За седемте срещи на цар Борис Трети с германския фюрер Адолф Хитлер

Цар Борис Трети е извършил голям „грях” и спрямо българската православна църква. Ръководен от интересите на Кобург-ската династия, той не използвал възможност-та за повишаване на нейния ранг от екзархия на патриаршия. Това би могло да стане (с бла-гословията на неговия покровител Хитлер) през 1940–1942 г., когато Западна Европа и Гърция са били под немска окупация. Царят не искал у нас да има патриаршия, осигуряваща „пълна автономия на църквата” и която да зап-рилича на „държава в държавата”. Опасявал се, че с формирането на такава самостоятелна верска организация ще се подкопават устоите на неговото самодържавие, особено ако наче-ло на българската православна църква „застане патриарх с голям авторитет”¹⁸⁵.

През пролетта на 1942 г., т.е. няколко ме-сеца преди началото на Сталинградската битка, Светият Синод (църковното ръководство), в лицето на владиците Неофит, Стефан, Паисий и други, е подал молба до Царя, да даде съг-ласие за издигане на ранга на българската църк-ва от екзархия на патриаршия и за избиране на патриарх. В молбата им са изтъкнати следните основни мотиви: изборът на патриарх „ще из-дигне авторитета на държавата”¹⁸⁶; „липсата на „предстоятел” на „българската църква се отра-зява пагубно върху дисциплината и реда в ду-ховенството”; „синодът, като колективно тяло, не може да носи отговорности, тъй като сега всички митрополити са равни”.

По онова време българската църква се на-мирала в пълна изолация от православния свят, тъй като не била преодоляла наложената й още през 1872 г. схизма, отлъчване от Цариградс-ката патриаршия. Почти са били прекъснати ней-ните връзки с основните православни църкви в Русия, Гърция и Сърбия, чиито военен против-ник била българската държава.

Отношението на Кобургите (цар Фердинанд и цар Борис Трети) към религията и църквата се основавало на два принципа. Първият принцип е, че религията, вярата в митичната сила на въображаемо божествено същество трябва да служи за безгранично затъпяване на народа, а „тъпоумието на тълпата е най-голямата гаранция за престола и за трайността на монархическото управле-ние”¹⁸⁷.

Вторият принцип е, че монархът следва да привлича на своя страна хилядите вярващи миряни, като се прави на дълбоко набожен („Зная – пише цар Фердинанд на сина си цар Борис Трети – че ти не си религиозен като мен, но за тълпата ние трябва да се преструваме, че сме най-фанатици християни”)¹⁸⁸.

Очевидно цар Фердинад (по веро-изповедание католик) йезуитски е използвал българската православна църква и религиозни-те българи за укрепване господството на своя-та династия.

Завареното схизматично положение и разединение на българската православна църк-ва (от царуването на Фердинанд) устройвало самодържеца цар Борис Трети, който искал да продължи да държи в подчинение тази срас-нала се с държавата влиятелна институция. Вместо да съдейства за консолидиране на вла-диците и другите „божи” служители, той (пос-редством своя вещ по църковните и археоло-гическите въпроси премиер) ги поставял в ико-номическа зависимост, като им осигурявал до-пълнителни доходи от преподаване на религия в държавните училища, данъчни отстъпки за требите (църковните служби) и повишаване на заплатите на владиците.

Предложението за превръщане на бъл-гарската православна църква в патриаршия и за избор на патриарх обезпокоило цар Борис Трети, който „по никой начин не желае да се подига въпрос за патриарх”¹⁸⁹. Той се опася-вал, че династията му трудно ще може да уп-ражнява контрол върху една монолитна самос-тоятелна църква, исторически обвързана с рус-ките православни организации.

По съвета на своя премиер проф. Богдан Филов цар Борис Трети решил да бави и „от-лага” решаването на казуса с българската пат-риаршия, като се маневрира „с измененията на екзархийския устав и същевременно се прока-ра „намесата на държавата при избора на пат-риарх и владици”¹⁹⁰. Допускало се „провъзгла-сяването на патриаршията” да стане след край-ната победа на хитлеристка Германия над Съ-ветския съюз и „в кръга на общите тържества при окончателното завършване на обедине-нието, когато би могла да стане и коронаци-ята на Царя”¹⁹¹.

Няколко години цар Борис Трети е ра-зигравал българските синодални дейци, без да им каже, че възнамерява да направи църквата патриаршия едновременно с коронясването му за цар на „новите” български земи в Беломор-ска Тракия и Македония. Препратил ги да из-готвят проекта за устав съвместно с правител-ството и премиера проф. Богдан Филов, който констатирал, че „синодът смята малко урбу-лешки да се избере патриарх, а после да се из-мени екзархийския устав”¹⁹².

Царят дал на владиците инструкции да напишат уставни клаузи, предвиждащи изме-нения на състава на Народния събор и в него „да се застъпи не само църковният елемент, но и обществено-политическият”. Веднъж той се съгласил с въведената в църковния устав раз-поредба да поставя патриарха от трима пред-ложени му кандидати, а после не искал да носи отговорност за окончателния избор на този църковен „предстоятел” и предпочел това да прави Народния събор.

Така пропаднали няколкогодишните опи-ти на владиците да получат от цар Борис Трети разрешение и съдействие за провъзгласяване на патриаршия и избор на патриарх на българ-ската православна църква. В средата на април 1943 г. (когато на Източния фронт германски армии претърпели тежки поражения) те са при-нудени да прекратят тези искания към цар Бо-рис Трети и правителството. Това направили и след като премиерът проф. Богдан Филов им поставил почти неизпълнимото условие да про-менят екзархийския устав, така че патриархът да бъде посочен „от едно истинско предста-вителство на народа, което да държи сметка за главните институции на свободното с православ-на династия българско царство”¹⁹³. Обяснил, че този устав може да бъде приет от Народ-ното събрание, само ако е съобразен с „настро-енията на депутатите”.

