Александър Дюма Адската дупка Алесксандър Дюма

АДСКАТА ДУПКА

I

ПЕСЕН ПО ВРЕМЕ НА БУРЯ

Една неясна маса, която се движи по склоновете на неподвижната грамада, това бе всичко, което и най-зоркото око би могло да различи от двамата конника. От време на време уплашено цвилене се смесваше със свистенето на бурята в елите, шепа искри изскачаха от подковите на конете, които чаткаха по камъните, това бе всичко, което можеше да се чуе и види от двамата спътници.

Бурята наближаваше все повече. Прах на талази заслепяваше пътниците и конете. Под напора на стихията клоните на дърветата се огъваха и скърцаха; жаловити викове се носеха из долината, после като че отскачаха от скала на скала, отекваха в планината, която сякаш щеше да се срути; и всеки път, когато такава вихрушка се издигаше към небето, поместените скали изскачаха от гнездата си и политаха в пропастта, а изтръгнатите стогодишни дървета политаха с главата надолу в бездната като отчаяни гмуркачи.

Няма нищо по-ужасно от разрушението сред мрак, нищо по-ужасяващо от шума в планината. Когато погледът не може да прецени опасността, тя расте безкрайно и въображението надминава границите на допустимото.

Внезапно вятърът престана, всичко утихна, всичко застина: мирозданието със затаен дъх очакваше бурята.

Всред тази тишина се дочу глас: това бе един от двамата конника:

– За бога, Самуел – каза той, – трябва да признаеш, че не беше много добра идеята ти да напуснем Ербах в този час и в такова време. Ние бяхме в една отлична странноприемница, на каквато не бяхме попадали, откакто преди осем дни напуснахме Франкфурт. Можеше да избираш между леглото и бурята, между бутилка отлично вино Хоххайм и вятър, в сравнение с който сироко и самумът са като зефир, а ти се спря на вятъра и бурята! Стой, Щурм! – Прекъсна младият мъж, за да удържи коня си, който се бе отклонил от пътя. – Стой!

– Поне нещо приятно да ни караше да бързаме – продължи той, – ако отивахме на някоя приятна среща, където ни очаква изгревът на слънцето и очарователната усмивка на любимата. Но любовницата, при която отиваме, е една стара педантка и се нарича Хайделбергски университет. Срещата, която ни очаква, е може би един дуел до смърт. Във всеки случай сме призвани за 20-и. Ех! Колкото повече си мисля, толкова повече се убеждавам, че наистина сме луди, като не останахме на топло под завивките. Но такъв съм си; все ти отстъпвам; ти винаги вървиш напред, а аз те следвам.

– Оплакваш се от това, че ме следваш! – отговори Самуел с известна ирония в гласа. – Ами че аз ти показвам пътя. Ако не бях вървял пред теб, досега десет пъти да си се търкулнал чак в долината и да си си счупил врата. Хайде, дръж се и стъпи здраво на стремената; една ела е преградила пътя.

Настъпи мълчание, през което се чуха отскоците на двата коня.

– Хоп! – възкликна Самуел.

Сетне, като се обърна към своя другар, запита:

– Е, как е, Юлиус?

– Как може да бъде! – отвърна Юлиус – Продължавам да се оплаквам от твоята упоритост и с право; вместо да следваме пътя, който ни бе указан, покрай малката рекичка Мумлинг и да стигнем направо на река Некар, ти поемаш по обиколен път, претендирайки, че познаваш местността, след като, сигурен съм, никога не си минавал оттук. Аз исках да наема водач, но ти: „Водач! За какво ни е? Та аз познавам пътя.“ – Да, познаваш го толкова добре, че ето ни тук, изгубени в планината, без да можем да разберем къде е север и къде юг, без да можем нито да продължим напред, нито да се върнем обратно. А сега ние ще стоим чак до сутринта на дъжда, който се задава. И то какъв дъжд! Ето първите капки. Смей се, нали претендираш, че се смееш на всичко.

– Че защо да не се смея? – отвърна Самуел. – Не е ли смешно да се слуша едно голямо двадесетгодишно момче, студент от Хайделберг, да се оплаква като овчарка, която не е успяла да прибере стадото си навреме. Ще направя нещо повече, ще пея.

И наистина младежът запя с дрезгав и трептящ глас първия куплет на някаква неизвестна и странна песен, без съмнение импровизирайки в съответствие с положението, в което се намираха:

Хрема има днес небето.

Туй е нищо на сърцето

пред горчивите сълзи!

Те видимо бяха на една възраст, между деветнадесет и двадесет и една години; но дотук свършваше тяхната прилика. Единият, по всяка вероятност Юлиус, елегантен, рус, блед, със сини очи, бе среден на ръст, но добре сложен. Човек би го взел за младия Фауст. Другият, който сигурно беше Самуел, висок и слаб, с изменчиви сиви очи, с тънки и насмешливи устни, с черни коси и вежди, с високо чело, издаден и остър нос, приличаше на жив портрет на Мефистофел. И двамата бяха облечени с тъмни къси рединготи, стегнати в талията с кожени колани. С прилепнали панталони, меки ботуши и бели фуражки с верижки, които допълваха костюмите.

Както бе споменал Юлиус, двамата бяха студенти.

Изненадан и заслепен от светкавицата, Юлиус трепна и затвори очи. Самуел, напротив, вдигна глава и спокойно я погледна.

Сетне всичко отново потъна в дълбок мрак. Светкавицата още не бе напълно изчезнала, когато силен гръм отекна в дълбините на планината.

– Скъпи Самуел – каза Юлиус, – мисля, че ще е разумно да спрем. Ако се движим, можем да привлечем гръмотевиците.

В отговор Самуел само се изсмя и пришпори коня, който препусна в галоп сред рояк искри и хвърчащи изпод копитата му камъни, докато господарят му пееше:
Нека светка над главите

днес небесният кибрит!

Туй е нищо пред сърдит

огнен поглед във очите!

– За бога! – извика последният. – Стой мирен, Самуел. За какво е тази дързост? Нима е време за песни? Внимавай господ да не приеме твоето предизвикателство!

Втори гръм, по-страшен и силен от първия, отекна точно над главите им.

– Трети куплет! – обяви Самуел. – Аз се ползвам с привилегии: Небето помага на моята песен, а гръмотевиците й пригласят.

След един още по-силен гръм Самуел запя с пълен глас:
Гръм в небесния покров –

лятна кашлица това е!

Обаче по-горестно ридае

безнадеждната любов!

– Хайде, какво става с припева! – каза той, като погледна небето. – Гръмотевицо, бъркаш такта!

Но при липса на гръмотевици дъждът отговори на зова на Самуел и започна да се лее като из ведро. Много скоро светкавиците и гръмотевиците нямаха вече нужда от подканяне и се заредиха една след друга. Юлиус бе в плен на онова безпокойство, от което и най-смелият не може да се защити, пред гнева на природата му се стягаше сърцето, Самуел, напротив сияеше. Една дива радост бликаше от очите му: той се изправяше на стремената, размахваше каскета си, като че ли, като виждаше, че опасността му убягва, искаше да я привлече. Радостен, че усеща ударите на мокрите си коси върху лицето, смееше се, пееше, щастлив.

– Какво казваше преди малко, Юлиус? – извика той като при вдъхновението на странна дитирамба. – Искаше да останеш в Ербах? Искаше да пропуснеш тази нощ? Не знаеш ли какво диво наслаждение се усеща при язденето в една вихрушка. Аз те отведох със себе си, защото очаквах такова време. Аз бях с опънати нерви и отегчен през целия ден, но ето това може да ме излекува. Ура! За урагана! Как, по дяволите, не усещаш този празник? Нима гневът на небето не подхожда на тези върхове и урви, на тези бездънни пропасти и на тези развалини? Да не си на осемдесет години, та да искаш всичко да бъде неподвижно и мъртво като сърцето ти? Колкото и да си спокоен, и ти имаш твойте страсти. Остави стихията да си има своите. Аз съм млад: моите двадесет години пеят в сърцето ми, умът ми е опиянен като от вино и обичам гръмотевиците. Крал Лир нарича бурята своя дъщеря, аз я наричам своя сестра. Не се страхувай за нас, Юлиус. Аз не се смея на гръмотевиците, смея се заедно с тях. Не ги презирам, а ги обичам. Бурята и аз сме приятели. Тя не би искала да ми стори зло, аз приличам на нея. Хората я смятат за злосторница, но те са невежи. Бурята е необходима. Нека поговорим малко за наука. Това мощно електричество, което тътне и свети, руши и убива само тук и там, но в много по-голяма степен подсилва растителния и животински свят. Аз също съм човек буря. Нека пофилософстваме малко. Аз също не бих се поколебал да мина през злото, за да стигна до доброто, да си послужа със смъртта, за да породя живот. Въпросът е, че една върховна сила предизвиква тези извънредни събития и благоприятният резултат оправдава този смъртоносен способ.

– Млъкни, ти се клеветиш, Самуел.

– Наричаш ме Самуел, както би казал Самиел! Суеверно дете! Само защото яздим всред декора на Фрей-шутс, ти си въобразяваш, че аз съм дяволът, Сатаната, Велзевул или Мефистофел, или че ще се превърна в черна котка или в куче? О, какво е това?

Това възклицание на Самуел бе предизвикано от едно рязко движение на неговия кон, който изплашено се притисна към коня на Юлиус.

Пътят без съмнение криеше опасности. Като се наведе към страната, откъдето вероятно идеше опасността, младежът зачака светкавица. Небето се разцепи: огнена ивица пробягна от единия край на хоризонта до другия и освети околността.

Пътят беше прорязан от широка пропаст. Мълнията помръкна по стените на една бездна, чиято дълбочина младите хора не успяха да определят.

– Виж каква страхотна дупка! – каза Самуел, като подканваше коня си да се доближи до пропастта.

– Бъди внимателен! – извика Юлиус.

– Бога ми! Трябва да разгледам отблизо. – каза Самуел.

И като слезе от коня, той хвърли повода на Юлиус и любопитно се приближи до бездната, над която се надвеси.

Но тъй като погледът му не можеше да пробие мрака, той бутна парче гранит, което се търкулна в бездната.

Ослуша се, но не чу нищо.

– Виж ти – каза той, – сигурно камъкът, който пуснах, е паднал на меко, защото не се чу никакъв шум.

Той довършваше думите си, когато от дълбочината се чу плискане.

– А! Пропастта е дълбока – възкликна Самуел, – Кой, по дяволите, ще ми каже как се нарича тази дупка?

– АДСКАТА ДУПКА! – отговори от другия край на пропастта един ясен и сериозен глас.

– Кой се обажда там? – извика Самуел изненадан, ако не и уплашен. – Не виждам никого!

Нова светкавица прониза небето и на отсрещната страна на бездната двамата младежи съгледаха странно видение.

II

КАКВО БЕ ВИДЕНИЕТО?

Това бе видението, явило се пред двамата млади хора на другия край на Адската дупка.

Светкавиците изчезнаха и видението с тях.

– Видя ли, Самуел? – попита разтревожено Юлиус.

– Видях и чух, по дяволите!

– Знаеш ли, че ако е позволено на умните хора да Вярват в магьосници, не ни остава нищо друго, освен да смятаме, че сме видели една от тях.

– Ами че аз се надявам тя да е такава! – извика Самуел. – Видя, че нищо не й липсва, дори козела. Във всеки случай магьосницата е хубава. Хей, малката! – извика той.

После се ослуша, както когато бутна камъка в пропастта. Но този път нищо не му отговори.

– Адската дупка! – каза Самуел, – Не бих възразил.

Хващайки отново коня си за повода, той се метна на седлото и с един скок, без да слуша предупрежденията на Юлиус, обиколи пропастта. След миг бе на мястото, където се бе явило видението, но колкото и да търсеше, не откри нищо: нито момичето, нито животното, нито магьосницата, нито козела.

Самуел не беше мъж, който се отказваше лесно: той огледа пропастта, прерови храстите и тръните, проучи пътя, обиколи наоколо. Най-сетне, след като Юлиус го помоли да се откаже от това ненужно търсене, Самуел се върна при приятеля си начумерен и недоволен: той имаше твърд характер и вършеше нещата докрай и задълбочено, при него съмнението не пораждаше мечтание, а раздразнение.

Продължиха пътя си.

Светкавиците ги направляваха малко или много и представляваха за тях един чудесен спектакъл. На моменти по хребета на планината гората се обагряше, а в пропастта реката, която течеше в краката им, придобиваше смъртнобледния цвят на стомана.

Юлиус се бе умълчал от четвърт час, а Самуел се радваше на блясъка на последните мълнии, когато Юлиус изведнъж спря коня си и извика:

– А, ето каквото търсехме.

И той показа на Самуел един полуразрушен замък, който се намираше от дясната им страна.

– Тези развалини ли? – попита Самуел.

– Да, там сигурно ще се намери някой ъгъл, където да се приютим. Можем да изчакаме тук да отмине бурята или поне да спре дъждът.

– Да, а дрехите ще засъхнат върху гърбовете ни и ще хванем някоя пневмония, като стоим така мокри и неподвижни! Няма значение! Да видим какво представлява този замък.

С няколко крачки те стигнаха до развалините. Но не бе лесно да се влезе вътре. Изоставена от хората, сградата бе потънала в шубраци. Входът бе препречен от растения и от онези храсти, които така обичат срутените стени. Самуел поведе коня си право напред и към шпорите се прибавиха и убожданията на тръните.

Юлиус го и последва и двамата приятели се озоваха в замъка, ако можеше да се нарече замък тази развалина, отворена от всички страни.

– О, за да се приютим ли ни доведе тук? – попита Самуел, като вдигна глава. – За целта би трябвало да има покрив, който за съжаление липсва.

И действително, от този замък, навярно голям и славен навремето, беше останал само един жалък скелет; от четирите стени бяха останали три, а и те бяха продънени с безмерно уголемените си прозорци; четвъртата стена бе рухнала до последния камък.

Конете се препъваха на всяка крачка; коренища бяха повдигнали и напукали плочника, като че растителността, погребана преди три века, бе успяла след дългогодишна работа да пробие с коравите си възлести пръсти камъните на своята затворническа килия.

Трите оцелели стени бяха наклонени и сякаш се люшкаха от вятъра. Нощни птици кръжаха в тази открита зала, посрещайки всеки порив на вятъра и всеки тътен на гръмотевиците с ужасни крясъци, сред които преобладаваше воят на совата, който прилича на вика на човек, когото убиват.

Самуел наблюдаваше всичко това по начин, който беше характерен за него.

– Добре – каза той на Юлиус, – ако искаш да изчакаш тук утрото, идеята се харесва и на мен. Тук е чудесно, почти толкова добре, колкото и на открито, а освен това имаме това предимство, че вятърът нахлува тук още по-силно. Ако говорим честно, ние се намираме в гърлото на урагана. А освен това тази приятна компания на прилепи и гарвани съвсем не е за пренебрегване. Този дом ми допада. Виж тази кукумявка, птицата на философа, как е вперила в нас огнен поглед; не намираш ли, че то е най-очарователното нещо на този свят? Без да броим, че яздим в столовата.

Като каза това, Самуел пришпори коня си и се насочи към липсващата стена. Но едва бе направил десет крачки, конят се изправи на задните си крака, завъртайки се толкова ненадейно, че главата му се блъсна в лицето на Самуел.

В същия момент един глас извика;

– Стойте! Под вас е река Некар!

Самуел се надвеси.

Под него зееше петдесетметрова пропаст. Когато се завъртя, предните крака на коня описаха полукръг в празното пространство.

На това място планината беше отсечена отвесно. Замъкът бе построен на ръба на пропастта, което го правеше още по-непристъпен. Храсти пълзяха по грапавините на гранита като гирлянди и като че ли почти срутилият се, забравен от вековете замък се държеше само благодарение на този тънък бръшлян.

Една крачка повече означаваше смърт за конника и за коня.

Конят с настръхнала грива, с разширени ноздри и пяна на устата трепереше с всичките си мускули.

Ала опасността, която току-що бе избегнал, наведе спокойния и скептичен както винаги Самуел само на една мисъл.

– Виж ти! Същият глас! – каза той.

В гласа, който бе извикал: „Стойте!“, Самуел бе познал гласа на младото момиче, назовало Адската дупка.

– О, този път, дори да си такава, за каквато те смятам, сиреч магьосница трета степен, ще сложа ръка върху теб.

И той насочи коня си в посоката, от която идваше гласът.

Но и този път, колкото и да търсеше, докато светкавиците осветяваха пътя му, не видя и не намери никого.

– Хайде, хайде, Самуел! – каза Юлиус, който сега с облекчение излезе от тези развалини, изпълнени с грачене на птици, с капани и пропасти. – Хайде на път! Стига сме си губили времето!

Самуел го последва, оглеждайки се наоколо с досада, която мракът не можеше да прикрие. Те намериха пътя и продължиха по него: Юлиус – сериозен и мълчалив; Самуел, като се смееше и ругаеше като някой Шилеров разбойник.

Откритието даде малко надежда на Юлиус. Излизайки от замъка, той откри една пътека, която водеше към реката по един полегат неравен път. Без съмнение тази пътека, която беше проходима или поне така изглеждаше, водеше към някое село или поне дом.

Но след половин час ход те не срещнаха нищо друго, освен шумната река, по чийто стръмен бряг се изкачваха срещу течението. Никаква следа от жилище.

През цялото това време валеше със същата сила. Дрехите на двамата спътници бяха подгизнали, конете бяха изтощени от умора. Юлиус не можеше повече. Самият Самуел бе започнал да губи възторга си.

– Сатана! – извика той. – Започва да става досадно. Вече десет минути не е имало нито една светкавица, нито един гръм. Това си е един обикновен проливен дъжд. Небето наистина си прави лоша шега. Мечтаех си за някакво страховито преживяване, а не за такава нелепа скука. Ураганът на свой ред ми се подиграва: предизвиквам го да ме порази, а той ме простудява.

Юлиус не отговаряше.

– Бога ми! – каза Самуел. – Иска ми се да опитам някое заклинание.

И с висок и тържествен глас добави:

– В името на Адската дупка, откъдето ние те видяхме да излизаш! В името на козела, твоят най-добър приятел! В името на гарваните, прилепите и кукумявките, които изобилствуваха по пътя ни след нашата щастлива среща, добра магьоснице, чийто глас вече чухме на два пъти, аз те заклинам! В името на Адската дупка, на козела, на гарваните, прилепите и кукумявките, появи се! Появи се! Появи се! Кажи ни дали се намираме в близост до някоя човешка обител.

– Ако се бяхте изгубили – каза в мрака ясният глас на младото момиче, – аз щях да ви кажа. Но вие сте на прав път, следвайте го още десет минути и ще видите от дясната си страна зад масив от липи една гостоприемна къща. Довиждане!

Самуел вдигна глава към мястото, откъдето идваше гласът, и забеляза една сянка, която като че ли се носеше на десет стъпки над него, тичайки по склона на хълма.

Инстинктивно почувствува, че тя ще изчезне.

– Спри! – извика й Самуел. – Трябва да те попитам още нещо.

– Какво? – попита тя, спирайки се на върха на една скала, чийто край изглеждаше толкова тесен, че един крак, макар и крак на магьосница, не можеше да стъпи на него.

Той огледа как може да се изкачи до нея, но пътеката, по която минаваха двамата конници, бе издълбана в скалата. Тя бе предназначена за хора, а пътеката, на която се намираше магьосницата, бе козя пътека.

Виждайки, че не може да стигне до хубавото момиче с коня си, той искаше поне гласът му да стигне до нея.

– Е, добре! Скъпи Юлиус – каза той, като се обърна към своя приятел, – преди един час аз ти изброих прелестите на тази нощ: бурята, моите двадесет години, виното от старата река, градушката и гръмотевицата! Щях да забравя любовта! Любовта, която съдържа всички видове любов: щях да забравя любовта – истинската младост, любовта – истинската буря, любовта – истинското опиянение.

Сетне с един скок на коня се опита да стигне до младото момиче.

– Обичам те – извика той, – очарователна магьоснице. Обичай ме и ти и ако искаш, ще направим хубава сватба. Да, веднага. Когато кралиците се омъжват, водата блика от фонтаните, а топовете гърмят. За нашата сватба господ праща дъжд и гръмотевици. Виждам, че водиш истински козел, за мен ти си една истинска магьосница, но все пак те вземам. Давам ти душата си, дай ми хубостта си!

– Вие сте нечестив пред Бога и неблагодарен към мен – отвърна младото момиче, като изчезна.

Самуел се опита още веднъж да я последва, но склонът бе наистина непроходим.

– Хайде, хайде, връщай се – каза му Юлиус.

– И къде искаш да отида? – отвърна сърдито Самуел.

– Ами в къщата, която тя ни посочи.

– И таз добра! Нима й вярваш? – продължи Самуел. – И ако тази къща съществува, кой може да те увери, че това не е клопка, в която магьосницата има за задача да завлича закъснелите пътници.

– Не чу ли какво ти каза, Самуел? Неблагодарен към нея, нечестив пред Бога.

– Да вървим, щом искаш – съгласи се младият човек. – Аз не вярвам в това, но ако това ти доставя удоволствие, ще се престоря, че вярвам.

– Виж, клеветнико – обади се след десет минути ход Юлиус, като посочи на своя приятел липите, указани от младото момиче.

Между клоните блестеше светлина, като сочеше, че оттатък има къща. Двамата навлязоха сред липите и стигнаха до оградата.

Юлиус понечи да звънне.

– Ти звъниш на входа на клопката? – попита Самуел.

Юлиус не отвърна и позвъни.

– Обзалагам се – каза Самуел, като хвана своя другар за ръката, – обзалагам се, че момичето с козела ще дойде да ни отвори.

Първата врата се отвори и някакъв силует с малък фенер в ръка се отправи към оградата.

– Който и да сте вие – каза Юлиус на човека, който се приближаваше, – имайте предвид лошото време и положението, в което се намираме. От четири часа се движим през пропасти и порои. Дайте ни подслон за тази нощ.

– Влезте – отвърна глас, който младежите познаха.

Бе младото момиче от разрушения замък и от Адската дупка.

– Виждаш ли? – попита Самуел Юлиус, който неволно трепна.

– Каква е тази къща? – попита Юлиус.

– Хайде! Няма ли да влезете, господа? – попита момичето.

– Напротив, по дяволите! Готов съм да вляза и в ада, стига портиерката да е хубава! – каза Самуел.

III

Той отвори очи. Весел слънчев лъч се промъкваше през кепенците на прозореца и подскачаше весело по измития паркет от бяло дърво. Весел концерт на птички допълваше светлината на деня с мелодия.

Юлиус скочи от леглото. За него бяха оставени халат и пантофи. Той ги нахлузи и се запъти към прозореца.

Едва отворил прозореца и бутнал кепенците и в стаята нахлуха песни, слънчеви лъчи и аромати. Стаята имаше изглед към чудесна градина, пълна с цветя и птици. От другата страна на градината бе живописната долина на Некар. В далечината на хоризонта се виждаха планините.

А над всичко това лазурното небе на една хубава майска утрин. И сред всичко това животът, който витае във въздуха през пролетта.

Бурята беше измела и последния облак. Небесният свод бе изцяло в спокоен и дълбок син цвят, който може да даде представа каква е усмивката на Бога.

Юлиус изпитваше едно неописуемо усещане за свежест и блаженство. Измитата и напоена след тази дъждовна нощ градина преливаше от влага. Врабчетата, синигерите и кадънките празнуваха това, че бурята ги беше отминала, и превръщаха всеки клон в оркестър. Покритите с дъждовни капки стръкчета трева, които слънцето огряваше, за да изсуши, блестяха като изумруди.