Аграрна политика



страница2/10
Дата23.07.2016
Размер2.61 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

Държавата е инструмент за властване и удовлетворяване на интересите на управляващата класа.

В досегашната история на човечеството този инструмент повече е принадлежал на богатите класи (робовладелска, феодална, буржоазна), които са разполагали с основните средства за производство.

Много рядко държавата е била овладявана от трудовите хора (роби, селяни, наемни работници, народна интелигенция). Въпреки това прогресивното човечество продължава да се стреми към създаването и укрепването на демократичен тип държави, където да решава и управлява мнозинството от народа.

През 1917 г. в Русия се извършва социална революция, вследствие на която държавната власт преминава в ръцете на работниците и селяните и се премахва господството на класите на богатите помешчици и капиталисти. Създава се огромна по територия и население работническо-селска държава (Съюз на съветските социалистически републики – СССР), която за няколко десетилетия се превръща във високоразвита индустриална и ядрена страна. През 1961 г. в обединяващия петнадесет държави (включително и Русия) СССР е извършен и първият космически полет с космонавт на борда – Юрий Гагарин.

След Втората световна война (1945 г.) и разгрома на фашистка Германия (главно от съветски войски) в България и редица други страни също се формира работническо-сел-ска държава. По подобие на съветския обществен строй се формира система на държавен социализъм. Извършва се национализация на капиталистическите банки и предприятия, а земята на едноличните стопани се обединява и предоставя за общо ползване в кооперативни земеделски стопанства.

Трудовите хора получават работа, евтини жилища, пар-но отопление, ток и вода и им се осигуряват големи социални придобивки – гарантирано и стабилно социално осигуряване, безплатно образование и здравеопазване, достъп до ведомствени и национални морски и планински почивни станции.

Разгръща се мирно съревнование между европейския социализъм и капитализъм и в повечето страни от Западна Европа също се изграждат т.нар. “социални държави”. В тях повечето банки и предприятия са частни, но същевременно успешно функционира и солиден държавен сектор (главно в банковата сфера, енергетиката, транспорта, машиностроенето, космическата промишленост). Социалната дър--жава покровителства и толерира местните производители. Нейните ръководни органи заделят огромни бюджетни пари за социално осигуряване, здравеопазване, наука, образование, култура, спорт.

Понастоящем в света преобладават буржоазните дър-жави. В тях властват имотните класи (аристократи и буржоа), които са относително обществено малцинство. Въпреки това буржоазните апологети наричат тези държави “свободни” и “демократични”. Политически невежи пък ги рекламират с етикета “нормални” (според тях например е нормално и в реда на нещата да има малцина свръх богати и милиони бедни и безработни хора). Буржоазната държава е “свободна” и “демократична” само за имотните и платежоспо-собните индивиди, обществени класи и прослойки.

Многовековният опит учи, че трудещите се могат да получават по-голяма свобода и да постигат благоденствие в политически стабилни и социални държави, където е установено трайно народовластие. В демократични социални държави те ще могат не само свободно да критикуват управляващите, т.е. да имат буржоазна словесна, мнима свобода, но и да бъдат реално (в смисъл на икономически) свободни, да разполагат с достатъчно материални и парични ресурси, включително и за свободно пътуване из страната и чужбина.

К
3. Аграрна политика


3. Аграрна политика


ъм края на 80-те години на ХХ в. олигарсите от всички страни се обединяват и успяват да установят глобална власт. По-късно (1991 г.) се разрушава съветската държава и междудържавната социалистическа общност. Глобалното общество се преобразува от двуполярно (капиталистическо и социалистическо) в еднополярно. В него доминира отвъдокеанската суперсилна държава САЩ. Америка притежава небивал военен потенциал за комбинирани въздуш-ни, морски и сухопътни операции по всички кътчета на земното кълбо. Американски военни подразделения са стъпили здраво на западните и източните периферии на Европа и Азия, като същевременно контролират Персийския залив. Под американско върховенство се формира т.нар. “еднополюсен свят” на глобални комуникации, финанси, търговия, милитаризъм. В него се правят опити механически да бъде наложен американският модел на обществено устройство:

• популистка демокрация;

• свобода на индивида да разкрива своите предприемачески възможности и да натрупа богатство;

• неограничавана търговия и конкуренция;

развлекателна култура, в която господстват хедонистични (забавни) мотиви.

Този начин на живот е привлекателен за много политици и млади хора по света, особено в бедните държави, където се таи надежда, че чрез по-тясното им политическо и икономическо обвързване с Америка автоматично ще бъде достигнато американското равнище на заплащане на труда и потребление на продукти.

Според архитекти7 на глобалната политика не е далеч времето, когато държавата САЩ ще загуби световната си хегемония. Нейното по-нататъшно социално-икономичесiеско развитие ще се задържа от редица вътрешни фактори:

• колосален държавно-бюрократичен апарат (съставляващ близо една пета от трудоспособното население на страната);

• постоянно увеличаващ се брой на безработните;

• пренебрегване на общочовешките морални ценности;

• застаряване на фермерите и недостиг на работна сила за обработване на земята.

Очаква се след едно-две десетилетия делът на САЩ в световния брутен продукт да се намали от 20 на 10–15 на сто (след Втората световна война – 1941–1945 г., държавата САЩ е осигурявала половината от брутния вътрешен продукт в света). През 2009 г. БВП на САЩ възлиза на около 8,8 трилиона щатски долара (на база паритетна покупателна сила), а на КНР – на близо 5Рна база паритетна покупателна сила) трилиона долара.