Очевидно до края на преломната Ста-линградска битка цар Борис Трети е вярвал, че Хитлер и католическа Германия ще завладеят Съветския съюз и със сила ще накарат руските и вселенските патриарси и владици да издиг-нат статута на българската православна църк-ва. Надявал се е провъзгласяването на българ-ската патриаршия да бъде в деня на неговото коронясване за цар на „обединена България”.

Изглежда това е имал предвид цар Борис Трети, когато е казвал на българските владици (Неофит, Стефан, Паисий), че провъзгласява-нето на патриаршията трябва да бъде направе-но в „благовремието”. Такова „благовремие” е настъпило едва при комунистическото управ-ление в България, когато атеистите, невярва-щите в Бога комунистически държавни ръко-водители, успели с помощта на могъщия бол-шевишки Съветски Съюз и на руския патриарх да издействат вдигане (през февруари 1945 г.) на схизмата, наложена на българската православ-на църква и да я провъзгласят (през 1953 г.) за автокефална патриаршия.

За да запази и укрепи монархията и Ко-бургската династия у нас, цар Борис Трети е сътрудничил и угодничил на оръдията на финансовия капитал – нацистите и фашис-тите. Той целенасочено се е обвързал с тех-ните лидери (главно с нацисткия водач Адолф Хитлер) и е спомагал за превръщането на Бъл-гария в германски сателит.

В много документи се свидетелства за благоразположението на фюрера към бъл-гарския цар Борис Трети. Например при връчването (юли 1941 г.) на акредитивните писма германският пълномощен министър в София Адолф Бекерле казал, че фюрерът „много цени и обича българския владетел”. Година по-късно Хитлер изтъкнал пред унгарския министър-председател Калай, че „не е срещал такъв мъдър човек и прозорлив политик като цар Борис Трети”¹⁹⁴. Дори и да са дипломатични и преднамерени, тези думи показват, че нацисткият фюрер много е разчитал на българския монарх при реализацията на налудничавата нацистка идея за завоюване на „болшевишка Русия”, за физическо унищожаване на комунистите и евреите и за установяване на германско господство в Европа. При всяко отиване в Гер-мания Хитлер е подарявал на цар Борис Трети разкошни подаръци, включително запазения и до днес блиндиран автомобил „Мерцедес”. През пролетта на 1942 г. цар Борис Трети е награден със златния кръст на Германския орел.

По думите на цар Борис Трети на всяка среща Хитлер го посрещал „много любезно”, водил „много сърдечен” разговор и потвърж-давал, че счита „българите за най-добрите при-ятели на германците”¹⁹⁵. След като се завърнал в България от среща (състояла се в началото на април 1943 г.) с фюрера, цар Борис е казал, че към него се „отнесли на всеки случай с много голямо уважение и почит”¹⁹⁶.

Цар Борис Трети държал само той от бъл-гарските властници да общува с германския фюрер Адолф Хитлер. Всячески се стремял да ограничи достъпа до него на опасните за коро-ната и Кобургската династия ултрафашистки лидери като убития в началото на 1943 г. бъл-гарски генерал Христо Луков от бойна кому-нистическа група.

През май 1941 г. цар Борис Трети казал на премиера проф. Богдан Филов, че по време на пътуването му до Германия (за честване на именния ден на баща си цар Фердинанд) ще се опита да се срещне с външния министър Ри-бентроп и Хитлер за обсъждане на някои на-болели териториални и други въпроси. По този повод премиерът е отбелязал, че „Царят иска все той да свърши всичко и да не остава нам да вземаме преднина”¹⁹⁷.

В стремежа си да осигури стабилен прес-тол на своя наследник и да укрепи господст-вото на Кобургската династия у нас, по онова време цар Борис Трети разчитал главно на обя-вения за „злодей” на човечеството германски фюрер Адолф Хитлер. Смятал, че в съюз с не-го и завоевателните му войски ще могат да се завладеят и присъединят към България сръб-ски и гръцки територии и да се засилва влия-нието на Кобургите на Балканите. Цар Борис Трети изпълнявал всички искания на фюрера с надеждата, че Германия и нейните съюзници (в т.ч. България) ще бъдат крайни победители във войната срещу Съветския съюз, САЩ и Англия и по свое усмотрение ще извършат пре-разпределение на завладените чуждестранни територии и пазари. Той регулярно посещавал Германия, където получавал от фюрера указа-ния за решаване на военни, териториални, ра-систки и други въпроси и се лекувал (за дър-жавна сметка) от измъчващите го болести – ангина пекторис (гръдна жаба), ишиас и рев-матизъм (които след 1939 г. навлезли в тежка форма на развитие).

По-рано (края на септември 1938 г.) цар Борис Трети е бил приет от Хитлер, който се завърнал в Берлин от историческата си среща (22 ІХ.1938 г.) в Бадгодесберг с английския министър-председател Невин Чембърлейн. На тази среща Царят отишъл, след като ловувал със своя приятел маршал Гьоринг в Източна Прусия. Той разказал на фюрера за преминало-то дни по-рано свое посещение в Англия и Франция и за разговорите си с английски по-литически лица и френския министър-предсе-дател Едуард Деладие. Фюрерът пък на висок глас и безапелационно изразил решимостта си със сила да анексира чешките Судетски области.

По време на Втората световна война (1939-1945 г.) съдбата на България до голяма степен е решавана на срещите на цар Борис Трети с германския фюрер. На тези срещи Адолф Хитлер е запознавал Царя със своите решения и му съобщавал изискванията на германската страна към българските власти.

