Злодеяния на цар Борис Трети след втория военен монархофашистки преврат в България

В началото на 1935 г. у нас цар Борис Тре-ти е извършил втори военен държавен преврат и установил близо 10-годишна (1935–1943 г.) ед-нолична монархофашистка диктатура. Ка-то върховен главнокомандващ на българската войска той привлякъл на своя страна някои от генералите, извършили деветнадесетомайския (1934 г.) антидинастичен преврат, и отстранил главния им ръководител Кимон Георгиев от министър-прдседателския пост.

Така цар Борис Трети концентрирал в свои ръце цялата държавна власт и се вживявал в ролята на “върховен водач” от фашистки тип. Междувременно е била разгърната масова про-паганда за насаждане на култ към царя. По слу-чай раждането (1937 г.) на престолонаследника Симеон на всички български ученици са пови-шени бележките с една единица (отличните оценки са станали от шестици на седмици).

Цар Борис Трети управлявал държавата, като лично подбирал и назначавал отделните министри и премиери и посочвал имената на по-вечето кандидати за депутати. Секретните зада-чи, включително и поръчкови убийства възлагал на своите дворцови началници на тайни канце-ларии, маршали, флигел-адютанти, интенданти.

Той незаконно е използвал българската войска за извършване на държавни преврати (1923 и 1935 г.), за угнетяване на трудовите хора и за преследване и убиване на партизани антифашисти.

По онова време и посланикът на Герма-ния в София Адолф Бекерле е записал в дневника си, че у нас „цялата политика се дирижира единствено от царя”. През 1945 г. пред Народния съд проф. Богдан Филов признал, че като ми-нистър-председател (1940–1943 г.) само се „солидаризирал” с цар Борис Трети.

Този „парадокс” за диаметрално проти-воположните позиции на баща и син в се-мейство Филови е разгледан сполучливо от го-лемия български историк акад. Илчо Димит-ров, който пише: „бащата се жертва с вярата, че съдбата на България е неотделима от Русия; синът става проводник на една политика, чи-ито основи положиха тези, срещу които баща му бе въстанал и от чийто куршум загина” ²³.

Бащата на проф. Богдан Филов подпол-ковник Димитър Филов бил убеден русо-фил. Участвал е заедно с руските войски в освобождението (1877–1878 г.) на България от турско робство и изпитвал признателност към братята освободители. Той вярвал, че обеди-няването на новоосвободената българска дър-жава с Македония (която през юли 1878 г. на Берлинския конгрес е откъсната от територи-ята на България по настояване на представи-тели на Англия и Австро-Унгария) ще се пос-тигне с братската подкрепа на Русия.

Подполковник Димитър Филов е роден в Калофер. Произхожда от семейство на търго-вец на вълнени платове и дрехи. В родния си град е учил заедно с гениалния български поет и революционер Христо Ботев. Завършил е во-енно училище в Русия и е станал офицер в руската армия. Участвал е в Руско-турската освободителна война (1878–1879) и боевете на връх Шипка. Награден е с руския орден за храброст „Св. Станислав – ІІ степен.

След освобождението на България от турско робство той участвал в големите след-военни събития: изграждането на българската войска в Източна Румелия; Съединението (6 сеп-тември 1885 г.) на Княжество България и Из-точна Румелия; Сръбско-българската война (ноември 1885 г.). Служил като командир на дружина на Източнорумелийската милиция в Стара Загора (където през март 1883 г. е роден синът му Богдан) и като командир на пехотна бригада в Русе.

В защита на идеята за осъществяване на проруска политика подполковник Димитър Фи-лов станал един от ръководителите на Русен-ския военен бунт (1887 г.) срещу българските русофоби (политици, които се стремят да ук-репват своята власт, като обслужват интереси-те на западната аристокрация, буржоазия и фи-нансова олигархия) и Регентството начело с властолюбивия регент Стефан Стамболов. Поел командването на бунта заедно с други русофили и емблематични българи като майор Атанас Узунов и майор Олимпи Панов.

