А дали не е B12? — Епидемия от погрешни диагнози

22
Състоянието не напомня на никой друг витаминен дефицит и таблетките с мултивитамини няма да ви помогнат. Необходими са точна диагноза и медицинско лечение. А получаването на диагноза невинаги е лесно, както знам от опит.
През 1983 г., когато отидох на медицински преглед, преди да постъпя на работа, бях на деветнадесет години и нямах никаква представа, че организмът ми е нападнат от невидима болест. Първият знак беше коментарът на преглеждащия ме лекар относно кръвните ми изследвания и анормално големите ми червени кръвни телца. (Като се замисля сега, може би дължа живота си на факта, че онези резултати не бяха наред. Мнозина страдат от неврологични изменения десетилетия наред, преди да се появят нарушения в кръвните им изследвания, а тогава може да е прекалено късно.)
„Как се храните?“, попита ме лекарят. Когато му казах, че не обичам зеленчуци, той ме посъветва да хапвам повече от тях, защото взе отклоненията за обикновен симптом на бедна на фолат диета.
Месец по-късно друг лекар отново отбеляза големите ми червени кръвни телца, но определи резултатите от лабораторните ми изследвания като „несигнификантни“. Подобно на първия и той ме отпрати, без да подозира, че току-що е пропуснал да диагностицира заболяване, което може да разруши мозъка ми, да осакати тялото ми и дори да ме убие.
Две години по-късно в колежа за медицински сестри си купих справочник за лабораторните изследвания и тяхното тълкуване. В
частта за макроцитозата (медицинският термин за уголемени червени кръвни телца) като възможна причина се очертаваха два различни проблема: недостиг на фолат и недостиг на B
12
. Тъй като аз обичах червено месо, което е богато на B
12
, и не ядях достатъчно зеленчуци,
съдържащи фолат, разбирах защо първият лекар е решил, че виновникът е той. Но не разбирах защо не е помислил и за дефицит на
B
12
, след като той обикновено е резултат от проблеми на усвояването, а не на храненето.
Помислих си, че няма да ми навреди, ако проверя, и убедих един лекар, с когото работех, да ми пусне изследване на серумен фолат и серумен B
12
. Вечерта, когато споменах за това пред родителите си, за мое учудване баща ми разказа, че през 60-те години дядо ми бил

23
диагностициран с пернициозна анемия — най-известната, макар и не най-често срещана причина за дефицит на B
12
. В началото лекарите смятали, че има левкемия, и заявили, че нищо не могат да направят.
Едва когато баща ми настоял да го прехвърлят в болницата „Хенри
Форд“ в Детройт за второ мнение, дядо ми получил правилната диагноза и лечение (въпреки че на втория лекарски екип били нужни почти четири седмици). Затова и не останах твърде изненадана, когато дни по-късно и моите резултати за B
12
излязоха ниски. Започнах инжекции с B
12
, благодарна, че съм диагностицирана преди поява на симптомите.
Но това не беше краят на историята ми. Две години по-късно,
когато трябваше да се подложа на операция, споменах на хирурга за дефицита си на B
12
и продължителната си терапия. Скептична, че съм
„ужасно млада“ за подобни проблеми, тя ме изпрати на хематолог,
който отхвърли възможността да имам дефицит на B
12
въпреки предишната ми диагноза и изследвания, показващи наличие на макроцитоза, ниски нива на B
12
и тест на Шилинг. (Бележките му,
които тайничко прочетох по-късно, водена от инстинкта си на медицинска сестра, говореха, че съм истеричка и си въобразявам несъществуващи проблеми.) Въпреки това настоях за нови изследвания.
Седмица по-късно, когато ми се обадиха от кабинета му с молба веднага да отида, вече беше променил мнението си. Изследванията бяха показали, че наистина имам ювенилна пернициозна анемия.
Всъщност, както той жизнерадостно възкликна, аз съм била най- младата пациентка с пернициозна анемия, която бил виждал в двадесетгодишната си практика. Почувствах се като рядка грешка на природата. Сега той беше дружелюбен и информативен, а както усетих, и тайничко облекчен, че съм настояла за потвърждение на предишната си диагноза. Със сигурност нямаше сам да забележи проблемите ми въпреки информацията, която му бях предоставила при първото си посещение, защото в бележките му дори не присъстваше
подобна диагноза.
Накратко казано, макар буквално да дадох в ръцете му диагнозата, той пак едва не я пропусна. Ако бях отишла при него без медицинското си образование и упорития си любопитен характер или