Преди всяко заминаване за Германия цар Борис Трети е викал на аудиенция в двореца или Интендантството премиера проф. Богдан Филов и изслушвал неговото мнение по въпро-си, които се предполагало, че ще бъдат поста-вени от Хитлер. Това се налагало и поради об-стоятелството, че повечето двустранни срещи са ставали по искане на Хитлер без предвари-телно обявен дневен ред.

За периода 1940–1943 г. между двамата държавни глави и бойни другари е имало седем срещи, като първите три от тях са се състояли преди вероломното нахлуване (22 юни 1941 г.) на германските войски в Съветския съюз. Броят на срещите по години е следният: през 1940 г. – 1; 1941 г. – 2; 1942 г. – 1; 1943 г. – 3 . По месеци срещите са проведени през ноември 1940 г., април и юни 1941 г., април 1942 г., април, юни и август 1943 г.

На тези срещи с Хитлер, цар Борис Трети с тревога очаквал да му бъде поискано участие на български войски във войната срещу Съ-ветския съюз. По силата на Тристранния пакт той е бил длъжен да изпълни такова искане, но то нито веднаж не му било отправено от Хит-лер или негови подчинени. Още преди включ-ването на България в Тристранния пакт цар Борис Трети и премиерът проф. Богдан Филов получили уверение, че няма да се иска пряко участие на български войски в бойни действия.

Германският фюрер и неговите военни ко-мандири възлагали на българските войски оку-паторски мисии на Балканите. Същевременно ги държали в бойна готовност до Турция, която по време на Втората световна война е пазила не-утралитет и с нейните ръководители са флирту-вали, от една страна, германският фюрер, а от друга – английският премиер Уинстън Чърчил.

На 17 ноември 1940 г. в Германия Адолф Хитлер е казал на цар Борис Трети, че „герман-ците няма да искат активната намеса на нашата войска”¹⁹⁸. В деня (1.ІІІ.1941 г.) на подпис-ването на Тристранния пакт българският преми-ер проф. Богдан Филов е напомнил за „изрич-ното желание на фюрера нашата войска да се не намесва активно във военните действия”¹⁹⁹. От-говорът на Рибентроп бил, че „това им било добре известно и ще го имат предвид”.

През февруари 1942 г., т.е. след разгрома (1941–1942 г.) на милионната германска армия при Москва и принуждаването на германците да минат в отбрана, цар Борис Трети отново бил повикан от Хитлер в Германия. Преди да замине за тази среща Царят говорил (на 16 февруари) с премиера проф. Богдан Филов „за евентуално искане и от нас помощ против Русия”. Премиерът обяснил, че „по принцип би трябвало да приемем”, но това нямало да бъде в интерес на германците по следните причини: „налага се да има на Балканите една силна армия (българската) с оглед на поведе-нието на турците”; „заплахата на Черномор-ското крайбрежие от Русия”; „очакваните напролет саботажни действия и вълнения във всички окупирани страни”.

По мнение на премиера проф. Богдан Фи-лов ако фюрерът поиска българската държава да воюва срещу Съветския съюз, цар Борис Трети следвало да изтъкне и „обстоятелството, че ние на два пъти сме предложили скъсване на отношенията с Русия”²⁰⁰. Това обстоятелство показвало, че не е „страхът от това нещо (Ру-сия), което ни кара да избягваме намесата”.

До отпътуването (на 22 март 1942 г. с влак) на цар Борис Трети за намиращата се на унгарската граница главна квартира на фюре-ра било общо „убеждението, че от нас няма да се иска да участваме във войната срещу Русия, щом този въпрос до сега не е подиган”²⁰¹. Това убеждение се потвърдило два дни по-късно от фюрера, който дълго (около шест часа) разго-варял с Царя. На тази среща Хитлер описал тежкото положение на германските войски през руската зима и признал, че в гигантската битка при Москва „германците дали кръгло един ми-лион жертви”²⁰². За успокоение на себе си и на своя събеседник съобщил, че приготвените гер-мански резерви от 4 мил. души „стояли непо-кътнати”. Той „от нас не искал помощ в Ру-сия”. Само настоявал „да бъдем добре и лю-безни с турците”. Царят се съгласил, като ка-зал, че очаква да му поискат „още помощ в Сърбия” (в смисъл да бъдат изпратени допъл-нително войски за борба с комунистите и за „омиротворяване” на сръбската страна).

На състоялите се през 1943 г. три пос-ледни срещи между Хитлер и цар Борис Трети вече не се говорило за „една решителна по-беда, но повече за успешна отбрана”²⁰³. Гер-манският фюрер изобщо не споменавал за из-пращане на български войски в Съветския съ-юз, където германците били разбити при Ста-линград и Курск (през юли 1943 г.), а говорил за противопоставяне при евентуален десант на английски и американски войски на Балканите и откриване на Балкански фронт.

По време на състоялата се на 1 април 1943 г. среща с цар Борис Трети Хитлер се заканил спрямо съюзните войски „да издигне една тройна преграда: островите; Гърция и българската линия”²⁰⁴.

В началото на юни 1943 г. се състояла следващата среща, на която „от нас искат да зае-мем Североизточна Сърбия (Тимошко до Мора-ва), за да се освободи тамошната германска ди-визия и гръцка Македония приблизително до Бистрица”²⁰⁵. За намеренията на германците „на Източния фронт Царят нищо не можал да разбе-ре, обаче за Балканите били доста загрижени”. Така са протекли разговорите между Хитлер и цар Борис Трети и на последната им среща (на 14 август 1943 г.). За „руския фронт” фюрерът и министрите му били „самоуверени, обаче не са посочили по какъв начин смятат да се справят с положението”²⁰⁶.