Прогнозите сочат, че в обозримо бъдеще (2025 г.) световен стопански лидер може да стане Китай, където през последните три десетилетия средноесетилетиягодишно са поддържани твърде високи (8–10 на сто) темпове на икономически растеж (растеж – нарастване, увеличаване, прираст; ръст – височина на човек или животно). При действащия закон за неравномерното развитие на капиталистическите държави все повече нарастват и дяловете на страни от Европейския съюз, Япония и Русия в получавания световен брутен продукт.

В научни публикации8 се изразява мнение, че при съществуващата система на обществени и междудържавни отношения не могат справедливо да се разпределят и използват предимствата на техническия прогрес. С нечестни средства се извличат едностранни изгоди и от извършващата се глобализация на стопанския живот на човечеството.

Сега с понятието “глобализация” се обозначава дълбокият и всеобхватен процес на интернационализация на стопанския, политическия и културния живот на народите. Този процес протича под влияние на научно-техническия прогрес и се разгръща в редица направления:

• развитие на глобална информационна мрежа “Интернет”;

• масова миграция на квалифицирана работна сила;

• формиране на глобална финансова система, чиито контрол се извършва от намиращите се на територията на САЩ централи на Международния валутен фонд и Световната банка;

• по-нататъшна централизация и концентрация на производството чрез купуване, коопериране и сливане на национални и многонационални компании и банки.

През второто десетилетие на ХХ в. в социалистическата литература вместо “глобализация” е използвано понятието “интернационализация”. В изследвания, посветени на зараждащия се империализъм, създателят на огромната съвет-ска държава В. И. Ленин е разкрил, че още при капитализма “целият стопански, политически и духовен живот на човечест-вото се интернационализира ...” 9. Според него в условията на капиталистическия обществен строй и жестоката експлоатация на чужд човешки труд интернационализацията не би могла да доведе до пълно сближение и сливане на нациите. Тази цел можело да бъде постигната, едва когато се формират солидарни и справедливи отношения в глобалното общество. Многобройните му анализи показват, че развитието на капиталистическото общество води към формиране на “един- единствен световен тръст, поглъщащ всички предприятия и държави”10. Това развитие преминава през толкова остри класови и междунационални икономически и военни конфликти и сътресения, че преди да се стигне до ултраимпериалистическото световно обединение на националните финансови капитали, “империализмът неизбежно ще трябва да се пръсне”.

Съвременните транспортни комуникации предоставят големи възможности за придвижване на хора и стоки между отделните страни. С помощта на компютърните мре-жи и телекомуникациите може бързо да се предават и приемат информационни потоци от далечни кътчета и райони на земното кълбо. Научно-техническата революция значително ускорява всеобхватния исторически процес на обединяване на народите и държавите в единна общност и създава предпоставки за непрекъснато увеличаване на общественото производство и повишаването на неговата ефектив-ност.

Основа на процеса на интернационализация и глобализация на стопанския, политическия и културния живот на народите е международното разделение на труда и междудържавната специализация в производството на отделни сто-ки. Израз на глобализацията са и многонационалните корпорации, които имат множество дъщерни предприятия в десетки страни от различни континенти.

Сегашната глобализация на националните стопанства е неолиберална, тъй като се реализира предимно чрез неолиберални способи и механизми – приватизация на държавните банки и предприятия, либерализация на международната търговия, създаване на широка мрежа от “неправителствени” организации; организиране на “нежни”, “кадифени” и “оранжеви” революции; бомбардиране и окупиране на чужди територии. Този тип глобализация се използва главно за уве-ковечаване на олигархичния световен ред и за завладяване на национални природни, финансови и човешки ресурси от отвъдокеанската олигархия и държава.

При реализацията на “еднополюсната” американска неолиберална глобализация обществото се разделя на малцина богати и милиарди страдащи от глад и недояждане хора. Принудително биват разорявани и ликвидирани стотици хиляди малки и средни предприятия, кооперативни и други взаимоспомагателни сдружения. Всичко това поражда “антиглобалистки” настроения и обществени движения. В различни градове и държави често се организират граждански протести срещу несправедливия противонароден неолиберален глобализъм.

Все повече хора на нашата планета настояват за преминаване от неолиберален към социалистически тип глобализация, чиито научно-технически и икономически предимства могат да бъдат използвани за осигуряване на всенародно благосъстояние. Те се обявяват за формиране на многополярно глобално общество и на социално справедливи международни икономически и политически отношения.

Глобализацията се реализира главно чрез постоянно задълбочаващата се международна икономическа и научно-техническа интеграция. Тази интеграция е висша форма на икономическо сътрудничество и интернационализация на стопанския живот на човечеството и се проявява преди всичко в придобилото регионални и глобални измерения пряко международно разделение и коопериране на производството, науката и техниката.

По пътя на междудържавното сближение и интеграция се постига все по-тясно обвързване на националните социално-икономически структури, формиране на общ пазар на интегрираните страни и единен междудържавен стопански комплекс11. На междудържавната интеграция следва да се гледа не като на цел, а като на средство за решаване на важни икономически и социални проблеми.

Практиката показва, че не би могло да има взаимоизгодна международна икономическа интеграция между държави с различни социално-икономически модели (либерални, васални и социални). Доказателство за това е и фактът, че “либералната” английска държава (чиято либерална икономическа политика е несъвъвместима с тази на социалните държави на ЕС) не се включва в еврозоната, където основно платежно средство е европейската парична единица – евро.

Международната икономическа интеграция се разгръ-ща главно между социални държави. Такава интеграция се осъществява на основата на социалистическите принципи – равнопоставеност, взаимопомощ и взаимна изгода.
2. Същност на политиката

Понятието “политика” се въвежда в употреба от древ-ните гърци. То означава целесъобразна дейност, насочена към устройство на държавата и регламентиране на отношенията между хората.

