Александър Дюма Адската дупка Алесксандър Дюма

Една лоза лазеше по стената и се опитваше да влезе в стаята на Юлиус. Но внезапно лоза, птици, роса в тревата, песни по клоните, планини в далечината, прелестите на небето, всичко изчезна и Юлиус вече не виждаше и не чуваше нищо.

До него достигна звънлив младежки глас. Той се надвеси и в сянката на един храст съзря най-очарователната гледка, за която можеше да се мечтае. Едно младо момиче, едва навършило петнадесет години, държеше на коленете си момченце на около пет години и го учеше да чете.

Младото момиче беше най-миловидното създание на света. Със сини очи, които излъчваха ум и нежност, със златисторуси коси, толкова буйни, че шията изглеждаше прекалено крехка, за да може да ги издържи, очарователна чистота на линиите, това бе очарователното създание, появило се пред Юлиус. Над всичко останало в нея доминираше младостта. Цялото й същество бе като ода за невинността, химн за чистотата, строфа за пролетта. Имаше някаква неизразима хармония между това момиче и утринта, между бляскавия поглед между клепките и росата, която блестеше в тревата.

Такава бе картината и рамката.

Това, което имаше в нея, беше изящество. Но в нейното изящество нямаше нищо сухо, всичко излъчваше здраве и живот.

Бе облечена с немска носия: бял корсаж, стегнат в кръста; бяла рокля с бродерия в долния край и достатъчно къса, за да открие хубавите крака чак до глезена, се спускаше надолу на ефирни вълни.

Малкото момченце, което държеше на коленете си, розово и свежо, с руси къдрици, учеше урока си с внимателен и сериозен вид. То изричаше поред буквите от азбуката, следейки ги по книгата, букви, много по едри от пръста му. Когато изричаше някоя буква, вдигаше глава към учителката си, за да види дали не е сбъркало. В такива случаи тя го поправяше и то започваше наново. Познаеше ли, тя се усмихваше и то продължаваше.

Юлиус не можеше да се нарадва на тази очарователна картина. Тази дивна група на това дивно място, гласът на детето всред чуруликането на птиците, хубостта на младото момиче всред красотата на природата, тази пролет на живота и този живот през пролетта бяха в такъв контраст с ужасните впечатления от предната нощ, че той бе обхванат от нежност и се унесе в сладостното наблюдение.

Юлиус излезе изведнъж от мечтанието, чувствайки, че една глава докосна неговата. Беше Самуел, който току-що бе влязъл в стаята и се бе доближил на пръсти, за да види какво наблюдава с такова внимание.

С умолителен жест Юлиус го помоли да не вдига шум. Но Самуел, който не беше никак сантиментален, не взе под внимание молбата и тъй като лозата му пречеше да види, той я отмести с ръка.

Шумоленето на листата накара момичето да вдигне глава и да се изчерви леко. Момченцето също погледна към прозореца и виждайки непознатите, се разсея. То започна да бърка почти на всяка буква. Момичето като че ли изгуби търпение, може би повече смутено от погледите, отколкото от грешките на детето. След минута то затвори книгата с раздразнение, сложи ученика си на земята, изправи се, мина под прозореца на Юлиус, отвърна на поздрава и влезе в къщата с детето. Юлиус се обърна ядосан към Самуел.

– Трябваше ли така да я смутиш? – попита той.

– Да, разбирам – отговори Самуел подигравателно – ястребът изплаши чучулигата. Но бъди спокоен, тези птици са опитомени и винаги се връщат. А, ти не беше ли убит през нощта? Като гледам, тази клопка се оказа доста уютна. А и стаята ти не е по-лоша от моята. Дори има по стените гравюри с историята на…

– Струва ми се, че съм сънувал – каза Юлиус. – Да се върнем на събитията от тази нощ. Нали ни отвори момичето с отвратителния козел? С тайнствен знак ни препоръча да мълчим; показа ни конюшнята, след това, влизайки пред нас в къщата, ни заведе на втория етаж в тези две съседни стаи; запали лампата, направи реверанс и без да продума дума, чевръсто изчезна. Самуел, ти ми се стори озадачен почти колкото мен. Въпреки всичко искаше да я последваш, но аз те задържах и решихме да легнем и да се наспим добре. Така ли беше?

– Твоите спомени – отвърна Самуел – са най-точната и може би най-простата истина. Обзалагам се, че сега ми прощаваш, че снощи те измъкнах от странноприемницата. Ще проклинаш ли още бурята? Нали ти казах, че всяко зло е за добро? Гръмотевиците и дъждът ни осигуриха две много прилично обзаведени стаи, прекрасна гледка и познанството на прелестно • младо момиче, което не може да не обичаме, дори да е само от учтивост, а тя не може да не ни отвърне, дори да е само от гостоприемство.

– Отново богохулствуваш! – каза Юлиус.

Самуел щеше да отговори с насмешка, когато вратата се отвори и една стара прислужница влезе. Освен изсушените и почистени дрехи на двамата тя носеше и хляб и мляко за закуска.

Юлиус й благодари и попита къде се намират. Старицата отвърна, че се намират в дома на свещеника на Ландек, у пастор Шрайбер.

И тъй като добрата жена бе приказлива, тя добави, докато подреждаше стаята:

– Жената на пастора почина преди петнадесет години при раждането на г-ца Кристиане. След това пасторът загуби преди три години най-голямата си дъщеря Маргарита, а сега е останал сам с дъщеря си г-ца Кристиане и сина на Маргарита, Лотарио.

Сега достопочтеният пастор бил заминал с Кристиане в селото, в храма, където го водели религиозните му задължения. Но щял да се прибере по обед и тогава можел да се срещне със своите гости.

– Но кой ни въведе тук вчера? – попита Самуел.

– А, това е Гретхен – отвърна прислужницата.

– Но коя е Гретхен?

– Гретхен ли? Ами козарката.

– Козарка! – възкликна Юлиус. – Ето това обяснява много неща и в частност козела. А къде е тя сега?

– О, тя се върна в планината. През зимата или когато през лятото времето е много бурно и не може да прекарва нощите в дървената си колиба, идва да спи в къщата на пастора, където има стая до моята, но не се задържа за дълго време. Тя е странно същество. Задушава се между стените. Има нужда от въздух като животните си.

– Но с какво право ни настани тук? – попита Юлиус.

– Това не е право, а задължение – отговори прислужницата. – Господин пасторът й препоръчва да довежда тук всеки изморен или изгубил се пътник и казва, че домът на свещеника е Божи дом, а Божият дом е дом за всички.

Старицата излезе. Младежите закусиха, облякоха се и слязоха в градината.

– Да се разходим до обед – каза Самуел.

– Не – възрази Юлиус, – изморен съм.

Отиде и седна на една сенчеста пейка.

– Изморен ли? – зачуди се Самуел. – Та ти току-що ставаш от леглото.

Но изведнъж избухна в смях.

– А, да, разбирам, това е пейката, където бе седнала Кристиане. А, мой бедни Юлиус, вече!

Юлиус съвсем се обърка и стана.

– Всъщност по-добре да вървим. Има време да седим. Да разгледаме градината.

Той започна да говори за цветята и за разположението на алеите, като че ли бързаше да отклони разговора от темата, която беше подхванал Самуел, сиреч пейката и дъщерята на пастора. Без да знае защо, произнасянето на името на Кристиане с такава ирония от Самуел му бе неприятно.

Те вървяха така един час. В дъното на градината имаше овощни дървета. Но по това време на годината ябълковите и прасковите дървета бяха само огромни букети от бели и розови цветя.

– За какво мислиш? – попита изведнъж Самуел Юлиус, който от известно време се бе замечтал и дума не проронваше.

Не можем да твърдим, че Юлиус бе съвсем откровен в отговора си, когато каза:

– За баща си.

– За баща си! И по какъв повод мислиш за този виден учен?

– Ами по повод на това, че утре по това време може би няма да има вече син.

– О, драги. Да не правим завещанията си предварително – отвърна Самуел. – Утре и мен ще ме грози най-малкото същата опасност. Но за това ще мислим утре. Нямаш представа до каква степен въображението притъпява волята. Това е недостатък на по-висшите умове в сравнение с глупаците. Що се отнася до нас, да не допускаме това.

– Бъди спокоен! – увери го Юлиус – Моята воля, както и смелостта ми няма да отстъпят пред утрешната опасност.

– Не се съмнявам в това, Юлиус. Но не бъди толкова мрачен. А, ето мисля, че пасторът и дъщеря му се връщат. Виж ти! Струва ми се, че усмивката се връща на лицето ти заедно с тях. Да не би и тя да е била в храма?

– Нечестивец – каза Юлиус.

Пасторът и Кристиане наистина се прибираха. Кристиане се запъти направо към къщата. Пасторът забърза към гостите.

IV

ПЕТ ЧАСА СА ПЕТ МИНУТИ

Той подаде ръка на младите хора, поинтересува се как са спали и им благодари, че са потропали на вратата му.

Миг след това камбаната удари за обед.

– Да отидем при дъщеря ми, господа – каза пасторът. – Ще ви покажа пътя.

– Той не ни попита за имената ни – прошепна съвсем тихо Самуел на Юлиус – Излишно е тепърва да им ги казваме. Твоето е много пищно за скромността на малката, а моето е много еврейско за набожността на добрия човек.

– Така да бъде – отговори Юлиус, – да останем инкогнито и да се държим като принцове.

Те влязоха в столовата, където завариха Кристиане и племенника й. Кристиане поздрави младите хора с очарователна свенливост.

Седнаха на квадратна маса, наредена простичко, но богато.

Пасторът между двамата приятели, Кристиане срещу него, племенникът й между нея и Юлиус.

Обедът отначало минаваше в мълчание. Смутен от Кристиане, Юлиус мълчеше. Кристиане като че ли се занимаваше само с малкия Лотарио, за когото се грижеше като млада майка, която той наричаше своя сестра. Разговорът се поддържаше само от пастора и Самуел. Пасторът беше щастлив, че посреща студенти.

– Аз също съм бил studiosus – каза той. – По онова време животът на студентите беше весел.

– Той е малко по-драматичен сега – отговори Самуел, поглеждайки към Юлиус.

– А – продължи пасторът, – това беше най-щастливият период от живота ми. След това доста скъпо заплатих щастието на това начало. Тогава вярвах в живота. Сега е обратното. О, аз не казвам това, за да ви натъжавам, мои млади гости. Казвам го почти весело, както виждате. И искам да остана на земята поне докато видя моята Кристиане щастлива в дома на дедите си.

– Татко! – прекъсна го Кристиане с нежен упрек.

– Права си, моето мъдро русо момиче. Знаеш ли, че благодарение на Бога ураганът е пощадил почти всичките ни растения.

– Ботаник ли сте, господине? – попита Самуел.

– Малко – с гордост отговори пасторът. – Да не би и вие да сте такъв, господине?

– Когато ми остане време – небрежно отговори младият човек.

След което, като остави пастора да говори за любимите си проучвания, Самуел изведнъж показа смели и задълбочени познания; забавляваше се от удивлението на честния човек от новите му и изненадващи идеи; накрая, без да се откаже от своето учтиво хладно и малко подигравателно поведение и като че ли без да иска, обърка с превъзходството на своята истинска наука малко повърхностната и най-вече остаряла ерудиция на пастора.

През това време Юлиус и Кристиане, които до този момент бяха мълчаливи, поглеждайки се тайно, започнаха да се опознават.

Отначало за връзка между тях служеше Лотарио. Юлиус все още не смееше да заговори направо Кристиане, а задаваше на детето въпроси, на които Лотарио не можеше да отговори. Тогава детето питаше Кристиане, която отговаряше на него и на Юлиус. А Юлиус се чувстваше съвсем щастлив, че мисълта на младото момиче достига до него посредством тези чисти и любими устни.

По време на десерта благодарение на бързината и лекотата на детския чар и тримата бяха вече добри приятели.

Затова, когато станаха, за да пият кафе на сянка в градината, сърцето на Юлиус се сви и веждите му се сгърчиха, като видя Самуел да идва към тях, за да смути началото на тяхната нежна близост. Пасторът бе изявил желание сам да отиде за отлежала френска ракия.

На едрия и язвителен Самуел не му липсваше дързост и Юлиус се възмущаваше от спокойния му и нахален поглед върху очарователната Кристиане, докато й казваше:

– Ние трябва да ви се извиним, госпожице, за това, че толкова глупаво нарушихме урока, който давахте на малкия си племенник тази сутрин.

– О! – отвърна тя. – Аз бях свършила.

– Не можех да не възкликна. Трябва да знаете, че поради странното облекло, козела и светкавиците ние не бяхме далеч от мисълта да вземем момичето, което ни въведе снощи тук, за магьосница. Заспиваме с тази мисъл и сутринта, отваряйки прозорците си, виждаме козела преобразен в очарователно дете, а магьосницата в…

– Това бях аз! – възкликна Кристиане с весел израз на лицето и малко саркастично.

И обръщайки се към Юлиус, който се стараеше да остане сдържан, запита:

– Вие също ли ме взехте за магьосница, господине?

– Все пак не е естествено да сте толкова хубава.

Кристиане, която се бе усмихнала на думите на Самуел, се изчерви при думите на Юлиус. Смутен, че е казал прекалено много, Юлиус побърза да се обърне към детето:

– Лотарио, искаш ли да те заведем в университета? – попита той.

– Сестро, какво е университет? – попита Лотарио Кристиане.

– Това е, което би трябвало да ви научи на всичко, детето ми – живо отговори пасторът, който се връщаше.

Детето се обърна сериозно към Юлиус.

– Няма нужда да идвам с вас, след като за мен сестра ми е университет. Кристиане знае всичко, господине. Може да чете, да пише, знае френски и италиански, разбира и от музика. Никога няма да я оставя, никога през живота си.

– Уви! Вие сте по-щастлив от нас, мой малък господине – каза Самуел. – Защото за нас дойде време за тръгване.

– Как! – извика пасторът. – Защо не останете поне днес и не вечеряте с нас?

– Простете ни – продължи Самуел. – Но тази вечер непременно трябва да бъдем в Хайделберг.

– Хайде! Няма учебни занятия и проверки вечерта.

– Не, но има още по-сериозно задължение, което ни кара да бързаме. Юлиус знае добре това.

– Да се спогодим – каза пасторът. – Хайделберг е само на седем или осем мили от Ландек. Вие можете да оставите конете да си починат, да изчакате да отмине дневната горещина и да тръгнете в четири часа. Ще бъдете в града преди настъпването на нощта, отговарям за това.

– Невъзможно. Причината, която ни кара да бързаме, ни задължава да стигнем там по-рано, нали, Юлиус?

– Наистина ли? – промълви Кристиане, като хвърли на Юлиус очарователния поглед на сините си очи.

Юлиус, който до този момент мълчеше, не устоя на тази нежна настойчивост.

– Виж, Самуел – каза той, – да не разочароваме благоразположението на нашите домакини. Можем да тръгнем точно в четири часа.

Самуел погледна с лош поглед Юлиус и младото момиче.

– Това ли искаш? Така да бъде – каза той на Юлиус с лукава усмивка.

– Чудесно! – възкликна пасторът. – А ето сега програмата за деня: До три часа, господа, ще ви покажа моите колекции и градината. След това ще ви изпратим с децата до разклона за Некарщайнах. Имам един здрав и силен слуга, който ще заведе конете ви там. Вие ще видите! Пътят, който ви се е сторил толкова страшен през бурната нощ, е чудесен при слънчево време. И сигурно ще срещнем тази, която сте взели за магьосница. В действителност тя наистина донякъде е такава, но инак е едно невинно и свято дете.

– А, с удоволствие ще я видя и през деня. Да отидем при вашите растения, господине – каза Самуел, като ставаше.

И минавайки покрай Юлиус, той му пошепна на ухото:

– Аз ще занимая бащата и ще го заговоря за Турнефор и Линей. Виждаш ли колко съм ти предан?

И действително, той се зае с пастора, а Юлиус остана насаме за известно време с Кристиане и Лотарио.

Сега те се чувствуваха по-добре един с друг и се осмеляваха да се гледат и да си говорят.

Впечатлението, което сутринта Кристиане бе направила на Юлиус, се затвърждаваше все повече. Нямаше нищо по-свежо и живо от това мило лице, в което като в отворена книга се четеше непорочност и невинност. Погледът на Кристиане бе чист като изворна вода и говореше за едно мило и добро сърце. Красотата и добрината бяха нейна природа, прозрачна като този майски ден.

Присъствието на Лотарио благоприятствуваше едновременно за невинността и свободата на това мило общуване. Кристиане показа на Юлиус цветята си, пчелите си, домашните птици, музиката, книгите си, с други думи, целия си спокоен и естествен начин на живот. След това тя заговори за него.

– Как така – каза тя – вие, който изглеждате толкова тих и приятен, можете да имате такъв високомерен и саркастичен приятел?

Тя веднага бе забелязала, че Самуел се надсмиваше на добродушието на баща й, и той веднага й бе станал антипатичен.

Юлиус си спомни, че Маргарита на Гьоте казва нещо подобно за Мефистофел в прекрасната сцена в градината. Но той вече бе стигнал до извода, че Маргарита на Гьоте не може да се сравнява с Кристиане. Колкото повече говореха, толкова повече затвърждаваше мнението си, че невинността и чарът на девойката се допълваха от здрав разум и твърдост, което без съмнение се дължеше на тъжното детство без майка.

Детето вече се превръщаше в жена.

И двамата не можаха да прикрият чистосърдечната си изненада, когато пасторът и Самуел се върнаха и им казаха, че е три часът и е вече време за тръгване.

Пет часа са винаги като пет минути по часовника на първите любовни трепети.

V

ПОДОЗРЕНИЯТА НА ЦВЕТЯТА И РАСТЕНИЯТА КЪМ САМУЕЛ

Мисълта за това радваше Юлиус. Той се надяваше да продължи по пътя започнатия с Кристиане разговор, но това не стана. Кристиане инстинктивно чувстваше, че не трябва да се сближава прекалено с Юлиус. Тя хвана под ръка баща си, който продължаваше да разговаря със Самуел. Юлиус се натъжи и остана зад тях.

Те се изкачиха по един чуден склон през великолепна гора, където слънчевите лъчи се смееха през прозрачните сенки. Спокойствието на този следобед се огласяше от песента на славеите. Юлиус, както казахме, се движеше отделно от другите. Вече малко сърдит на Кристиане, той се опита да направи нещо.

– Лотарио, ела да видиш – каза той на чаровното дете, което подскачаше до Кристиане, хванато за ръката й. Лотарио дотича при своя приятел, когото познаваше от два часа. Юлиус му показа кацнало на един храст водно конче, изящно, трептящо, великолепно. Детето възкликна радостно.

– Колко жалко, че Кристиане не може да го види. – каза Юлиус.

– Сестро, ела бързо! – извика Лотарио.

И понеже Кристиане не дойде, чувствайки, че не детето я вика, Лотарио изтича при нея, дръпна я за роклята, принуди я да пусне ръката на баща си и победоносно я заведе да види прекрасните криле.

Водното конче беше отлетяло, но Кристиане бе тук.

– Ти ме извика за нищо – каза Кристиане и се върна при баща си.

Юлиус поднови на няколко пъти тази игра. Той показваше на Лотарио всички пеперуди и всички цветя по пътя, съжалявайки, че Кристиане не е с тях, за да се наслади на тяхната хубост. Всеки път Лотарио извикваше Кристиане и толкова настояваше, че тя се принуждаваше да дойде. По този начин Юлиус се възползва от детето, за да прекарат няколко минути тримата заедно.

Така посредством малките ръце на Лотарио, невинния съучастник, той я накара да приеме един чудесен разцъфнал шипков цвят.

Ала Кристиане всеки път се връщаше при баща си.

Тя все пак не можеше да се сърди на Юлиус за неговото настойчиво желание и упоритост: не трябваше ли младото момиче да се бори със собственото си сърце, за да не остане с него?

– Чуйте – обърна се към него тя последния път с детински израз, който го очарова. – Чуйте, наистина ще бъде неучтиво, ако говоря само с вас, а и баща ми би се изненадал, ако не останех с него и другаря ви. Но вие скоро ще се върнете, нали? Ние пак ще се разхождаме с баща ми и Лотарио. Дори, ако искате, ще отидем до Адската дупка и до развалините на замъка Ебербах. Чудесни места, господин Юлиус, които вие не можахте да видите през нощта и ще имате удоволствието да видите през деня, и тогава ще разговаряме по време на разходката, обещавам ви това.

Те стигнаха до кръстопътя. Конете, които трябваше да доведе малкият прислужник на господин Шрайбер, още не бяха там.

– Да се разходим малко в тази посока. Може би ще намерим Гретхен в колибата – каза пасторът.

Действително малко след това видяха малката козарка От едната страна колибата бе прислонена от скалата. Около Гретхен дванадесетина кози пасяха живо навсякъде, където имаше ями, и предпочитаха тревата от цепнатините: истински кози на Вергилий, кацнали на скалите, които пасат горчивите треви.

През деня Гретхен бе по-странна и още по-хубава, отколкото на светлината на светкавиците. Черните й очи излъчваха мрачен пламък. В черните й коси бяха вплетени странни цветя. В този момент тя седеше свита, подпряла с ръка брадичката си, като че ли потънала в мислите си. В позата й, в прическата й и в погледа й имаше нещо циганско и малко налудничаво.

Кристиане и пасторът отидоха при нея. Тя като че ли не ги забеляза.

– Какво става, Гретхен? – попита пасторът. – Минавам оттук, а ти не идваш при мен както обикновено. Не искаш ли да ти благодаря за гостите, които ни доведе снощи?

Гретхен въздъхна, без да става. След това каза тъжно:

– Добре правите, че ми благодарите днес; утре може би няма да ми благодарите.

Самуел погледна козарката саркастично.

– Изглежда, съжаляваш, че ни заведе? – каза той.

– Особено вас. – отвърна му тя. Сетне погледна Кристиане с нежно съчувствие и добави – И той не донесе щастие.

– И къде видя това? – попита Самуел отново с насмешка.

– В беладоната и в изсушената детелина.

– Ха – обърна се Самуел към пастора, – Гретхен също ли се интересува от ботаника?

– Да – отговори бащата на Кристиане. – Тя смята, че може да вижда настоящето и да гадае бъдещето по растенията.

– Мисля – каза козарката сериозно, – че тъй като тревите и цветята не са вършили зло, както хората, те са по-достойни от нас да им говори Господ. Дълго съм живяла сред тях и най-сетне те ми откриха някои от тайните си.

И Гретхен отново се затвори в себе си. Ала колкото и вглъбена да изглеждаше, тя продължи да говори, като че ли беше сама, но така че да бъде чута от всички:

– Да, аз въведох злата участ под този покрив, който ми е скъп. Пасторът спаси майка ми, дано Господ не позволи аз да погубя дъщеря му. Майка ми скиташе по пътищата и врачуваше, носеше ме на гърба си, без мъж и без религия, без никого нито на земята, нито на небето. Пасторът я прие, храни я, просвети я. Благодарение на него умря като християнка. Сега, майко, виждаш как се отблагодарих на този, който въведе душата ти в рая и даде хляб на дъщеря ти, като заведох при него хора, които носят нещастие. Каква презряна неблагодарница съм! Трябваше да отгатна какви са по начина, по който ги срещнах. Трябваше да се досетя, като ги чух как говорят. Бурята ги доведе и те донесоха буря.

– Успокой се, Гретхен – прекъсна я Кристиане с малко сърдит тон. – Днес наистина не си разумна. Да нямаш треска?

– Дете мое – каза пасторът, – много пъти съм ти казвал, че грешиш, като искаш да живееш все сама.

– Не съм сама! Господ е с мен – отвърна Гретхен.

И тя хвана главата си с двете си ръце, изпаднала в някакво вцепенение.

Сетне продължи:

– Това, което е писано да стане, ще стане. Не той с доверчивостта и добрината си, не тя със сърцето си на гълъбица, нито пък аз със слабите си ръце, ще променим съдбата. Пред дявола ние тримата, взети заедно, сме толкова безпомощни, колкото и малкият Лотарио. За мен самата той също е злокобен. По-добре да не предвиждаме това, което не можем да предотвратим. Да знаеш означава само да страдаш.

Довършвайки тези думи, тя стана изведнъж, хвърли към двамата непознати свиреп поглед и влезе в колибата.