Всичко това опровергава все още раз-пространявания у нас слух, че цар Борис Трети бил отхвърлил искане на Хитлер да бъдат из-пратени български войски да воюват срещу Съветския съюз. Заради това той едва ли не бил отровен от хитлеристите. Измислената вер-сия, че германците са искали наши войски да воюват срещу Съветски съюз не намира пот-върждение в автентичните сведения за срещи-те и разговорите на цар Борис Трети и пре-миера проф. Богдан Филов с германския фю-рер. Нейното „разгласяване” е част от водената кампания за героизиране на грохналия (психи-чески и физически) по това време цар Борис Трети и за реабилитация на Кобургите (с оглед на евентуално бъдещо връщане на техни нас-ледници начело на българската държава).

Някои съвременни царедворски истори-ци твърдят, че по време на нашествието и без-чинствата (1941–1944 г.) на германците на съ-ветска земя цар Борис Трети не допуснал скъс-ване на дипломатическите отношения на българската държава със Съветския съюз. Жалко е, че напоследък в техните редици плът-но се е наредил и кропотливият историк Недю Недев, който се мъчи с методите на софисти-ката и премълчаването на нелицеприятни фак-ти да идеализира цар Борис Трети и да го пред-стави за „държавник от голяма класа”, прите-жаващ „способност да маневрира”²⁰⁷. Необос-новано твърди, че „тепърва историята” щяла да „отсява премисленото и далновидното”, което било „същностното ядро на държавническото му поведение”. С отделни житейски примери е изтъкнато, че цар Борис Трети е бил великодушен монарх, който проявявал снисхождение към някои от десетките хиляди арестувани комунисти..

Посочено е , че през пролетта на 1942 г. по ходатайство на дворцовия съветник Станислав Балан, Царят не позволил да бъде издадена смъртна присъда на комунисти-ческият функционер Трайчо Костов. Вместо смъртно наказание той получил доживотна присъда.

Впрочем след смяната на властта на 9.ІХ.1944 г. Трайчо Костов бил освободен от затвора и в отсъствието на Георги Димитров поел прякото ръководство на партията. През периода 1946-1949 г. той е бил и зам-председател на Министерският съвет на българската държава.

През август 1949 г. Трайчо Костов е осъден на смърт (по обвинение за агентурни връзки с царските тайни служби) и присъдата му била изпълнена (на 16 декември същата година), след като зачестили опитите на американски и английски дипломати аро-гантно да се намесват в дейността на българските власти.

Преди това (юни 1949 г.) той бил изключен от редовете на БКП за: „национа-листически уклон”, проявяван и в даване на указания да се крият от съветските ръководи-тели цените на българските стоки, продавани на западния пазар; опити да измести (с нечестни средства) Георги Димитров от партийното лидерство; вътрешнопартийно фракционерство и двуличие; прозападно заиграване (по примера на тогавашния югославски ръководител Йасип Броз Тито), което било използвано за обединяване на „жалките остатъци на разбитата монархо-фашистка клика” и на всички „реставратори на капитализма” (Васил Коларов, Антисъветската и антипартийна дейност на Тр. Костов, Изд. на БКП, С. 1949 г., с. 35).

През периода 1944-1949 г., когато Георги Димитров дълго време прекарвал в Москва, Трайчо Костов е наложил (въпреки възраженията на обвинители в Народният съд и на членове на Политбюро на партията) да бъдат осъдени на смърт някои царски минис-три и депутати, незаслужаващи това най-тежко наказание.

Например на състоялата се на 20 януари 1945 г. среща на Политбюро на ЦК на БРП (к) с Георги Петров и още трима съдебни обвинители, водещият заседанието Трайчо Костов ги упрекнал, че „проявяват неоправда-но снизходително отношение към някои от подсъдимите” и пледирал за сурови наказания на всички регенти и депутати от 25-то Народно събрание и на министрите в прави-телствените кабинети, управлявали страната през периода 16.ІІ.1940 - 2.ІХ.1944 г.

В стенограмата е записано:

Тр. Костов: За първия кабинет на Филов въпросът е ясен - смърт.

Антон Югов (член на Политбюро): Изключение може да се направи само за Димитър Кушев. Много бързо го изхвърлиха от кабинета (Д. Кушев е бил министър на земеделието и държавните имоти през периода 16.ІІ.1941-11.ІV.1942 г.).

Тр.Костов: Участвал ли е в сключването на пакта? Да! Това е достатъчно. (вж. цит. книга на проф.Въло Иванов, с. 150-151).

Бившият десен член на БЗНС, агроном и учител (в Садовското Земеделското училище) Димитър Кушев е станал министър на земеде-лието две седмици преди деня (1 март 1941 г.) на официалното присъединяване на България към Тристранния (Германия, Италия и Япония) пакт. До тогава на базата на състоялите се на 4.І.1941 г. в Залцбург и резиденцията Бергхоф разговори на премиера проф. Богдан Филов с Рибентроп и Хитлер са били подготвени и одобрени от Царя всички, свързани с пакта проекто-документи (включи-телно финансовата и военната спогодба за преминаване на германските войски през българска територия).

В първия правителствен кабинет (16.ІІ.1940-11.ІV.1942 г.) на проф. Богдан Филов, министър на земеделието и държавни-те имоти е бил бившия царски адютант Иван Багрянов. Но той бил заставен да си подаде оставката понеже на 31.І.1941 г. в Народното събрание се изказал срещу водената прави-телствена „либералистична” ценова политика и поставил началото на солова акция за оглавяване на царското правителство.

През септември 1947 г. от името на Политбюро Трайчо Костов изпратил до Георги Димитров писмо, в което се изразява не-съгласие с неговото и на Васил Коларов мне-ние да бъде помилван осъдения (август 1947 г.) на смърт виден земеделски водач и активен борец против монархо-фашизма Никола Петков (обесен на 23 септември 1947 г.). В писмото се изтъква, че смъртната присъда „трябва да бъде изпълнена” при създалите се политически условия (груб опит на английски и американски представители в София за намеса в дейността на българското правосъдие и необуздана агресивност на подстрекавани отвън опозиционни партии и военни организации).

