чрез ВО собствените си грешки, допуснати при първоинстанционното разглеждане на делото и че ВС не връща делото за ново разследване от първата инстанция, а го решава сам по същест­во, когато отмени обжалваното решение като неправилно. Между пъл­ното и ограниченото ВО стои ВО в ФРГ. Според него пред ВС могат да се представят нови факти и доказателства без ограниченията, специфич­ни за ограниченото ВО, като ВС обаче не винаги решава делото по съ­щество, а може да го връща за ново разглеждане на първата инстанция, когато тя е допуснала съществени процесуални нарушения. В тази схе­ма на основни прилики и разлики националните законодателства относ­но ВО въвеждат в детайлите на разрешенията едни или други различия.

Въведеното у нас с реформите на ГПК през 1997 и 1999 г. ВО спа­да към пълното ВО. Такова беше у нас ВО преди влизане в сила на ГПК съобразно уредбата, дадена му от ЗГС.

II. Въз основа на изтъкнатите характерни белези на пълното ВО то често се окачествява като втора по ред първа инстанция. Това образно окачествяване обаче е неточно.

1. Преди всичко, в качеството си на втора инстанция, пред която се обжалват решенията на първата инстанция, ВС има правомощия (нап­ример да обезсили или отмени решението на първата инстанция), как­вито първоинстанционният съд, именно защото е първоинстанционен, не може изобщо да има.

2. От друга страна, пред ВС е недопустимо да се променят предме­та на делото и страните по него чрез предявяване на нови искове, респ. чрез изменение на иска, защото обратното би довело до едноинстанционно разглеждане на новия иск (например насрещен иск, обратен иск, инцидентен установителен иск и т. н. - вж. § 106 IV). Само по изключе­ние може да се стигне до едноинстанционно решаване от ВС на иск, не-разгледан по същество от първоинстанционния съд, когато той е непра­вилно отхвърлил като недопустим предявения пред него иск.

III. Общата характеристика на действащото у нас ВО изисква да бъдат разгледани важащите за него основания за обжалване в светлина­та на присъщите на касационното обжалване основания за обжалване.

Преди всичко трябва да бъде отбелязано, че разбирането, според което основанията за обжалване са проблем чужд на пълното ВО, тъй като ВС не се занимавал с проверка на обжалваното решение, а с про­верка на допустимостта и основателността на иска, не може да бъде споделено. Чл. 198, б. „в" изисква като условие за редовност на въззивната жалба тя да съдържа указание в какво се състои порочността на об­жалваното решение, а според чл. 208, ал. 1, ако намери, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, го „оставя в сила" (вж. § 105 III и § 107 III 1). Специфично за ВС основание за обжалване е само непъл­нотата на доказателствата (§ 106 III 1-3). Останалите основания за об­жалване съвпадат с тези при касационното обжалване (ср. чл. 209 с чл. 2186 и чл. 218ж, ал. 2, препращащ към чл. 209 относно нищожните и недопустими решения (вж. § 115 II). За разлика обаче от касационния съд ВС не е обвързан от посочените във въззивната жалба основания за обжалване. Той е длъжен по свой почин да провери дали обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.

IV. Понеже не връща делото за ново разглеждане, ВС, когато намери, че обжалваното решение е неправилно, винаги решава делото по същест­во, докато касационният съд не връща делото, а го решава по същество по изключение (чл. 218з, ал. 2 и § 114 IV). Прибавим ли към изложеното из­пълнителната сила на решенията на ВС, даже когато са обжалвани пред касационния съд, можем с основание да заключим, че пълното ВО е по-ефикасно средство за защита на нарушеното материално право в сравне­ние с касационното обжалване, за което общественият интерес да се пос­тигне чрез него точно и еднакво прилагане на законите от съдилищата, контролирани от касационния съд, стои на челно място (§ 110).

§ 105. ПРЕДМЕТ, СРОК И ЖАЛБА ПРИ ВЪЗЗИВНОТО ОБЖАЛВАНЕ

I. Предмет на въззивно обжалване са решения на първоинстанционните съдилища: районни и окръжни. Всички първоинстанционни решения подлежат на въззивно обжалване: а) решенията на районните съ­дилища подлежат на въззивно обжалване пред окръжните съдилища, а б) решенията на окръжните съдилища пред апелативните съдилища. Окръжният съд действа като въззивен съд спрямо районните съдилища от неговия район, а съответният апелативен съд - спрямо окръжните съдилища от неговия район (чл. 196, ал. 1).

От правилото, че всички първоинстанционни решения подлежат на въззивно об­жалване особен закон може да въведе изключения (вж. чл. 17, ал. З от Закона за урежда­не на колективните трудови спорове, според който решението на съда относно правото на стачка не подлежи на обжалване, т. е. производството по този вид дела е едноинстанционно.

II. Срокът за обжалване е 14-дневен. Неговият начален момент е различен.

а. Спрямо страната, която е присъствала на заседанието, на което решението заедно с мотивите е било обявено, срокът тече от деня на то­ва заседание.

б. Спрямо страната, която не е присъствала на това заседание, как­то и в случаите, когато решението с мотивите не е било обявено в отк­рито заседание (чл. 190), срокът тече от деня на получаване на съобще­нието на съда, с което страната е била уведомена, че решението с моти­вите е изготвено.

III. С право да обжалва разполага всяка от страните по първоинстанционното производство, независимо от това, дали е главна, подпо­магаща или контролираща. С това право разполага и процесуалният субституент, както и носителят на материалното право, предявено от субституента (чл. 15 ал. 3). С право на обжалване разполагат както ище­цът, така и ответникът по иска, така че ролята на инициатор на въззив­ното производство може да бъде поета от ответника, като ищецът ще се окаже в ролята на противна страна пред въззивния съд. В различни не­гови части решението може да бъде обжалвано както от ищеца, така и от ответника (например при частично уважаване на иска или при обек­тивно съединяване на искове ищецът ще обжалва решението в тази му част, с която искът му е бил отхвърлен частично, респ. е бил отхвърлен един от обективно съединените искове, а ответникът ще обжалва тази част от решението, с която искът е бил уважен частично, респ. е бил ува­жен един от обективно съединените искове).

Както правото на иск, така и правото за обжалване предпоставя ин­терес от обжалването. Той е налице, когато решението на първоинстанционния съд засяга претендираното от обжалващия материалноправно положение (например достатъчно е първоинстанционният съд да е ува­жил евентуалния вместо главния иск, респ. евентуалното възражение на ответника вместо главното).

1. Ж се подава чрез съда, постановил обжалваното решение (чл. 197). Тя трябва да бъде писмена и да съдържа:

2. Към Ж се прилагат:

Посочването и представянето на нови доказателства обаче не е задължителен елемент от приложенията към жалбата (опр. 1274-98-1У, Б 98 УП-УП! 36), а зависи от преценка­та на жалбоподателя и от порока на първоинстанционното решение. Жалбоподателят трябва да представи и доказателства за платена дър­жавна такса, когато я дължи (чл. 199).

IV. След като получи жалбата, първоинстанционният съд пристъп­ва към проверка дали тя е подадена в срок, от легитимирано лице или негов пълномощник, както и дали е редовна с оглед изискванията на чл. 198 и 199.

а. Ако жалбата е просрочена или пък е подадена от не легитимирано, респ. ненадлежно упълномощено лице, първоинстанционният съд я връща, а ако е нередовна, дава 7-дневен срок от съобщението на жалбопо­дателя, за да отстрани нередовностите. Ако нередовностите не бъдат отстранени своевременно, жалбата се връща. Разпореждането за връ­щане може да се обжалва с частна жалба (чл. 200).

б. Ако няма основания за връщане на жалбата и тя е редовна, респ. жалбоподателят е отстранил своевременно нередовностите, пър­воинстанционният съд, пред който е подадена жалбата, изпраща препис от нея и приложенията към нея на противната страна. В 7-дневен срок от получаването им тя може да направи възражения срещу Ж и да по­сочи доказателства в тяхна подкрепа, като представи тези от тях, които са писмени.

Когато е подадена в срок, жалбата има суспенсивен§ 106. ПРОИЗВОДСТВО ПРЕД ВЪЗЗИВНИЯ СЪД

I. То се урежда от особените правила за въззивното производство (чл. 202-205), а по неуредените от тях въпроси - от правилата за първо­инстанционното производство (чл. 211). Те са субсидиарен източник за уредбата на въззивното производство, доколкото са съвместими с него­вата същност и предназначение (вж. § 104 П).