Древните гърци и римляни възприемат политиката като умение да се правят държавни закони, изкуство да се управлява държавата.

Думата “политика” идва от гръцкото “полис”, което означава град-държава. Освен нея се използва и понятието “полития”, под което се разбира държавно устройство, държавен живот, гражданско право.

Обикновено политиката се определя като сфера на човешката дейност, свързана с отношенията между отделните класи, нации и междудържавни общности. Смята се, че сърцевина на тази дейност е проблемът за завоюване, удържане и използване на държавната власт.

Всяка политика би трябвало да има цели, принципи и механизми за решаване на държавни и обществени проблеми. Самоцелната и безпринципна политика обслужва лични и котерийни интереси.



Политиката е средство, чието умело използване може да осигури добруване на хората. Състои се от механизми и начини на действие за постигане на определени социално-икономически и политически цели12. Към тях се отнасят пре-ди всичко правни разпоредби и закони, избори за ръководни държавни органи, създаване на държавни институции. Политиката включва и преговори, взаимни отстъпки и компромиси. С тяхна помощ би могло да се постига съгласие по важни национални и международни въпроси.

Политиката се определя от икономически интереси. Това са интереси на икономически организации, отделни индивиди, групи, слоеве, класи, народи. Неслучайно в средата на XIX в. изтъкнатият английски държавник лорд Палмерстон заявява, че “Великобритания няма вечни приятели и врагове, а има вечни интереси”. Създателят на съветската държава В. И. Ленин стига до извода, че политиката е “концентриран израз на икономиката” (в смисъл на икономическите интереси на хората и нациите). Икономическите интереси лежат в основата на всяко социално-политическо мероприятие или сътресение. С тях са свързани почти всички обществени събития и прояви, като се започне от войните за завладяване на територии и петролни находища и се стигне до стачките на обикновените хора за повишаване на заплатите и пенсиите.

Политиката почива на определени политически прин-ципи. Това са изходните начала, правилата, традициите, при-вичките, обичаите, от които хората изхождат при изразяване на гледища, вземане на решения и предприемане на действия. Великите исторически личности изпреварват развитието на обществото и предвиждат хода на настъпващите общест-вени събития. Ръководят се от принципите и идеите за демокрация и справедливост, относително равенство между хората и нациите, добросъседство и неутралитет във външната политика, взаимоизгодно международно сътрудничество и интеграция.

Добрата политика има ясни стратегически цели. Тях-ното определяне и преследване става след задълбочени ана-лизи и точна оценка на достигнатото равнище на развитие на обществените отношения. Политика, която се води без план, е обречена и завършва печално, когато се осъществява непох-ватно.

Политиката е изкуство да се постига възможното. В политическия живот би трябвало да се прави не онова, което е желано, а онова, което е възможно и необходимо да стане. През 1967 г. по повод приемането на Англия в Европейската общност великият френски президент и оратор генерал Де Гол посочва, че в зависимост от това дали се държи сметка за действителността или не, политиката може да бъде твърде плодотворно изкуство или празна утопия.

Политиката в съвременните държави може да се оценя по редица критерии:

• растеж на производителните сили;

• увеличаване на държавната мощ;

• повишаване на жизнения стандарт на населението.

Съобразно с постигнатите резултати политиката бива разумна или фриволна, плодотворна или опропастителна, съзидателна или разрушителна, научнообоснована или аван-тюристична, протекционна или либерална, интеграционна или автаркична, народополезна или олигархична.

В зависимост от сферата на приложение политиката може да бъде: глобална, международна, отбранителна, данъч-на, външнотърговска, жилищна, парично-кредитна, валутна, социална, аграрна.

Изпълнението на политическите идеи, намерения и принципи се осъществява едва след като е настъпил подходящият момент13.

Най-подходяща ситуация за извършване на социални реформи и преобразувания се създава тогава, когато “върховете” (управляващите) не знаят или са безсилни да решават натрупалите се икономически и други проблеми, а “низините” (обикновените граждани) не могат повече да търпят човешките неправди и да бъдат управлявани по старому. Нужна е и ръководна политическа сила, въоръжена с прогресивни идеи, които да завладеят умовете и сърцата на широките народни маси.

П
4. Аграрна политика

олитиката се осъществява от политически личности. Малцина от тях постигат величие и благополучие. В историята вършат велики дела онези политически деятели, които служат безкористно, искрено и всеотдайно на народа. Те притежават нужните политически качества: смелост, честност, ерудиция, прозорливост, целеустременост, самопожертвувателност, красноречие.

Всяка политическа личност е рожба на своето време. Американският президент Абрахам Линкълн посочва, че “са-мо събитията правят президента”14.

Не винаги обаче обществените събития изтласкват на върха на държавната пирамида най-достойните политици. Твърде често на политическата сцена се появяват кариеристи, т.е. политици без идеали и морални добродетели. Те използват държавната власт за лични облаги. При това си служат с демагогия, лукавство и популизъм15. Злепоставят своите политически противници и ги подлагат на преследване и репресии.

Практиката потвърждава тезата на великия български политик и държавник Александър Стамболийски, че “искрената и честна политика си остава най-добрата”16. Чрез такава политика се осигуряват благоприятни условия за ускорено развитие на човешкото общество.

Съвременното човечество се нуждае от държави и политика, които способстват за съчетаване на индивидуал-ните, груповите и националните интереси. В отделните държави и междудържавни общности трябва да се създават предпоставки за формиране и развитие на относително справедливи и солидарни обществени отношения. Практиката показва обаче, че през последните няколко десетилетия това не може да се постигне чрез прилагане на неолиберална евроатлантическа политика.

Неолибералната евроатлантическа политика се състои предимно от монетарни механизми, предписания и напътствия за ограничаване на финансовите разходи в страни, които не могат или вече са престанали да обслужват външния си дълг към западни банки и институции. Разработването на тази политика е започнало още през 80-те години на ХХ в. във Вашингтон от екипи на Международния валутен фонд, Световната банка, Министерството на финансите на САЩ и научноизследователски институти.

Неолибералната политика, наричана още “шокова терапия”, или “Вашингтонски консенсус”, е пригодена за прис-вояване на държавни имоти и пари от банкери, олигарси и мафиоти. Нейни са познатите ни до болка механизми: реституция, приватизация, либерализация на лихвите и цените, на митническите и валутните режими.

Неолибералната политика се налага принудително глав-но от Международния валутен фонд и Световната банка. Тези международни финансови организации се използват предимно за контрол на световните финансови ресурси.

Важна съставна част на неолибералната евроатланти-ческа политика е и военнополитическият междудържавен блок НАТО. След 1989 г., когато е разрушена международната социалистическа система, този “отбранителен” блок се превръща в олигархична военна организация.

Механизмите на неолибералната евроатлантическа политика имат грабителски и разрушителен характер, макар че демагогски ги причисляват към икономическите категории “структурна реформа” и “преход към пазарна икономика”. Още от 1990 г., когато у нас започна тяхното прилагане, са ликвидирани хиляди предприятия и са разграбени национални богатства за около 150 млрд. евро, или за близо 200 млрд. щатски долара. Над 1,5 млн. българи са оставени без възможност да си намерят работа в страната. Повечето от тях са принудени да емигрират в чужбина.

Ето защо е необходимо в нашата страна да се прилага народополезна политика. Решително да бъде ограничено използването на инструменти на неолибералната евроатлантическа политика.

Засега българската народополезна политика би мог--ла да обхваща:

• мерките за ограничаване или премахване на експлоататорски и ограбващи работния народ механизми – колониален валутен борд, високи (над 5 %) лихви, спекула, рентиерство, приватизация на държавна и общинска собственост;

• политиката на развитие на неприкосновен държавен стопански сектор със собствени банки, застрахователни ком-пании и външнотърговски предприятия;

• държавния контрол върху външната търговия;

• политиката на интеграция на българската икономика в европейските стопански структури и на създаване на общ българо-руски пазар;

• извеждането на българската държава от военните структури на междудържавния блок НАТО;

• социалната политика, чрез която се осигурява подходяща работа за всеки трудоспособен член на обществото, безплатно здравеопазване и образование и спокойни старини.

Предпоставки за осъществяване на такава политика се създават при очертаващата се напоследък тенденция на формиране на многополярно глобално общество. В него все по-ясно се открояват нови полюси с центрове – Европейски съюз, Русия и Китай. Тези полюси се уравновесяват под въздействието на закона за неравномерното стопанско развитие на отделните държави и на намиращите се в някои от тях ядрени оръжия. С формирането на многополярно общество се ограничават възможностите за подчиняване и потискане на народите от една или няколко суперсилни държави.

През първите години на ХХІ в. е създадена Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС), в която членуват Русия, Китай и други азиатски държави. Чрез нея се противодейства на опитите на една свръхсилна олигархична държава да упражнява глобален диктат над народите и се способства за формирането на система на икономическо и политическо сътрудничество, съответстващо на фундаменталните интереси на човечеството.

Главна насока на българската народополезна политика би трябвало да бъде и европейската междудържавна интеграция. Необходимо е обаче в общоевропейския интеграционен процес да участва и Русия. Бъдещото развитие на страните – членки на ЕС, едва ли ще бъде ефективно без доставяне на енергоносители и метали от Русия и осигуряване на свободен достъп на западноевропейски производители до огромните руски пазари. През 80-те години на ХХ в. на руските пазари ежегодно са пласирани български стоки на стойност близо 11 млрд. долара, а сега едва за 110–120 млн. долара, или около сто пъти по-малко.

Както досега, така и в обозримо бъдеще Европейският съюз ще се запази като обединение на независими, но с огра-ничен суверенитет страни и ще бъде междудържавна общност, където решаваща дума имат правителствата на няколко големи държави. Ако и след разширяването му на Изток в някои страни членки продължи да се прилага отвъдокеанска неолиберална политика, Евросъюзът може да стане обикновена асоциация за свободна търговия.

Почти е сигурно, че при такъв развой на обществените събития някои държави – членки на ЕС (Германия, Франция, Белгия, Люксембург), ще продължават да се интегрират по отделна „писта” и да формират сплотен и мощен междудържавен съюз. Десетилетия наред в тези индустриално развити страни са създавани необходимите интеграционни предпоставки: уеднаквяване и взаимно приспособяване на техните социално-икономически структури; изравняване на икономическите им равнища на развитие.

Засега извън Евросъюза остават едни от най-богатите европейски държави – Норвегия и Швейцария, чиито народи предпочитат националната независимост и самостоятелното развитие. В тези държави периодично се провеждат референдуми (допитвания до народа), на които повечето граждани отхвърлят предложението за присъединяване на своите страни към ЕС.

Очевидно при съществуващата обществена система в Европа и света е много трудно да бъде постигнато мечтаното обединение на европейските държави. Към тази заветна цел следва да се върви, като се извършват дълбоки социални преобразувания в страните и се променят принципите и насоките на тяхната политика.

3. Особености на аграрната политика

В началото на XXI в. човечеството постига научно-технически напредък, който позволява да се включват в оборот нови земеделски земи17, механизирано и автоматизирано да се отглеждат земеделските култури и животни и да се получават високи добиви. Темповете на растеж на селскостопан-ското производство са по-високи от тези, с които нараства броят на населението на нашата планета18.

През последните десетилетия непрекъснато се съкращава времето, през което този брой се удвоява. В началото на новата ера населението на земята наброява 200 млн. души. През 1830 г., т.е. за 18 века, достига 1 млрд. души. След това само за около 170 години то се увеличава на около 6 млрд. души19.

Днес само в индустриалните държави (САЩ, Франция, Германия и др.) се получава свръхпроизводство на селскосто-панска продукция. В тях се използват сравнително най-много трактори, минерални торове, средства за растителна защита и други на декар обработваема земеделска площ. Годишното потребление на месо на човек от населението е около 100–110 кг.

Особено трудно е осигуряването на храни в развиващите се държави, където живее над 70 % от световното население, а се произвежда едва една трета от световното производство на зърно. В повечето от тях темповете, с които се увеличава броят на населението, започват да изпреварват тези на производството на хранителни продукти от първа необходимост. Доставят се значителни количества храни от индустриално развитите държави. Милиони хора гладуват или умират от глад.

Премахването на глада в света изисква да се реализират мерки за успешното решаване на аграрния въпрос. Той се състои в създаване на предпоставки за фoрмиране и развитие на поземлени, икономически и организационни отношения между хората, при които постоянно се повишава интересът на земеделските стопани да произвеждат повече и по-качествени селскостопански суровини и хранителни стоки.

Тази задача става все по-актуална и обществено значима на фона на непрекъснатото социално разслояване на све-товното население. Нейното изпълнение е продиктувано и от растящата дистанция между малка група свръхбогати индустриални държави и десетки крайно бедни развиващи се страни.

В изготвения през 1999 г. (по поръчение на ръководители на Програмата за развитие на Организацията на Обединените нации – ООН) Доклад за развитие на човека20 се казва, че само една пета от световното население притежава над 80 на сто от получавания брутен вътрешен продукт (БВП) в света. На друга една пета от жителите на нашата планета се пада едва един процент от световния БВП. Броят на бедните хора по света превишава 5 млрд. души, а 1 млрд. от тях страдат от хронично недояждане. Ежегодно умират от глад милиони деца.

В зависимост от насоките на развитие на националните и междудържавните отношения се определят и механизмите на аграрната политика. Прилагат се различни форми, методи и средства за въздействие върху развитието на аграрния сектор и потреблението на пресни и преработени селскостопански стоки.

Аграрната политика е част от общата политика на дадена държава или междудържавна общност. За разкриване на нейната същност, обхват и насоки е целесъобразно да се разгледа ходът на производствения процес в селското сто-панство.

Съвременното селскостопанско производство се осъ-ществява под въздействието на три основни фактора: труд, земя, капитал.



Трудът е целесъобразна мисловна и физическа дей-ност на човека за създаване на потребителска стойност (благо). Всеки продукт е сбор от два елемента – природно вещество и труд. По този повод още през 1667 г. в “Трактат за данъците и налозите” английският икономист Уйлям Пети пише, че трудът е бащата на вещественото богатство, а земята е неговата майка21. Дадена вещ или благо има стойност, защото е продукт на човешкия труд.

Земята е всеобщо средство на труда. Нейното участие в производствения процес се определя от поземлената собственост, естественото плодородие на почвата и неговото подобряване на основата на допълнителни вложения.

Капиталът е продукт на работната сила, която се отличава от другите стоки по това, че може да създава стойност, по-голяма от необходимата за нейното възпроизводство22.

Една част от капитала, която се превръща в средства за производство, не променя величината на своята стойност по време на производствения процес, а влиза в новопроизведения продукт, поради което се нарича постоянен капитал. Друга част от капитала се превръща в работна сила, която, освен за своето възпроизвеждане, създава нова принадена стойност. Ето защо тази част на капитала се смята за променлив капитал.

Трите производствени фактора (труд, земя, капитал) са обект на аграрната политика. В зависимост от целите на тази политика и интересите, които изразява, се определя начинът на земеделско производство.



Аграрната политика е съвкупност от ръководни начала, механизми и начини на действие за регулиране на развитието на селското стопанство и свързаните с него промишлени и други отрасли. Нейна главна цел е осигуряването на пълно и ритмично снабдяване на населението с пресни и преработени селскостопански продукти.

Аграрната политика може да има и по-близки цели. Една от тях е да се откриват възможности за повишаване на производителността на земеделския труд (произведената чиста селскостопанска продукция на един зает) и да се осигуряват високи доходи и солидни пенсии на земеделските производители.

Друга цел на аграрната политика би била постоянното намаляване на относителния дял на произвежданата селскостопанска продукция в обема на БВП и на пряко заетите в селското стопанство. Това би трябвало да се съпровожда със създаване на странична, неселскостопанска дейност в селата и с откриване на нови работни места.

Ръководни принципи на аграрната политика може да бъдат:

• свобода при избора на формите на собственост и стопанисване на земеделски земи;

• държавно регулиране и субсидиране на земеделското производство и износа на храни;


5. Аграрна политика

преодоляване на противоречията между градското и селското население.

Oсновен принцип на аграрната политика може да бъде създаването и поддържането на държавни хидромелиоративни системи и полигони за противоградова защита, ветеринарномедицински служби, агрохимически, консултант-ски и информационни центрове. Държавата да се грижи и за селскостопанската наука и подготовката на селскостопански специалисти със средно и висше образование.

В съвременните индустриално развити държави се прилагат разнообразни икономически, юридически и организационни механизми за регулиране на селскостопанското производство. Към тях се отнасят такива икономически инструменти като кредити, изкупни цени, преки субсидии, експортни субсидии, митни сборове, данъци.

В “арсенала” на съвременната аграрна политика най-често се използват следните методи и начини на действие:

• реформиране или смяна на поземлената собственост;

• развитие на семейни и колективни земеделски стопанства;

• райониране на земеделските култури и селскостопанските животни;

• изграждане на широка мрежа от кооперативи за обслужване и снабдяване на земеделските производители със средства за селскостопанско производство, както и за съхраняване, преработка и пласмент на селскостопански стоки;

• интеграция на земеделски стопанства с преработващи предприятия и обслужващи дейности;

• създаване на организации за международно сътрудничество23.

Сега главно в индустриално развитите държави се води механизирано, ефективно и конкурентоспособно земеделие. Произвеждат се подходящи минерални торове и препарати, високопроизводителни машини и съоръжения за селското стопанство, хранително-вкусовата промишленост. В стра-ни, където липсва такава индустрия, е почти невъзмож-но да се осъществява интензивно и печелившо земеделие. Повечето земеделски производители не могат да акумулират нужните им парични ресурси за снабдяване със скъпоструващи селскостопански машини, минерални торове и химически препарати от чужбина.

В епохата на високите технологии се осъществяват главно два типа аграрна политика:. Едната е

протекционна – осигуряваща държавно покрови-телство на земеделските производители;

неолиберална – състои се предимно от пазарни подходи и механизми за развитие на аграрните отношения в национален и международен мащаб.

В индустриално развитите и социално ориентираните държави се прилага протекционна аграрна политика. Чрез нея се способства за преливане на капитали от индустрията в земеделието за известно изравняване на средната норма на печалбата и за поддържане на високо равнище на доходите на земеделските производители. Това е продиктувано от редица обстоятелства:

• зависимост на селскостопанското производство от биологични и почвено-климатични условия и фактори;

• дълъг период (1–3 г.) до встъпване на отглежданите растения и животни в продуктивна зрелост;

• нисък (поради все още голямата употреба на жив труд) органичен състав на земеделския капитал;

• малка възвръщаемост на влаганите в аграрния сектор капиталовложения и понасяне на огромни загуби на пари, материали и труд през годините, когато има засушавания, градушки и други природни бедствия.

В този смисъл протекционната аграрна политика е свойствена главно на индустриално развитите и социално ориентираните държави. В тях се проявява разбирането, че обществото трябва да осигурява високи доходи на земеделс-ките производители, които произвеждат хранителни и други жизнено необходими стоки за населението.

Засега на редица източноевропейски страни, а също и на развиващите се държави, се налага неолиберална аграр-на политика. Тя се състои от методи, начини и средства за прехвърляне на държавната собственост в частни ръце и за премахване на определените от държавата протекционни ценови, валутни и митнически режими.

След 1989 г. у нас също се осъществява неолиберална политика. Държавата ни се обвързва с Международния ва-лутен фонд и Световната банка. Системно се прилагат нео-либерални механизми и начини на действие:

• либерализация на външната търговия (1990 г.);

• либерализация на цените на стоките и повишаване на основния лихвен процент на над 30 на сто (през 1991 г., когато у нас делът на държавната собст-веност превишава 90 %);

• насилствена ликвидация на трудовокооперативните земеделски стопанства и на държавните земеделски стопан-ства;

• раздробяване на поземлената собственост;

• приватизация на държавните машиностроителни, хра-нително-вкусови и химически заводи.

Продължителното прилагане на неолиберална аграр-на политика у нас и в други източноевропейски страни се характеризира с все по-лоши социално-икономически резултати. То води до рязък спад на производството и потреб-лението на хранителни продукти, до увеличаване на броя на бедните и безработните селски жители, до увеличаване на вноса и намаляване на износа на пресни и преработени сел-скостопански стоки.

Тези негативни резултати са красноречиво доказател-ство, че вече е назряла необходимостта у нас да се премине от неолиберална към протекционна аграрна политика. Нашата аграрна политика умело и целенасочено трябва да се адаптира към протекционната обща аграрна политика на Европейския съюз.
ІІ. ПОЗЕМЛЕНА ПОЛИТИКА


  1. Видове поземлена собственост

Собствеността е имуществено отношение между хората. То се появява по повод притежаването на земя, материални и духовни ценности и изразява цяла гама от икономически интереси.

Както е известно, през диваческия и през по-голямата част от варварския период на човешкото развитие хората нe притежават собственост върху земеделските земи.

Нейното възникване става на прага на цивилизация-та, когато бурно развитие получава индустрията и преработ-ката на природни продукти. След това се развиват редица исторически форми на поземлената собственост – общин-на, кланова, робовладелческа, феодална, капиталистическа, социалистическа.

Развитието на поземлената собственост се осъщест-вява под влияние на постоянно развиващите се обществени производителни сили и главно на оръдията на труда (плуг, парна машина, трактор, комбайн и т.н.). Нейните метамор-фози стават с помощта на провежданата от господстващата обществена класа политика.

Близо пет века (от последната третина на ХV в. до началото на ХХ в.) продължава формирането на съвре-менната фермерска поземлена собственост. Този процес протича по еволюционен и революционен път. Самото прех-върляне на поземлената собственост от едни ръце в други става чрез ужасяващи завоевания, грабежи, жестокости и на-силия. В летописите на човечеството то е записано с потоци от кръв и огън.

По еволюционен път се формират фермерските земе-делски стопанства в западноевропейските държави. Така в Англия и Шотландия процесът на експроприация на земята на селския производител, на селянина (крепостно или фео-дално зависим), както и на държавните имения, църквите и общините протича сравнително по-дълго време и с участие на законодателната власт. През посочения период с тази власт разполагат предимно едрите земевладелци и представите-лите на зараждащата се буржоазна класа. Те приемат закони, чрез които завладяват земите на селяни, държавни имения, общини, църкви и манастири1.

През 1572 г. английската кралица Елизабет издава за-кон за убиване на обезземлените и принудените да просят и крадат бедни бежанци. Към края на ХVІ в. в Англия се екзекутират чрез обесване стотици хиляди прогонени от земите си селяни.

По законодателен ред се заграбват и земите на дър-жавните имения. През втората половина на ХVII в. едрите земевладелци приемат специален закон, който им дава право да присвоят тези имения.

По подобен начин се създават съвременните семейни (фермерски) земеделски стопанства в повечето западно-европейски държави. Определени лица с насилие и само-управа завладяват разположените в съседство парцели земя и образуват едно землище.

Фермерските земеделски стопанства възникват и чрез национализация на земята. Към национализация почти винаги се стреми най-вече буржоазията, която желае да изземе земята на помешчиците и феодалите. В този смисъл национализирането на земята се смята за демократична мярка.

Още през ХІХ в. прогресивни мислители доказват, че национализацията на земята е необходима само в страни, в които по-голямата част от нея принадлежи на ограничен брой земевладелци (Англия и Русия). Това позволява национализацията на земята да стане с акт на парламента. В другите държави, в които земята е разпокъсана на дребни участъци, те препоръчват да се извършва доброволно коопериране на бедните и средните земевладелци.

По своеобразен начин се национализира земята в САЩ и в Нова Зеландия. В тези държави още през ХIХ в. се въвеждат буржоазно-демократични форми на държавно управление. През втората половина на ХІХ в. в САЩ се извършва специфична национализация на земеделската земя, чийто размер е около 4 млрд. дка. Гражданската война уни-щожава робовладелските латифундии. Държавата под ръководството на великия президент Абрахам Линкълн раздава (на символична цена) парцели на отделни лица.

Безвъзмездна национализация на земята се извършва в Съветска Русия (1917 г.) и в Република Куба (1959 г.). В Русия национализираната земя се раздава за вечно ползване предимно на безимотни и малоимотни селяни. В Куба се национализира земята на латифундистите, основна част от която са големите плантации със захарна тръстика. Тази земя се предоставя за организиране на държавни имения, понеже нейното парцелиране би довело до прекъсване на технологичните процеси при отглеждане на захарна тръстика и производство на захар.

В средата на ХХ в. национализация на земята (около 1,3 млрд. дка) се извършва и в Китай. Върху тази основа се създават комуни за общо стопанисване на земята. В началото на 80-те години под напора на селяните земята (разделена на малки парчета) се предоставя за ползване (под формата на акорд или аренда) на семейни стопани. Това става съобразно с китайската специфика: малоземие (под 1 дка земя на човек от населението в страната); значителен дял (70 %) на сел-ските жители; монокултурно земеделие – главно зърнопроизводство, в т.ч. ориз.

Китайските учени смятат, че национализираната земя не трябва да се реституира или приватизира, защото част-ната собственост върху земята е причина за множество човешки трагедии, разпри и кръвопролития.

В Израел земята (над 4 млн. дка) е държавна собственост, тъй като след Първата световна война евреите я изкупуват от араби. За целта е създаден специален Еврейски национален фонд, в който разпръснатите по целия свят евреи внасят пари. След признаването на държавата Израел (1948 г.) над 90 % от нейната територия вече е изкупена от фонда и става обща ев-рейска собственост. Върху общата поземлена собственост се създават селскостопански комуни (кибуци) и кооперативи.

Чрез национализацията на земята и нейното “освобождаване” от едрите земевладелци се дава възможност на държавата лесно и безплатно да предоставя на непосредстве-ните производители определен размер земя за вечно владе-ние. Следователно национализацията е еднократен политически акт за справедливо разпределяне и ефективно стопа-нисване на земята. Още повече, че от политико-икономическа гледна точка съвременните човешки общности и нации не са собственици на земята. Те са само нейни владелци, използващи природните й качества, и като добри глави на семейства са длъжни да я дават подобрена на следващите поколения.

Сега в отделните държави има различни видове по-землена собственост – държавна, индивидуална, общинска, църковна, кооперативна.

Половината от обработваемата земя в света е държавна собственост. Държавни са всички земеделски земи в Украйна, Китай, Куба и Израел. В САЩ близо 1 млрд. дка (около една четвърт от земята) са собственост на държавата. Значителни количества държавни земи има и в други големи държави.

Д
6. Аграрна политика

ругата половина от обработваемата земя в света при-надлежи на индивидуални земевладелци, общини, църкви, финансови и застрахователни компании. Има и страни (Ун-гария и др.), където част от земеделските земи са коопера-тивна собственост, тъй като са закупени от отделни коопе-ративи.

По-голямата част от земята в света се обработва от нейните собственици. Останалата земя се стопанисва под формата на аренда.

Обработваемата земя на нашата планета е разделена на милиони участъци. Повечето от тях се обработват в семейни, кооперативни, акционерни и държавни земеделски стопанства. В съвременните семейни ферми се очертава тенденция на намаляване на броя на постоянно заетите наемни работници. Основните операции при отглеждането на селскостопанските растения (сеитба, торене, пръскане, прибиране) и животни (хранене, поене, доене) са механизирани.

Тези земеделски стопанства функционират благодарение на включването им в кооперативни и акционерни стопански организации. По своята същност тези организации са частни формирования, чиято собственост е издигната на качествено нова, по-висока степен. Постепенно земята преминава в ръцете на тези, които искат и могат да я обработват. Формират се едри и жизнеспособни земеделски стопанства.



2. Политика на социализация и колективно

    стопанисване на земята

При управлението на комунистическите и работни-ческите партии в редица страни от Европа, Азия и Латинска Америка2  се извършва социалистическо преустройство на селското стопанство. То преминава през следните етапи:

• социализация на земята чрез нейното отнемане от едрите земевладелци и раздаване на безимотни и бедни селяни (на уравнителни начала);

• колективизация на едноличните земеделски стопанства.

Сега на колективни начала се обработва значителна част от обработваемата земя. Върху колективно стопанис-ваната земя се трудят стотици милиони селяни.

Социалистическото преустройство на селското сто-панство в източноевропейските страни започва с аграрни реформи. Началото им се поставя в Съветска Русия с прие-мането (1917 г.) на Декрета за земята. В него се определят начините, формите и средствата за национализация и стопа-нисване на землените ресурси на страната. В изпълнение на посочения декрет земята на помешчиците се конфискува. Една част от нея се предава за вечно владение на бедните и средните селяни, а друга – на създадените държавни и кооперативни земеделски стопанства.

През 2002 г. в Русия се приема закон, който позво-лява на руските граждани да продават и купуват предос-тавените им за вечно владение държавни земеделски земи. С този акт фактически се извършва денационализация на руската земя.

Малко по-различен е подходът при извършване на аграрните реформи в другите източноевропейски страни (Бъл-гария, Унгария, Полша, Румъния и Чехословакия). След 1945 г. в тези страни се отнема (включително и чрез изку-пуване) земята на едрите земевладелци, която превишава мак-сималния размер, установен от Закона за аграрната рефор-ма3. Отчуждава се земята и инвентарът на привърже-ниците на фашизма в Полша, Чехословакия и Югославия. От отчуж--дената и конфискувана земя в отделните страни се формира поземлен фонд. Половината от него се разпределя и предава (почти безвъзмездно) в частно владение на безимотните и бедните селяни. Останалата част се предоставя на създаде-ните държавни и кооперативни земеделски стопанства.

Съгласно с приетия през 1946 г. у нас Закон за трудо--вата поземлена собственост от чифликчиите и другите едри зе-мевладелци се отнемат около 6 млн. дка земеделски земи. Съз-дава се държавен поземлен фонд, от който се оземляват 135 хил. души безимотни и малоимотни селяни. Останалите земи се пре-доставят на новообразуваните трудовокооперативни земедел-ски стопанства и държавни земеделски стопанства (ДЗС).

Очевидно чрез осъществяване на аграрните реформи се постига относително равенство в използването на земята от селското население и се повишава неговата трудова ак-тивност. Само за няколко години селскостопанското произ-водство в страните се увеличава близо два пъти. Заедно с раз-гръщащата се индустриализация на националните стопанст-ва и миграцията на селските жители нараства търсенето и потреблението на земеделски стоки. Предполага се, че тяхно-то производство ще се увеличава в едри кооперативни земе-делски стопанства и се предприема кампания за масово ко-опериране на дребните и средните индивидуални стопани.

Както в Русия, така и у нас колективизацията се из-вършва кампанийно и без строго съблюдаване на демокра-тичните принципи: доброволност, постепенност, убеденост. Масовото коопериране на земята се разгръща преди да са осигурени машини за нейната обработка. Едва по-късно в колективните земеделски стопанства намират по-широко при-ложение различни видове трактори, комбайни и други сел-скостопански машини и технологии.

Масовото коопериране на частните земеделски сто-панства в България се осъществява чрез трудовокооператив-ните земеделски стопанства4. При тази кооперативна форма земевладелците запазват собствеността върху своите земи, но ги предоставят за колективно ползване. Средният размер на земята на един кооператив е между 10 и 40 хил. дка.

В другите източноевропейски страни също преобла-дават кооперативите, чиято колективно стопанисвана земя е собственост на кооператорите. В Русия, Украйна и отчасти в Полша кооперативите се създават на предварително нацио-нализирана земя.

В Унгария и Чехословакия се запазва правото на чле-новете на кооперативите да получават малка рента за вне-сената от тях земя. Много от кооператорите и техните нас-ледници, които напускат селата, продават своята земя на ко-оперативите. По такъв начин се увеличава делът на коопера-тивната собственост върху земята. Така в Унгария със Зако-на за земята до 1987 г. близо 60 % (около 33 млн. дка) от об-работваемата земя на страната става собственост на сел-скостопанските кооперативи.

При колективното стопанисване на земята в източно-европейските страни се постига ускорено развитие на селското стопанство. Преминава се към машинна обработка на земята и непрекъснато се повишава обществената производителност на земеделския труд. Създават се едри масиви с трайни насажде-ния и се въвеждат в експлоатация специализирани ферми за отглеждане на едър рогат добитък, свине и птици. Използват се все по-големи количества минерални торове, средства за растителна защита, биологични и химически стимулатори.

Чувствително се подобрява и селекционната работа. Неколкократно се увеличават добивите от земеделските кул-тури и продуктивността на селскостопанските животни.

В източноевропейски страни производството на зър-нено-бобовите храни се доближава до общоприетата нор-ма – 1 тон зърно средногодишно на човек от населението5 (табл. 1).



Tаблица 1

Средногодишно производство на зърно, мляко и месо (влючително сланина) на човек от населението през

1987–1989 г.

Страна

Зърно,

кг

Мляко,


кг

Месо и сланина, кг

България

919

283

87

Унгария

1400

268

154

Полша

684

414

76

Румъния

871

207

70

ОНД

689

370

68

Чехословакия

763

452

103

Гърция

476

178

54

Франция

992

510

98

Холандия

83

774

172

САЩ

1046

266

113

Канада

1741

314

110

Югославия

653

199

66
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница