Най-напред Фердинанд Сакскобург-готски се самопредложил за български княз на австрийски и унгарски правителствени представители

Преди да внесе предложението за заемане на българския престол от представи-тел на Австро-Унгария, граф Зичи го съгла-сувал с австро-унгарския министър на вън-шните работи Калноки, който освен, че го одобрил, незабавно се разпоредил да започне подготовкта за поставяне на маджарският поручик Фердинанд на българския престол, като подаде оставка от заеманата длъжност в австро-унгарската армия.

Австро-унгарският външен министър Калноки следвал политика на засилване влиянието на Австро-Унгария на Балкани-те. Но той е смятал, че това може да се постига без открито да се противопоставя на Русия и да се поема риска от война. Според него вън-шно трябвало да се дава вид, че Австро-Унгария няма нищо общо с кандидатурата на Фердинанд за български княз. В същото време, обаче тайно да се оказва всякаква подкрепа (включително и финансова) за налагането му на българския престол.

През ноември 1886 г във Виена Ферди-нанд излъгал членовете на българската делегация, че кандидатурата му за княз на България има пълната подкрепа на руския цар Александър ІІІ. Успял да измами българите и да ги използва за своите користни цели.

Кобургът пуснал в обръщение тази лъжа, макар че при празненствата за царската коронация (1883 г.) в Петербург, е изпитал пренебрежението и обидите на цар Алексан-дър ІІІ. Той смятал, че докато тече процедура-та по избирането му за български княз ще успее чрез подкупи, лукавство и роднински връзки да промени негативното отношение към неговата княжеска кандидатура в руския царски двор (братовчед му Алфред Единбург-ски херцог, син на кралица Виктория бил женен за единствената сестра на руския цар, великата княгиня Мария; съпругата на брата на царя Владемир била по баща Мекленбург-Шверин).

Има достатъчно доказателства, че Фердинанд Сакскобургготски си е купил българският трон. В продължилата около осем месеца акция за купуване на този трон (ноември 1886 г. - юни 1887 г., когато третото Велико народно събрание е избрало Ферди-нанд за български княз) са похарчени доста пари.

Още тогава по кръчми и кафенета се говорело, че при избора на Фердинанд за български княз, ролята на третото Велико народно събрание е „еветчийска” (угодниче-ска), тъй като „работата е свършена предвари-телно”¹⁶. Тази предварителна „агитаторска” работа, съпровождана с подкупи на депутати и министри била свършена от агенти на бъдещия княз, но за отклоняване на вниманието от тях се замесвало името на Стефан Стамболов.

Четири десетилетия след тази афера прогонения в Кобург (Германия) цар Ферди-нанд е писал: „Ти (цар Борис ІІІ) не си посветен в хитростите, които употребих , за да се докопам до българския престол. Твоята баба принцеса Клементина, бе неизчерпаем извор на достойното лицемерие и на царската хитрост. Вярно е, че ние много пари похар-чихме, за да подкупим една част от минис-трите и влиятелните депутати; цяло състоя-ние от няколко милиона похарчихме за българската корона ....”¹⁷.

Няколко дни след срещата си с въпросните български пратеници, Фердинанд е изпратил (по препоръка на въпросния унгарски земевладелец граф Зичи) в България като свой „агитатор” на княжеската му кандидатура сребролюбивия унгарски евреин Филип Валдапфел. По време на сръбско-бългаската война (ноември 1885 г.) този евреин доставил големи количества унгарско зърно (от имението на граф Зичи) на България и установил контакти с български търговци и държавни чиновници.

В деня на пристигането си в София, той се представил („захилен”) на австро-унгарския консул Стефан фон Буриан, като „домашен евреин на маймуната Зичи”. После получил от унгарския граф писмо, в което пишело да си върши работата (подкупването на български министри и депутати) и да не се тревожи за финансите си: „Разходите не представляват никакъв проблем, тъй като ще бъдат изплатени. Убеден съм, че Негово царско Височество, който е изпълнен с амбиции за трона и смята, че е достоен за деликатната задача, ще компенсира вашите разходи и усилия с княжеска щедрост”¹⁸.

През есента на следващата 1887 г. година, когато Фердинанд вече бил заел българския престол, Филип Валдапфел дошъл в София с искане да бъдат възстановени, разходите, които по-рано е направил за „агитация” в полза на Фердинандовата княже-ска кандидатура. Вместо да благодари на своя купувач на депутатски гласове, княз Ферди-нанд го изгонил от България. Потърпевшият Валдапфел заплашил, че ще направи „разкрития”, как Фердинанд е станал княз в България под заглавие „Купеният трон”. За да предотврати това и да потули разразяващия се голям скандал в Будапеща, княгиня Клементи-на е платила (чрез граф Зичи) исканите десет хиляди франка.

На 30 юли 1887 г. княз Фердинанд е бил пострещнат на българска земя. Корабът „Ориент”, с който той и малобройната му свита плувал по течението на река Дунав стигнал до устието на река Тимок, където го очаквала българска делегация, дошла с яхтата на детронирания княз Батемберг (подарък от руския цар Александър ІІ). Когато членовете на тази делегация се прехвърлили на кораба, князът бил приветстван от първия регент Стефан Стамболов с думите: „Добре дошли, Ваше височество, на българската граница”. После князът се преоблякал в спецално ушитата му българска генералска униформа и на борда на кораба провел заседание с регентите, министър-председателя Васил Радославов, министрите и военните командири на София, Пловдив и Видин. Привечер кораба бил посрещнат във Видин с 500 топовни салюта и патетични речи.

Към края на това тържество, приятели и привърженици на Стефан Стамболов се уединили, за да обсъдят следващата програма за тържествата по посрещането и възшестви-ето на престола на българските царе. Попитан за първите му впечатления от княз Фердинанд, той тъжно отговорил: „Мамка й на тая България”.

След тържествената коронация на княз Фердинанд и разпускането на Регентството на 20 август 1887 г. било съставено правител-ство с министър-председател Стефан Стам-болов. В това правителство били включени предимно членове на основаната от него „народнолиберална” партия,, която предста-влявала интересите на обвързащата се със западния капитал търговско-лихварска буржо-азия. Нейна опозиция били представители на други буржоазни фракции: ръководените от Драган Цанков и Любен Каравелов буржоазни русофилски партии, които не признавали избора на Фердинанд за български княз и не одобрявали водената от стамболовисткото правителство външна политика; радославист-ката либерална партия (отцепило се през юни 1887 г. крило от Каравеловата либерална партия), която признавала Фердинанд за български княз и одобрявала водената от правителството антируска външна политика, но шефовете й се стремели да вземат държав-ната власт за лични облаги.

Впрочем водачът на тази партия Васил Радославов открито проявявал своите карие-ристични наклонности. През 1899 г. в отговор на зададен от журналисти въпрос защо влиза в сформирания от Димитър Греков коалиционен правителствен кабинет, той цинично отгово-рил: „Партията трябва да се понахрани”.

Наскоро след образуването на това коалиционно правителство били произведени парламентарни избори. Радославистката партия ги спечелила с помоща на своя лидер, който бил министър на вътрешните работи и използвал полицията за отправяне на заплахи и извършване на побоища, насилия и фалши-фикации (с името на Васил Радославов е свързан „сопаджийският терор” въведен след преврата на 9 август 1886 г., когато е бил министър-председател).

На 1 октомври 1899 г. било съставено самостоятелно радославистко правителство Понеже при предходното управление на народяшката партия княз Фердинанд е установил едноличен режим и били направени големи разхищения и изтощения на държавна-та хазна, радославистките управници се опитали да я попълнят, като заменили позем-леният данък с натурален десятък (ежегодно изземване на една десета от земеделската реколта). Това предизвикало масово недовол-ство на селяните, които през пролетта на 1900 са вдигнали бунтове в селата. По заповед на премиера Васил Радославов срещу бунтуващи-те се селяни били изпратени правителствени войски и само в селата Дуранкулак и Шабла, Варненско били убити 90 и ранени 800 души.

При управлението на Стефан Стамболов, русофилските партии били държани далеч от властта главно чрез всяване на страх, упражня-ване на насилие и суров полицейски терор. Лидерите на тези партии (със сравнително малка електоралната база) вместо да организи-рат масови акции за събаряне на Стамболово-то правителство, прибягнали до заговори и терористични актове, които завършили с неуспех.

Свирепият терор се засилил ощу повече след избирането (юни 1887 г.) на Фердинанд за български княз. Основна причина за това е обстоятелството, че повечето българи се отнасяли с недоверие към „избора” на този нежелан и нелегитимен княз.

Прозападните български управници били особено безпощадни към тогавашните най-авторитетни български учени и култур-ни дейци. Повечето от тях предугадили, че Фердинанд е западен агент, който мисли само как да се укрепи на своя трон. В едно писмо до своя единомишленик и приятел Константин Величков, поетът Иван Вазов пророчески е написал за тоя „тъмен чужденец” Фердинанд следното: „С тирания зафаща, с позор ще свърши”¹⁹. А в навечерието на първото идване на Фердинанд в България, Константин Велич-ков писал, че новият княз не е нищо друго „освен един агент на Австро-Унгария, изборът на когото е едно предателство”.

Днес някои български историци се мъчат да докажат, че натрапилия се за български княз Фердинанд се е самопо-жертвувал за България²⁰. Представят го за безкористен българолюбец, който „напуснал блестящия живот на аристократична Европа”, задоволявайки се „с полусрутения турски конак в София, без да показва каквото и да било колебание към дълга, който е поел” (когато Фердинанд е дошъл у нас, на мястото на турския конак е бил построен софийският царски дворец, в който години наред е живял княз Александър Батенберг).

Изглежда тези популиски твърдения са заимствани от стереотипни речи, писани през 1888 г., когато княз Фердинанд, заедно с майка си и премиера Стефан Стамболов е „опозна-вал” България и посетил редица нейни градо-ве. В тези речи, писани от дворцови чинов-ници и четени от кметове или учители (където кметовете били неграмотни) се славил княза, че „оставил спокойствието си в Европа, че дошел в България да спаси страната от анархия, да запази независимостта й от преда-телите”²¹.

По слуай двегодишнината от възшест-вието на Фердинанд на българския престол е имало големи тържества с подобни панегири-ки. По адрес на княз Фердинанд били публи-кувани (в българския и австрийския печат) множество хвалебствени материали, в които се подчернавала една и съща мисъл: „С идването си в България, той омиротворил страната, консолидирал я и я тикнал в пътя на мирния прогрес”²².

Твърденията, че Фердинанд нямал амбиции да стане владетел на България, а жертвал аристократичното си блаженство за нея се опровергават и от изследователи-монар-хисти. Според тях, в едно интервю, князът казал пред в „Таймс” ”измислицата”, която след това повтарял през целия си живот, а именно: „Не аз се стремях към българската корона; тя ми беше предложена с уверението, че мога да направя много добро за страната”²³.

В цитираната книга на Петър Константинов необосновано се твърди, че по онова време (1887 г.) България (която се управлявала фактически от регента Стефан Стамболов) ако останела без „държавен глава” (от европейско царско потекло), „рискувала все по-реално да загуби самостоятелността си като държава”. Изтъква се, че „тъкмо тогава единственият представител на царстващ род Фердинанд Сакскобургготски приема оконча-телно, въпреки заплахите на Русия, да стане княз на България”.

Ако Фердинанд е бил от „царстващ род”, австро-унгарските власти нямало скришом да лансират кандидатурата му за български княз, защото съгласно решенията на Берлинският конгрес (юли 1878 г.) кандидатурата за българ-ски княз неможе да бъде от управляващите династии на великите държави. Друго изискване било тази кандидатура задължител-но да бъде одобрена от руския император.

Внушенията, че Фердинанд е спасител на българската държава, не почиват на анализи на тогавашното състояние на международните отношения, в които доминираща роля е имала Русия. На такива внушения е вярвал и инте-лектуалеца Добри Ганчев, който е написал: „А вярвахме тогаз глупците, че без Фердинанд България потъва! Да простят грядущите поколения тез наши пакостни заблужде-ния”²⁴.

Във въпросната книга на Петър Константинов кощунствено се внушава, че най-голяма пречка за развитието на България е била нашата освободителка от турско робство Русия. Читателите се настройват срещу нея, като се употребяват изрази от рода на „диверсиите на руската политика в България”.

Военният бунт (февруари 1887 г.) в Си-листра и Русе е отнесен към така наречените „проруски офицерски заговори”. Мимоходом е споменато за смазването на този бунт „от вер-ни на правителството части” и за разстрела на неговите ръководители, премълчавайки че сред тях са били великите българи Олимпий Панов и Атанас Узунов.

В случая не е направено разграничение между завистта и злобата, която цари между императорските семейства (които от векове се женят помежду си и поддържат кръвните си роднински връзки) и коренните интереси на тех-ните поданици и държави. Водената от княз Фердинанд проавстрийска политика се оправ-дава с омразата, която е изпитвал към него руският император Александър ІІІ, и се представя като борба на българите за национал-на независимост.

От гледище на международното право руското императорско правителство основа-телно е смятало „принц Кобург за узурпатор, който е извън закона”. Години наред князът официално не е бил признаван от Русия и дру-гите велики държави (макар че той задкулисно е бил поддържан и насърчаван от император-ските власти на Австро-Унгария).

Понеже не разкрива и не посочва нови „премълчавани исторически факти”, а само изо-пачава старите, разглежданият автор изпада в противоречие. Той твърди, че през първите седем години (1887–1894 г.) от своето князуване Фердинанд проявявал „пасивност” и стоял наст-рани от държавното управление, което изцяло се упражнявало от премиера Стефан Стамболов. По-нататък пише, че като „амбициозен арис-тократ” Фердинанд е отдавал „всичките си сили за невероятно бързия разцвет на българската икономика”. Авторът изтъква, че за посочения седемгодишен период, макар и „изолирана от всички Велики сили, България се оказва с най-високи икономически показатели „на глава от населението сред всички балкански държави, освободени десетилетия по-рано”. Тези празни приказки не са потвърдени със статистически данни, а както е известно състоянието на иконо-миката се изразява преди всичко с числа.

През цялото близо 60-годишно господст-во на Кобургите (Фердинанд и Борис) на бъл-гарска земя над 80 % от българите са били селяни. Помня как почти всички български селяни (богати и бедни) живееха в кирпичени къщи и дворове, обградени с плетове от черничеви пръчки и пиеха вода от кладенци, а цяло лято жънеха със сърпове житните посеви и получаваха едва по стотина килограма жито от декар.

Съвременният облик на българските села беше формиран през 60-те години на ХХ век, т.е. при изграждането на държавния социализъм, като социално-икономическа система в България.
2. Злодеяния на княз Фердинанд при Стамболовия режим (1887-1894 г.)

През първите няколко години от своето министерстване Стефан Стамболов водил политика на превръщане на българското княжество в конституционна монархия. В издавания от приятеля му Димитър Петков (Свирчо) в.„Свобода” пишело, че при консти-туционна монархия „князът князува, но не управлява” и не се меси в работата на минис-трите. Но след като премиера впрегнал цялата държавна машина да брани безочливия и нежелан (от народа и Русия) княз Фердинанд в страната била наложена котерийна и полицейска диктатура, наричана „Стамболо-вият режим”. Постепенно народният гняв, изпитван към пречещия да се постигне поми-рение с Русия княз Фердинанд е пренасочен към Стефан Стамболов, който впоследствие бил демонизиран, предаден и изоставен от своите другари и приятели.

Още повече, че Стефан Стамболов бил главният фактор в избора на Фердинанд за български княз. В стремежа си да наложи Фердинанд на българския престол и да запази висшата си държавна власт, той поел анти-руски политически курс и си спечелил много врагове.

Преди да стане премиер Стефан Стамболов е бил главна фигура в българ-ския политически живот. Като водещ политик и държавник, той е давал разпорежда-ния и е прокарвал закони, които до голяма степен са изменили хода на тогавашните обществени и политически събития в освобо-дената от турско владичество българска дър-жава.

През август 1886 г., когато е сравни-телно млад (едва на 32 годишна възраст) и председател на ІV-то Обикновено народно събрание, той организирал контрапреврата срещу проруски настроените детронатори на княз Александър Батемберг и катализирал скъсването на изострилите се до краен предел отношения между новоосвободената българска държава и нейната освободителка Русия. После под неговото пряко ръководство на ова-кантения български княжески престол е доведен физически и морално извратения немски евреин Фердинанд Сакс-Кобург-Готски.

Борбите за освобождение на България от турско робство и за изграждане на българска държава са свързани с биографията на Стефан Стамболов. Той е роден на 30 януари 1854 г. в гр. Търново (днешното Велико Търново). Баща му е бил ханджия. Първона-чално учил в родния си град, след което продължил образованието си в Духовната семинария на гр. Одеса (Русия), където бил стипендиант на руската царица и му бил осигурен хляба. Понеже нямал влечение към богословските науки повечето от времето си прекарвал в четене на стихове и романи, а също и на забранени от цензурата книги. Посещавал нихилистични кръжоци, където се отричали руските феодално-помещически по-рядки и се говорело за бунтове, преврати и революции.

Главно по тази причина Стефан Стамбо-лов бил изгонен от семинарията и през 1874 г. (едва двадесетгодишен) попаднал сред нами-ращите се в Букурещ изявени лидери (Любен Каравелов, Христо Ботев) на българското национално-освободително движение. Пишел стихове и с помоща на Христо Ботев публикувал станалото химн на хъшовете стихотоворение: „Не щеме ний богатства, не щеме ний пари. Искаме свобода и човешки правдини”.

През септември 1875 г. Стефан Стамбо-лов участвал като апостол в подготовката на антитурското въстание в град Стара Загора. Планът на въстанието пропаднал, тъй като малко хора от района откликнали на повика му да се съберат в покрайнините на града и да го превземат, но въпреки това турската власт арестувала 78 българи, от които седем били осъдени на смърт и обесени.

След въстанието, апостолите се събрали в Гюргево (Румъния) и след дълги взаимни нападки и обвинения за въстаническия провал, избрали нов Български революционен центра-лен комитет (без подалия оставка негов лидер Христо Ботев). Под председателството на Стефан Стамболов, те решили на следващата година (1 май 1876 г.) да бъде вдигнато ново въстание за освобождаване на България от турско иго. Самият Стамболов бил определен за апостол на Търновски окръг, където по време на Априлското (1876 г.) въстание имало само откъслечни въстанически прояви на енергични и самопожертвувателни дейци, като народния учител Бачо Киро от Бяла Черква.

През 1877-1878 г., когато се водила руско-турската война, Стефан Стамболов е бил далеч от водените свирепи боеве между руските и турските войски. При избухването (юни 1877 г.) на тази война, той е бил в Букурещ и около месец сътрудничел на руски вестници с дописки. После Стефан Стамболов се прибрал в Търново, където се настанил на работа при евреин, интендант на руската армия и търговец на добитък и фуражи. По сведения на намиращия се тогава в Търново Добри Ганчев, „мнозина приятели и познайни-ци” на Стефан Стамболов му завиждали за „голямата заплата” и го коряли и виняли, че „бил отишъл да служи на евреите наместо да влезе в редовете на опълчението. Нали уж бил „народен”, „комита” ?”²⁵.

Още от младежките си години Стефан Стамболов е проявявал хазартност в личните и политическите си действия и бил страстен комарджия. Дори след като бил пръв министър (1887-1894 г.) на българското княжество, той често играел карти за пари.

Тогава Стефан Стамболов закупил десетки имоти. Възползвал се от служебното си положение и придобил собственост върху земи и гори на изселващи се турци в Търновски и Бургаски окръг. Закупил също къщи и дворни места в чертите на столицата, местностите Юч-Бунар (където купил от гърка Мимиди десетки декари земи, върху които имало бостани), Курубаглар (Лозенец) край София и землищата на селата Бояна, Драгалевци и Бистрица. Използвал е своята и на съпартиеца си Димитър Петков (тогава кмет на София) власт за включване на закупени земи в регулацията на столицата, където цените им се повишавали десетократно.

За закупуването на въпросните имоти Стефан Стамболов е теглил от Отоманската и Българската народна банка три заема.. След неговото убийство (на 3 юли 1895 г.) банките си върнали тези дългове (в размер на над 150 хил.лева), като са продали почти всички закупени имоти. Съпругата и децата му оста-нали да живеят в купената от него къща (на ул. „Раковска” и ул. „Цар Крум”) и се издържали от скромния наем на друга къща на бул. „Дондуков”.

По сведения на Добри Ганчев, комшията му Стефан Стамболов не получавал от закупените имоти никакви доходи. Придържал се към един стар български обичай, който често повтарял: „На жена пари не оставяй, имоти и остави” (мъчно щяла да ги продаде).

Много от въпросните имоти Стефан Стамболов е закупил заедно със своя зет (мъжът на сестра му) регент и военен министър генерал Сава Муткуров (няколко години по-рано в Източна Румелия големият български публицист и писател Захари Стоянов вече бил изразил такива роднински себеуреждания на държавни служби и придобивания на имоти по порочен начин с термина „зетьо-шурьо-баджанакизъм”).

Ортак им бил и кметът на София Димитър Петков, който по своему оправдавал сделките с въпросните имоти. В разговор със свой приятел, той казал: „Ако маломерните парцели ги купи вместо мен някой си Исак или Мардохай и общинския съвет нему преда-де уригулирания парцел, ще бъде по вашето разбиране честно, а пък ако аз го купя и мене се предаде парцела - безчестно. Аз този морал не го разбирам”²⁶ .

Има достатъчно основания да се предполага, че през лятото на 1886 г., Стефан Стамболов е застанал срещу Батемберговите детронатори, защото като председател на ІV-то Обикновено народно събрание предва-рително не е бил поканен да участва в заверата. Той се почувствал пренебрегнат, когато детронаторите тръгнали да съставят правителство в София без да се допитат до него.

Стефан Стамболов е бил наясно, че ако заговорниците успеят в начинанието си при всички случаи ще го отстранят от държавната власт, а това за него било равнозначно на смърт. Той е бил „властолюбив до болезненост” и трудно е можел да си предста-ви съществуването си без да притежава власт в обществото²⁷. Пък и още като младо момче („възнисък” и „с крупна, овална глава, полута-тарски тип”), той е почувствал, че има качества да ръководи хора и станал професио-нален апостол на революционни комитети, а по-късно и политик в новоосвободената бъл-гарска държава.

Друга причина за опълчване на Стефан Стамболов срещу братска Русия е било диктаторското поведение на руски дипломати. Например още с пристигането си (на 12 септември 1886 г.) у нас, специалният дипломатически пълномощник на руския цар Александър ІІІ, екцентричния генерал Нико-лай Каулбарс на всеослушание заявил, че няма доверие в Регентството, назначено от абдики-ралия княз Александър Батемберг. А това означавало, че условието за помирение с Русия е първият регент Стефан Стамболов да се оттегли от заеманата висша длъжност. Рукият генерал дал ултиматум да бъдат отложени насрачените (през октомври 1886 г.) избори за Велико народно събрание и изборът на нов княз и да бъдат освободени от затвора всички задържани организатори на държавния преврат срещу княз Александър Батемберг (регентът Стамболов се съобразил с последно-то искане и освободил от затвора организа-торите на въпросния преврат). Безцеремон-ното държане на царския пратеник отблъснало не само пряко засегнатия Стефан Стамболов, но и всички българи с чувство за национално достойнство. За такива като генерал Каулбарс всепризнатия русофил Драган Цанков е казал: „Не ви щем ни жилото ни меда”.

Вероятно, за да остане начело на българ-ската държава, Стефан Стамболов е държал под негов надзор да бъде доведен от европейските дворове княз, когото да манипулира и моделира, поне докато трае адаптацията му към българската обществена среда. Пак, за да запази личната си власт, той влязъл в конфликт и с руският цар Александър ІІІ.

През есента на 1886 г. Стефан Стамбо-лов се страхувал от руска окупация на България и направил стъпка към помирение с Русия. Той изразил дълбоко спотаените си русофилски чувства, като осигурил избирането за български княз на Валдемар Датски, сестре-ник на цар Александър ІІІ и брат на принцеса Александра Уелска. Но и този избор на близък роднина на руското императорско семейство не умилостивило царя, който продължавал да не признава решенията на Регентството и на третото Велико народно събрание.

Две години по-късно (30 октомври 1889 г.) в Народното събрание премиера Стефан Стамболов е изтъъкнал, че за да бъде постигнато помирение с Русия депутатите от третото Велико народно събрание са избрали „Българский Княз Владимира Датский”. Но той отказал „да приеме този избор, защото Руското правителство чрез устата на Генерал Каулбарса, беше заявило, че изборите за Велико Народно Събрание, като не станали според исканието на Каулбарса, не били законни и следователно, всичките негови решения тоже не са законни”. В края на това изказване, Стефан Стамболов заявил: „И денят, когато дойде да се помирим с Русия, ще бъде за мене радостен ден!”²⁸.

За русофилските чувства на Стамболов свидетелства и заемалия два пъти поста министър-председател на България Стоян Данев. По време на една случайна среща Стефан Стамболов го попитал: „Как сте вие русофилите?” и добавил: „Впрочем вие мислите, че сте единствените русофили? Ще ви докажа, че се лъжете”²⁹. По всяка вероятност тези думи са изречени към края на 1893 г, когато Стамболов почувствал, че държавната власт му се изплъзва от ръцете и започнал да търси подкрепата на Русия

Близо седем години Стефан Стамболов заблуждавал обществото, представяйки налагането на Фердинанд за български княз (против волята на руското правителскво), като борба за „честта и независимостта на България” (от Русия). За да притъпяват народната омраза към Кобурга, той и съпартийците му разпространявали слухове, че руските власти ще окупират България. Те са знаели (от посланици и консули на западни държави), че няма да се стигне до руска окупа-ция на българското княжество. Освен това цар Александър ІІІ е бил с остър характер и консервативен (в сравнение със своя баща цар Александър ІІ), но не и войнствен. След като баща му загинал (1881 г.) от ръцете на терористи, той изпитвал страх при мисълта, че може да стане жертва на покушение и бил готов да изпрати на заточение в Сибир всеки, който му предложи да бъде извършен атентат и убит. „узурпатора” княз Фердинанд (Стивън Констант, Фердинанд Лисицата, Изд. „Интер-фед”, С. 1992 г., с. 128.).

На полето на изпратена (през есента на 1886 г.) от генерал Николай Каулбарс до него телеграма, в която се настоявало да се прис-тъпи към окупация на българската страна, царят е написал: „По мое мнение това няма да е възможно”³⁰.

Слуховете, че руските власти подготвят окупация на българското княжество с цел да го направят губерния на Русия стигнали и до Германия. Тамошният руски посланик Шува-лов побързал да съобщи за тях на своето правителство. Отгоре на неговия дипломатиче-ски рапорт руският цар Александър ІІІ собственоръчно е поставил следната резолю-ция: „България, освободена по волята на моя августейши баща, не може по никакъв начин да бъде окупирана от руски войски”³¹

Практиката показва, че Стефан Стамболов е отправил предизвикателство срещу Русия и вдигал лозунга да се пази „независимостта на България”, за да може той да остане пълновластен господар в страната. Понеже това обслужвало английските и австро-унгарските интереси на Балканите в западните вестници го наричали „българският Бисмарк”. В същност, малката и разположена на важен кръстопът българска държава ставала все по-зависима политически и икономически от Австро-Унгария, Англия и Германия. Пре-миерът Стефан Стамболов получавал похвали и подкрепа от техните правителства, докато бил необходим за укрепване трона на сънародника и роднината им княз Фердинанд.

В стремежа си да оправдае своята противонародна антируска политика Стефан Стамболов си позволявал и да преиначава исторически факти. Например през октомври 1889 г., когато е бил министър-председател на княжество България, той присъствал на парламентарен контрол в Народното събрание и необосновано твърдял (в отговор на депутатско питане „относно състоянието и перспективите на руско-българските отноше-ния”), че тогавашното руско правителство било „главна причина за разпокъсването на отечеството ни на няколко части”³² (Стефан Стамболов пред Народното събрание, С. 1995 г., с. 66).

Редица документи и факти показват, че не Стефан Стамболов, а руското правител-ство е отстоявало независимостта на бъл-гарската държава. То е подписало договор за създаване на обединената Санстефанска България и не е позвалявало на турските власти да упражняват господарските си функ-ции във васалното (по силата на Берлинския договор от 1878 г) българско княжество. Докато прилаганата от премиера Стефан Стамболов прозападна и протурска политика е довела до икономическо заробване на трудо-вия български народ. В българското общество ползи от тази политика са имали само малцина богати търговци и лихвари, политически котерии и най-вече дворцовата камарила начело с княз Фердинанд.

В качеството на министър-председател през периода 20.VІІІ 1887– 19.V.1894 г., т.е. през първите седем години от князуването на Фердинанд у нас, Стефан Стамболов е изтъквал, че има чувство за отговорност пред историята и отечеството. Пред английски журналист, той разказал как докато бил регент изпитвал „една постоянна мъка” и „нощно притеснение”, че „България може да загуби своята независимост” и името му „да бъде предадено на потомството за укор”. През пролетта на 1894 г., когато срещу него се засилили атаките на политическите му противници (доскорошни приятели, като Васил Радославов, Константин Стоилов, Димитър Тончев - министър на правосъдието), той заявил: „Аз признавам само един форум – потомството”.

С оглед да бъде осигурено спокойствие на търговците и лихварите, а също и да бъдът привличани чуждестранни инвеститори, през ноември 1887 г. е приет закон за изтребление на разбойничеството. По-късно (през пролетта на 1894 г.) този закон бил използван от княз Фердинанд за настройване на селяните срещу премиера Стефан Стамболов, тъй като при неговото изпълнение, те били длъжни да хранят настаняваните в селата военни команди за екзекуции на разбойници.

Като политик Стефан Стамболов е защитавал интересите на зараждащата се българска буржоазия. При неговото управле-ние в нашата страна е било осигурена държав-на закрила на местните индустриалци (соб-ственици на няколко десетки малки фабрики) и занаятчии, като им са предоставени приви-легии от държавата и са въведени протекцио-нистични мита за вносители на индустриални стоки от чужбина

Било продължено започналото по-рано строителство на железни пътища, шосета, пристанища, телеграфни линии. През декем-ври 1888 г. е приет правителствен закон за откриване на първото висше училище в София. През 1892 г. в Пловдив било открито първото международно земеделско-промишле-но изложение (днешния панаир), в което участвали и редица фирми от западно-европейски държави. Към края на 1893 г правителството на Стефан Стамболов е създало Българска земледелческа банка, която е поела функциите на действащите тогава взаимоспомагателни каси и предоставяла на земеделски стопани нисколихвени кредити.

Княз Фердинанд е дошъл в България, за да съдаде Кобургска династия и да стане абсолютен български владетел. Той упорито преследвал тази цел за сметка на нещастието на милиони хора.

През първите няколко години от своето князуване в българското княжество, княз Фердинанд е бил формален държавен глава. Заедно с майка си княгиня Клементина и дворцови служители (предимно доведени от чужбина) пътувал из харизаната му България и като главнокомандващ българската армия издигал на високи длъжности предани нему офицери, които сляпо вярвали, че само той е гарант за съществуването на българската държава. Същевременно княз Фердинанд потайно действал за задържането си на българския престол, а впоследствие и за установяване на еднолична власт. Към това се домогвал, като подготвял условията в подходящ момент да се отърве от непокорния Стефан Стамболов и да назначи послушен премиер, който да му позволява сам да ръководи отделните министри, да разполага с теглените държавни заеми и на воля да прави гешефти.

След като заел българския престол, княз Фердинанд цели две години (1887-1889 г.) не бил излизал извън пределите на България. Той се страхувал, че след като напусне страната може да не бъде допуснат да се върне обратно на нейна територия, тъй като под натиска на Русия не бил официално признат от нито едно правителство на велика държава, включително от настанилата го на българския престол австро-унгарска империя.

Докато князът си бил наложил „карантина” и се чувствал „заточен и изолиран от света”, с народни пари плащал на местни и чуждестранни журналисти да алармират за неговото неравностойно положение спрямо роднините му в кралските дворове. За да обърне вниманието и съчуствието им към себе си, княз Фердинанд с присъщото му притвор-ство се наричал „пария на Европа” т.е. обез-правения европейски човек.

През септември 1889 г. княз Фердинанд отново започнал да пътешества из евро-пейските държави и столици. При тези екскурзии молил да бъде признат за български княз, ходил да се лекува и да урежда държавни заеми от чуждестранни банки. Само във Виена прекарвал по няколко месеца в годината. При заминаването му в чужбина се съобщавало в Държавния вестник, че отива „по важни до-машни причини”. Премиерите, в т.ч. и Стефан Стамболов знаели, че „домашните причини” са „амурни похождения”, но с нетърпение чакали „да се „праждосва” от страната, където с интригите си непрекъснато им създавал мъчнотии и неприятности³³. Българският княз ходил (обикновено без покана и на държавни разноски) в европейски столици и други градове, където безуспешно молил роднини от кралски фамилии да го допуснат да присъства на техни сватби, кръщенета, погребения. Едва след 1896 г., когато най-сетне Русия го признала за български владетел, той получил статуса на законен държавен глава.

Княз Фердинанд е бил изключително вреден тунеядец в малкото българско княжество. Той харчел огромни суми народни пари за удоволствия, за задържане на българ-ския престол и за създаване на Кобургска династия. Всяка година той прекарвал по 5-6 месеца в чуждестранни скъпи хотели и балнеосанаториуми, където лекувал подаграта си и се отдавал на оргии с „руси синеоки ординарци”. Много от тях били, чужденци, които докарвал и назначавал в двореца и освен, че ги възнаграждавал (с държавни пари) за правените му „услуги”, покорно изпълнявал ходатайства им и назначавал посочвани от тях лица на високи длъжности в княжеството.

Например по време на поредно пътуване из Германия, княз Фердинанд се запознал с напето германче (Фанищел) с руси коси и сини очи и го довел в двореца. Станали неразделни и при всяко пътуване на княза в чужбина, включително и при първата му визита в Русия (април 1896 г.) неотлъчно до него бил и този момък. Когато Фердинанд му се наситил заповядал на премиера Константин Стоилов (назначен след уволнението на Стефан Стамболов) да го екстернира от пределите на България. В Германия бившия любимец на княза издал брошура, в която разкрил някои интимни страни от живота на Фердинанд и самохвалството му, че можел както се ще да върти руския цар: „и напред и назад”³⁴.

През пролетта на 1894 г., т.е. след като минали близо седем години от възкачването на княз Фердинанд на българския престол, в софийския „Юнион клуб”, където се събирали чужди дипломати, журналисти и политици, Стефан Стамболов казал: „Князът е една нула и всичко което досега е направил, не е нищо друго освен върволица от нули – за нещастие аз бях цифрата 1 пред тях”³⁵.

В кралските дворове на Англия, Герма-ния и други монархични държави Фердинанд Сакскобургготски, по думите на английската кралица Виктория, е бил „с репутация на хомосексуалист”³⁶. В България тази негова „слава” била публична тайна, но дворцовите служители мълчали за нея от страх да не загубят високоплатената си и привилегирована служба в двореца.

Приближени на княз Фердинанд посочват много факти и „достопочтени” свидетели, които разкриват неговото „сканда-лиозно морално разтление”³⁷. Привеждат примери, даващи представа за начините му на избор на русокоси и синеоки мъжаги, които той си харесвал (при посещения във войскови части и Германия) и вземал в двореца и ги назначавал за свои ординарци на държавна заплата.

Фердинандовата развала и извратеност на мъжите му наклонности била известна и на Стефан Стамболов. Веднаж в княжеския дворец (Националната художествена галерия) по време на общ обяд и почерпка, подпийна-лия княз Фердинанд с безсрамното си и лигаво поведение показал, че е „височайша любов-ница” на своя ординарец. Това вбесило пре-миера и когато гостите се разотишли, заповядал на лакея да отиде във военната си част и повече да не стъпва в двореца. Предупредил княза, че ще го върне във виенските бардаци, понеже човек с такъв порок е „роб на извратената си страст”³⁸ и е негоден ефикасно да управлява държава.

В определен момент Кобургите проявяват черна неблагодарност и се дистанцират от свои съветници и приближени, които са ставали свидетели на половите им извратености. Изглежда по тази причина и бившият български цар Симеон е прекъснал контактите си с предишното си доверено лице Яков Джераси (син на евреин и българка от Карловско), който години наред е работил за Симеоновото “триумфално” завръщане (2001 г.) от Мадрид в България.

Заради хомосексуалната си извратеност, княз Фердинанд неможал да се ожени за мома от западноевропейска имперска държава. През 1891 и 1892 г. английската кралица Виктория и германският кайзер Вилхелм ІІ категорично отхвърлили неговите предложе-ния за женитба с девойки от техни фамилии. Дипломатично му отказвали, като посочвали, че евентуален негов брак с момиче от техни родове би предизвикал разрив в отношенията им с Русия, чийто цар Александър ІІІ не одобрявал избора му за български княз.

Като видял, че женитбените му планове са пред провал, княз Фердинанд отишъл в Мюнхен и потърсил съдействие от бившия „железен канцлер” Бисмарк. Германският дър-жавник се измъкнал от решаването на този деликатен женитбен казус, като казал, че по сватосванията не е достатъчно компетентен.

Княз Фердинанд използвал случая и помолил Бисмарк да го посъветва как да умилостиви европейските монарси, които упорито отказват да го признаят за български княз. Обиграният германски политик дал на Фердинанд мъдрия съвет да не „дразни враговете” и да не забравя, че негов „най-голям съюзник е времето”, през което „светът ще свикне” да го „гледа на българския престол”.

След това княз Фердинанд отишъл във Виена и споделил на император Франц Йосиф, че желае да се ожени за някоя австрийска принцеса. Императорът му отговорил, че това е невъзможно, но би му помогнал да вземе за жена някоя от дъщерите на загубилия през 1880 г. владенията си Пармски херцог Роберт от Италия. Подобно на княз Фердинанд и те били наполовина Бурбони. Една женитба щяла да опресни старата родствена връзка.

Този разговор поставил началото на подготовката за сключване на брак между княз Фердинанд и Пармската принцеса Мария-Луиза. Князът смятал с този брак да се закрепи на българския престол и побързал да съобщи на виенските кореспонденти, че остава в България.

За осъществяване на този брак пак премиера Стефан Стамболов се надгърбил да премахне конституционните пречки, като прокара през Народното събрание консти-туционна поправка (на чл. 38 на Търновското конституция), която да дава право на княза, младоженката и първия престолонаследник да запазят католическата си вяра в православната българска държава. Въпреки, че по това време отношенията между него и княза били вече влошени, той ръководен от държавни интереси успял към края на 1892 г. с красноречието си да убеди депутатите да гласуват въпросната конституционна паправка (според очевидци, Стефан Стамболов, имал „мил, приятен, мелодичен глас”, приятен за слушане).

През пролетта на 1893 г. в крайморска италианска резиденция Фердинанд и дълбко набожната католичка Мария Луиза били венчани по католическите канони. На сватбата присъствал и премиера Стефан Стамболов, който в поздравителната реч казал, че България „ще почита и пази” княгиня Мария Луиза „като съкровище”.

В средата на май младоженците пристиг-нали в Търново за сесията на четвъртото Велико народно събрание, което единодушно утвърдило поправката в българската консти-туция. На 18 януари 1894 г., девет месеца след сватбата в София 101 топовни залпа възвестили раждането на престолонаследника и бъдещ български цар Борис ІІІ.

Още от идването си в България, княз Фердинанд задкулисно прилагал про- австрийска и пронемска политика. Посред-ством австро-унгарския посланик в София, той регулярно получавал „съвети” за решаването на въпроси, свързани с неговото князуване и за задържането му на българския престол. Княз Фердинанд (чрез своя „таен кабинет” в двореца) проправял пътя за нахлуване на западни капитали в българското княжество (срещу комисионни дялове и лично обогатя-ване), като: уреждал вземането на държавни заеми от западни банки и закупуването на германски оръжия; обграждал се с предани нему русофобски офицери и бързо ги повиша-вал в чинове; отказвал да помилва стотици осъдени на смърт или тъмничен затвор български русофили; привличал на своя страна и „морално” подкрепял лидерите на „легалната опозиция” (срещу Стефан Стамболов); посред-ством дворцови служители подкупвал вест-никари (например има съхранен документ, според който през 1893 г. неговият частен кня-жески секретар Димитър Станчов изпратил „за нуждите” на издавания в Пловдив вестник „Балканска зора” 1000 лева).