Обикновено защитниците на Кобургите правят внушения, че Царят е бил обичан от на-рода владетел, но не с доводи за водената от него противонародна политика, а като разказ-ват за разговори със случайно срещнали го (по време на лов и екскурзии) селяни или за при-ятелските отношения, които имал със запасния офицер Куманов, в чийто Софийски дом често се отбивал да му правят тиганици.

Въпросният историк (Недю Недев) е написал, че цар Борис Трети е успял чрез умело царуване да инкрустира (вмести) в българската корона нови „брилянти”²⁰⁸:

• 
  присъединяването (през септември 1940 г.) на територията на Южна Добруджа към България;
  
• 
  спасяването на евреите;
  
• 
  запазването на дипломатическите от-ношения с Русия.
  

Присъединяването на Южна Добруджа (завладяна от Румъния през 1913 г. поради недомислията на цар Фердинанд) към България, което било „най-яркият брилянт” в короната на цар Борис ІІІ е станало, след като Съветският съюз си възвърнал (края на юни 1940 г.) Бесарабия и Северна Буковина, а следващия месец съветското правителство е признало официално основателността на бъл-гарското искане за връщане на Южна Добруджа в пределите на българската държава. За да изпревари очерталото се съветско посредничество при решаване на „добруджанския въпрос” и да си открие пътя към Гърция и Средиземно море германският фюрер бързо наложил (без негов „арбитраж”) на монарсите и правителствата на Румъния и България да подпишат (7 септември 1940 г. в Крайова) споразумение за връщане на Южна Добруджа на България. Подписването на това мирно споразумение е провокирано от дипло-матическата политика на съветското правител-ство. То едва ли е резултат на някакви „бри-лянтни” политически и дипломатически ходо-ве на цар Борис Трети.

Вторият „брилянт” („спасяването на ев-реите”) е по-скоро позорно черно петно в ко-роната на цар Борис ІІІ и черен кръст за потом-ците на изселените евреи от Беломорска Тра-кия и Македония в нацистките крематориуми. Само зъл, вероломен и патологично користо-любив владетел може да позволи да бъдат умъртвени над 11 хил. души от неговите земи („стари” и „нови”), само за да продължи да царува и да осигури светло бъдеще на своята династия.

Третият „брилянт” (запазването на дип-ломатическите отношения с Русия) пък е обя-вен за невалиден от самия премиер проф. Бог-дан Филов. По негово мнение заслуга на цар-ското правителство е обстоятелството, че лич-но той два пъти е предлагал българската държава да скъса дипломатическите отно-шения с Русия.

Още през първия ден (22 юни 1941 г.) на войната на Германия срещу Съветския съюз германските власти поискали „нашата легация в Москва да поеме защитата на техните (гер-манските) интереси”. Едва към края на март 1942 г. (когато се състояла поредната среща между цар Борис Трети и Хитлер) Рибентроп „искал скъсване с Русия, понеже Руската лега-ция била главният шпионски център”²⁰⁹ (спо-ред германските тайни служби). Той веднага се съгласил „въпросът да се отложи, додето се засилят германските морски сили в Черно мо-ре, тъй като Варна и Бургас лесно биха могли да бъдат бомбардирани”.

Както се вижда инициативата за скъс-ване на дипломатическите отношения на Бъл-гария с Русия е била предимно на българската страна. След първото (преломно в германо-съветската война) поражение на германците при Москва българският цар изпаднал в стрес и започнал да изчаква и отлага скъсването на дипломатическите отношения с болшевишкия Съветски съюз.

Ако цар Борис Трети е желаел, е могъл още след извършения от него първи Девето-юнски (1923 г.) военен преврат да признае съ-ветската държава и да възстанови прекъснати-те по време на Великата октомврийска социа-листическа революция (1917 г.) дипломатичес-ки отношения с Русия. Установяването на бъл-гаро-съветски дипломатически отношения е станало едва на 23 юли 1934 г. от Кимон Геор-гиев, чието правителство е дошло на власт чрез извършения (на 19 май 1934 г.) антиди-настичен преврат и последвалото разтуряне и забрана на политическите партии.

Друг въпрос, за който най-често са гово-рили цар Борис Трети и Хитлер, е за присъе-диняването на нови земи към България. По-неже Царят се стремял, когато настъпи мирът да получи по-голям дял от окупираните земи, през октомври 1942 г. (т.е. месец преди нача-лото на Сталинградската битка) в своето трон-но слово специално е изтъкнал, че „България също има своя дял във войната”²¹⁰.

Преди включването на България в Трист-ранния пакт (1 март 1941 г.) Хитлер е пре-доставил на България само земи (Драма, Кава-ла) в Беломорска Тракия за излаз на Бяло мо-ре. Тогава по силата на Виенския договор гер-манците са дали на Югославия цяла Македо-ния и Солун. Премиерът проф. Богдан Филов е заявил в Министерския съвет, че не трябва да се повдига никакъв въпрос за Македония. Във-личането на българската държава във войната е извършено не за „освобождаване” на тези ис-конни български земи, а за съхраняване на Ко-бургската династия и монархия, чието същест-вуване е било застрашено от комунистите и „болшевишка Русия”.

Във връзка с присъединяването на Бълга-рия към Тристранния пакт през юли 1940 г. фю-рерът е приел българския премиер проф. Богдан Филов и му казал, че „германците нямат тери-ториални интереси на Балканите”²¹¹. Може да се предполага, че той е предприел военния поход на Балканския полуостров и в Гърция, за да може през Егея германците да стигнат до Средиземно море и да се сдобият с важни морски бази.

