Александър Дюма Адската дупка Алесксандър Дюма

Тези думи, произнесени без ударение и като че ли несъзнателно, произведоха върху Самуел особено въздействие.

– Няма що, достатъчно е ясно. Хайде, Тобиас. Благодари на господин барона от мое име.

– Освен това господин баронът каза, ако нямате пари, да ви предам…

– Достатъчно, Тобиас – прекъсна го Самуел. – След като си такъв изпълнителен куриер, ще му кажеш, че на това място съм те прекъснал и не съм ти позволил да завършиш.

– Къде ще заминете, господине? Трябваше и това да попитам от името на г-н барона.

– Той ще научи това. Ще видя. Още не съм решил. Не казвам нито да, нито не.

– Значи съм си изпълнил поръчението, господине, и мога да тръгвам, нали?

– Приятен път, Тобиас.

Тобиас поздрави и тръгна.

Самуел се качи в стаята си.

Той седна на един стол, постави лактите си на масата и с две ръце закри лицето си.

Тази почти видима намеса на Бог в неговия замисъл го бе разтърсила.

„Какво да правя? – мислеше си той. – Докъде стигнах в своя живот? Нека му направя равносметка. И без това той не е много богат. Баронът ще ме предаде. В това не се съмнявам. Очевидно сега съдбата ми е в негови ръце. Похитителят на Гретхен можеше да държи в шах похитителя на майка ми, но убийството, опитът за атентат срещу кралската особа безусловно ме осъжда на най-тежкото наказание. Това, от една страна. От друга, вместо да се издигна в йерархията на Съюза на добродетелите, по-скоро изпаднах в немилост. Тези ограничени хора, които щяха да ми се възхищават, ако бях успял, сега ме пренебрегват. Разбрах това по прибързаното им тръгване и по презрителното им сбогуване. От тази гледна точка целта ми се отлага може би завинаги. Това се отнася до делата ми.

А какво казва сърцето ми? Никой не ме обича и аз не обичам никого. Изгубих дори това агънце Юлиус и това кученце Трихтер, които ми бяха най-верните приятели. Колкото до жените, преследвайки любовта, този човешки израз на безкрайното, стигнах до най-големите противоречия. Аз исках да изтръгна любовта от насилието и омразата, тъй както огънят избликва от сблъсъка на камъка и желязото. Напразни бяха всичките ми усилия и престъпления! О, колко изморен и отегчен се чувствам!

Да бягам ли? Нима аз, Самуел Гелб, съм принуден да бягам? И къде да отида? Най-сигурното ми убежище, най-доброто място за заточение би била самата бърлога на вълка: Париж. Париж, столицата на новия свят, един същински Рим на духа. Този град винаги ме е привличал. Той е достоен за мен театър! Flo каква роля ще изпълнявам аз? На учен ли? Ще ми поискат дипломите. Или на политик? Но там ще бъда чужденец. Ще трябва да започна отначало. А какво по-трудно и непоносимо от това да се започва, когато всичко е свършило?

Ами ако просто се предам? Това ще смути барона, а може би и императора. Кой знае дали Наполеон няма да ме помилва, за да се постави пред лицето на Германия в ролята на Титус или Август? Той не би могъл да осъди на смърт човек, който сам се е предал. Пък и почтеният барон би се почувствал доста виновен. Да, но ще ме удушат в затвора. А освен това дали аз самият бих поискал да ме помилват? Дали ще искам да живея от милостта на другите? Може би Наполеон ще ме осъди. Тогава ще има шумен процес и Европа ще види изправени лице в лице Наполеон и Самуел Гелб.

Прекрасна перспектива! Да забавлявам скудоумната тълпа? Към това ли се стремя? Това човечество, от което деветдесет и девет процента прекарва живота си в печелене на пари и мисли, че единствената цел на тази земя е да се трупат под тезгяхи в сандъци някакви си там монети от един определен метал, това човечество ме отвращава.

Да го променям ли? И за какво? Колко време се изисква за една-единствена крачка напред и какво може да направи сам човек? Бих разбрал смисъла човек да бъде реформатор и просветител, ако отведнъж можеше да се промени бъдещето. Но между мечтите и действителността има огромна бездна. Защо поемам по този път, след като предварително зная, че никога няма да стигна до целта? Христофор Колумб щеше ли да се качи на кораба, ако знаеше, че ще умре на втория ден от пътуването си? Отвращавам се при мисълта, че бих оставил други да довършват моите дела. Искам да пренасям планини, независимо че могат да ме смажат, а не да ги троша на пясък, за да бъдат пренасяни с колички. Отказвам се да водя човечеството напред, като носач на големи натрошени камъни. Най-бързо, най-просто и с най-малко шум ще бъде, ако си прережа гърлото. Така правеха римляните и в това имаше величие. Да, ще си прережа гърлото.

Често пъти ме е осенявала мисълта за самоубийство. Естествената смърт, като необходимост и неизбежност, винаги ме отблъсква: животинско е да се отиде в гроба, тъй както вол отива в кланицата. Виж, да се напусне свободно и гордо живота, както човек си отива от скучна вечеринка, когато му е омръзнала, когато е уморен, когато вече не е гладен, това е достойно за един мъж.

Ето, и без това нищо не оставям след себе си, за нищо не съжалявам, нищо не ме задържа към живота? Хайде, драги, без да се бавиш и мислиш повече, и най-вече без да пишеш завещание, прережи си гърлото.

И този странен мъж спокойно отиде в банята, взе един бръснач и започна да го точи.

Изведнъж от спалнята му долетя слаб плач.

Самуел Гелб спря изненадан.

Плачът се повтори.

– Какво означава това? – попита той.

Спусна се към леглото и рязко дръпна завесата.

На леглото му лежеше набързо повито бебе.

LXXII

– А! Какво е това? – каза си той. – Кой по дяволите е оставил това дете? Иначе е хубаво, доколкото може да се нарече хубава тази гримаса, в която все още няма човешка душа. Ах, момиче е. Странно!

За момент през ума му преминаха хиляди мисли.

– Дали това не бе някаква лоша шега на негов приятел? Дали не бе отчаяна постъпка на някоя майка? Ами ако детето е мое? Ако това е моето дете?

Той спря, потресен от тази мисъл.

– Не, това е невъзможно – каза той. – Ето, това дете е родено вчера или може би дори и днес. За Гретхен е много късно, за Кристиане много рано. А и ако беше така, щях да разбера, защото баронът нямаше да ме пощади. Колкото до останалите, изключено е да разбера и дори е излишно да гадая. То е все едно да търся игла в купа сено. Не, не аз съм бащата на това дете. Както и да е, все пак това момиченце е доста хубаво.

И понеже детето навярно беше гладно и плачеше, Самуел разтвори захар във вода и мляко, взе една малка лъжичка и започна да го храни.

„Самуел Гелб в ролята на дойка! – помисли си той. – Ако някой ме видеше, би умрял от смях!“

Той се изправи горд и сериозен, сякаш за да отвърне на някакво предизвикателство.

– А защо ли пък ще се смеят? Само глупаците ме гледат като някакво чудовище, защото съм свободен мъж, по-силен от оковите и стоя над предразсъдъците. Това не ще ми попречи и аз като свети Венсан да помогна на това малко, слабо, изоставено същество, и то, струва ми се, дори по-достойно от светеца, тъй като за разлика от него аз не претендирам за рая. Впрочем, въпреки че съм способен да върша и добро, известно е, че досега съм вършил повече злини. А и обратното можеше да е. Още веднъж обаче ще сторя зло, като изпратя това дете в сиропиталище.

Той остави внимателно детето на леглото и отиде да разпита служителите на хотела.

Никой не го бе търсил. Никого не бяха виждали да взема ключа и да се качва горе.

Самуел се върна в стаята си.

„Излишни въпроси! – помисли той. – Прислужникът, който е отключил стаята ми, сигурно е бил богато възнаграден или пък майката е поверила тази задача на някой много дързък и ловък човек. Нищо няма да науча. Дали пък не е детето на Лолоте? Аз я скарах с Трихтер, защото искаше да го откаже от пиенето. Може пък да е решила да остави детето си на мен. Или пък може някой студент да е решил да покаже уважението си към краля, подарявайки му отрочето си. Няма значение. Това, че едни деца се раждат, не означава, че други не трябват да умират. Точно обратното. Но както и да е, сега ще занеса това същество в сиропиталището и ще продължа делото, което то прекъсна.

Детето заплака отново. Той отново му даде да пие.

– Хайде, моето момиче, заспи в своя първи сън и ме остави аз да заспя в последния път.

Детето се успокои и като че ли наистина заспа.

Самуел я погледа.

– Бедното малко създание! То има душа. В този крехък живот, в тази капка се съдържа цял един океан, в това преходно нещо се съдържа безсмъртието. Какво ще стане с него? Хамлет разсъждаваше над един череп за миналото, за смъртта, за края. Но колко ли повече може да се разсъждава над едно новородено за бъдещето, за живота, за неизвестното?

Това дете дойде на белия свят тъкмо когато аз се готвех да го напусна. Сега бъдещето му зависи от мен. Мога да го оставя да израсне като мен без майка и баща, незаконно и прокълнато. Мога обаче и да го отгледам, да го заобичам и да го спася. А защо не го направя? Но нали щях да умирам. Струва ли си да променям плановете си заради това дете?

Сякаш вече не държа толкова много да умра. Защо да го правя? Защото нямам повече работа на този свят. Ако това дете стане смисъл на живота ми? Какъв по-голям, по-важен смисъл мога да желая? Не, това не е претекст, нито пък е поза! Чувствам, че животът ми няма да е пълноценен, съдбовната ми роля няма да се изпълни и прометеевската ми природа ще изневери на идеала си, ако не задържа това дребно, прелестно създание и не се погрижа за живота и възпитанието му. Каква радост и каква сила се съдържа в това да моделираш по своя воля и желание и да изваеш мечтите си в това божествено начало, което е човешката душа! Какво да направя от това дете: зъл демон или светъл ангел? Дездемона или Лейди Макбет? В зависимост от възпитанието, което й дам, в зависимост от чувствата, които вдъхна в нея, в зависимост от формата, която й предам, тя ще бъде светлина или мрак, чистота или порок, крило на гълъб или нокът на орел. Питах се дали съм й баща. Все едно, ако не съм, ще бъда. Нима е важно дали е плът от плътта ми, след като ще бъде плод на моя разум. Дори така е по-добре! Каква е ползата от всички тези поети и скулптори, които създават безплътни сенки в своите книги или извайват мъртви фигури и ги поставят върху пиедестали. Аз съм по-велик от Шекспир и от Микеланджело. Аз съм поет и скулптор, който вае души.

И така, детето ми, аз ще те осиновя. Не виждах смисъл отново да започвам всичко сам. С теб обаче нещата ще са други. Бях изхвърлил живота си през прозореца, ти бе долу и го пое. Вземи го, давам ти го.

Тогава Самуел спокойно върна бръснача в калъфа, слезе и поръча да впрегнат конете за седем и половина часа на следващата сутрин.

– В седем часа – мислеше си той, докато се качваше по стълбите, – изтича срокът от дванадесет часа, за който ме предупреди Тобиас от името на барона. Любопитен съм да видя дали наистина бащата на Юлиус ще даде заповед да ме арестуват. Впрочем не бих тръгнал да бягам. Ако до седем и половина той не се появи, ще замина.

В седем и половина на следващата сутрин барона все още никакъв го нямаше.

В същия момент г-н Хермелинфелд имаше друга сериозна грижа на главата си.

Самуел отиде да поиска документите си от ректора, който ги подписа с изключителна готовност, щастлив, че най-после ще може да се освободи от този студент.

Когато конете бяха впрегнати, Самуел взе малкото пари, които имаше, даде да натоварят чантата и куфара му и се качи в колата с детето на ръце, завито в палтото му.

– Напред към Париж! – извика той на кочияша със същия тон, с който Наполеон бе извикал: Напред към Москва!

LXXIII

Навярно отдалеч. Обувките й бяха прашни. Роклята й бе скъсана. Очите й, уморени и хлътнали, издаваха, че не е спала предишната нощ.

Изглеждаше преуморена.

Влезе в колибата, но не намери никого.

– Господи! – извика ужасена тя. – Нима госпожата е заминала? Не, тя нямаше никакви сили, тресеше я и бълнуваше. Да не би да се е върнала в замъка? Ще изтичам да видя!

Тъкмо се готвеше да излезе, когато съзря на масата лист хартия.

На листа имаше няколко реда, набързо изписани с молив.

– Какъв е този лист? – каза си Гретхен.

Започна да чете:

„Ти ми каза, че детето е мъртво. Аз припаднах и когато се събудих, не видях нито него, нито теб. Толкова по-добре! Детето е мъртво, значи и аз мога да умра. Ако беше живо, щях да съм принудена да живея и аз. Сега мога да отида при Вилхелм и баща си. Заклевам те да пазиш тайната!“

– Господи! Какво направих? Изтича до замъка.

Там намери барона и Юлиус, единият дошъл от Ашафенбург, а другият от Хавър, които отчаяно търсеха Кристиане.

Половин час преди пристигането на Юлиус един прислужник бе видял Кристиане да влиза в замъка. Тя бе минала бързо като сянка, бе се качила в стаята си, след което почти веднага бе слязла и бе заминала.

Юлиус изтича в стаята на Кристиане. Леглото бе непокътнато.

На камината, на същото място, където седем месеца по-рано, на тръгване й бе оставил прощалната бележка, той намери запечатано писмо.

Бързо го отвори и прочете следното:
„Скъпи Юлиус, прости ми. Твоето завръщане ме убива и въпреки всичко умирам само защото те обичам. Може би вече нямаше да ме обичаш, защото нашето дете е мъртво. Добре виждаш, че аз също трябва да умра.“
– Татко! – извика Юлиус зашеметен.

Баронът се появи и Юлиус му подаде писмото.

– Кураж! – каза баронът. – Може би все още не е късно. Да продължим да я търсим.

– Да продължим – промълви Юлиус.

В този момент се появи Гретхен.

– Кристиане! – каза той. – Виждала ли си Кристиане? Знаеш ли какво е станало с нея?

– И аз я търся – отговори Гретхен. – Не е ли тук?

– Търсиш ли я? Защо? Виждала ли си я? Идвала ли е в колибата ти?

– Не – отвърна Гретхен след кратко мълчание. – Но всички я търсят.

– О, и аз така мисля – отчаян извика Юлиус. – Гретхен, тя е решила да умре.

– Юлиус, съвземи се! – каза баронът. – Къде и как може да се е самоубила? Тя няма нито отрова, нито оръжие.

Една дума, едно ужасно име, което Кристиане често бе споменавала при бълнуванията си, проблесна в съзнанието на Гретхен.

– Адската бездна! – извика тя.

– О, да отидем там – каза Юлиус.

Тримата забързаха нататък, последвани от прислужниците. Беше ужасно. Като наближиха към пропастта, Юлиус поиска да извика жена си, но вълнението го бе сграбчило за гърлото и единственият звук, който излизаше от устата му, бе някакъв неразбираем шепот.

– Извикайте я – каза той изнемощял на баща си и на Гретхен. – Извикайте я вие, защото аз не мога!

Стигнаха до Адската бездна.

Наведоха се над пропастта.

Нищо не се виждаше.

С риск да падне, Юлиус се хвана за един корен и се наведе с цялото си тяло, за да види по-добре.

– О, татко – каза той, – виждам нещо.

На около петдесет разтега от земята се виждаше едно дърво, което изникваше от склоновете на пропастта. На един от клоните му се вееха останки от роклята, с която сутринта бе облечена Кристиане, и едно шарено копринено шалче, което бе купила в Гърция.

– Сбогом, татко – извика Юлиус и пусна корена.

Междувременно обаче баронът бе успял да го задържи за ръката.

Той го изтегли горе, като правеше знак на прислужниците да стоят близо до него, в случай че отново се изтръгнеше.

– Синко, бъди мъж, бъди християнин! – шепнеше му той.

– О, татко – извика Юлиус, задавен от ридания, – какво искате да сторя? Пристигам и намирам жена си и детето си мъртви. А хората ще кажат, че се връщам милионер.

Тогава баронът се приближи до Гретхен.

– Гретхен – полугласно каза той, – вие знаете нещо. Това е работа на Самуел, нали? Гретхен, моля ви, отговорете ми!

Гретхен го погледна в очите и каза твърдо и студено:

– Не зная. Нищо не мога да ви кажа.

Изглеждаше искрена и непоколебима.

Г-н Хермелинфелд поклати глава и се върна при сина си. После къде със сила, къде с думи го поведе към замъка.

Прислужниците тръгнаха след тях.

Гретхен остана сама при Адската бездна.

– Аз също ще удържа на думата си – промълви тя – и ще остана потайна и бездънна като теб, ужасна пропаст. Все пак вие сбъркахте, Кристиане, като сама отидохте пред божия съд. Аз ще го изчакам тук.

АДСКАТА ДУПКА

© Димитър Стоянов, художник, 1992

Техн. редактор Елена ТОНКОВА

Коректор Ива ДАНЕВА

ISBN 954-8004-24-0

ISBN 954-427-033-7
Издателска къща „АБАГАР-МК’90“ – София

Издателство „АБАГАР“ – Велико Търново 1992 г.