Въпросният бунт бил жестоко потушен, а организаторите му (в т.ч. Олимпи Панов и Атанас Узунов) били осъдени на смърт и раз-стреляни. По време на потушаването му под-полковник Димитър Филов бил прострелян в гърдите и след няколко дни починал в Русе.

Животът потвърждава правотата на де-лото, за което е загинал подполковник Дими-тър Филов. Претърпените след неговата смърт национални катастрофи и безвъзвратното от-късване на Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини от българската държава са резултат най-вече на водената антируска по-литика.

Изглежда тази проста истина не е раз-брал синът му проф. Богдан Филов (както и съвременни русофоби), който минавал за го-лям учен по история и археология, но му лип-свали вродени политически качества – дално-видност, самопожертвувателност, чувство за отговорност пред народа. Неправилно е било и неговото възпитание, щом твърде рано се от-рекъл от своя баща и не се погрижил за него-вия гроб (проф. Богдан Филов не е изпълнил този синовен дълг дори когато е ръководил разкопки на древни тракийски гробове и е бил премиер и регент).

Обикновено в България широките на-родни маси обичат Русия и ратуват за всест-ранно развитие на българо-руските отноше-ния. Българските царе (от чуждестранен произход), повечето банкери и богати бизнес-мени са русофоби, чиито лични интереси диктуват братската руска държава да бъде напълно изолирана от нашата страна, където заедно с представители на западни и други олигарси и мафиоти свободно да господстват и да трупат печалби и богатства.

В своя дневник проф. Богдан Филов се причислявал към „нешколуваните полити-ци”. Бил вече на близо шестдесет години, ко-гато без никакъв политически опит поел ми-нистър-председателския пост и приел да бъде посредник на монарха в управлението на на-шата страна. За разлика от своя баща той фа-натично вярвал, че „националните идеали” за обединение на България (т.е. за включване на Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини в границите на българската дър-жава) могат да бъдат осъществени единствено с помощта на хитлеристка Германия и на ней-ната дисциплинирана войска, въоръжена с пре-възходни за времето си оръжия и самолети.

След като Германия нападнала (22 юни 1941 г.) вероломно Съветския съюз и отначало германските войски постигали победи на съ-ветска земя, министър-председателят Богдан Филов произнесъл пред депутатите емоцио-нална реч, в която казал: „Ние (Царят и пра-вителството) вярваме дълбоко в победата на България, в победата на силите от Оста (Гер-мания, Италия и Япония) и на техните съюз-ници” ²⁴. Изразил задоволство от българските войски, които завладяли (през април 1941 г.) Македония и Беломорска Тракия и се обявил за „един народ, една държава, един цар”.

Германофилството на проф. Богдан Фи-лов датира още от ранната му възраст, когато с държавна стипендия е учил (през периода 1901–1906 г.) в германските градове Вюрц-бург, Лайпциг и Фрайбург (Баден) и е завър-шил висше образование. После във Фрайбург е защитил докторска дисертация на тема „Леги-оните в провинция Мизия” и още няколко го-дини е специализирал археология и средно-вековно изкуство в университета на град Бон. Неговите първи научни изяви и публикации в областта на историята и археологията били ви-соко оценени от видни немски учени и нацио-налисти. Впоследствие те редовно му изпра-щали покани за участие в научни конгреси по археология, издавали негови научни трудове, награждавали го с материални и морални наг-ради (към края на август 1939 г. проф. Богдан Филов бил провъзгласен за почетен доктор на Берлинския университет).

Тези прояви на признание и уважение от страна на германски учени и политици към българския професор все повече го обвързвали с властващите тогава в Германия нацисти, фор-мирали у него чувство за превъзходство над сво-ите местни колеги и засилвали склонността му към грандомания (майка му Елисавета Сахатчи-ева била от карловски чорбаджийски род). Пос-тепенно той се изолирал от широките народни маси и когато цар Борис го назначил за премиер на царство България, проявавал пълно безразли-чие и безчувствие към бедстващото положение на българския народ (в който преобладавали из-мъчените от тежък физически труд селяни).

Увлечен в проучванията на тракийската цивилизация у нас, проф. Богдан Филов оста-нал стар ерген, за когото се грижела амбици-озната му майка. Оженил се едва през 1932 г. (т.е. преди да стане на петдесет години) за Ев-докия (Кети) Петева, генералска дъщеря, гер-манска възпитаничка, завършила докторат по история на изкуствата в Германия и негова колежка от Етнографския музей. Двамата ня-мали деца. Често се събирали със семейството на банкера Яблански (също свързан с герман-ския капитал), в чиято къща Богдан Филов и други германофили играели бридж. Като пре-миер проф. Богдан Филов станал оръдие на прилаганата от цар Борис Трети монархофа-шистка политика. Съдействал за присъединя-ването на България към Тристранния пакт и за нейното въвличане във Втората световна война.

След разгрома на германските войски на съветска територия и установяване (9 септем-ври 1944 г.) на отечественофронтовска власт у нас бившият премиер и регент проф. Богдан Филов е осъден на смърт от Народния съд и през февруари 1945 г. е разстрелян. Независи-мо от значимите му научни приноси и наме-рения да използва хитлеристка Германия за включване на Македония в пределите на бъл-гарската държава, той завинаги ще остане в па-метта на поколенията, като монархически ко-лаборационист.

През годините, когато е бил министър-председател, проф. Богдан Филов твърде чес-то посещавал царския дворец. Това създава-ло впечатление, че България се управлява в „тандем” (цар и премиер). Обикновено на сре-щите между двамата цар Борис Трети е изиск-вал от проф. Богдан Филов да решава възник-ващите в царството проблеми, като тези за де-портирането на българските евреи, преследва-не на антифашистки партизани от войската, окупиране на сръбски и гръцки територии. По-някога страдащият от гръдна жаба, ишиас и ревматизъм цар Борис Трети изпадал в лошо настроение и проявявал невъздържаност към своя премиер. Например на 4 декември 1942 г. в двореца цар Борис Трети приел проф. Богдан Филов „доста сърдит и нервиран” и му казал, че по смисъла на изготвения от министъра на вътрешните работи Петър Габровски Закон за многодетните семейства, „царското семейство нямало да бъде българско” и запитал: „Какво ще каже един ден Симеончо?” ²⁵.

Тази сцена била разиграна от цар Борис Трети, когато германската армия при Сталин-град се намирала в пълно обкръжение от съ-ветските бойци. Той вече предугаждал фиаско-то на своята пронацистка политика и накрая фарисейски добавил, че „ако бил чел предва-рително и закона против евреите и с него ня-мало да се съгласи”.

Тази „тарикатска” политика (донесла го-леми беди и страдания на българския народ) била прилагана слепешката и с вяра в „обеди-нението” на България от премиера Богдан Фи-лов и министрите му (с изключение на болна-вия министър на външните работи Иван По-пов, който изразявал съмнения относно край-ната военна победа на Германия, но продължа-вал да служи на царя).

Към това са го тласнали още:

• 
  неговата неистова омраза към руски-те болшевики и българските комунисти;
  
• 
  страхът от възмездие за убитите при неговото царуване хиляди земеделци и кому-нисти;
  
• 
  германското му потекло и вътрешна убеденост в установяването на “нов световен ред” от хитлеровия нацизъм.
  

Ако тогава българските власти са пазили неутралитет (дори и при евентуално завладя-ване на наши земи от немски войски) след Втората световна война, страната ни сигурно е щяла да получи нейни изконни територии (Беломорска Тракия, Македония, Западни пок-райнини). Такава политика би могъл да осъ-ществява български държавен глава, който да не е кръвно свързан с Германия и да милее за род и родина. Кобургите в България са под-чинявали всяко свое решение и действие глав-но на интересите на своята династия. Заради нейното благополучие са водили войни и са пожертвли живота на стотици хиляди българи.

В същото време по старому се насъсква българското население срещу съседните слав-янски народи (руснаци и сърби) и се тръби, че гражданите на Република Македония са бъл-гари. Безцеремонно им се отнема правото на самоопределение.

По медиите въпросните „националисти” критикуват властите, че слабо се застъпвали за правата на българите в Русия, Македония и Сърбия. Но почти не проявяват загриженост за онези над един милион български граждани, които след 1997 г бяха принудени да напуснат България, наричайки я „лоша държава”. Избягват публично да търсят отговор на въпросите кой и защо ги застави да емигрират в чужди страни и да слугуват на чуждестранни господари. Какво трябва да се направи за завръщането на тези будни българи в своята красива родина и отново да станат стопани на обезлюдяващите български земи.

Насажда се и враждебно отношение към турците и се събират подписи за свикване на референдум, чийто резултати да бъдат използ-вани срещу приемането на Турция в Европейс-кия съюз. По такъв начин се вреди на българ-ския народ, който през последните две десети-летия е оставен без модерно въоръжена много-числена армия и при евентуален конфликт с над седемдесетмилионна Турция едва ли ще получи сигурна защита от междудържавния военен пакт НАТО.

Много факти дават основание да се пред-полага, че цялата тази „националистическа” дейност се дирижира и финансира от лидери на отвъдокеански етнически организации, кои-то са заинтерисовани техни сънародници да изкупуват български земеделски земи. По-на-татъшното разгръщане на тази дейност на бъл-гарска територия неминуемо ще доведе до го-леми етнически и социални конфликти, към които едва ли ще бъде безучастен братският руски народ.

През есента на 1940 г. с посредничест-вото на хитлеристките управници и съгласието на съветското правителство Южна Добруджа е върната на България. Борис е обявен (от подлизурки и подмазвачи) за “цар обедини-тел”. Макар че тази наша територия е откъсна-та от българската държава при катастрофал-ното за българите царуване на Борисовия баща – цар Фердинанд, т.е. по вина на Кобургската династия. След Втората световна война Южна Добруджа и довоенните български територии са оставени в рамките на нашата (победена) държава, благодарение на застъпничеството на правителството на могъщия Съветски съюз и на овладяването на българската държавна власт от формирания около комунистите многопар-тиен съюз, наречен антифашистки Отечествен фронт. Едва ли буржоазните управници на другите държави победителки (Англия и САЩ) са щели да се застъпят за запазване на териториалната цялост на България.

На 1 март 1941 г. България е присъе-динена към Тристранният пакт. Българска-та територия е открита за преминаване и настаняване на германски войски. За благо-получието на царската династия са поставени на карта българската нация и държава. През април същата година български войски са окупирали Беломорска Тракия и Македония, както и гръцки и сръбски територии.

С окупацията на част от Сърбия и Гръцка Македония, България била въвле-чена във Втората световна война. Българ-ската армия взема пряко участие в тази война, като окупационна сила на Балканите.

Завладяването на Беломорска Тракия и Македония и присъединяването им към България се представя за осъществени “нацио-нални идеали” под едва ли не мъдрото царува-не на цар Борис Трети. Макар, че то е имало временен, конюнктурен характер и фактически е довело до трайно, а може би и до оконча-телно откъсване на посочените области от територията на България. Въпросната окупа-ция е била извършена за разширяване на господството на Кобургската династия на Балканите. Решението за нейното предприема-не е взето на основата на сляпата вяра на цар Борис Трети и министър-председателя Богдан Филов в непобедимостта на хитлеровия райх.

При подписването (на 1 март 1941 г) на договора за присъединяване на България към Тристранния пакт на българската държава е дадена територия на Беломорска Тракия и излаз на Егейско (Бяло) море. Българският премиер проф. Богдан Филов бил приет в Берг-хоф от Адолф Хитлер, който казал, че „за него главното е било да получим Добруджа, ще по-лучим и Беломерието”.¹²⁰ На 8 април 1941 г., т.е. месец след включването на България в Тройния съюз и преминаването на германските войски през нейна територия (за окупиране на Сърбия и Гърция), фюрерът Хитлер е пожелал „три бъл-гарски дивизии да окупират Сръбска Македония и да поемат администрацията, за да могат да се освободят германски войски” за други фронто-ве. Царят приел предложението „но не за „оку-пация”, а „за да запазим реда и спокойствието в завзетите от германците територии”.¹²¹ (това е игра на думи, защото армия, която нахлува в чуждестранна територия, фактически я окупира и потиска местното население).

Няколко дни по-късно Хитлер повикал българския посланик в Берлин Първан Драга-нов и заявил, че му „олекнало”, тъй като „сега и македонският въпрос можел да се разреши в наша полза”.¹²² (на българското царство).

Той решил да даде Македония на Бъл-гария след 27 март 1943 г., когато в Югославия група военни, ръководени от ген. Д. Симович (подтиквани от английското разузнаване) извър-шили държавен преврат. Те съставили ново пра-вителство, което декларирало, че зачита подпи-сания (във Виена) дни по-рано пакт за присъе-диняване на страната към Тройния съюз, но на 5 април сключило договор за дружба и нена-падение със Съветския съюз. По този повод на 6 април хитлеристката армия нападнала Югос-лавия и за десетина дни разгромила войските й.

До въпросния преврат германският водач Адолф Хитлер е възнамерявал да остави македонската област в границите на Югосла-вия (където е била близо три десетилетия след Първата българска национална катастрофа). По този начин е възнаграждавал югославско-то правителство за поетия курс към сближение с Германия и включване на Югославия в Тристранния пакт.

При това положение цар Борис Трети не смеел да предяви пред Хитлер претенции за получаване на част от македонските земи (за „обединение на България”) и фактически ги е харизал на Югославия. Бил се примирил с пре-доставения (срещу включването на България в Тристранния пакт) от Хитлер излаз на Бълга-рия на Бяло море.

С раздаване на територии Адолф Хитлер е правил опити да спечели съюзници или да неутрализира държави. Например той е пола-гал усилия да бъде привлечена Турция в Трой-ния пакт „отчасти с отстъпки на територията около Одрин”¹²³. Той е използвал състоялата се на 19 април 1941 г. среща с цар Борис Трети и е дал да се разбере, че покорена „Гърция ще бъде щадена” и дипломатично отказал да даде на България град Солун.

След като германците разгромили гръц-ката и сръбската съпротива, съгласувано с Хит-лер, на 19 април 1941 г. български войски влез-ли в Тракия (без най-източната част до Деде-агач) и Македония до р. Вардар и Западните покрайнини. Към края на 1941 г. цар Борис Тре-ти и премиерът проф. Богдан Филов незабавно дали съгласие за изпълнение на германското ис-кане да бъдат изпратени в Сърбия три български дивизии, „за да окупираме Моравско”. Според Царя и премиера проф. Богдан Филов „Това евен-туално би ни освободило от други задължения, например да воюваме срещу Русия”¹²⁴.

Подир войниците в завладяните от Бъл-гария земи пристигнали попове, членове на ВМРО и назначени от българското правител-ство администратори за управление на маке-донските области и градове. По-късно в Бело-морска Тракия били заселвани безимотни бъл-гарски семейства от вътрешността на българ-ската държава.

В деня (19 април 1941 г.) на навлизането на българските войски в Беломорска Тракия и Македония цар Борис Трети посетил Герма-ния, където Хитлер го пострещнал „много лю-безно”. „Царят е благодарил преди всичко за освобождението на българските земи”¹²⁵.

Седмица след нахлуването на български-те войски в Македония цар Борис Трети, съп-ровождан от министъра на войната посетил македонските градове Щип и Струмица, къ-дето местните хора са го посрещнали с „нео-бикновен възторг”. Вечерта заминал за Ксанти и Кавала.

На 1 май премиерът проф. Богдан Филов, придружен от министри и депутати, също зами-нал с автомобил за Македония. При пътуването му направило впечатление, че през близо триде-сетгодишното управление на сръбските власти в македонската област са построени „добри” пъ-тища. В Щип и Велес разговарял „продължи-телно с гражданството”, което имало „много бо-дър дух” и изразявало „голяма радост от осво-бождението” (във Велес при окупацията и из-вършените от германците бомбардировки били разрушени 150 къщи и са убити около 70 ду-ши)¹²⁶. Следващият ден той отишъл в Скопие, където на централния площад имало „много на-род” (сред който били областният директор Козаров и кметът Китанчев); „голям ентусиазъм и сърдечно посрещане при нестихващи овации”. Премиерът завършил кратката си приветствена реч с лозунга „да живее Царят, Хитлер, Мусоли-ни, целокупният български народ и свободното скопско гражданство”. При разходката из Ско-пие той видял „много нови и хубави сгради” и констатирал, че сърбите само за този град „са полагали по-големи грижи”.

На 14 май 1941 г. в камарата (Народното събрание), министър-председателят проф. Бог-дан Филов е направил официално съобщение за „освобождението на поробените краища и обединението на България”¹²⁷. То било посрещнато от присъстващите депутати и ми-нистри с бурни овации, ура и ставане на крака („с изключение на комунистите”) и след това били изпяти „Шуми Марица” и „Химнът на Царя”.

Цар Борис Трети и проф. Богдан Филов се надявали с нахлуването на български войс-ки в Беломорска Тракия и Македония „да завърши освобождението на България”¹²⁸. Вярвали са в крайната победа на хитлеристка Германия, която започнала Втората световна война. Очаквали тази победа да бъде и за Бъл-гария т.е. за Кобургите, тъй като те са вкарали българската държава в Тристранния пакт и ка-то победители ще могат да участват в подял-бата на придобитата във войната плячка. До-като германците напредвали към Москва, бъл-гарските цар и премиер се стараели повече да допринасят за военната победа на Германия.

Сработвали се с нацистките политици и офицери, щото след края на войната, българ-ската държава да получи граничещата с нея част на Македония. През април 1941 г. във Ви-ена между Германия и Италия е подписано споразумение, по силата на което към Албания (завладяна от италиански войски) е включена част от Македония с градовете Струга, Дебър, Гостивар, Тетово и Кичево.

На 12 април 1942 г. цар Борис Трети и оглавяваното от проф. Богдан Филов прави-телство отбелязали „съвсем скромно” първата годишнина от „обединението” на България. Били поднесени венци на германските гроби-ща, била подготвена и огласена правителст-вена декларация, а на обед, по случай обеди-нението, е имало молебен.

През лятото на 1942 г. проф. Богдан Фи-лов е предложил на цар Борис Трети „да взе-мем участие в борбата против болшевиките, ма-кар и символично с един доброволчески от-ряд... . Окупирането на част от Сърбия не е дос-татъчно”¹²⁹ (за повече териториални претенции). Царят признал, „че този въпрос заслужава да се обмисли добре”, но „засега никому” да не бъде говорено по него (навярно се страхувал, че из-пращането на български войски да воюват сре-щу Съветския съюз можело да засили антифа-шистката партизанска борба в нашата страна).

По принцип принадлежността на зав-ладяните територии в Македония, Гърция и Сърбия е определяна от германските власти. При разпределението на тези територии са правени повече отстъпки на италианското пра-вителство, което се смятало за голям, но ко-леблив съюзник на Адолф Хитлер (в началото на 1941 г., т.е. преди Германия да започне вой-ната срещу Съветския съюз, италианският пре-миер Бенито Мусолини е „съветвал Хитлер да направи всичко възможно, за да избегне конфликта с Русия”¹³⁰). Това създавало „мъч-нотии” на българския цар Борис Трети и пре-миера проф. Богдан Филов. Налагало се да пъ-туват до Рим и да се молят на краля на Италия от савойския род Виктор-Емануил ІІІ (тъст на цар Борис Трети) и на фашисткия водач (Дуче) Бенито Мусолини да бъдат отстъпени на бъл-гарското царство Охрид и други окупирани от италианските войски градове.

Италиански войски в Македония „гледа-ли да завземат хромовата мина на север от Лю-ботрън, която сега се експлоатирала от герман-ци и се намира на наша територия”¹³¹. Техни части „се опитвали да вземат и други места в наша територия, дето случайно нямало наши войници”.

В началото на юли 1941 г. цар Борис Трети поръчал на проф. Богдан Филов при раз-говорите му в Рим с италианския крал и с пре-миера да подчертае, че ако не отстъпят на Бъл-гария завладяни от тях земи в западната част на Македония, възниквала „опасност за динас-тията и особено за престолонаследника, в чиито жили тече савойска кръв”¹³². Той блъ-фирал, че щял да бъде „принуден да абдикира и да отиде с жена си и децата си в Италия”¹³³.