Едва когато югославското правителство е подписало (началото на април 1941 г.) със Съветския съюз договор за ненападение и не-утралитет, Хитлер е завладял Югославия, вклю-чително Македония, а после е поискал българ-ски войски да окупират македонски земи и да заемат мястото на германските армии.

На състоялата се на 20 април 1941 г. (дни след окупацията на Югославия от германски и български войски) среща с Хитлер цар Борис Трети е „настоял” за включване на Солун в пре-делите на българската държава. Фюрерът не е ис-кал да се ангажира с решаването на този въпрос „преди свършването на войната в Гърция”. На предпоследната среща (началото на юни 1943 г.) между двамата е постигнато съгласие Солун да остане „под германско командване”. Царят се отказал от идеята този град „да се заеме от нас с мотивировката, че това би раздразнило както италианците, така и турците”.

На срещата през април 1941 г. цар Борис Трети помолил Хитлер да съдейства и за пре-доставяне на Охрид на българската страна. Тогава този град, както и Западна Македония били завладени от италиански войски. Хитлер поръчал на външния си министър Рибентроп да има предвид Охридския въпрос при пред-стоящите разговори с италианския министър на външните работи Чано. Седмица по-късно от Германия било изпратено до българското външно министерство съобщение, че Охрид и Ресен остават в територията на България.

Преди да нападне (22 юни 1941 г.) Съ-ветския съюз Хитлер е плашил цар Борис Тре-ти и премиера проф. Богдан Филов с болшеви-ките и болшевишка Русия. Изглежда е зна-ел, че и двамата най-много се страхуват от премахването на монархията и „болшевизира-нето” на България. По време на втората среща (4 януари 1941 г.) с премиера проф. Богдан Филов Хитлер напомнил, че ако балтийските страни били приели неговото предложение за съюз с Германия, „щели да избягнат болшеви-зирането си; положението там било ужасно; отначало били назначени евреи за комисари, които всичко разрушили, после назначили ру-си, които пак сменили”. Премиерът проф. Богдан Филов е записал, че казаното от Хитлер за „болшивизацията” на балтийските страни звучало “като предупреждение към нас”²¹². Адолф Хитлер споменал за посеще-нието на съветския министър на външните работи Вячеслав Молотов, който казал, че русите искат да вземат бази в България, както направили германците в Румъния. „Обаче Хитлер възразил, че те (германците) са отишли там по искане на румънците и попитал дали ние (българите) сме отправили подобно искане към русите”.

Така фюрерът се е опитвал да оправдае германската инвазия в Румъния. Той бил убе-ден, че неговия приятел цар Борис Трети не би поискал в царството му да се разположат военни бази на руските болшевики, които не можел да понася органически и смятал за най-голяма заплаха за своята Кобургска династия.

На 20 юни 1941 г., т.е. два дни преди да нападне Съветския съюз, Хитлер е имал сърдечна среща с цар Борис Трети. „Когато заговорил (Хитлер) за Русия бил много рязък; Сталин никога не желаел да му прости три неща: подкрепата на Румъния, на Финландия и на България. Бил доста войнствен”²¹³.

Не е изключено на тази среща Хитлер да е казал на Царя за предстоящата война на Гер-мания срещу Съветския съюз. Едва ли е случа-ен фактът, че след направеното в ранната ут-рин у нас съобщение за началото на германо-руската война (която „се посреща от населени-ето с изненада и униние”)²¹⁴, цар Борис Трети не е направил пред своя премиер никакъв ко-ментар за това злодеяние на Хитлер.

В края на март 1942 г. цар Борис Трети помолил Хитлер да прекрати германската подкрепа на български ултрафашистки по-литици и легионери. Той е имал предвид проф. Александър Цанков, ген. Христо Луков, ген. Никола Жеков и полк. Атанас Пантев, които на-рекъл „честолюбиви политици, легионери, рат-ници и други”, които се занимавали с „интри-ги”²¹⁵. Според него поставянето им на мястото на правителството на проф. Богдан Филов щяло да промени неговия едноличен „режим, който не е създаден с революция отдолу и който тряб-ва да се запази поне до края на войната”. Хитлер бил „против тяхната подкрепа, щял да вземе мерки и наблегнал на това, че той винаги ще пази авторитета на Царя”.

Очевидно в лицето на Хитлер цар Борис Трети е имал верен приятел и закрилник на Ко-бургската династия. Неговото тесногръдие не му позволявало да надниква отвъд хоризонта на събитията и да предвижда последствията от тях-ното развитие. Дори и когато ясно се виждало, че хитлеристка Германия губи войната, Царят гледал „със спокойствие на руските успехи на Източния фронт”²¹⁶. Затварял си очите пред по-ведението на разположените у нас германски войски, които харчили печатани (без стоково покритие) български пари и предизвиквали хи-перинфлация. Не смеел да поиска от Хитлер да прекрати безвъзмездното вземане на наши хра-ни, напитки и тютюни от Германия и да огра-ничи постоянно увеличаващите се парични су-ми (около 3,6 млрд. лева годишно)²¹⁷, които бъл-гарската държава е давала за издръжка на гер-манските войски.

Той нервно отхвърлял всяко предложе-ние за завой в поетия от него пронемски вън-шнополитически курс. Отправил гневна реп-лика и на лидера на Демократическата партия Никола Мушанов, който след пълния разгром (31 януари 1943 г.) на германците при Сталин- град връчил отговор на царското тронно слово с намек, че ако германците продължават да гу-бят, следва да се отметнем от тях. Царят трос-нато му „забелязал, че не може да има в този момент политика, по-пакостна от тази”²¹⁸.

Независимо от тези факти заинтерисо-вани лица упорито разпространяват измисли-цата, че цар Борис ІІІ се възпротивил на Адолф Хитлер и отказал да изпрати български войски в Съветския съюз²¹⁹. Дори се пуска слух, че по тази причина след последното му посещение (средата на август 1943 г.) в Германия е бил вероломно отровен.

По това време германското командване едва ли би настоявало да бъдат изтеглени на-миращи се във вражеска Гърция и Сърбия бъл-гарски войски с цел изпращането им на Източ-ния фронт. Германското командване не би се съгласило и да бъдат изпратени в Съветския съ-юз български войници от армиите, разположе-ни до границата на неутрална Турция, която все повече клоняла към съюз с Англия. Решение за изпращане на български войски да воюват сре-щу своите руски братя трудно би се взело, при положение че тъкмо през юли-август 1943 г. германските бойци стремглаво отстъпвали оку-пираните от тях съветски земи, а в Италия, ко-ято е била основен европейски съюзник на Хит-леристкия райх, е извършен държавен преврат срещу Бенито Мусолини и фактически е обя-вена капитулация на Италия.

Хитлеристкото командване е очаквало САЩ и Англия да открият нов фронт и да за-почнат военни действия на Балканите. На със-тоялата се в Германия последна среща на царя с Хитлер “германците поискали две наши ди-визии (един корпус) за Северна Гърция и евен-туално Албания, които да пазят тила на гер-манските войски в Гърция и по албанското крайбрежие”²²⁰.

Настъпилите до смъртта на цар Борис ІІІ събития (германски поражения в съветските градове Сталинград и Курск, политически про-мени в Италия, която е основен съюзник на Хитлеровия Райх) смъртно са уплашили и гер-манофила Александър Цанков. Като депутат в Народното събрание той признал (на 27 декем-ври 1943 г.), че след тези събития загубил съня си и добавил: “Оста остана само с едно ко-лело. Германия остана сама в Европа”²²¹.

На Балканите вече е имало стотици хиля-ди действащи сръбски, гръцки и български пар-тизани, а също и съветски, английски и амери-кански военни специалисти. Повсеместно са из-вършвани партизански нападения на германски влакови композиции и складове и са унищо-жавани оръжия, храни, горива и други стоки.

Когато се завърнал от последната си ви-зита (средата на август 1943 г.) от Германия, цар Борис Трети бил душевно разстроен и със сло-мена воля за живот. Часове след като кацнал на нашето летище и се прибрал в двореца (15 ав-густ), той споделил, че по време на полета към София му се приискало “да го срещне непри-ятелски аероплан, та да се свърши с него”²²².

Изглежда това мрачно настроение е об-хванало Царя още при срещите му с неговия приятел Адолф Хитлер, който вече не говорил за настъпление на Източния фронт и превзе-мане на Москва, а за изграждане на отбрани-телни линии и най-вече на Балканите. Главно за тази цел фюрерът поискал две наши ди-визии да пазят тила на германските войски в Гърция и по албанското крайбрежие.

Може би отбранителните германски пла-нове окончателно са убедили цар Борис Трети, че е наближил краят на Хитлеристкия райх, а заедно с него и на Кобургската династия. Кол-кото и посредствен политик да е бил, Царят е схванал, че до този самоубийствен резултат се е стигнало вследствие на водената от него вул-гарна прогерманска и профашистка политика.

Сигурно е тръпнел при мисълта, че той и другите недосегаеми членове на Кобургската династия ще попаднат в ръцете на изпълнения с гняв български народ и ще им бъде потър-сена отговорност за провежданата противона-родна политика, включително и за избиването на десетки хиляди българи и евреи. Болното сърце на цар Борис Трети не е издържало теж-кия стрес и той за броени дни (23–28 август 1943 г.) се е поминал²²³.

След като се завърнал (15 август 1943 г.) от Германия и срещата с Хитлер, цар Борис Трети още повече страдал от хроничните си заболявания, но се надявал, че както обик-новено ще му мине. Бил „отчаян” и на 17 ав-густ заедно с брат си княз Кирил заминал за Чамкория. На следващия ден след закуска тръг-нал към връх Мусала „за разтуха”. Съпровож-дали го брат му, малка свита и походна кухня. На върха пристигнали на обяд, яли и пийнали по малко евксиноградска ракия. Царят доверил на брат си, че се задушавал, имал парене, сърце-биене и болка вляво, в сърдечната област. Когато се връщали от „екскурзията”, Царят слизал от върха „по една пътека”, по която рядко рискували „да слязат и опитни планинари”. Скарал се на своя брат, който го молил да тръгне по общия път и продължил „да се излага по стръмнината”. Князът имал „впечатление, че той търси смъртта си”²²⁴. Още щом седнали да закусят, на Царя му станало лошо и силно пребледнял. По разказа на Княз Кирил, когато се спуснали да го подкрепят, той махнал с ръка и прошепнал, „че щяло да му мине, както и друг път”. Глътнал „едно хапче” и се ободрил.

Сривът в здравето на цар Борис Трети настъпил на 23 август (понеделник) 1943 г. в со-фийския дворец, където той се завърнал с наме-рение да продължи да царува. Незабавно били повикани лекари от чужбина (проф. Sietz от Бер-лин и проф. Eppinger от Виена). Бързото идване (съответно във вторник и сряда) на „професо-рите било улеснено” от царския съавджия и ко-мандир на германската авиация маршал Гьо-ринг, „който поставил на разположение необхо-димите аероплани”²²⁵. Диагнозата им била „за-пушване на артерията”. Царят изпаднал в ко-ма и само на 27 август (петък) дошъл за малко в съзнание, но „разговор не можеше да води”. Смъртта настъпила на следващия ден (28 август 1943 г.).

Тези разкази на княз Кирил и на проф. Богдан Филов красноречиво доказват несъсто-ятелността на намеците за „мистериозната” смърт на българския цар Борис Трети, който уж бил отровен от Хитлер. С „хипотезите” за тази „загадъчна” смърт мнозина (предимно нас-ледници на царедворци) се опитват да реаби-литират престъпния цар, Кобургската динас-тия и своите фамилии (съпричастни в царските злодеяния) и да заемат важни позиции в българ-ския политически, научен и културен живот.

Напоследък все повече се използват ин-тернет страници и седмични вестници за ге-роизиране и реабилитация на цар Борис Тре-ти. Появяват се „сензационни” публикации, в които се правят внушения, че в разгара на Вто-рата световна война цар Борис Трети инкогнито е посетил Москва, където тайно се срещал със съветския първи държавен и партиен ръково-дител Йосиф Сталин и с министър-председателя Вячеслав Молотов. С тези фантасмагории се внушава на доверчивите читатели, че цар Борис Трети е бил антихитлерист, поддържал тайни отношения с великия Сталин. Втълпява им се, че той се срещнал с крупните съветски ръково-дители, излагайки се на смъртна опасност пред вездесъщите по онова време тайни служби на Гестапо и немските изтребители.

В една такава публикация се твърди, че цар Борис Трети се срещал с Молотов на 18 де-кември 1942 г. в Москва²²⁶. Нейният автор се позовава на английски драматург и историк Джон Осбърн, който през 1990 г. „открил” до-кумент на оперативни сътрудници на НКВД (Министерството на вътрешните работи на СССР) до техния шеф Лаврентий Берия.

Нищо не се споменава за съдържанието на въпросния документ. Няма обяснения защо в момент, когато съветски войски вече са за-тегнали обръча около едномилионната герман-ска армия при Сталинград, цар Борис е отишъл при своите ненавистни врагове съветските бол-шевики. Как той е успял за една нощ да пре-лети до Москва и обратно (за 6–8 часа), с какъв самолет и кой български пилот (пътуванията му до Германия по въздуха са ставали с личния самолет и пилот на Хитлер).

Към края на 1942 г. е било абсурдно да се състои среща на цар Борис Трети със съ-ветски ръководители. Още по-абсурдно е Ста-лин или Молотов да се срещат с държавници от страни – членки на Тристранния пакт, без знанието на членове на Политическото бюро (ПБ) на Централния комитет на Комунисти-ческата партия на Съветския съюз (КПСС), ка-къвто е бил и Лаврентий Берия. При ръковод-ната роля на комунистическата партия в дър-жавата, обявяването на война или подписване-то на мир става с решение (понякога формал-но) на членовете на ПБ. В българската монар-хия такива съдбоносни решения са можели да вземат еднолично царете (по силата на чл. 17 на Търновската конституция).

През лятото на 1942 г. в Москва по радио „Христо Ботев” е прочетена съставената от Ге-орги Димитров програма на Отечествения фронт. В нея е изтъкната необходимостта от обединя-ване на всички антифашистки сили в страната за събаряне на монархофашистката дикта-тура (цар Борис е слушал радио и сигурно е чул поставените в тази програма задачи).

Който е запознат с публикуваната корес-понденция на Сталин с Рузвелт и Чърчил, е за-белязал, че той е изисквал от правителствата на съюзните държави (САЩ и Англия) да не водят тайни преговори за подписване на сепаративен мир с представители на държавите – членки на Тристранния пакт. В някои свои писма той е показвал на съюзниците си, че разполага с не-опровержими доказателства за контакти (в Швейцария и на други места) на английски и американски „неофициални” лица с предста-вители на страни от противниковия лагер.

В този смисъл по време на германо-съ-ветската война всеки опит на българската стра-на да сключи сепаративен мир с Англия заоби-каляйки Съветския съюз, е бил обречен. Безус-пешна е била и възложената през август 1944 г. (от правителството с премиер Иван Багрянов) на българския политик Стойчо Мошанов диплома-тическа мисия, целяща да се проучат условията за сключване на сепаративен мир с Англия.

До края на живота си цар Борис Трети останал верен боен другар на Хитлер. Вяр-вал, че ще стане някакво чудо и германските войски окончателно ще спрат устремяващата се към Балканите съветска Червена армия. Пре-ди да извърши дадено дипломатическо дейст-вие, Царят най-напред търсил съгласието на фю-рера или на някой от неговите заместници. Той се страхувал да не бъде заподозрян в нелоялност към Хитлер и се страхувал фюрера да не даде отново Южна Добруджа на Румъния, чиито войски воювали срещу Съветския съюз.

Месец (28 юли 1943 г.) преди да почине цар Борис Трети, румънският министър на вън-шните работи и вицепремиер Михай Антонеску направил на правителствата на България и Унгария предложение „заедно” да обсъдят и вземат „мерки” за защита на нацио-налните интереси²²⁷.

Царят решил „да не отхвърляме предложението на Антонеску, макар да вижда в него опит да го злепостави пред германци-те”. Той поръчал на премиера незабавно да извести за полученото румънско предложение германския посланик у нас Бекерле. На другия ден премиерът проф. Богдан Филов повикал германския посланик и му съобщил „съвсем поверително предложението на Антонеску”. Уверил го, че германците ще бъдат държани „в течение” на българо-румънските разговори (такива разговори не се състояли, понеже българският премиер доловил, че воденето им няма да е „много приятно” на германския външен министър Рибентроп).

Очевидно в този съдбоносен за българи-те миг цар Борис Трети отново се проявил, ка-то плашлив и посредствен политик, комуто липсвали основните политически качества –далновидност, действеност и решителност. Той продължавал да мисли само за спасяването на Кобургската династия.