Българските царе – Фердинанд и си-нът му Борис Трети, винаги са били против създаването на

През пролетта на 1941 г. проф. Богдан Филов е записал, че „идеята за независима Ма-кедония” не се „поддържала от никого, даже не и от ВМРО (Михайловистите)”¹³⁴. По-късно живеещият в Хърватско лидер на това дясно крило на ВМРО Ванче Михайлов заявил, че се бори „за освобождението на цяла Македония””¹³⁵.

За пропагандиране на „обединението” на България от Двореца и правителството били изпращани в македонската област, свързани с десницата на ВМРО, мисионери (като главния редактор на в „Зора” Данаил Крапчев, проф. Яранов и др.) със задача да „ободряват” мест-ното население и да изградят „комитет”, упраж-няващ натиск (от долу) за присъединяване на Македония към България. През август 1942 г. за обучение в Софийското военно училище би-ли предоставен 14 места на кандидати от ма-кедонските селища.

През периода 1941–1944 г. българските власти причислявали Македония към „от-стъпените нам територии”¹³⁶. В тези тери-тории те изпълнявали ролята на колонизатори. Очаквали след войната сервилността им към германските нацисти да бъде възнаградена и българската монархична държава да получи въпросните територии. Тази нагласа била под-хранвана от висши германски държавни слу-жители и офицери, които идвали в България с „успокоителни известия”, че фюрерът е решил „Сръбска Македония до Щип и Кочаник с Вра-ня и Пирот да бъдат наши”¹³⁷.

По силата на подписана на 24 април 1941 г. тайна българо-германска спогодба Гер-мания получила право да експлоатира сурови-ните в Македония и да притежава хромовите залежи в Скопско, а българското правителство поема задължението да осигурява работна ръ-ка на германски работодатели. Българската държава е поела също да владее и охранява железопътни линии като Цариброд-Ниш и Сви-ленград-Дедеагач. С нейни финансови и тру-дови ресурси е разгърнато и известно строи-телство в Македония. При подписването (на 10 февруари 1947 г.) на Парижкия мирен договор между България и Антихитлеристката коали-ция (СССР, САЩ, Англия) Васил Коларов рязко критикувал анексионистическите пре-тенции на гръцките власти и изтъкнал, като аргумент извършеното от българската държава строителство в присъединените територии.

В окупираните земи на Беломорска Тра-кия и Македония българските царски войски воювали предимно срещу антифашистите и борците за социализъм и добруване на трудовите хора. Цар Борис Трети и неговото правителство представяли тази окупация на сръбски и гръцки земи за „освобождаване” на поробените българи (от Сърбия и Гърция) и за „обединение на България”. Те използвали бъл-гарските войски за преследване и избиване на комунисти, партизани и други антифашисти и за потушаване на бунтове и народни въстания (като това през септември 1941 г. в Драмско, където по данни на гръцките власти били убити 2680 души),. Само по време на няколкодневното посещение (началото на юли 1943 г.) на премиера проф. Богдан Филов в Македония български военни са разстреляли (в Кавадарци) дванадесет младежи за укриване на „забягнали” в гората свои другари¹³⁸.

В българската армия били създадени специализирани подразделения за бързо реагиране и „ловни дружини”. На 26 януари 1944 г. е приет закон, по силата на който била създадена жандармерия, съставена от особени военно-полицейски части за борба с партизаните.

Български войски заедно с полицаи провеждали акции главно за „омиротворяване” на окупираните земи чрез преследване и избиване на разположените в планините и горите партизани, наричани от фашистките управници „шумци”, „шумкари” (вероятно защото са използвали за постеля и прикритие горска дървесна шума). Изпълнявали са задачи по разкриване и унищожаване на антифашист-ки нелегални чети, водещи нелегална война срещу германските и българските монархо-фашисти в българската държава и окупирани-те сръбски и гръцки територии, включително Драма и Кавала.

Още от началото на 1943 г. с одобре-нието на цар Борис Трети към български по-лицейски подразделения били създавани така наречените „контрачети”. Това били добровол-ни въоръжени групи, формирани от местни съ-мишленици на монархофашистката власт, кои-то действали в помощ на полицията по време на акциите срещу партизаните.

През август 1941 г. по фашистки образец са създадени първите концентрационни лагери в България (преди това царските власти са изпращали политическите си опо-ненти в отдалечени краища на българската държава на заточение). Такива лагери е имало в Еникьой, Гонда Вода, Свети Кирик и Белене.

Само по време на Втората световна вой-на и на антифашистката борба през арести, следствия, затвори и концлагери са преми-нали близо 65 хил. будни българи¹³⁹. Били са убити антифашистите ген. Владимир Заимов, Антон Иванов, Цвятко Радойнов, Лиляна Ди-митрова, Йорданка Николова. Тогава (1942 г.) за антифашистка дейност е осъден на смърт и разстрелян и великият българския пролетарски поет Никола Вапцаров.

Според запазени полицейски архиви през онези години са изпълнени смъртните присъди на около 330 борци срещу монархизма и фашизма (Дончо Даскалов, Политическите убийства в новата история на България, ИК „Петър Берон”, С. 1999 г.).

По данни на направения през октомври 1945 г. Отчет на Организационния отдел на Централния комитет на Българската работни-ческа партия (комунисти) броят на убитите по време на Втората световна война партизани е над 9 хил., а на партизанските ятаци - над 20 хил. души.

В списък (изготвен от сътрудници на Българският антифашистки съюз - БАС) броят на загиналите борци срещу хитлеристките окупатори и българските монархофашисти превишава 3 хил.души. Този списък съдържа, както трите имена на загиналите участници в съпротивителното движение, така и обстоятел-ствата, при които те са загинали.

Такива списъци би трябвало да се съставят от онези, които бръщолевят по медиите, че след 9.ІХ 1944 г. комунистите били избили без съд и присъда десетки и даже стотици хиляди „интелектуалци” и други български граждани. Докато липсват подобни списъци, тези твърдения ще се считат за безпочвени и лъжовни.

Вследствие на обявената от цар Борис Трети и неговото послушно правителство “сим-волична” война (декември 1941 г.) на Англия и САЩ в края на 1943 и началото на 1944 г. у нас са извършени бомбардировки от английс-ки и американски самолети. При тези бомбар-дировки са разрушени над 12 хил. сгради и са убити близо 2 хил. души, а над 2,3 хил. души са ранени.

Очевидно няколко години преди да умре цар Борис Трети е извършил чудовищно зло-деяние. Предизвикал е смъртта на десетки хиля-ди български граждани и разрушаването на хи-ляди здания, като е въвлякъл българската дър-жава във Втората световна война на страната на Германия. С негово съгласие на българска тери-тория са разположени германски войски и во-енни бази. Вечерта на 12 декември 1941 г. той е одобрил решението на Министерския съвет да бъдат скъсани дипломатическите отношения на България със САЩ и да се обяви положение на война с тях и съюзницата им Англия (съгласно чл. 3 на Тристранния пакт).

Например с цитиране на показания, да-дени от Любомир Лулчев пред Народния съд, се правят внушения, че цар Борис Трети е бил в Кричим, когато била обявена войната срещу САЩ и Англия. „А след като министрите обя-вили войната, на другия ден Народното съб-рание с ураджилък, без обсъждане, даже не да-ват думата на Никола Мушанов и Петко Стай-нов да се обадят, утвърждават решението”¹⁴⁰.

Излиза, че българите са обявили война на САЩ и Англия. Решението за това е взето едва ли не в отсъствието и против волята на българския цар.

В действителност цар Борис Трети е бил главната фигура при извършването на въпрос-ното злодеяние. Към неговото практическо из-пълнение се пристъпило на 12 декември 1941 г., когато (към обяд) посланиците на Германия и Италия предали на българския външен минис-тър Иван Попов съобщението, според което се очаквало „от всички държави, присъединили се към Тристранния пакт, по силата на чл. 3 на пакта, да скъсат дипломатическите отношения със САЩ и да обявят положение на война както по отношение на тях, така и по отноше-ние на съюзницата им Англия”¹⁴¹.

Това съобщение е изпратено по телегра-фа на Царя, който е бил в двореца “Кричим” и обещал веднага да се върне в София. В 15,30 часа повечето членове на Министерския съвет са приели предложението да бъде обявена вой-на на САЩ и Англия. Същевременно решили на следващия ден то да получи одобрението и на Народното събрание, „макар че по Консти-туцията (чл. 17) това да не е необходимо”.

В 19 часа Царят повикал в двореца пре-миера и министъра на външните работи и пред тях одобрил взетото от Министерския съвет решение. Той е имал конституционно право да отмени това решение, но го одобрил „очевидно неохотно” и „доста нервен и загрижен”.

След 9 септември 1944 г. в изпълнение на мирните спогодби между България и дър-жавите победителки (Съветски съюз, САЩ, Англия) във Втората световна война у нас е създаден Народен съд. На този съд са били осъдени на смърт тримата регенти (проф. Бог-дан Филов, ген. Михов и принц Кирил – брат на цар Борис)¹⁴², тридесет и трима министри и царски съветници, 67 депутати от действащото през периода 1940–1944 г. 25-ото Обикновено народно събрание.

Посочените смъртни присъди са изда-дени за:

• 
  включване на България във Втората световна война на страната на победените държави – членки на Тристранния пакт;
  
• 
  обявяване на война на Англия и САЩ;
  
• 
  приемане на човеконенавистни ра-систки закони срещу евреите;
  
• 
  изпъждане на девет (осем комунисти и един земеделец) депутати от парламента и изпращането им в концентрационни лагери, защото се борили за мир, държавен неутра-литет и равноправие на евреите;
  
• 
  приемане на закони и разпоредби, чрез които са изтребени хиляди антифашистки борци и техни роднини, а къщите им са изгорени;
  
• 
  изплатени от царските правителства на полицаи по 50 хил. лв на убит партизанин и антифашист в размер на над 62,5 млн лева (което показва, че са били убити над 1250 антифашисти);
  
• 
  отрязаните партизански глави, които били набучвани на колове и разнасяни из на-селените места с цел да бъде сплашено насе-лението.
  

След 1989 г. в България се правят опити за обругаване на българския Народен съд, чрез представянето му за изобретение на управля-ващите местни комунисти и сдружени земе-делци. Съвсем неуместно се прави сравнение между броя на смъртните присъди, издадени от българския Народен съд и Нюрнбергския процес (на който са съдени само нацисти, главни виновници за Втората световна война). Игнорира се факта, че години наред в окупира-ните от американски, английски и френски войски зони на Германия са съдени стотици хиляди военнопрестъпници, от които над хиляда души са осъдени на смърт и доживотен затвор.

След Втората световна война специални в т.ч и военни съдилища е имало във Франция, Белгия, Холандия, Норвегия, Гърция и други държави. Само във Франция са разгледани близо 125 хил. съдебни дела и на смърт са осъдени над 7 хил. колаборационисти, а в Белгия са предявени обвинения срещу над 57 хил. души и са постановени над 4 хил. смъртни присъди. (Васил Т. Василев, Нищо измислено, нищо случайно, ИК „Христо Ботев”, С. 1999 г., с. 171-172).

През периода 1944–1989 г., когато на-чело на нашата държава са българските кому-нисти и сдружени земеделци, по-голяма по-чит е отдавана на дадените при монархофа-шистката диктатура жертви. После добралите се до висшата държавна власт деца и внуци на бивши царедворци и буржоа се опитват да прехвърлят цялата вина за загиналите преди и след 9 септември 1944 г. лица на Българската комунистическа партия (БКП).

При тези противопоставяния е важно да се прави вярна оценка на отделните полити-чески личности и партии. Преди всичко е нужно да се разкрива коя от тях първа е за-почнала дадена политическа или военна акция и е предизвикала настъпилите обществени съ-бития и явления. В разглеждания исторически период началото на дългата серия от военни държавни преврати и улични убийства е пос-тавил лично цар Борис Трети, който на 9 юни 1923 г. е извършил военен монархофашистки преврат с цел да запази монархията и Кобург-ската династия у нас. Въведеният от него дър-жавен произвол и терор е отприщил вълната от насилия, срещу които са предприемани от-ветни мерки от останалите живи класови и по-литически противници.

За отделна политическа личност или пар-тия може да се съди и по това чии интереси об-служва провежданата от нея политика. Водената от цар Борис Трети политика винаги е била насо-чена срещу трудещите се и към удовлетворява-не на интересите на собствената му династия.

Като цяло дадена личност или партия би трябвало да се оценява според резултатите на осъществяваната от нея политика. Приведе-ните в настоящото изследване данни и факти показват, че провежданата от цар Борис Трети политика е била трагична за българската нация и държава.
3. Злодеяния на цар Борис Трети спрямо евреите

Съвременници на цар Борис Трети са разкрили неговата перфидна и префинена жес-токост. Доказали са, че той е бил “жесток, но отдалеч, за да не носи лична отговорност”¹⁴³.

Според големия български учен историк акад. Илчо Димитров при неговото царуване “те-рорът” се е превърнал” в нормална процедура за разрешаване на обществените противоречия”¹⁴⁴.

Едва след разгрома на германците в Ста-линградската битка (31 януари 1943 г.) цар Борис Трети започнал да губи самообладание. При всяко поражение на германска армия в Съветския съюз у него се засилвало „безпо-койството” за „бъдещето” на династията му и често се налагало премиерът проф. Богдан Фи-лов да го успокоява и окуражава ¹⁴⁵.

Няма сведения за разговори по „еврейс-кия въпрос” на състоялите се срещи на българ-ския премиер проф. Богдан Филов с герман-ския фюрер Адолф Хитлер и с други нацистки водачи. Дори може да се предполага, че анти-еврейските мерки у нас са били набелязвани в Двореца, спускани на правителството, което ги представяло на Царя за одобрение.

Очевидно днес е неискрено и тенденци-озно твърдението, че „българският народ”, като цяло е „спасил” живота на десетки хиляди мест-ни евреи. Редно е ясно и точно да се посочва кои личности и обществени сили у нас са спо-собствали за спасяването на евреите или за ликвидацията им с цел да бъдат присвоени техните имоти и пари и да се укрепва Кобургската династия.

Приеманите по онова време антисемит-ски закони предвиждали бързо въвеждане на еврейски час, съдържали разпоредби за поста-вяне на отличителни знаци върху еврейски жи-лища, магазини и други имоти и задължително носене на жълта звезда, закачена на реверите на дрехите на евреите.

Към края на март 1943 г. цар Борис Тре-ти се солидаризирал с парламентарното мно-зинство, което отхвърлило внесения от депута-ти законопроект, целящ да се изключат от санк-циите на Закона за защита на нацията видните български евреи като професора по право и бивш министър на правосъдието Йосиф Фаден-хехт, писателката Дора Габе (дъщеря на емиг-рирал в България руски евреин), Юлия Мали-нова (съпругата на бившия лидер на Демокра-тическата партия и министър-председател на царство България Александър Малинов). Прест-рувал се, че не се меси в работата на парла-мента, в който три четвърти от общия брой на депутатите са били избрани по негово указание.