1. При проверката на допустимостта на жалбата (Ж) първоинстанционният съд може да е допуснал грешка. Затова преди да постави в ход производството по разглеждане на Ж и възраженията срещу нея, въззивният съд (ВС) трябва да подложи на повторна проверка допусти­мостта и редовността на Ж. Ако установи, че тя е недопустима или не­редовна, ВС ще постъпи по същия начин, по който е следвало да постъ­пи първоинстанционният съд. Ако намери, че Ж е допустима и редовна, така че е валидно сезиран, ВС ще даде ход на въззивното производст­во по същество. ВС разглежда делото в състав от трима съдии в откри­то заседание с изслушване на страните.

2. Производството пред ВС може да се развие типично или с отк­лонения от типичното му развитие. Те ще бъдат разгледани след анализ на типичното развитие на производството пред ВС (вж. § 109).

II. При типичното развитие на производството ВС се произнася по валидността, допустимостта и правилността на обжалваното решение. Поради разликата в предмета на проверката (нищожността, недопусти­мостта и неправилността на първоинстанционното решение се дължат на различни пороци - вж. за тях § 100), производството и правомощия­та на ВС се приспособяват към особеностите на предмета на проверка и са поради това по необходимост различни. Различна е и нередността на проверката.

1. Тя започва с проверка дали обжалваното решение е валидно. Та­зи проверка е служебна и не зависи от посочените в жалбата основания за обжалване. Както разпорежда ал. З на чл. 209, нищожността на реше­нието може да бъде изтъкната чрез възражение срещу претендирани правни последици на нищожното решение, а също така и по исков ред, и то безсрочно. За жалбоподателя нищожното решение може да е изгод­но, така че нищожността може да бъде изтъкната от ответника по Ж.

Поради естеството на пороците, водещи до нищожност на решение­то (вж. за тях § 100 III), нужда от събиране на доказателства рядко ще има, така че до прилагане на чл. 205 няма да се стигне. По спора обаче дали об­жалваното решение е нищожно, страните трябва да бъдат изслушани.

2. Ако решението е валидно, ВС пристъпва към проверка на него­вата допустимост (вж. за нея § 100 IV). Като се има предвид, че има основания за нищожност (например липса на правораздавателна власт на съда), които правят решението недопустимо, разбираемо е защо за про­верката на допустимостта на обжалваното решение важи вече изложе­ното относно проверката на валидността на решението.

3. Много повече и сложни въпроси поставя проверката на правил­ността на обжалваното решение. Тя може да се дължи на неправилно прилагане на материалния закон, на съществено процесуално наруше­ние, на нарушаване на правилата на логиката или на т. нар. опитни пра­вила при преценка на фактическия и доказателствен материал (необоснованост на решението), или на непълнота на фактическия и доказател­ствен материал по делото. Първите три основания съвпадат с основа­нията за касационно обжалване на решението на ВС (вж. чл. 218 б и § 113), докато четвъртото - непълнотата на фактическия и доказателст­вен материал, е специфично за въззивното обжалване и е във връзка са­мо с него. То дава своите отражения както върху производството пред ВС, така и върху неговото решение (чл. 205 и 208).

III. 1. Според чл. 205, ал. 1 във въззивното производство се допу­щат само нови доказателства. Чл. 205, ал. 1 говори само за доказателс­тва, но не може да има съмнение, че пред ВО могат да бъдат изтъквани и нови факти, релевантни за спорното право (например нови възраже­ния, реплики).

Естеството на пълното въззивно обжалване, каквото е с въведено­то с реформата на ГПК от 23.12.1997 г. (§ 104), налага този извод. Нови факти и доказателства могат да изтъкват и двете страни.

2. Новите факти и доказателства могат да бъдат както новооткрити, респ. нововъзникнали по смисъла на чл. 231, ал. 1,6 „а" (вж. § 120), така и пропуснати по вина на страната. Санкцията за виновния пропуск не може да бъде неправилно решение, а ще се състои в отговорност на страната по чл. 65, ал. 1 (§ 77 III). Новите доказателства могат да бъдат както писме­ни, така и устни (свидетелски показания и заключения на вещи лица).

