ІІІ. ЗЛОДЕЯНИЯ НА ЦАР БОРИС ТРЕТИ

1. 
   Злодеяния на цар Борис Трети след първия (9 юни 1923 г.) военен монархо-фашиски преврат в България
   

Цар Борис Трети е бил посредствен уче-ник, с оскъдно образование. В присъствието на негови съученици баща му саркастично го на-ричал “глупак”, който нямал умствени способ-ности дори да си “взема изпитите” ¹. Още от малък Борис е бил подготвян за владетел, кой-то вместо да си напряга мозъка може с дър-жавни пари да си купува чужди знания и съ-вети. Усъвършенствани са вродените черти на характера му – дребнавост, лицемерие, потай-ност, подлост, конспиративност, рушветчийст-во (за държавна сметка).

При формирането на характера на цар Борис Трети голямо влияние е оказвала и про-явилата се още в детските му години слабост на сърцето. Задъхванията, които получавал при най-малки физически натоварвания по-раждали у него чувство за малоценност.

След смъртта на цар Борис Трети него-вият брат княз Кирил споделил, че когато били деца баща им цар Фердинанд ги карал (щом му „скимнеше”) поотделно да изтеглят до „най-високата точка на градината” на двореца едно малко „топче” (вероятно макет), подаре-но от френска оръжейна фирма². Обикновено княз Кирил успявал да изтегли топчето и по-лучавал похвали, а хилавият княз Борис едва стигал „до средата на пътеката” и баща му го обсипвал с „обидни епитети” и ругатни.

Още като ерген цар Борис Трети е стра-дал от ишиас и подагра. Към края на 20-те години на ХХ век той е поискал от шефа на дворцовата служба “Интендантство” да му построят къща в с. Баня, Карловско, където да прави минерални бани. Такива водни бани правел периодично и в Банкя Софийско, а слънчеви - в черноморския дворец „Евкси-ноград”.

По сведения на Любомир Лулчев (дове-рен царски съветник и изповедник от религи-озното братство на Петър Дънов) Царят пери-одично страдал от болки в краката, изпадал в „депресивно състояние” и ежедневно пиел лекарства.

На 5 май 1939 г Царят толкова страдал от хроничните си болести, че изпитвал страх дали ще може да издържи да стои известно време прав на предстоящия на следващия ден (Гергьовден) военен парад. Извикал в къщата (кв „Изток”) на сестра си Евдокия своя изповедник Лулчев, който му препоръчал да яде „картофена чорба” и да пие „гореща вода с лимон”. През следващата 1940 година Царят непрекъснато се оплаквал на Лулчев, че здравословното му състояние все повече се влошава. Споделял, че „акумулаторите му (сърцето и белият дроб) са празни вече”, че „хич го нямало, съвсем съсипан бил” и т.н.

Дворцови шефове са ангажирали за негов личен лекар германския проф. Зайц, който често идвал (за сметка на българската държава) в София, за да го преглежда и лекува.

По време на германо-съветската война, прочутият български хирург и министър на вътрешните работи и народното здраве (12.VІ –2.ІХ.1944 г.) проф. Александър Станишев е раз-казал на немския пълномощен министър в София Адолф Бекерле как с цар Борис Трети са изкачили Мусала (на планината Рила). Царят го изпреварил с няколко минути, но на върха той бил „блед, изтощен и с ускорен пулс” ³.

Здравословното състояние на цар Борис Трети се влошавало и от пиенето на алкохол. Това се оказало противопоказно за неговите хронични болести. В публикувано съобщение на асистент от катедрата по съдебна медици-на е посочено, че направената (с негово учас-тие) аутопсия на починалия цар показвала чувствително увреждане на черния му дроб от прекалена употреба на алкохол (евксиноград-ска ракия, коняк и бели вина). За пристрасте-ността на цар Борис Трети към чашката бил информиран (чрез свои адютанти) и живеещия в Кобург цар Фердинанд. В писмата си до сина той го съветвал: „не се отдавай много на спорт, гуляи или пиянство, защото чувам, че не знаеш мярката на пиенето” ⁴.

Когато бях ученик и войник (през 50-те години на ХХ век) и свирих на тромпет, съм чувал, че любимата песен на цар Борис Трети била „Разлъка” (текст и музика К. Щъркелов). Понеже и тогава бях трезвеник, се питах какво го е карало да се наслаждава на тази песен, чийто текст на първия припев е:
„Налейте да пия от мъка,

едничкият смисъл е там” ⁵.

Може би болестното състояние на цар Борис Трети е в основата на неговото суе-верие. Той например бездействал в петък и на 7-о и 13-о месечно число. Вярвал в гадания, ясновидство и други мошеничества и шарла-тании. Търсил утеха в окултизма (вяра в съ-ществуването на тайнствени сили, достъпни само за „избрани” хора) и религиозно-мистич-ното учение, наричано „дъновизъм” (по името на богослова Петър Дънов, комуто принадле-жи умопобърканата фраза: „Няма човек в Бъл-гария, който да свети повече от мене”) ⁶.

На базата на това религиозно „учение” било формирано обществено сдружение, наре-чено „Всемирно бяло братство” с „върховен ръководител” някакъв ирационален Христос. При изгрева на слънцето и под звуците на му-зика „братята” (предимно с душевни страда-ния) правят телесни упражнения.

Още от 20-те години на ХХ век Царят се ограждал (чрез своя адютант Първан Драга-нов, секретарката си Надя Стоянова и нейния баща ген. Алекси Стоянов) с дъновисти като Любомир Лулчев и арх. Йордан Севов. Връз-ките му с тях станали по-неразривни след като се оженил (края на 1930 г.).

Изглежда цар Борис Трети бил много зависим от дъновистите, щом пред интимния си изповедник Любомир Лулчев наричал царица Йоана (по майчина линия черногорка) „пепе-лянка” ⁷. Той му доверявал най-интимните си тайни в брака. Когато царицата прекарвала по няколко месеца в Италия, Царят почти ежеднев-но изпращал до Софийския квартал „Изгрев” кола, която докарарвала Лулчев в двореца, за да гадае дали тя не му изневерява.

Той (Царят) продължавал да се среща с Лулчев, въпреки че царицата не можела да го понася. Не отстъпил и пред нейния натиск (чрез кавги, сръдни, дворцови сцени и скандали) да махне личната си секретарка Надя Стоянова, която била заклета стара мома и дъновистка. Предпочел да изведе сестра си Евдокия от дворцовата сграда, изпълнявайки ултиматума на царицата, която му заявила, че „не може да търпи тази кобра” ⁸.

Дъновисткият съветник на цар Борис Тре-ти Любомир Лулчев е водил записки, които дават представа за отношенията в Кобургското семейство. По време на Втората световна война той бил изумен, когато пристигналата от Германия Евдокия, предавайки писмо от баща си цар Фердинанд, възкликнала за него: „Ей, много живее този човек!” (тогава Фердинанд е бил на около 80 години). При тези думи Лулчев писал „аз потръпнах, защото тя гово-реше като за чужд човек. Това съм забелязал и в Царя, а също и в писмата на Фердинанд, някои от които по-рано, преди 5–6 години, бя-ха безобразни и пълни с ненавист” ⁹.

През последните години от своя живот цар Борис Трети бил толкова зависим от дъ-новистите, че почти винаги изпълнявал иска-нията им за назначаване на министри, дипло-мати, сановници и други висши държавни и обществени служители. Те оказвали голямо въздействие върху Царя и при вземането на политически решения, включително за присъ-единяването на България към Тристранния во-енен пакт (Германия, Италия и Япония).

Царуването на цар Борис Трети е за-почнало при извънредни обстоятелства. Към приключване е била Първата световна война (1914–1919 г.), довела до премахване на реди-ца монархии (Русия, Австро-Унгария, Герма-ния, Турция). Под напора на широките народ-ни маси и избухналото (септември 1918 г.) Войнишко антимонархично въстание в гр. Ра-домир бащата на Борис Трети – цар Ферди-нанд, е принуден да избегне народния линч и да спаси Кобургската династия, като абдикира и напуска страната. Той прави този спасителен ход и поради обстоятелството, че бил нежелан от „Великите държави” и у нас вече е било формирано мощно народно движение за пре-минаване от монархично към републиканско държавно устройство и управление.

Всичко това е оставило дълбок отпеча-тък върху душевния мир на младия (24-годи-шен) тогава цар Борис Трети. Засилило е онас-ледената му мнителност, подозрителност и па-раноичност към околните и особено спрямо превъзхождащите го в умствено отношение български политици.

През четвъртвековното (1918–1943 г.) си царуване цар Борис Трети е поставял над всичко грижата да крепи Кобургската династия на българска земя. В името на тази династия и на “негово величество” (и с па-рафите му) са избити със съд или “из засада” десетки хиляди свидни чада на доверчивия български народ.

Почти всяко политическо решение или действие на цар Борис Трети е било продик-тувано от династични, егоистично-индиви-дуални интереси. Макар външно да е симу-лирал любов към българските си поданици, той винаги е бил готов да ги пожертва за запазване на монархичния обществен строй у нас и за укрепване царската власт на своята фамилия. Пък и би било наивно да се вярва, че той, чужденецът, може да обича българския народ така силно, както са го обичали преда-ните му до смърт собствени синове и дъщери. По-скоро цар Борис Трети е провеждал поли-тика, посредством която се е надявал да избег-не царския банкрут на своя баща и да запази невредим трона на наследника си Симеон.

При четвъртвековното царуване на цар Борис Трети българската държава е била ръководена директно от царския дворец и дворцовата камарила. Известно ограничаване на самодържавието и царската му власт е постигано само при самостоятелното управление (1919–1923 г.) на Българския земеделски народен съюз (БЗНС) и през няколкомесечната фашистка диктатура, установена на 19 май 1934 г. чрез военен анти-династичен преврат на някои висши офицери, начело с Кимон Георгиев от така наречения политически кръг “Звено”.

Цар Борис Трети успял (с лукавство и лицемерие) да приспи вниманието и на добродушния миинистър–председател Александър Стамболийски. Това постигнал предимно като проявявал фалшива загриже-ност за личната му „охрана” и безопасност, да-вал му „съвети” да пази в тайна времето и мар-шрута на всяко свое пътуване, носил му „нови” лекарства; молил го за изпълнение на дребни услуги.

По време на посещение във Франкфурт на Майн (Германия) министър-председателят Алек-сандър Стамболийски накарал придружаващия го сестреник Константин Муравиев (син на бра-та на съпругата на Стамболийски Милена) да купи от един спортен магазин палто от еленова кожа и бяло вълнено поясче. На въпроса защо купува тези неща, той отговорил: „За царчето са. Страда от колит, а пътува в открит автомо-бил. Сам каза, че му трябват такива дрехи” ¹⁰.

Няколко месеца преди Деветоюнския во-енен монархофашистки преврат (1923 г.) пос-ланикът на българското царство в Париж ген. Михаил Савов казал на Константин Муравиев (тогава министър на отбраната), че цар Борис ІІІ не е „царче, а змия усойница”. Бащата беше кръвопиец и синът няма да падне по-долу¹¹. Разказал как преди атаката на Одрин (март 1913 г.) помолил цар Фердинанд да „прибере” сина си княз Борис от главната квартира на командването (където бил коман-дирован), тъй като станал „непоносим”.

Пак при земеделското управление у нас се развихрил дворцов скандал, който потвърж-давал змийските черти в характера на цар Бо-рис Трети. Неговият флигел-адютант Христо Калфов снимал (по царско указание) оригина-ла на издадената от ген. Михаил Савов заповед за извършеното на 16 юни 1913 г. настъпление срещу съюзническите сръбски войски, а също и негов доклад, написан в „германофилски дух” и изпратен от Виена до цар Фердинанд¹². След това пратил тези копия на правителст-вата на Франция и Англия. Целта е била да бъде оневинен цар Фердинанд, който устно е наредил на въпросната фатална дата да бъдат нападнати сръбските войски и да започне Меж-дусъюзническата война, довела до Първата на-ционална катастрофа в нашата страна.

Деветоюнският (1923 г.) военен монар-хо-фашистки преврат у нас е инспириран и подготвен от Цар Борис Трети. В тази завера негови посредници са били дворцови адютан-ти и съветници. Вследствие на този преврат е свалено законно избраното земеделско прави-телство. Зверски е убит и посечен намиращият се в родното си село (Славовица, Пазарджиш-ко) министър-председател Александър Стамбо-лийски.

През 1935 г. в унгарски курорт цар Фер-динанд споделил на Стефан Даскалов (брат на известния земеделски политик Райко Даска-лов), че синът му (цар Борис Трети) „е нас-ледил всички пороци на италианското си по-текло; дребнав, отмъстителен, фалшив и кова-рен”. У него „италианска черта” била и „влече-нието към съзаклятие” ¹³.

Движещи сили на преврата са били глав-но предани на царя висши офицери и пред-ставители на Вътрешната македонска револю-ционна организация (ВМРО), която е била оръдие на двореца и против водената от земе-делското правителство политика на сближение със съседна Сърбия. Към тези сили се присъ-единили банкери, търговци, чифликчии и цър-ковни служители, които са били засегнати от извършваните при управлението на Алексан-дър Стамболийски социални реформи: озем-ляване на безимотни и малоимотни селяни със земи, отчуждени от земевладелци, притежава-щи по над 200 дка обработваеми площи; на-лагане на монопол върху външната търговия с тютюн и цигари; въвеждане на трудова повин-ност.

Много приближени, съзаклятници и съ-конспиратори на цар Борис Трети свидетелст-ват, че той би пожертвал живота на милиони наши сънародници, за да запази царската власт и Кобургската династия. Дори тогавашният ми-нистър-председател (1923–1926 г.) Александър Цанков признава, че Деветоюнският военен преврат (при който са избити няколко десетки хиляди българи) е извършен под лозунгите: „Да се освободи Царят от дружбашкия плен”; „Да се закрепи царския трон” ¹⁴.

Цар Борис Трети бил главният инспи-ратор, върховен повелител и ръководител на Деветоюнския (1923 г.) военен държавен преврат. Той притворно се наричал „цар ре-публиканец” и едва ли не най-искреният доб-рожелател на министър-председателя Алексан-дър Стамболийски. Царят и неговата админист-рация са изпитвали панически страх при ми-сълта, че изповядващият републикански идеи и всенароден любимец Александър Стамбо-лийски можел да ги лиши от богатства и при-вилегии чрез приемане на републиканска кон-ституция¹⁵.

След Първата световна война Алексан-дър Стамболийски е изчаквал благоприятен момент за реализация на републиканската идея. Той се е съобразявал с решенията на пра-вителствата на държавите победителки (Анг-лия, Франция), които крепяли българската мо-нархична институция и “царчето” (както га-льовно го е наричал Стамболийски) за “инфил-трация” на руския болшевизъм на Балканите.

Отдаденият в служба на народа политик Александър Стамболийски се опасявал, че евен-туалното провъзгласяване на българска ре-публика може да бъде използвано от Съгла-шението (Франция и Англия) за окупиране на България и за нейното превръщане във военна база срещу южните граници на Русия. Френ-ският и други западни посланици у нас му „препоръчали” вместо да работи за превръща-нето на българското царство в република, да предприеме мерки, щото да не бъде накърня-ван „престижът на царя”.

Водената от Александър Стамболийски политика на еволюционно премахване на бъл-гарската монархия и “царчето” е израз на не-говото благородство и великодушие към при-чинилата му непростими злини и страдания Сакскобургготска династия. Той би могъл (въп-реки отправяните му заплахи от дипломати на западни държави) подобно на тогавашните ита-лиански фашисти (и на сегашните “глобалис-ти” в Югославия, Грузия и Украйна) да вдигне трудовото селячество (представляващо над 80 на сто от българското население) на поход към София и да прогони от България омразната чуждестранна фамилия и нейната дворцова камарила. Така с един замах би приключила дългогодишната му борба за установяване на парламентарна или президентска република в нашата страна. Сигурно биха се избягнали продължилите над две десетилетия (1923-1944 г.) кървави граждаски междуособици и класови сблъсъци.

В дните след военния преврат (9 юни 1923 г.) въпросният инспектор на царските дворци Димитър Генчев е бил изпратен от цар Борис ІІІ в с. Славовица Пазарджишко. Най-вероятно той е следял изпълнението на даде-ното царско поръчение да бъде убит на (14 юни 1923 г.) Александър Стамболийски.

По-нататък министър-председателят Алек-сандър Цанков казал, че несправедливо му приписвали „злодеянията”, извършвани от въп-росните „централи” и го наричали „кървавия Цанков”, „кръволокът Цанков” и т.н. От тези „обвинения” той се разболял, станал „нервно болен” и по съвети на лекари за успокоение отглеждал котки и гълъби в жилището си на главната софийска улица „Витошка”.

За повече от едно десетилетие участие във висшата държавна власт Александър Цан-ков окончателно се убедил, че „Царят е „по-дъл, „коварен” човек, който така изкусно се прикривал, че „мъчно може да се познае даже и от този, който работи с него”. В същото вре-ме бил „страхлив” и бягал от „отговорности”.

С Деветоюнския (1923 г.) военен монар-хофашистки преврат е поставено началото на продължилите над две десетилетия периодич-ни кървави сблъсъци между оглавяваното от цар Борис богато съсловие и широките народни маси:

• 
  Земеделско въстание (юни 1923 г.); Септемврийско антидворцово и антифашистко въстание (септември 1923 г.);
  
• 
  Антимонархичен атентат в катедра-лата “Св. Неделя” (април 1925 г.);
  
• 
  налагане на монархофашистка дикта-тура (1935–1943 г.);
  
• 
  въоръжена антифашистка борба (1941–1944 г.).
  

След Деветоюнския (1923 г.) преврат е установен режим на непрекъснат терор, про-извол и убийства. Убити са десетки министри и народни представители, а също и около три-

Жертви са дадени и от страна на господ-стващата заедно с цар Борис Трети богаташка класа. Само при атентата, извършен през април 1925 г. в църквата “Св. Неделя” (където е имало опело на убития запасен генерал Коста Георги-ев) са загинали около 150 от присъствалите го-лемци, а няколкостотин от тях били ранени²¹.

Атентатът в църквата “Св. Неделя” е ор-ганизиран и извършен от функционери на Бъл-гарската комунистическа партия (БКП). Чрез него се е търсело възмездие и мъст за избитите по време на Деветоюнския (1923 г.) държавен преврат и Септемврийското антифашистко въс-тание десетки хиляди български граждани. Атен-татът е отчаян акт и за съпротива срещу цар-ския полицейски терор на преследвани като диви зверове комунисти. Този атентат (станал без решение на висшия партиен орган) нару-шава комунистическия принцип, според който премахването на монархията и несправедли-вите експлоататорски капиталистически общест-вени отношения може да се постигне чрез смя-на на държавния строй, а не като се извършват индивидуални терористични акции.

По онова време безследно са изчезнали над 400 български граждани. Само в списъка, приложен към писмото на Екатерина Караве-лова (съпруга на Петко Каравелов) до сестрата на цар Борис Трети Евдокия, фигурират име-ната на 151 души безследно изчезнали, сред ко-ито (освен поета Гео Милев) са: Йосиф Хербст – журналист; Марко Финци – банкер; Петър Янев – бивш министър; Христо Косовски – депу-тат; Паун Грозданов – кмет на Подуене и др.²².

С това писмо Екатерина Каравелова апе-лира (чрез Евдокия) за „правосъдие и правда”, включително и за нейния безследно изчезнал зет Йосиф Хербст, женен за по-малката й дъ-щеря Виола (по-голямата е била жената на по-ета Пею Яворов – Лора). В него пише: „Ние всички сме и днес, и всякога: виновниците, злодеите да се съдят и накажат посред бял ден най-строго. Но неотговорни фактори произ-волно да се разпореждат с българските граж-дани и да решават в мрака на нощта кой да жи-вее и кой да мре – бива ли да допусне прави-телството на Негово Величество Царя?

Изглежда нравствено възвесената автор-ка на това вълнуващо писмо не е предпола-гала, че в дъното на станалите по онова време убийства на хиляди невинни български граж-дани е бил цар Борис Трети. За да се задържи на престола и да увековечи господството на Кобургите в България, той е инициирал Деве-тоюнския (1923 г.) военен монархофашистки преврат и последвалите го кървави събития.