24
без изследванията, показващи недостиг на B
12
, грешката му можеше да ме увреди или убие. Ако бях приела пасивно първоначалното му становище, щях да спра инжекциите с B
12
, които спасиха тялото ми от опустошенията на пернициозната анемия. Въпреки всичко обаче в определен смисъл съм му благодарна.
Защо ли? Защото неговият скептицизъм ме наведе на един важен въпрос: колко ли други хора страдат и умират, защото лекарите им не вземат предвид елементарната вероятност за дефицит на B
12
? Аз имах късмет поради уголемените червени кръвни клетки — най-лесно забележимия признак за проблема — и фамилната обремененост с пернициозна анемия. И дори при подобни червени лампички този и други лекари пропуснаха правилната диагноза. Проучвания от 80-те години насам показват, че за разлика от мен, повече от 1/3 от хората с дефицит на B
12
никога не развиват уголемени кръвни телца или анемия. Следователно при тях рутинните кръвни изследвания дори не загатват за заболяването им. Освен това при повечето не е налице известна фамилна анамнеза за дефицит на B
12
. Нима лекарите редовно бъркаха диагнозите на такива пациенти?
С времето любопитството ми прерасна в над двадесетгодишно проучване за мащабите на дефицита на B
12
. Станах специалист в областта — четях всички учебници и статии, които ми попадаха,
свързвах се с клинични лекари, специализирали в дефицита на B
12
, и с учени, занимаващи се с темата. Съпругът ми, Джефри — лекар по спешна медицина, също проведе редица изследвания, за да определи процента на пациенти с дефицит на B
12
в собственото си отделение.
Това, което научихме за разпространението на проблема, за щетите,
които нанася върху целия организъм, и за броя недиагностицирани случаи е най-малкото тревожно.
Дефицитът на B
12
е много разпространен и то не само сред хората в напреднала и средна възраст, но и сред тийнейджърите, децата и бебетата. От него страдат, често без да знаят, 20% от хората над 60
години (а според едно ново проучване — 40% от лицата в напреднала възраст с тежки психични или физически проблеми). Хиляди малки деца, тийнейджъри и младежи имат гранични нива на B
12
— под необходимите за оптималното функциониране на мозъка. Милиони

25
хора, на които е лепнат етикет „Алцхаймер“, „множествена склероза“,
„ранен Паркинсон“, „аутизъм“, „обучителни затруднения“, „депресия“,
„биполярно разстройство“, „загуба на зрението“, „шизофрения“,
„диабетна невропатия“ и други тежки, често нелечими болести,
всъщност е вероятно да са жертви на лесно откриваемия, подлежащ на терапия и напълно лечим в ранните си етапи дефицит на B
12
Отначало бях силно развълнувана от обширните проучвания,
доказващи, че дефицитът на B
12
играе роля за толкова много, привидно безнадеждни състояния, защото този проблем всъщност може да се реши лесно. Освен това лечението не е скъпо — по няколко долара месечно, или 10 цента на ден — джобни пари на фона на други медицински разходи. Следователно, диагностицирането и лечението на пациентите с дефицит на B
12
може едновременно да намалят както техните болки и страдания, така и медицинските им разходи —
печеливша за всички ситуация, поне в моите очи.
Радостта ми се оказа кратка, защото повечето лекари, с които работех, не се интересуваха от епидемията от неустановен дефицит на
B
12
. Не ги вълнуваше, че не използват изследванията за серумен B
12
и други маркери, нито че сегашната долна граница на нормата е неточна и подвеждаща. Нехаеха за нарастващия брой статии, предупреждаващи за високите разходи както за пациентите, така и за обществото,
произтичащи от повсеместното неглижиране на проблема. Напротив,
обвиняваха ме, че се „правя на доктор“ и възразяваха срещу назначаването на изследвания за B
12
при пациенти с явни симптоми на нарушението. През септември 2000 г. бях принудена от работодателя си да подпиша декларация, че няма да разговарям с пациентите и техните близки за дефицита на B
12
и ще „престана да моля лекарите за изследвания“. Беше ми ясно заявено, че или ще забравя за тази тема и ще подпиша документа, или ще изгубя работата си.
Отношението им не бе резултат единствено от факта, че съм сестра, а не лекар, макар че и това имаше значение. Съпругът ми срещаше същата апатия дори когато показваше на колегите си данни,
сочещи, че огромен брой пациенти в собственото му отделение страдат от неоткрит до момента дефицит на B
12
. По-късно научих, че и други лекари, запознати с проблема, се сблъскват със същата негативна реакция от страна на колегите си.

26
Изправена пред непробиваема стена от апатия и даже откровена враждебност, аз бавно и тихо се предадох. Какво друго можех да сторя? Онези, които имаха възможност да диагностицират и да се борят с болестта, предпочитаха да си затварят очите. Изтъкнати лекари бяха водили борба да изкарат на светло епидемията от дефицит на B
12
и бяха изгубили. Какъв шанс имах аз да променя нещата?
Безмълвното ми примирение продължи до деня, в който трябваше да изпиша пациентка, описана от предишната смяна като
„чест посетител“ и „търсачка на лекарства“, която „не иска да се прибира вкъщи“. Когато я прегледах и видях лабораторните изследвания и анамнезата й, съзрях болезнено очевидни симптоми на дефицит на B
12
, които дори студент в първи курс по медицина би трябвало да разпознае. Забелязах също пълната липса на желание от страна на лекарите да я изследват за този проблем при многобройните й постъпвания в болницата или поне да препоръчат подобно изследване на личния й лекар. Тази тъжна и уплашена жена беше страдала две години от осакатяващи, привидно озадачаващи симптоми,

Изтегляне 3.7 Mb.

Сподели с приятели: