Актуално състояние с ъ д ъ р ж а н и е

Въвеждането на здравноосигурителен модел на финансиране, търговския статут на лечебните заведения, свободният избор на пациентите на ЛЗ, пазарът на здравните услуги и конкуренцията променят строежа, структурата, функциите, особено на лечебната част на здравеопазването.

След проведените реформи подредената и йерархично построена здравна система се трансформира в слабо структурирана съвкупност от различни видове лечебни заведения с конкретни икономически цели, чието „съществуване” се определя от техния успех на здравния пазар (здравно-осигурителен и свободен).

Системата на управление се изгражда върху няколко нови принципи, които би следвали да осигуряват по-добри възможности за по-висока ефективност на здравеопазването. Сред тях основно място заемат:

1. 
   децентрализация на управлението – прехвърляне на правото на управленски решения на по-ниските нива на териториалното управление и на ЛЗ като самостоятелни икономически субекти;
   

2. 
   деконцентрация на управлението – т.е. създаване на самостоятелни подсистеми на управление на отделни дейности, като например на финансирането – НЗОК;
   
3. 
   демократичност и прозрачност – участие на професионално-съсловните организации на медицинските специалисти при извършване на управленската дейност (вземане на решения, контрол по изпълнението и др.).
   

Съгласно Закона за здравето МЗ (Министърът) е най-висшето ниво на централната изпълнителна власт на държавата в областта на здравеопазването. Неговите функции са предимно нормативно-регулационни (наредби, заповеди, указания и др.) и имат задължителен характер за всички здравни и лечебни заведения в страната. Освен това координиращата роля на МЗ с останалите управленски структури (НЗОК, общините и др.) както и с професионално-съсловните организации на медицинските специалисти и тези на гражданското общество осигуряват възможности за постигане на по-висока ефективност.

МЗ като собственик на държавните лечебни заведения определя техните ръководства и финансиране, на една част от тях (ЦСМП, специализираните болници по психиатрия и др.) и субсидира инвестиционни проекти на тези, които имат търговски статут (УМБАЛ и др.). Практиката показва, че тази функция не се изпълнява достатъчно ефективно, което е причина за съществуването на сериозни, предимно финансови проблеми в тези части на публичното здравеопазване (спешната медицинска помощ, болничната помощ, психиатричната помощ и др.)

МЗ създава национални центрове и специализирани центрове за изпълнение на управленски и информационни дейности, които все още не са в състояние да изпълняват някои от основните функции и дейности на висшето ниво на управлението, особено в областта на специализирания контрол върху качеството и ефективността на здравните дейности.

Висшият медицински съвет, като консултативен орган на МЗ, досега има ограничено значение при взимане на управленски решения.

МЗ осъществява управленски функции на „областно ниво” чрез РЗИ. Те имат предимно административно-технически функции (събиране на здравна информация, регистрация на ЛЗ и др.) Те не могат да провеждат самостоятелно регионална здравна политика и контролна дейност върху качеството и ефективността на здравеопазването и др.. Тези ограничения, в съчетание с „малките” правомощия на областните управители обуславят невъзможността да се разработва и изпълнява регионална здравна политика. Това е и причината за съществуването на значителни териториални различия както в здравето на населението, така и в състоянието и дейността на здравната система.

Структурата на МЗ, определена с неговия Правилник за устройство и дейност не е адекватна на структурата на здравната система (обособени съвкупности от ЛЗ за първична и специализирана извънболнична и за болнична помощ и др.), което детерминира проблеми в нейното управление.

Досегашната практика показва, че по различни причини (политически, финансови, управленски и др.) дейността на НЗОК е съпътствана от сериозни управленски проблеми, което затруднява дейността на ЛЗ и създава голяма неудовлетвореност сред медицинските специалисти, пациентите и техните организации.

Някои норми в Закона за задължителното здравно осигуряване водят до това, че НЗОК не е в състояние да постигане по-висока ефективност на използване на публичните здравно-осигурителни ресурси (задължения за сключване на договори с всички изпълнителите на медицинска помощ, невъзможност за извършване на контролна дейност върху качеството, изработване на самостоятелен бюджет и др.).

Съгласно Закона за местното самоуправление и местната администрация „общините” имат задължението да управляват общинското здравеопазване. С изключение само на няколко големи общини, при останалите няма създадени специализирани органи на управление, а поради сериозни финансови затруднения и търговския статут на ЛЗ с общинска собственост, на практика не се изпълняват задълженията произтичащи от посочения закон. Тази е причината, в съчетание с ограничените възможности на РЗИ да не се извършва пълноценна управленска дейност, което води до сериозни неравенства в развитието и дейността на ЛЗ и оттам на достъпа и качеството на медицинската помощ в голяма част от общините на страната.

Съгласно Закона за лечебните заведения изпълнителите на медицинска помощ (ПИМП, СИМП, болници, МДЛ и др.) са автономни икономически субекти и се самоуправляват при спазване на правно-нормативните изисквания определени в останалите закони по здравеопазването, независимо от тяхната собственост.

Основната отговорност на МЗ и общините при ЛЗ с държавна и общинска собственост е да определят и назначават техните ръководства.

Независимо от изискванията за професионализация на здравното управление в държавните и общински ЛЗ практиката от повече от 10 години показва, че тяхната дейност от икономическа гледна точка е неефективна, т.е. съществува дисбаланс между приходите и разходите, като някои от тях се намират във фактически фалит.

4.3. Сегашното състояние на здравето на нацията и на осигуреността на здравеопазването с различни видове ресурси (финансови, технически, човешки, информационни и др.) показва, че ефективността на управлението като цяло е ниска, а в някои направления и области лоша.

Управлението не може да създаде добър баланс между дейността на системата на здравеопазването (приемлив достъп и качество) и здравните потребности на хората и техните очаквания. Така основните показатели измерващи здравето, осигуреността и ресурсите на здравеопазването имат стойности, които класират България на последните места сред страните в ЕС.

• 
  Ниската приоритетност на здравеопазването в провежданата досега държавна политика;
  
• 
  Наличието на сериозни дефекти в правно-нормативната регулация включени в основните здравни закони и оттам необходимостта от непрекъснати промени (досега са направени повече от няколко стотин поправки);
  
• 
  Неадекватно финансиране на здравеопазването, несъответстващо на неговите потребности за задоволяване на съществуващите здравни потребности (основно с публични ресурси);
  
• 
  Несъвършенство на здравно-осигурителния модел (наличие на монополност, дефекти в договарянето с професионално-съсловните организации и с изпълнителите на медицинска помощ, практическо отсъствие на доброволно здравно осигуряване и др.);
  
• 
  Дефицит в управлението на здравеопазването на регионално и общинско ниво поради правно-нормативни причини, недостатъчен размер на средствата за публично финансиране и др.
  

• 
  несъвършенство на редица нормативни документи на МЗ, които не създават условия за ефективна дейност;
  
• 
  ограничено или недостатъчно включване на професионално-съсловните организации (БЛС, БЗС и др.) и тези на гражданското общество при вземане, изпълнение, контрол на различни управленски решения;
  
• 
  лошата информационна база на здравеопазването като цяло поради бавното въвеждане на електронното здравеопазване и на многофункционалната информационна система, вкл. и тези части които са ориентирани към здравното управление;
  
• 
  бавната професионализация на здравното управление (независимо от големия брой специалисти с образование в областта на здравното управление и нормативните документи за тяхното назначаване);
  
• 
  бавното въвеждане на системите за осигуряване, управление и контрол на качеството на медицинските дейности и на професионалната дейност на медицинските специалисти, вкл. и на тези от здравното управление и на системата за неговото оценяване (акредитация).