Александър Дюма Адската дупка Алесксандър Дюма

Самуел бе прав, неподвижен и още по-блед под лунните лъчи. В израза на лицето му нямаше нито подигравателност, нито тържествуване, нито омраза! Бе сериозен и дори мрачен. На Гретхен й се стори по-висок от обикновено.

Тя отстъпваше към вратата, докато в нея се бореха два порива, ужасена и вцепенена, краката я водеха към колибата, а главата й бе протегната към Самуел.

– Не се приближавай! – извика тя. – Върви си, демон! Ужасявам се от теб. Мразя те, ненавиждам те, чуваш ли? В името на Богородица, прокълнати, махни се!

И тя се прекръсти.

– Не се приближавай! – повтори тя.

– Няма да се приближавам – бавно отговори Самуел. – Крачка няма да направя към теб. Ти си тази, която ще дойде при мен.

– Ах! – отчаяно възкликна тя. – Твърде е възможно. Защото не зная какво си ми дал да пия. Донесъл си го от ада. Това е отрова, нали?

– Не е отрова. Това е сокът от някои цветя, които ти толкова много обичаш и с които посмя да ме оскърбиш. Това е еликсир, в който концентрираните сили на природата събуждат спящите сили на живота. Любовта спеше в теб, аз я събудих. Това е всичко.

– Ах! Цветята са ме предали! – извика Гретхен съкрушена.

След това погледна Самуел по-скоро с меланхоличен, отколкото с разгневен поглед.

– Виждам, че казваш истината – промълви тя. – Майка ми казваше, че любовта е страдание, а аз страдам.

И тя се опита да избяга.

Самуел не се помръдна. Стоеше неподвижен, човек би го взел за статуя, ако не беше пламъкът в очите му, искрящи в мрака.

– Ако страдаш, защо не ме помолиш да те излекувам?

Той каза това с нежен и проницателен глас, който раздвижи всички клетки на Гретхен. Тя направи крачка към него, после още една, после още една. Но изведнъж избяга ужасена.

– Не, не, не! Не искам! Ти си ужасен и проклет човек. Ти искаш да ме погубиш. Но не ме държиш в ръцете си.

– Повтарям ти, че крачка няма да направя към теб. Добре виждаш, че не мърдам. Ако исках това, с три скока нямаше ли да съм твой господар? Но предпочитам да изчакам твоята воля.

– Жадна съм – каза Гретхен.

След това с тих и гальовен глас продължи:

– Наистина ли можеш да ме излекуваш?

– Може би – каза Самуел

Тя извади от джоба си нож, отвори го и тръгна с него към Самуел, въоръжена и по-сигурна.

– Не ме докосвай – каза тя – или ще те ударя. Само ме излекувай.

Но изведнъж бедното дете захвърли ножа.

– Луда ли съм? – възкликна тя. – Искам да ме излекува, а го заплашвам! Не, мой Самуел, повече не те заплашвам. Виждаш, че захвърлих ножа. Моля те. Много ме боли главата. Прости ми. Излекувай ме, спаси ме.

Тя падна в краката на Самуел и прегърна коленете му.

Това бе очарователна картина на слабата светлина на луната, всред дивите скали: едно разчорлено и молещо момиче в краката на мраморна статуя. Самуел гледаше мрачно, със скръстени ръце как лумна и се разгоря пожарът, който той бе запалил в тази млада и девствена кръв. Неописуем пламък изгаряше Гретхен: искри светеха от очите й и озаряваха матовата й кожа. Така изглеждаше прекрасна. Въпреки волята си Самуел се почувствува опърлен от пламъците, обгърнали момичето. Треската, която гореше в нея и която искреше около нея, започваше да прониква в него.

– О, значи още ме мразиш – каза хубавата девойка. – Защо ме мразиш?

– Не те мразя – отговори Самуел. – Обичам те. Ти си тази, която ме мрази.

– О, вече не – бавно каза тя, като вдигна към него очарователното си лице.

След това внезапно промени мнението си и каза твърдо, без предисловия:

– Да, все още те мразя.

Понечи да избяга, но направи три крачки и ненадейно падна. Остана като мъртва.

Самуел не се помръдна.

Само извика:

– Гретхен!

Тя се изправи на колене, умолително протегна към него ръце, без да проговори.

– Е, добре! Ела! – каза той.

Тя се придвижи до него, лазейки.

– Нямам повече сили – каза тя. – Повдигни ме.

– Ти ли ме молиш за това?

Той се наведе, пое двете й ръце и я изправи.

– О, ти си силен! – каза тя, като че ли се гордееше с него. – Остави ме да те погледна.

Тя постави ръка на рамото на Самуел, след това се отдръпна от него, за да го види по-добре.

– Ти си хубав – каза тя. – Приличаш на краля на нощта.

Всичко това бе казано и направено с възхитителна прелест, с невероятна грация в движенията, с непреодолим магнетизъм в гласа. Дотук имаше повече страх, отколкото желание за съблазън в борбата на тази бедна невинна душа. Но Самуел чувствуваше как хладнокръвието му си отива, а спокойствието се стопява пред жарта на това пламтящо сърце.

Изведнъж Гретхен обгърна врата му с двете си ръце и като се повдигна на пръсти, докосна челото му с бузата си. Обхванат от нейната страст, той я целуна по устните.

При това докосване Гретхен потрепери. Внезапно слабостта й премина в гняв, тя ухапа Самуел по бузата, измъкна се от прегръдките му, отскочи назад с яростен вик, но бързо успокоена, отново го погледна с разкаяние, молейки за милост.

– О, аз ти причиних болка, нали? – каза тя.

– Не – отвърна той (мраморната статуя като че ли се раздвижваше и оживяваше). – Не! Аз ти благодаря. Тази болка е сладка. Точно това смесва ужасното и хубавото, опасността и радостта, любовта и омразата, небето и ада, точно това е безкрайността. Точно това обичам в теб.

– Е, добре! Толкова по-зле, аз също те обичам – извика Гретхен.

И изведнъж:

– Ах, колко съм безчестна! Ще наруша клетвата си! По-скоро искам да умра!

Тя взе с движение по-бързо от светкавица ножа, който блестеше в тревата, и понечи да се удари в гърдите.

Самуел й бе хванал китката. Ударът бе лек, но кръвта бликна.

– Клето дете! – каза той, като й отне ножа. – За щастие спрях ръката ти навреме. Няма ти нищо.

Гретхен като че ли не почувствува удара. Тя гледаше разсеяно пред себе си, като че ли мислеше за друго. След това сложи ръка на челото си,

– Боли ли те? – попита той.

– Не, напротив, дори ми помогна. Разумът ми се връща. Сега разбирам. Зная какво трябва да кажа.

Тя потъна в сълзи и събра ръце.

– Чуйте ме, господине – каза тя. – Трябва да ме пощадите. Трябва смилите над мен, виждате ли. Аз лазя в краката ви. Аз съм победена, вие сте по-силен, ваша съм, ако желаете! И все пак пощадете ме! За пощадата се иска повече сила, отколкото, за да наложиш волята си. О, наистина, моля ви! За какво ви е да сте лош с мен? За минута честолюбие ще погубите цял един живот. Какво ще стане с мен после? Помислете. Не се страхувайте, че веднъж вън от опасност, ще започна отново да ви предизвиквам. О, не, това е урок, който никога няма да забравя. Дори ще го кажа на госпожа Кристиане. Ще направя, каквото ми заповядате. Виждате, че говоря разумно и сам разбирате, че няма защо да ме измъчвате и ще имате милост за мен, нали? Какво повече мога да направя, след като съм в краката ви? Вие сте мъж, а аз дори не съм жена, а само дете. Обръща ли се внимание на това, което може да каже или направи едно дете? Може ли то да бъде погубено заради една казана от него дума? О, господине, милост!

Гласът й бе толкова сърцераздирателен и тя бе толкова отпаднала, че самият Самуел бе трогнат. Може би за първи път усети колебание в решението си. Умиление по-силно от него го обзе пред дълбокото отчаяние на тази извънредно честна девойка, върху която гордостта му щеше да сложи отпечатък, смъртоносен може би. Впрочем не беше ли тя опитомена, достатъчно овладяна, достатъчно обладана? Не беше ли изцяло в негова власт? Не признаваше ли сама, че изцяло зависи от него? В такъв случай можеше да прояви благородство. От момента, в който тя се предлагаше, защо да я взема?

За нещастие Гретхен беше хубава, а питието все още действуваше. Малко по малко отчаянието й се превръщаше в отпуснатост и бълнуване: тя бе хванала ръцете на Самуел и ги покриваше с целувки, в които освен молбите влагаше и друго: тя погледна Самуел с влажни огнени очи.

– О! – каза тя със странен глас. – Побързай да ме излекуваш, вече нямаш много време.

– Да – каза той с горещ, изпълнен с опиянение поглед. – Да, аз ще те излекувам. Ще отида да донеса друго питие, което ще ти възвърне спокойствието и свежестта в кръвта. Отивам си.

Вместо да си тръгне, той я наблюдаваше, хубава, унесена и сладострастно притиснала се до него.

– Да, върви си – каза тя.

Но вместо да го отблъсне, тя задържаше ръката му. Не го пускаше. Гласът й казваше: „Върви си!“, а погледът й: „Остани!“

Самуел направи огромно усилие над себе си.

– Нима вече не съм господар на волята си? Ти си покорена: ще го кажеш на Кристиане. Това е достатъчно. Без излишни престъпления! Сбогом, Гретхен.

Той се откъсна от ръцете на Гретхен и хукна към скалата.

– Ти си отиваш! – извика тъжно и нежно Гретхен.

– Да, сбогом.

Но едва бе стигнал до входа на подземния проход, когато две силни ръце го спряха, пламенни устни се залепиха за неговите и обезумял на свой ред, той се почувствува грабнат, овладян от собственото си престъпление.

XLV

– Накъде да тръгнем? – попита Юлиус.

– Накъдето искаш – каза Кристиане.

– О, на мен ми е все едно – отвърна Юлиус с лениво безразличие.

– Добре тогава, да се качим при Гретхен. Не е идвала тази сутрин. Трябваше да изпратя за козата й. Малко съм разтревожена.

Качиха се по високата скала към колибата. Кристиане се обърна към долината.

– Каква хубава гледка – каза тя на Юлиус, като сочеше реката и височините на хоризонта.

– Да – каза Юлиус, без да обръща поглед. Кристиане като че ли не забеляза безразличието на мъжа си. Тя се упъти към колибата на Гретхен.

Вратата бе заключена.

– Без съмнение тя в планината с козите си – каза Юлиус.

Кристиане отиде на няколко крачки при вдлъбнатината на скалата, където Гретхен имаше навика да пасе козите си. Козите бяха там.

„Това е странно!“, помисли Кристиане.

После се върна при вратата и извика:

– Гретхен! Тук ли си? Гретхен!

Никой не отговори.

В този момент се чу силна глъчка, която идваше откъм долината. Юлиус и Кристиане погледнаха натам.

Пътят за Некарщайнах бе почернял от народ. Облаци от прах пречеха да се види какво точно става. Викове, объркани песни, прекъсвани от вятъра, това бе всичко, което можеше да се чуе. Всичко, което можеше да се види, бе, че там имаше поне петстотин-шестстотин души.

Навалицата бързо напредваше. Изведнъж Юлиус плесна с ръце.

– Ами да! – извика той. – Това е Самуел, който удържа на думата си!

– Какво искаш да кажеш? – попита Кристиане.

– Искам да кажа – повтори Юлиус, – че Хайделберг се пренася в Ландек. Самуел ти беше обещал това, а той винаги изпълнява обещанията си. Но да направи това толкова бързо! Да, наистина, това са моите другари от Университета. Чуваш ли песента „Вивалера“? О! Каква хубава изненада!

И погледът на Юлиус, допреди малко заспал, се пробуждаше. Кристиане се замисли.

Пътят минаваше в подножието на скалата, където бяха застанали Кристиане и Юлиус. Тълпата напредваше бързо и весело. Скоро Юлиус можа да различи Самуел, който бе начело на групата. Беше на кон, сериозен като генерал начело на армия.

Зад него носеха голямото академично знаме. Студентите вървяха и скоро се изравниха с Юлиус и Кристиане.

Минавайки покрай тях, Самуел вдигна поглед, забеляза ги и ги поздрави.

Студентите познаха Юлиус. Всички шапки се свалиха за поздрав, а всички уста запяха най-шумния припев, който някога е проглушавал човешки уши.

– Добре, моя малка Кристиане – каза Юлиус, – моите другари ме видяха и мисля, че ще е добре да ги поздравя. Ти си само на две крачки от замъка и можеш сама да се прибереш. Признавам, малко съм нетърпелив да подновя познанството с приятелите си и да разбера какво означава всичко това. Ще дойда при теб след малко.

– Върви – каза Кристиане натъжена, без сама да знае защо.

Юлиус не изчака да му се повтаря. Той целуна Кристиане по челото, престори се, че върви спокойно до завоя на пътеката, и когато го мина и тя вече не можеше да го види, се затича с всичка сила и за две минути стигна до тълпата.

Кристиане го видя как се отдалечава.

„Щом Самуел е тук, каза си тя, той тича при него.“

Тя изтри сълза от окото си и се готвеше да тръгне, когато чу стъпки зад гърба си.

Обърна се и видя Гретхен.

– Гретхен! – възкликна тя. – Но какво ти е?

Малката козарка бе доста променена от предната вечер. Бледа, съсипана, с разчорлени коси, с черни кръгове под очите, тя изглеждаше състарена с десет години. Вълнението, обичайно за нея, бе отстъпило място на мрачно вцепенение: нещо гибелно и злокобно лъхаше от цялото й същество.

– Какво ти е? – повтори Кристиане. – И откъде идваш?

– Идвам от стаята си.

– Ние те викахме. Защо не се обади?

– Защото господин виконтът беше с вас, а аз не искам повече да ме виждат. Не, повече няма да се показвам пред никого и няма да говоря с никого освен с вас. Срамувам се. Вас ви обичам и непременно трябваше да ви кажа: „Внимавайте, Самуел Гелб не лъже. Виждате ли, това, което казва, го изпълнява. Заплаши ли някого, непременно нанася удар. Това е по-силно от вас и по-силно от него може би.“ Вижте, аз страдам, като ви казвам това, но то е, за да ви спася. Обърнете поглед в друга посока, не ме гледайте, моля ви, и всичко ще ви кажа. Не ме гледайте, така, сега е добре. Слушайте: Самуел Гелб бе казал, че ще бъда негова. Е, добре! Той ми даде да пия питие, създадено в неговия ад и от моите цветя… В крайна сметка, негова съм. Пазете се! Сбогом.

И като се втурна ненадейно, избяга в колибата си и се заключи.

Кристиане остана неподвижна и ужасена.

– Гретхен! Гретхен! – извика тя.

Но колкото и да викаше, Гретхен не се появи.

– О! – мислеше Кристиане, цялата разтреперана. – Истина е: той изпълнява всичко, което каже. Ето че Хайделберг се пресели в Ландек! Ето че Гретхен е погубена и ме изоставя, мъжът ми също ме изоставя. Сама съм! Ох! Страх ме е! Ще пиша на барона и ще го извикам на помощ.

XLVI

GAUDEAMUS IGITUR

Juvenes dum sumus

Ubi sunt qui ante nos

In mundo fuere?“

Самуел не бе тук. Бе останал назад, за да говори с Юлиус.

Студентът, който вървеше начело, се обърна към един селянин:

– Хей, селянино, кое е това село?

– Ландек.

Изведнъж се чу вик от всички:

– Хей, ура! Хопсаса! Лисици и синигерчета, спрете! Това е Ландек!

След това се чуха хиляди разнородни викове:

– Здравей, Ландек!

– Авентински хълм на нашия университетски Рим, здравей!

– Ужасна купчина колиби, здравей!

– Здравей, село, което отсега нататък ще бъде историческо, прекрасно село, безсмъртна дупка!

Трихтер каза на Фресванст:

– Жаден съм.

Един от синигерите отиде при някакъв младеж, който вървеше след ралото.

– Хей, еснаф такъв, селянино, роден по тези места, подобие на човек, което ме гледа с очи на риба, имаш ли достатъчно ум, за да ми кажеш къде тук се намира странноприемницата „Гарвана“?

– В Ландек няма странноприемница „Гарвана“ – отговори смаян селянинът.

– Странноприемницата „Златния лъв“, в такъв случай?

– Няма странноприемница „Златния лъв“ в Ландек.

– В крайна сметка най-добрата странноприемница на това място, идиот такъв?

– В Ландек няма никаква странноприемница.

При този отговор студентите нададоха рев на възмущение.

– Чуйте какво каза този полски човек – извика синигерът. – Нямало гостоприемница в Ландек.

– Къде ще оставя кутията си с шапки? – със страдалчески вид запита един студент.

– Къде ще оставя кучето си? – проплака една лисица.

– Къде ще оставя лулата си? – гневно извика една мъхеста къща.

– Ами аз – възкликна друг, – къде ще оставя зеницата на окото си, розата на пролетта, любимата на сърцето си?

– Жаден съм – каза Фресванст на Трихтер.

Всички започнаха да пеят със задгробен глас, който контрастираше на смисъла на думите, втория куплет на известната латинска песен:
„Vivant omnes virgines

Faciles formoses

Vivat membrum quodlibet!

Vivant membra quoelibet“

– Виж какво, Майер – каза съседа си една едра и здрава лисица, – току-що ми удари лакътя с гърба си, грубиян такъв.

– Глупак! – отвърна Майер.

– Глупак ли? Добре! След четвърт час те чакам на планината Кайзерщул. Ами сега! Къде ще намерим тук Кайзерщул?

– Колко досадно! Тук не знаем дори къде да се бием.

Един селянин извика:

– Ей, господин студент, внимавайте! Кучето ви…

Студентът го погледна строго:

– Да беше казал: „Господине, вашето куче…“, животно такова.

– Е, добре! Господине, вашето куче току-що ме ухапа.

– А, значи ти си се оставил да бъдеш ухапан от моето куче, нещастнико! Дръж, дръж!

И той наби селянина.

– Браво! – викаха студентите.

Хорът пригласяше с философско насърчение:

Brevi finietur

Venit mors velocieter

Rapit nos atrociter“

– Много съм жаден!

– Хей, тук ли ще пуснем корени, в това нелепо село и да останем като указателни стълбове? – попита един студент.

– Самуел трябваше да ни упъти.

– Самуел! Самуел! Къде е Самуел?

– Хей, Самуел, ела. Не знаем какво да правим, безредието става неуправляемо, бунтът въстава, безпорядъкът е нарушен.

– Кориолан, при волските не се ли яде, не се ли спи, не се ли пие?

Самуел пристигна спокойно, придружен от Юлиус.

– Какво има? – попита той.

– Нищо няма – отговори Майер.

– Какво ви липсва?

– Липсва ни това, което е най-необходимо за мъжа: кръчма.

– Деца без въображение! – упрекна ги Самуел. – Дайте ми пет минути и ще имате всичко, от което се нуждаете. Ще отида заедно с Юлиус в къщата на кмета и ще съставя програмата за бунта. Къде е Трихтер?

– Преди малко беше жаден.

– Нека го потърсят там, където има хвойнова ракия, и да ми го изпратят за секретар. Препоръчвам ви да не вдигате много шум, докато кралят работи.

– Бъди спокоен, Самуел! – изрева тълпата.

Самуел и Юлиус влязоха в къщата на кмета, която им бе посочена, където малко след това Трихтер се присъедини към тях.

Още не бяха влезли и изгнаниците, верни на своето обещание за тишина, започнаха да мучат с все сила:

Pereat osores!

Pereat diabolus

Quivis antiburschius“!

XLVII

КМЕТЪТ ПФАФЕНДОРФ

– Кметът? – попита Самуел.

– Защо ви е? – измънка едрият човек.

– За да поговорим с него.

– Не е за да му сторите зло? – плахо се осмели да попита този Фалстаф.

– Напротив.

– В такъв случай това съм аз.

– Имам честта да ви поздравя – каза Самуел. – Но сигурно имате друга стая освен последното стъпало на тази стълба. Ако позволите, ще се настаним там.

Кметът, целият разтреперан, ги въведе в кабинета си. Самуел седна.

– Ето какво – каза той. – Вземаме в свои ръце Ландек. Надяваме се, че няма да се съпротивлявате и ще ни спестите необходимостта да нападаме къщите. Университетът благоволи да се настани тук за известно време. Вие разбирате, че трябва да бъдем донякъде господари тук и може би ще имаме някои прищевки, на които е добре да не се противопоставяте. Идвам да се разбера с вас. Вие сте кмет на Ландек, аз съм крал на университета. Йерархията изисква да ми отстъпите властта си.

– Но, света Богородице! – възрази сериозно дебелият кмет. – Какво сте дошли да правите?

– О, бъдете спокоен, честни… Извинете, как да ви наричам.

– Пфафендорф.

– Бъдете спокоен, честни Пфафендорф. Идваме просто да се учим и забавляваме. Ще веселим селото, ще организираме празници. Това устройва ли ви?

– Ще уважавате ли личността и собствеността?

– Давам честната си царска дума.

– Щом е така, добре! – въздъхна с облекчение Пфафендорф.

– Значи се разбрахме? – запита Самуел.

– Разбрахме се.

– Дайте си ръката, благородни кмете, и не се страхувайте, че ще си присвоя или дори ще омаловажа по някакъв начин вашето значение. Ще ви запазя достойно за вас положение и ви обещавам почетно място във всички забавления и тържества.

– Много сте добър – отговори Пфафендорф успокоен. – Но си мисля, ако имате нужда от полицията на селото, поставям я на ваше разположение.

– Колко души са.

– Един.

– Дайте ни го – каза Самуел, като се смееше. – Ние ще го защитаваме.

Кметът излезе, очарован от Самуел.

В кабинета имаше маса и всичко необходимо за писане.

– Седни тук – каза Самуел на Трихтер.

– Къде ще настаниш Хайделберг в Ландек. Мога да ти предложа замъка, но не е достатъчно – чудеше се Юлиус.

– Първо – отвърна Самуел, – ще има изрична забрана да се ходи към замъка. Ние сме тук, за да се подчиним на госпожа Хермелиндфелд, а не за да я притесняваме. Ще бъдем много щастливи, ако благоволи да присъства на някои празненства, които смятам да импровизирам, и се надяваме, че въпреки нейната свенливост ще поеме този риск. Но това ще бъде само по нейно желание и ние няма да й налагаме нашето съседство.

– Тогава къде ще настаниш всичкия този народ?

– Ами в най-привлекателния покрив през тези хубави августовски нощи. Под звездите! Гората ще бъде нашата зелена спалня. Ако вали, познавам пещери, където могат да се настанят четиристотин души. Не се страхувай, тези пещери не са същите, които ти знаеш. Колкото до храната, нашите хора от Хайделберг са донесли за един ден, а утре Ландек ще бъде препълнен, тъй като селяните не са толкова глупави, та да не се възползват от дъжда от гулдени, който им пада от небето. Те ще се запасят тази нощ и утре сутринта ще плуваме сред изобилие като на сватбата на Гамаш.

След това се обърна към Трихтер:

– Ти пиши заповедите.

Четвърт час по-късно, качен на един стол, Трихтер четеше на прииждащите студенти следния наполеоновски декрет:

„Ние, Самуел I, император на лисиците, тиранин за камилите, защитник на академичната конфедерация и прочие.

Ние постановихме и постановяваме следното:

Общи разпоредби

Член I. Считайки, че няма кръчма в Ландек, всички къщи в Ландек се превръщат в кръчми.

Член II. Считайки, че къщите в Ландек ще са недостатъчни за нашата колония, в гората, под звездното небе ще бъде образуван лагер, снабден с всички удобства на живота, палатки от конопено платно, легла от папрат, канапета от слама, дивани от сено. Жените, децата, болнавите със свидетелство, издадено от медицинския съвет, само те ще живеят в отвратителни къщи от вар и дъски.

Член III. Наемите и общите или лични разходи за потребителски стоки ще бъдат плащани според случая или от обществената каса, или с лични средства, с изключение на стоките, които жителите на Ландек купят от Хайделберг. Всички стоки, които идват от отлъчения град, ще бъдат конфискувани без снизхождение. С тези изключения всяко посегателство срещу собствеността, а също и срещу хората ще бъде мъмрено и наказвано по смисъла на дисциплинарните наказания, упоменати в Бургеншафт.

Все пак тези правила важат само за студентите и за да оставим на благородните жители на Ландек свободата, това висше право на човешкото същество, няма да бъде забранено за мъжете да дават в заем, а за жените всичко, което ни се иска.