№71. Гражданския процес като защитна санкция, като производство и правоотношение. Обсег и система на гражданския процес

№102.
Касационно производство.

1. Решенията на окръжните съдилища, постановени в качеството им на въззивни съдилища. От това общо правило б. „а" на чл. 218а въ­вежда няколко изключения с цел да намали броя на делата пред ВКС и да му даде възможност да изпълни конституционната му функция да обезпечи точно и еднакво приложение на закона от всички съдилища, които контролира. Не подлежат на касационно обжалване:

а. решенията по искове за издръжка, независимо от цената на иска; изключението обхваща и исковете за увеличаване или намаляване на размера на присъдената издръжка;

б. решенията по брачни искове независимо от вида на брачния иск, а когато се касае за иск за развод - дали разводът е постановен по вза­имно съгласие, или не;

в. решенията по искове за парични вземания с цена на иска до 1000 лева (естеството на вземането и неговото основание са без значение). Раз­мерът на претендираната закъснителна лихва е от значение само ако тя се претендира отделно от вземането, за което се дължи. Цената на иска, а не стойността на обжалвания интерес, трябва да бъде под тази сума (обрат­но: опр. 774-99-V, БЗ 99 VII, с. 62; опр. 248-99-П, БЗ 99 VIII, с. 86).

2. Решенията на апелативните съдилища - на тях са подсъдни само въззивни дела.

3. Определенията на въззивните съдилища (окръжни и апелативни), с които се отхвърлят частни жалби срещу определения, с които се прег­ражда по-нататъшното развитие на производството.

Не подлежат на касационно обжалване решенията на първоинстанционните съди­лища (417-99-У, БЗ 99 V, с. 74).

II. Срокът за подаване на касационна жалба (КЖ) е 30-дневен. За началния ден на срока се прилага чл. 197, т. е. важи същото, както за срока за подаване на въззивна жалба (§ 105 II).

III. КЖ се подава, подобно на въззивната жалба, чрез съда, чието решение се обжалва, но при КС това е въззивният съд, постановил об­жалваното решение (окръжен или апелативен). Същото важи при об­жалване на техни определения въз основа на чл. 218а, б. „в".

Относно изискванията, на които трябва да отговаря КЖ, чл. 218в, ал. 2 препраща към изискванията на чл. 198, букви „а", „г" и „е", но не и към б. „д", защото тя се отнася за новите доказателства, които са спе­цифични за въззивното обжалване, но са недопустими пред ВКС, защо­то непълнотата на доказателствата не е основание за касационно обжал­ване. Що се касае до приложенията към КЖ, чл. 218в, ал. 2 препраща към чл. 199, уреждащ приложенията към въззивната жалба. Към б. „в" на чл. 198, чл. 218в, ал. 2 добавя изискването за „точно и мотивирано из­ложение на касационните основания", а не се задоволява с „указание в какво се състои порочността на решението", каквото изисква чл. 198, б. „г".

Що се касае до правото за касационно обжалване, кому и при как­ви условия то принадлежи, важи изложеното относно правото на въззивно обжалване (§ 105 III).

IV. Ако КЖ не отговаря на посочените в т. III изисквания, въззив­ният съд, чрез който КЖ е била подадена, изпраща на жалбоподателя съобщение да отстрани нередовностите в 7-дневен срок от получаване на съобщението, като се прилагат съответно ал. 3-5 на чл. 100.

Ако нередовностите не бъдат своевременно отстранени, както и ако КЖ не е подадена в предвидения от закона срок, тя се връща на ней­ния подател от въззивния съд, чрез който е била подадена. Разпорежда­нето за връщане подлежи на обжалване с частна жалба пред тричленен състав на ВКС, защото то прегражда развитието на касационното про­изводство.

Когато КЖ е била подадена в срок и е редовна, респ. нейните не­достатъци са били своевременно отстранени, въззивният съд изпраща препис от нея и приложенията към нея на противната страна. Тя може в 14-дневен срок от получаването им да даде писмен отговор на КЖ. Срокът е преклузивен. Бъде ли пропуснат, въззивният съд връща отго­вора на противната страна. След изтичане на срока за отговор въззив­ният съд изпраща делото заедно с жалбата и отговора на противната страна, ако такъв е подаден, на ВКС. С изпращането на тези книжа на ВКС завършва предварителната фаза по сезиране на ВКС с КЖ (чл. 218в, ал.5и§ 116 IV).

V. Изложеното сочи, че КЖ има присъщия на въззивната жалба суспенсивен и деволутивен ефект:

а) тя осуетява влизането в сила на об­жалваното решение; и

б) прехвърля делото от въззивната в касационна­та инстанция при същите условия, които важат за въззивната жалба.

I. Касационното производство (КП) започва с получаване от ВКС на изпратените от въззивния съд книжа, посочени в чл. 218г.

Чл. 218в, ал. 4, като препраща към чл. 100, ал. З, ясно сочи първо­то процесуално действие на ВКС, а именно проверката дали е редовно сезиран, защото по този въпрос възивният съд, изпратил книжата, може да е допуснал грешка. Проверката включва:

дали атакуваното решение подлежи на касационно обжалване,

подадена ли е жалбата от легитими­рано лице и в срок,

както и дали тя е редовна.

Ако тя е нередовна, ВКС ще даде срок на жалбоподателя да отстрани нередовностите. Ако не бъ­дат отстранени в дадения срок, както и когато жалбата е просрочена или е подадена от нелегитимирано лице, ВКС ще я върне. Определени­ето или разпореждането за връщане, постановено от председателя на или от съдия на ВКС, подлежи на обжалване пред петчленен състав на на ВКС. Ако той отхвърли жалбата, КП се прекратява. Ако писменият отговор на противната страна е просрочен, ВКС ще й го върне. Това връщане не пречи за разглеждане на жалбата.

II. Ако фазата за проверка на допустимостта на касационното об­жалване завърши успешно, ВКС пристъпва към първите действия за разлеждане на жалбата по същество.

Те започват с определяне деня на заседанието, на което делото ще бъде разгледано, и с уведомяване на страните за деня на заседанието.

III. Касационното дело се разглежда от тричленен състав на ВКС в открито заседание. На това заседание се изслушват страните. Техните устни изложения представляват устните състезания на страните пред ВКС, макар че чл. 218е говори за „обяснения" на страните. Те могат да представят до приключване на устните състезания и писмени защити, за които важи изложеното за писмените защити пред първоинстанционното производство (§ 6). Централен предмет на устните изложения и писмени­те защити са основанията за касационно обжалване (чл. 2186 и § 113).

IV. В КП чл. 204, отнасящ се до въззивното производство, е непри­ложим. Прилагането му, като се има предвид чл. 218д, би забавило и ус­ложнило КП. Когато другарството е необходимо, прилагането на чл. 204 е безпредметно поради разпростиране силата на решението на ВКС спрямо тях (арг. чл. 218ж, ал. 1, препращащ към чл. 206).

I. Чл. 2186, ал. 1 сочи основанията за касационно обжалване (ОсО). Това са пороците на решението на въззивния съд, които водят до него­вата нищожност, недопустимост или неправилност.

Кога решението е нищожно или недопустимо, бе вече изтъкнато по повод на различните категории порочни решения, а също и във връзка с въззивното обжалване (вж. § 100 и 107). Разлика в тази насока между въззивното и касационното обжалване няма. Неслучайно, когато уреж­да правомощията на ВКС при обявяване на решението за нищожно или недопустимо, чл. 218ж, ал. 2 препраща към чл. 209, уреждащ начина, по който действа въззивният съд, когато установи, че обжалваното реше­ние е нищожно или недопустимо.

Много повече и сложни въпроси поставят ОсО, които са на практика най-чести и които водят до неправилност на решението. Те обхващат: неправилно прилагане на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на решението.

Те образуват сърцевината на теорията и практиката на Осо пред ВКС.

II. 1. Първото ОсО на неправилни решения е противоречието на решението със закона. Под „закон" чл. 2186, ал. 1, б. „в" разбира също­то, което има предвид чл. 188, ал. 2, когато задължава съда да основе решението си на закона (§ 68 III 1). Касае се не за процесуалния закон, а за материалния закон. Коя правна норма е процесуална и коя материалноправна, вече видяхме (§ 6 II). Разграничението е практически важно, защото правомощията на ВКС са различни в зависимост от то­ва, дали отмяната на решението е постановена поради нарушение на материалния или на процесуалния закон (чл. 218з и § 114 IV).

2. Понятието закон трябва да се схваща широко. То обхваща всеки източник на правни норми, отнасящи се до частноправни отношения, независимо от неговия вид и ранг, както и към кой клон на правната система той спада:

а. Закон са всички национални нормативни актове, като се започне от Конституцията (вж. чл. 17, ал. 5 и чл. 57, ал. 2, забраняващ злоупот­ребата с прогласените от Конституцията права и свободи, която може да причини вреди, така че да представлява непозволено увреждане) и се стигне до най-низшия по степен подзаконов нормативен акт. Закон са не само законите, посветени на уредбата на частноправни отношения (нап­ример ЗЛС, СК, ЗС, ЗЗД, ЗН, ТЗ, КТ, КТМ, ЗГВ, ЗК и т. н.), но и НК (предвидените от него престъпления представляват, когато са причини­ли вреди, непозволено увреждане), както и административноправни нормативни актове, прикрепващи към индивидуални административни актове граждански последици (вж. § 22 II 1-3).

б. Закон са международните нормативни съглашения, ратифицира­ни и обнародвани от РБ. Според чл. 5, ал. 4 на Конституцията те стават част от нашето вътрешно законодателство (например Виенската кон­венция за международната продажба на стоки), както и чуждестранни закони и други нормативни актове, към които отпраща нашето между­народно частно право чрез съответни привръзки.

в. Закон е обичаят, когато закон отпраща към него (например чл. 154 КТМ) или чрез него се запълва празнина в законовата уредба (чл. 4).

г. Тълкувателните решения на Конституционния съд, на Народно­то събрание относно издаден от него закон и на ВКС и ВАС са закон, защото образуват заедно с тълкувания акт едно нормативно единство /вж. § 7/

Не са закон клаузите на договор, уставите на корпоративно органи­зирани юридически лица, решенията на техните общи събрания. Спор­но е дали могат да бъдат приравнени към закон общите условия за пре­воз, застраховане и др., когато те имат национален обсег на приложе­ние. Практиката на върховния федерален съд във ФРГ е в полза на това разбиране. Във връзка с договорните клаузи следва да се отбележи, че ще е налице ОсО по смисъла на чл. 2186, ал. 1, б. „в", ако при тълкува­не на договора е бил нарушен от съда чл. 20 ЗЗД.

III. 1. Причината за противоречието между решението и закона е обикновено грешка, която съдът е допуснал, когато е издирвал или прилагал правната норма. Така­ва е грешката относно съществуването или валидността на нормативния акт, от който нормата се извежда; грешката относно действието на нормата във времето, пространс­твото или относно лицата и най-често грешката в правната квалификация на фактите или на техните правни последици. Тази грешка се дължи на неправилно тълкуване на иначе правилно издирената правна норма. Така например фактическият състав на дело­то неправилно се квалифицира: като договор за изработка вместо като трудов договор (1104-55-1У, Сб. 325); като спедиционен вместо като превозен договор (349-54-1У). На­рушение на закона е и грешката при прилагане на т. нар. бланкетни правни понятия ка­то: „дълбоко разстройство на брака" (1073-52-П-2; 1471-52-11-1, Сб. 140); „груба неб-режносг" (278-54-1У) и др.

2. Противоречието между решението и закона може да възникне след постановя­ване на решението по силата на нов закон, който с обратна сила преурежда спорното право. И това противоречие е ОсО на решението. ВКС е длъжен да вземе предвид но­вия закон, защото делото е още висящо. Ако тя не реши делото съобразно с него, би трябвало да се води нов процес въз основа на правната промяна, предизвикана от но­вия закон. А това противоречи на изискването за процесуална икономия и бързина на правната защита.

3. Проверката, дали решението противоречи на закона, става въз основа на фактическите констатации на въззивната инстанция. Ако те са неправилни, безпредметно е да се проверява дали спрямо тях тя е при­ложила правилно закона.

4. Неправилното прилагане на закона трябва да е обусловило решени­ето. Такъв е случаят, когато то опорочава правните изводи, върху които решението е изградено. Неправилно прилагане на закона, опорочаващо субсидиарни правни съображения на съда, не е ОсО (45-56-ОСГК; 457-57-1У). ОсО не зависи от това, дали обжалващият се е позовавал пред въззивната инстанция на неправилно приложената правна норма.

IV. Второто ОсО на неправилно решение е формулирано от чл. 2186, ал. 1, б. „в" като „нарушаване на съществени процесуални правила". Формулировката на чл. 207, от­менен при реформата на ГПК от края на 1997 г., гласеше: „когато при разглеждане на делото или постановяване на решението са били допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила". Макар и да са различни, на практика и двете формули­ровки водят до същите резултати. Под действието на чл. 207, б. „б" съдебната практи­ка бе единодушна, че нарушението трябва да се отнася до съществена процесуална нор­ма, освен ако нарушението е обезсилено от последващи процесуални действия по конк­ретното дело (вж. по-долу т. 2). Същото обаче важи под действието на чл. 2186, ал. 1,6. „в", защото той изрично изисква нарушаването на съществените процесуални правила да е довело до неправилност на решението. Заслужава да се изтъкне, че както чл. 352, ал. 1, т. 2 НПК, така и чл. 40, ал. 2 ЗВАС, когато уреждат касационните основани, гово­рят за „съществени нарушения на процесуалните правила". Изводът, че и след рефор­мата на ГПК практиката на ВС относно разглежданото касационно основание запазва своето значение, така че тя следва да бъде използвана, а не изоставена.

1. Касае се за допуснато от съда нарушение на процесуална норма. Несъобразяването на страните с изискванията на процесуалния закон не е само по себе си ОсО. Но ако съдът, вместо да отхвърли порочното действие на страната (срв. чл. 25, ал. З, 40), го вземе предвид, той ще до­пусне нарушение, което е ОсО.

Процесуалната норма се нарушава, когато съдът не се съобразява с нея, макар и предпоставките за нейното прилагане да са възникнали.

Затова не е налице процесуално нарушение, когато съдът отказва да събере дока­зателства, които нямат значение за делото (59-53-1, Сб. 114) или от които страната се е отказала, респ. не е внесла разноски за тяхното събиране (517-55-1У, Сб. 285; 784-55-1У, Сб. 307; 1-85-ПП; 833-85-1У, Б 86 I 25); не обсъжда неотнасящи се до делото или не­допустими доказателства (1757-54-1; 931-56-1). Липсва изобщо процесуално наруше­ние, когато липсва норма, която да задължава съда да предприеме претендираното от жалбоподателя поведение, например да разгледа делото само с един и същи състав (205-55-П, Сб. 248; 338-58-1, Сб. 36); да изброи в мотивите имената на всички свидете­ли, чиито показания е обсъдил (955-54-1; 787-56-Ш).

2. Допуснатото от съда нарушение трябва да е съществено. а. За да е такова, то трябва да нарушава норма, която е съществе­на за правилността на решението. Такава е нормата, която законът предвижда като гаранция за правилността на решението, така че нейно­то нарушаване създава вероятност, че решението е неправилно. Тази ве­роятност оправдава отмяната на решението, защото разрушава изиск­ването за сигурност, че фактическите констатации на съда са истински.

Такива съществени норми са например: чл. 5, 41-52, 127-169, 188, които важат и за въззивния съд. Затова е налице ОсО, когато съдът не е призовал или нередовно е при­зовал страната (1597-55-Ш, Сб. 238; 630-55-1У, Сб. 294); страната се счита нередовно призована, когато призовката е връчена в срок по-малък от 7 дни от съдебното заседа­ние, независимо че тя се явява лично, ако не е заявила изрично, че се е подготвила и че няма възражения за неспазване на срока по чл. 41, ал. 5 ГПК (553-Д5-Ш, Б 86 I 19; 796-88-11, Б 89 IX 23); основание за обжалване поради нередовно призоваване е налице и ко­гато страната е била призована с една призовка за две заседания, или чрез съсед по имот, а не по местоживеенето й (176-90-5 чл., Б 91 I 19); нередовно е призоваването по телефона, ако то не е удостоверено писмено от длъжностното лице, което го е извърши­ло (299-89-1, Б 90 I 19); за други случаи на нередовно призоваване срв. 424-88-11, Б 88 Х 22; 26-87-ОСГК, Б 87 Х 6; 604-86-1, Б 86 XII 7); (165-54-ОСГК; 427-55-1, Сб. 80 и др.) противозаконно е отказал да допусне искани и допустими доказателства (384-55-II, Сб. 167); не е уведомил страната за доказателствени искания на противната страна (3954-59-1, Сб. 106); противозаконно е заличил (628-55-11, СП 55 VIII 74) или не е при­зовал свидетели (94-55-ОСГК, Сб. 45); не е обсъдил релевантни за делото факти, доказа­телства (942-54-1У); 757-56-1; 7-65-ПП, Сб. 4) или доводи на страната (1097-56- IV); взел е предвид данни, невключени състезателно в делото (686-57-1У, СП 57 V 95; 35-60-ОСГК, Сб. 4; 608-92-1, Б 93 I 13); извратил е данни по делото (276-54-1 и др.); не е съставил или е съставил привидни мотиви към решението (276-52-1, Сб. 107); не е със­тавил или е съставил опорочен съдебен протокол (159-55-11, Сб. 152); непосочването на името на докладчика в протокола не е обаче ОсО (267-68-1); няма съществено наруше­ние на съдопроизводствените правила и когато съдът прави изводите си върху проти­воречиви доказателства, стига да е изложил съображенията си за направената преценка (1063-91-1, Б 92 II 15). Не са съществени нарушенията на съдопроизводствените прави­ла, допуснати от първоинстанционния съд, ако въззивният съд е осигурил правата на за­щита на страните (303-99-11, БЗ 99 VI, с. 81).

Отграничаването на необосноваността от процесуалните нарушения - практичес­ки важно с оглед на чл. 208 - бе ясно проведено в практиката за пръв път с ПП 7-65 Сб. 4, чиято заслуга в това направление е безсъмнена.

Не са съществени за правилността на решението тия процесуални норми, които преследват други задачи, а не да обезпечат правилността на решението. Както видяхме, такива са нормите, уреждащи изисквани­ята за валидност или допустимост на решението, както и нормите, обез­печаващи процесуална икономия и бързина на правната защита (§ 6 V). Тяхното нарушаване или е ОсО на решението като нищожно или недо­пустимо (т. I), или изобщо не е ОсО.

б. За да е налице ОсО по чл. 2186, ал. 1, б „в", не е достатъчно на­рушената норма да е съществена. Нужно е конкретното нейно наруше­ние да е съществено, т. е. да е могло да се отрази върху правилността на решението.

Когато при конкретната обстановка се изключва верояността допуснатото нару­шение на съществена норма да се е отразило върху решението, не е налице ОсО (напри­мер ответникът не е бил редовно призован, но той се е явил на заседанието и е поискал делото да бъде разгледано.)

3. Същественото процесуално нарушение е ОсО само в полза на тая страна, чиито процесуални права са били накърнени от него. Обжалващи­ят не може да изтъкне като ОсО непризоваването на противната страна. Ограничението следва от изискването обжалващият да има интерес от обжалването (171-57-1). Но ако нарушението засяга правата на обжалващия, налице е ОсО в негова полза, макар и той да не е изтъкнал пред въззивния съд допуснатото нарушение (1132-54-П, Сб. 264; 1220-54-11, Сб. 268).

V. Чл. 2186, ал. 1, б. „в" не включва изрично необосноваността на решението на въззивната инстанция като ОсО пред ВКС. Нещо повече, текстът е така формулиран, че създава впечатлението за ограничаване на ОсО на неправилните решения само до нарушаване на материалния за­кон и нарушаване на съществени процесуални правила (343-99-1, БЗ 99 VI, с. 83; 851-99-У, ТП 99 IV, с. 95).

Струва ми се обаче, че има важни съображения за включване на не-обосноваността като ОсО по тълкувателен път.

1. Както е известно, необосноваността на решението опорочава фак­тическите констатации на съда не поради допуснати от него процесуални нарушения (например невземане предвид или извращаване на данни по делото - чл. 188, ал. 1, липса на мотиви, неприлагане на законни презумп­ции, нарушаване правилата за доказателствената тежест или за законната доказателствена сила на официални документи), а поради допуснати от него грешки при формиране на неговото вътрешно убеждение в насоките, които не са нормирани от закона (640-75 ВДА IX 26). Такива са грешки­те на съда при прилагане на правилата за логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията, на данните на науката (7-65-111, Сб. 4). Тези грешки неизбежно водят до неистински фактически констатации, а оттам и до неправилни (погрешни) правни из­води. Затова, както бе изтъкнато в § 110 III 1, напоследък не само ревизи­онните съдилища във ФРГ, Австрия и Швейцария, но и касационните съ­дилища във Франция и Италия приеха, че необсноваността е основа­ние за отмяна. От друга страна, необосноваността води неизбежно до неверни фактически констатации, докато, както бе изтъкнато, даже съ­ществените процесуални нарушения създават само вероятност за не­истинност на фактическите констатации на съда (вж. по-горе т. III, 2, б. „а"). Ето защо, когато чл. 2186, ал. 1, б. „в" въздига нарушаването на съществените процесуални правила в основания за отмяна на неправил­ното решение с още по-голямо основание, същото трябва да важи за на­рушаване на правилата на логическото мислене и на опитните правила, т. е. за необосноваността. Да се остави в сила обжалваното решение, когато то очевидно противоречи на действителното фактическо поло­жение, е трудно съвместимо с изискването на чл. 121, ал. 2 на Консти­туцията производството по делата да осигурява установяването на ис­тината.

2. На практика пречка, за да си пробие път предлаганото тълкуване, може да бъде фактът, че при разискванията в Правната комисия към Народното събрание е било предлагано необосноваността да се въведе като отменително основание, но предложе­нието е било отхвърлено. Ето защо, за да се постигне по-бързо подобряване на защита­та, която ВКС дава срещу очевидно неправилни решения на въззивните съдилища, же­лателно е да се въведе изрично с закон небосноваността като отменително основание.

VI. Непълнотата на фактическия и доказателствен материал, която е на практика важно ОсО пред въззивния съд, не е ОсО в касационното производство (881-99-У, ТП IV с. 97), освен когато се дължи на същес­твено процесуално нарушение, допуснато от въззивния съд (например несъбиране или отказ да бъдат допуснати допустими доказателства). Този извод се налага по аргумент за противното от чл. 2186, ал. 1, б. „в". Той важи и когато се касае за новонастъпили факти или новооткрити доказателства, след като въззивният съд е постановил обжалваното пред ВКС решение. Понеже въз основа на тях ВКС не може да отмени обжалваното решение и да върне делото за ново разглеждане от въззив­ния съд, заинтересуваната страна би следвало да може да се защити срещу влязлото в сила решение на въззивния съд чрез неговата отмяна въз основа на чл. 231, ал. 1, б. „а".

Ако ВКС отмени обжалваното решение и върне делото за ново раз­глеждане от въззивния съд, пред него ще могат да бъдат изтъкнати ново­откритите доказателства и новонастъпилите факти (вж. чл. 218з, ал. 3).

При действието на ЗГС проф. Д. Силяновски приема, че нарушението на опитни­те правила съставлява касационен повод. В това отношение той ги приравнява с нару­шението на правните норми (вж. Силяновски Д., Гражданско съдопроизводство, т. III, С., 1943, с.36).

Изложеното не значи, че пред ВКС не могат да бъдат представяни доказателства, когато с тях се цели да бъде например доказан чуждестранен закон (чл. 132), че е било допуснато съществено процесуално нарушение (например, че призовката е била връче­на на непълнолетно дете на страната) или пък пред ВКС се обжалва определение на въззивния съд въз основа на чл. 218а, б. „в", Както се вижда от уредбата на производство­то за обжалване на определенията, контролиращият съд може, когато е необходимо и да събира доказателства (чл. 217, ал. 2). Чл. 218к изрично препраща към тази уредба (вж. за нея § 118Ш2).

VII. Обжалващият може да се позовава на няколко ОсО. Тогава възникват въпро­сите дали ВКС трябва да се занимае с всички ОсО, и в каква поредност трябва да ги провери.

1. Понеже неправилността на решението е релевантна само ако то е валидно и до­пустимо, ВКС би следвало да започне проверката с основанията за нищожност. Окаже ли се, че решението е валидно, тя ще премине към проверка дали то е допустимо. Ако е допустимо, тя ще провери дали решението е правилно. Нищожността и недопусти­мостта могат да се кумулират. Затова ВКС е длъжен да се занимае както с ОсО, воде­щи до нищожност, така и с тези, които водят до недопустимост.

2. При проверката на правилността на решението ВКС следва да спази същата по­редност, от която се ръководи първата инстанция при постановяване на решението (§ 68 IV). За да си спести ненужната работа по проверка на истинността на фактическите конс­татации на въззивния съд, ВКС трябва първо да провери дали е приложен правилно мате­риалният закон, като изхожда от фактите, както те се твърдят от страните. Окаже ли се, че тези факти са правноирелевантни или че не са годни да породят признатите от въззивния съд правни последици, ВКС ще отмени решението и ще отхвърли иска, без да се занима­ва с правилността на фактическите констатации на въззивната инстанция. В обратния слу­чай той ще пристъпи към проверка на тяхната правилност. Той е длъжен да изчерпи всич­ки ОсО, за да напъти въззивната инстанция към правилно решение при новото разглежда­не на делото, респ. за да подготви надлежно своята собствена дейност по решаване на де­лото по същество. Не би трябвало под предлог на процесуална икономия ВКС да се задо­воли с проверка само на едното ОсО, щом като то налага отменяне на решението. Подо­бен подход крие в себе си опасността да се повтори при новото разглеждане на делото та­зи грешка, в която се състои другото ОсО, което ВКС не е разгледала.

I. Когато касационната жалба (КЖ) е подадена в срок и е редовна, респ. нейните недостатъци са били отстранени (§111 Ш-ГУ), ВКС прис­тъпва към нейното разглеждане по същество.

1. При това разглеждане той се подчинява като всеки съд на диспозитивното начало (§ 15) и затова е обвързан от предмета на КЖ: в разглеждане на необжалвана част от решението на въззивния съд ВКС не може да навлиза.

2. С тези обвързаност обаче чл. 218 к, ал. 1 не се задоволява. Спо­ред него ВКС се „произнася само по заявените в жалбата основания". Целта на разпоредбата е да облекчи ВКС при проверката на основател­ността на КЖ. На тази цел обаче достатъчно служи чл. 218 в, ал. 2, изис­кващ като условие за редовност на КЖ тя да съдържа „точно и мотиви­рано изложение на касационните основания". Затова обвързаността на ВКС от заявените в КЖ касационни основания означава забрана за ВКС да проверява дали обжалваното решение е засегнато от други пороци, на които обжалващият не се е позовал. Тази забрана не може да се абсолютизира.

а. Тя противоречи на служебното начало, изискващо всеки съд по свой почин да проверява допустимостта на иска (§16 I). Затова още чл. 533, ал. З на ЗГС постановяваше, че обвързаността на ВКС от каса­ционните основания не важи, когато въззивният съд се е произнесъл по дело, изключено от подведомствеността на съдилищата. Ето защо, ко­гато обжалваното решение е недопустимо, ВКС е длъжен да го обезси­ли, даже и то да не е било атакувано с КЖ на това основание. По аргу­мент за по-силното основание ВКС е длъжен, ако обжалваното решение е нищожно, да го обяви за такова по свой почин. Казаното не значи, че забраната важи, когато решението се обжалва като неправилно.

б. Има решения, които са неправилни, защото противоречат на свръхповелителни норми. Както е общоприето, те образуват междуна­родния публичен ред на държавата, която ги е прогласила за основни свои норми. За тяхното спазване всеки съд, вкл. ВКС трябва по свой по­чин да следи (§ 223 V 5; § 224 IV 7 „б").

в. Съдът не е обвързан от правната квалификация на фактите, а е длъжен по свой по­чин да приложи спрямо тях материалния закон, за да прецени тяхната правна релевантност (§16 IV). Ако така са длъжни да постъпят първоинстанционният и въззивен съд, толко­ва повече така трябва да постъпи ВКС, за да изпълни възложената му от Конституция­та (чл. 124) функция да обезпечи точното и еднакво прилагане на закона от всички съдилища, особено като се има предвид, че у нас за разлика от Франция и Италия не същест­вува касация в интерес на закона, балансираща обвързаността на ВКС от касационните ос­нования. Затова и у нас, както в държавите с ревизионно обжалване обвързаността от ка­сационните основания следва да бъде изключение, важащо главно за съществените проце­суални нарушения, допуснати според касатора от въззивния съд (вж. § 110 II и IV).

II. Според чл. 218ж, ал. 2, когато установи, че решението е нищож­но или недопустимо, ВКС се ръководи от чл. 209, т. е. той ще постъпи по същия начин, по който постъпва въззивният съд, когато установи, че обжалваното решение е нищожно или недопустимо. Това препращане сочи, че между въззивното и касационното производство в разглежда­ната материя няма разлика (вж. § 106 1-11).

III. Когато ВКС установи, че обжалваното решение е валидно и до­пустимо, както и че то не страда от претендираните от жалбоподателя пороци, които да го правят неправилно, той ще отхвърли КЖ като не­основателна и ще остави в сила обжалваното решение (чл. 21 ож, ал. 1). Това решение на ВКС ще има за последица, че решението на въззивния съд ще влезе в сила въз основа на чл. 219, б. „в". Ако изпълнението на това решение е било спряно съобразно чл. 2186, ал. З и 4, ВКС ще тряб­ва да отмени спирането, тъй като изпълнителната сила на решението на въззивния съд е окончателно стабилизирана, като същевременно задър­жи даденото срещу спирането обезпечение (вж. по въпроса § 108 III). Поради влизане в сила на решението на въззивния съд, то ще прояви и другите свои правни последици, а именно своята сила на пресъдено не­що, както и своето конститутивно действие, ако с него е бил уважен конститутивен иск. Решението, с което КЖ е била отхвърлена като неосно­вателна, слага край на касационното производство.

IV. Същият ефект има решението на ВКС, с което той, след като е отменил обжалваното решение като неправилно, се произнася сам по съществото на делото, т. е. по предявения иск, без да връща делото на въззивния съд за ново разглеждане. Според ал. 2 на чл. 218з, ВКС тряб­ва да постъпи така, когато единственият порок на обжалваното и отме­нено решение е бил неправилното прилагане на материалния закон. Това подобрение на касационното производство бе въведено с реформата на ГПК от 1999 г., за да се осуети неприемливото връщане на де­лото за ново разглеждане от въззивния съд, водещо само до забавяне на окончателното разрешаване на правния спор и до безцелен разход на средства и сили в пълно противоречие с изискванията за бързина и про­цесуална икономия (вж. § 112 II и III 2).

При следваща реформа на ГПК е желателно наред с изричното въвеждане на не-обосноваността като касационно основание да бъде овластен ВКС да реши сам делото по същество, когато обжалваното решение е опорочено от необоснованост, без да връ­ща делото за ново разглеждане, както постъпва в трайната си практика Върховният съд във ФРГ (§110 II).

V. Във всички други случаи когато отмени (изцяло или отчасти) об­жалваното решение като неправилно, ВКС връща делото на въззивния съд за ново разглеждане. На практика това ще бъдат главно случаи, ко­гато обжалваното решение е опорочено поради съществени процесуал­ни нарушения, допуснати от въззивния съд при първоначалното разг­леждане на делото.

I. Когато делото се връща от ВКС за ново разглеждане от въззив­ната инстанция, то става висящо пред нея от деня на връщането му по силата на разпореждането на ВКС за връщане на делото. Това разпо­реждане е задължително за въззивния съд.

1. Новото разглеждане (НР) се върши от нов състав на съда, раз­личен от този, постановил порочното решение (чл. 218з, ал. 1).

Това важи и когато делото се връща, за да се постанови вместо нищожното реше­ние, ново, валидно решение (95-56-ОСГК, СбП 199; 1-85-ПП). Целта е да се избегне евентуалната предубеденост на предишния състав на съда при НР. Ето защо, ако НР е било проведено от стария състав, решението не е нищожно или недопустимо, а следва да се атакува като неправилно заради съществено процесуално нарушение: не е спазена важна гаранция за правилността на решението при НР (така: тълк. р. 13-76-ОСГК, Сб. 6, както и 2977-73-П, Сб. 144).

2. НР на делото става по общия ред и се движи в рамките, в които то не е приключено с влязло в сила решение. А то може да бъде отчас­ти приключено с такова решение: а) било поради това, че решението е било обжалвано само от една от насрещните страни; тогава в частта, неизгодна за необжалвалата страна, решението влиза в сила и в тази част делото не подлежи на НР; б) било поради това, че ВКС може да уважи жалбата частично (чл. 218ж, ал. 1), тогава в неотменената си част обжалваното решение влиза в сила; в тази част делото е приключено и не подлежи на НР (2460-55-1У; 1012-56-1, Сб. 100). Наруши ли посоче­ните граници на НР, въззивният съд ще постанови недопустимо реше­ние, накърняващо забраната да се пререшава дело, разрешено със сила на пресъдено нещо (чл. 224).

3. Но при НР въззивната инстанция не е обвързана от тия фактичес­ки констатации на отмененото решение, които не са били предмет на об­жалване или по които жалбата е била оставена без последствие от ВКС.

II. При НР на делото въззивният съд е длъжен да се съобрази с указанията, дадени от ВКС относно тълкуването на материалния закон. Така гласи изрично чл. 218з, ал. 1