3. Новите факти и доказателства се допущат от ВС в закрито засе­дание, но ВС може да ги допусне и в първото заседание по делото, ако намери, че за допущането им е необходимо да бъдат изслушани и уст­ните обяснения на страните (чл. 205, ал. 1). Тази уредба създава впечатлението, че чл. 205, ал. 1 допуща да се сочат нови факти и доказателст­ва само в жалбата и във възраженията срещу нея. В полза на тази стро­гост говорят съображения на бързина и процесуална дисциплина. Нови­те факти и доказателства могат обаче да бъдат новосъздадени или но­вооткрити, така че тяхното недопущане ще наложи заинтересуваната страна да прибегне до атакуване на решението на ВС с молба за отмя­на по чл. 231, ал. 1, б. „а". С оглед окончателното разрешаване на спо­ра резултатът ще бъде негово забавяне и оскъпяване. От друга страна, когато пропускът се дължи на вина на страната, по-разумно е тя да бъ­де санкционирана с отговорността по чл. 65, отколкото с неправилно решение. По изложените съображения нови факти и доказателства би следвало да могат да се изтъкват, както в първата инстанция, до прик­лючване на устните състезания пред ВС.

4. Според чл. 205, ал. 1 ВС може да разпита отново свидетели и ве­щи лица, разпитани от първата инстанция, ако намери, че е необходимо да ги изслуша непосредствено с оглед правилната преценка на техните показания. Иначе той ще използва техните показания, респ. заключения, въз основа на съдебния протокол на първоинстанционния съд, който ги е разпитал. В тази връзка трябва да се подчертае, че ако първата инс­танция поради допуснати от нея съществени процесуални нарушения (например не е призовала страната при разпита на свидетеля или зак­лючението на вещото лице или пък не е допуснала допустими свидетел­ски показания), ВС следва да ги събере. Обстоятелството, че те са били посочени от страната пред първата инстанция, не може да бъде пречка тя да иска от ВС да ги събере. Той е длъжен да поправи допуснатите от първата инстанция съществени процесуални нарушения.

IV. Пред ВС обаче не могат да се предявяват нови искания (напри­мер насрещен иск, обратен иск, инцидентен установителен иск, респ. да се измени иска чрез предявяване на нов иск или да се предяви иск чрез главно встъпване). Ако предявяването на нови искания би било допус­тимо, би се стигнало в зависимост от това, дали решението на ВС би би­ло обжалвано или не до едноинстанционно или двуинстанционно иско­во производство в противоречие с прокламираното от Конституцията триинстанционно исково производство, уредено от ЗСВ и от реформата на ГПК от 1997 и 1999 г.

Както бе изтъкнато, те са различни в зависимост от това, дали об­жалваното решение е нищожно, недопустимо или неправилно.

I. Когато намери, че обжалваното решение е нищожно, въззивният съд (ВС) прогласява нищожността на решението и ако делото не подле­жи на прекратяване, го връща на първоинстанционния съд, за да поста­нови по делото ново, валидно решение. Основанието за нищожност на решението може да бъде едновременно основание за неговата недопус­тимост (например липса на правораздавателна власт). В тази хипотеза няма място за връщане на делото на първата инстанция, защото се оказва, че то е неподведомствено на съдилищата. Затова ВС ще прекра­ти делото (чл. 209, ал. 2).

II. Ако решението е недопустимо, ВС го обезсилва и прекратява делото (чл. 209, ал. 1). Законът правилно използва термина „обезсилва" вместо отменя. Отмяната предпоставя неправилност на решението, а при нея се налага неправилното решение да бъде заместено с ново, пра­вилно решение на ВС. Този подход е недопустим, когато обжалваното решение е недопустимо. Недопустимостта на решението може да се дължи на различни пороци, така че начинът на процедиране от ВС не може да бъде еднакъв.

1. Ако основанието за недопустимост е неподсъдност или неподведомственост на делото, ВС след като обезсили решението, препраща делото на компетентния съд, а когато делото не е било подведомствено на съдилищата, ВС препраща делото на компетентния несъдебен орган.

2. Когато недопустимостта на решението се дължи на постановява­не на решение по непредявен пред съда иск, първоинстанционният съд е допуснал една двойна грешка: нарушил е диспозитивното начало и не се е произнесъл по иска, с който е бил сезиран. Ето защо, за да отстра­ни тази двойна грешка, ВС обезсилва недопустимото решение по не предявения иск и връща делото на първоинстанционния съд, за да постано­ви дължимото решение по иска, с който е бил сезиран.

III. Ако намери, че обжалваното решение е валидно и допустимо, ВС пристъпва към проверка дали то е правилно, т. е. дали са спазени всички изисквания за правилност на решението: събран ли е целият от­насящ до спорното право фактически и доказателствен материал, обос­новано ли е надлежно съдийското убеждение, спазени ли са съществе­ните за правилността на решението процесуални правила, приложен ли е към установените, релевантни за спорното право, факти, материални­ят закон. Във всички тези насоки ВС разполага със същите правомощия както първоинстанционния съд.

ВС може да стигне при решаване на делото по същество до три различни изводи съобразно установените по делото факти и приложи­мия спрямо тях материален закон.

1. Първият е, че обжалваното решение е правилно, така че подаде­ната срещу него жалба е неоснователна. При такъв извод, според из­ричната разпоредба на чл. 208, ал. 1, ВС оставя в сила решението на първоинстанционния съд. Той не го възпроизвежда в свое решение. Ре­шението на ВС обаче не е без значение за правните последици на първоинстанционното решение. То е условие за тяхното възникване и осъ­ществяване. Затова те се прикрепват към фактическия състав, образуван от първоинстанционното решение и потвърждаващото го решение на ВС (например при уважен осъдителен иск изпълнителният лист ще бъ­де издаден въз основа на двете решения - вж. § 10-11).

2. Вторият извод на ВС може да бъде, че обжалваното решение е из­цяло неправилно. В тази хипотеза ВС отменя изцяло първоинстанцион­ното решение и постановява вместо него свое решение по съществото на делото, обратно по съдържание спрямо отмененото решение на първоинстанционния съд (чл. 20, ал. 1). Това решение ще бъде единственото ре­шение по делото. То ще бъде източник на присъщите на решението по ис­кови дела правни последици, съобразно вида на предявения иск.

3. Третият извод на ВС може да бъде, че обжалваното решение е частично правилно, а в друга своя част неправилно (например при обективно съединяване на искове). В тази хипотеза за частта, спрямо ко­ято жалбата е отхвърлена като неоснователна, ще важи изложеното в т. 1, а за частта, в която е уважена, ще важи изложеното в т. 3.

IV. За да не обезкуражи жалбоподателя да обжалва, чл. 208, ал. 2 въвежда изрично забраната, когато решението е обжалвано като непра­вилно, да бъде влошавано правното положение на обжалващия, което той има по силата на първоинстанционното решение чрез решението на ВС.

Ето защо ВС няма право да проверява и отменява тази част от решението, която противната страна, не обжалвала решението, е могла да обжалва (1-85-ПП; 119-89-1, Б 89 VIII 20). В тази част решението е влязло в сила, така че е неотменимо по реда на об­жалването (708-85-1У, Б Х 48; 594-99-V, Б 98 Х1-ХП 56). Така например ВС не може да отменява при жалба само от ищеца: а) относно вината - предоставянето на жилище­то на ищеца (38-80-ОСГК, Сб. 14); или б) относно не уважената част от иска - тази част от решението, с' която искът се уважава частично (7-81 -ОСГК, Сб. 6 и 128-82-ОСГК, Сб. 22).

V. Има ли се предвид изложеното, до връщане на делото на първо­инстанционния съд ще се стигне в редките хипотези на нищожно или не­допустимо решение. При нищожно решение задачата на първоинстан­ционният съд ще се ограничи до това да замести нищожното с валидно решение (95-56-ОСГО, Сб. 199).

Когато ВС е обезсилил като недопустимо обжалваното решение, защото първоинстанционният съд е постановил решение по непредявен иск, а не се е произнесъл по иска, с който е бил сезиран, ВС ще върне делото на първата инстанция, за да разгледа и се произнесе по иска, с който е била сезирана и по който дължи разглеждане и решаване. Про­изводството пред нея ще започне от това действие, с което тя е навляз­ла в разглеждане на не предявения иск. ефект. Тя пре­чи решението да влезе в сила, а когато е своевременно подадена и е ре­довна, респ. нейните недостатъци бъдат отстранени своевременно, тя проявява и своя деволутивен ефект. Той се състои в пренасяне на дело­то от първоинстанционния пред въззивния съд. Той е длъжен да разгле­да жалбата по същество, т. е. да се произнесе дали тя е основателна, или неоснователна.

108. ИЗПЪЛНИТЕЛНА СИЛА НА ОСЪДИТЕЛНИТЕ РЕШЕНИЯ НА ВЪЗЗИВНИЯ СЪД И ЗАЩИТА СРЕЩУ НЕЯ

I. Реформата на ГПК от 1999 г. прогласи не влезлите в сила осъди­телни решения на въззивните съдилища за изпълнителни основания (вж. чл. 237, б. „а"). Това изключение от общото правило, че изпълни­телни основания са влезлите в сила осъдителни решения, е разумно. То ускорява принудителното изпълнение на притезанията. Затова чл. 2186, ал. 2 разпорежда, че подадената срещу осъдителното решение на въззивния съд касационна жалба не спира изпълнението му.

Изпълнителната сила на не влезлите в сила осъдителни решения на въззивните съдилища поставя ред въпроси, на които реформата не винаги дава изричен отговор.

II. Първият от тях гласи: кои са осъдителните решения на въззивния съд?

На този въпрос бе даден отговор в § 107 III. Осъдителното решение на въззивния съд може да бъде:

а) осъдителното решение на първоинстанционния съд заедно с решението на въззивния съд, което го оставя в сила, като отхвърля подадената срещу него жалба като неоснователна;

б) само решението на въззивния съд, с което той отменя решението на първоинстанционния съд, отхвърлящо осъдителния иск, като приема, че искът е ос­нователен и затова го уважава; и

в) при частично уважаване, респ. отхвър­ляне на жалбата, осъдителното решение на въззивния съд по смисъла на чл. 237, б. „а" ще бъде съобразно случая било образувано от двете реше­ния по б. „а", било само решението на въззивния съд.

Ето защо изпълнителното основание, меродавно за издаване на из­пълнителен лист по чл. 242, ще се състои от две решения или само от едно.

III. И в трите хипотези на т. II ответникът може да атакува решение­то на ВС пред ВКС и да поиска от него да спре изпълнението на решени­ето. Спирането на изпълнението е уредено от чл. 2186, ал. 2-6. То е сред­ство, за да се обезпечи евентуалният изгоден за касатора изход на касаци­онното обжалване и средство за защита срещу принудителното изпълне­ние на едно несъществуващо според него изпълняемо право. Спирането на изпълнението става срещу представяне на надлежно обезпечение от об­жалващия (чл. 2186, ал. 3). ВКС се произнася по искането в закрито засе­дание, като определя размера на обезпечението (чл. 218 б, ал. 6).

Обезпечението се учредява съобразно чл. 180 и 181 ЗЗД. Неговият размер зависи от естеството на притезанието и е посочен от ал. З на чл. 2186. Тя предписва, че:

ВКС може да отхвърли касационната жалба като неоснователна, а ищецът може да е претърпял вреди от спиране на изпълнението на обжалваното решение. За тези вре­ди ответникът трябва да отговаря по аналогия на чл. 322. Ето защо, ал. 5 на чл. 2186 раз­порежда, че когато обезпечението е дадено във връзка с изпълнение на решение относ­но вещни права върху недвижим имот или движима вещ, то не се освобождава, а се за­държа, ако носителят на правото в 15-дневен срок от отхвърляне на КЖ предяви иск за обезщетяване на вредите, които са му причинени от спиране на изпълнението. Ищецът може да предяви иска за вреди и след срока по ал. 5 на чл. 2186, но ще загуби облагата да използва като обект за изпълнение представеното от ответника обезпечение. Що се касае до ограничаване на разпоредбата на ал. 5 на чл. 2186 само до вещни права върху недвижим имот или движима вещ, то е неоправдано, защото вреди от отлагане на из­пълнението могат да бъдат причинени при всеки осъдителен иск независимо от естест­вото на правото, което е негов предмет. Ищецът има право да ги търси.

Изпълнението на обжалваното пред ВКС решение на въззивния съд обаче може да не е било спряно, така че преди касационното производ­ство да завърши, изпълнителният процес може да е бил завършен. Ако касационното производство завърши с влязло в сила решение, отрича­що съществуването на притезанието, ищецът по неоснователния осъдителен иск ще дължи връщане на недължимо полученото, както и плаща­не на вредите от неоснователното принудително изпълнение.