Как цар Борис Трети се превръща от изтребител в „спасител” на евреи?

Днес някои оцелели български евреи, които сега живеят в Израел и САЩ, сякаш по поръчка се мъчат да представят злосторника цар Борис Трети за спасител на евреите в „ста-рите” и „новите” български земи.

Изглежда едни от тях правят това поради аматьорство в науката или под влияние на нос-талгични чувства към своята първа родина, а други – за да обслужват геополитически интере-си на финансови олигарси и мафиоти, които водят политика на превръщане на България в израелска селскостопанска провинция.

Напоследък у нас активно се рекламира книгата, озаглавена „Извън хватката на Хит-лер” на българския евреин проф. Михаил Бар-Зоар. В неотдавна дадено интервю авторът на тази книга заявява, че през Втората световна война евреите в България са спасени от „църк-вата, профашисткото мнозинство в парламента и Царя”¹⁶⁹. Според него сега комунистите били в „неизгодно положение” (в смисъл, че се чув-ствали неловко и не искали да се популяризира спасяването на българските евреи), защото би-ли „против монархията, църквата и фашис-тите”. Въпросният автор твърди, че през пролетта на 1943 г. депортацията на евреите в Беломорска Тракия и Македония „не можело да бъде спряна” и „не е имало дори и опит”, понеже тези земи не са били „окупирани от българските войски”. За Германия въпросните земи „никога не са били анексирани от България”. В потвърждение на това се позовава на „немска карта от онова време”, където за Беломорска Тракия и Македония пишело, че са „под българска администрация” (факт, който опровергава неговите твърдения, че в раз-глежданите земи не са хазяйничили български царски войски и областни директори). Тези неверни доводи са приведени, за да бъде внушено, че тогава земите на Беломорска Тракия и Македония са били изцяло под немско владичество. Това цели напълно да бъдат оневинени цар Барис Трети и неговите наследници, в чиито „жили”, по думите на цар Фердинанд, „тече известен процент еврейска кръв¹⁷⁰”.

Истината е, че управлението на „новите” български земи е било поверено изцяло на българската държава. Това управление, както пише в своите „Спомени” (с. 226) Димитър Пешев, „по нищо не се отличаваше от останалите части на България”. Особеното в него е било, че българските държавни служители във въпросните земи са „изземвали” (под формата на наряди) произведените от местното население храни. Има запазени документи, в които е посочено, че българските власти са конфискували от тамошните селяни произведеното зърно, оставяйки им известни количества от него за изхранване на семейството и добитъка и за семе¹⁷¹.

Такава политика на военен комунизъм е прилагана по време на Гражданската война (1920 г.) в съветска Русия. Следващата година по предложение на В. И. Ленин в съветската страна започнало прилагането на Новата ико-номическа политика (НЭП) и на селяните се давало възможност да продават храните, които им оставали след като предадат част от тях на държавата.

Това проличава и когато се направи па-ралел между политиката на депортиране на евреите в Беломорска Тракия и Гърция. Та-зи политика е различна в трите окупирани и разделени от германците гръцки администра-тивни зони (италианска, германска и българ-ска), чиито администратори били изпращани съответно от Италия, Германия и България¹⁷².

Посочените зони са формирани след гер-манската окупация (на 21 април 1941 г.) на Гърция и подписаното от гръцки генерали спо-разумение за примирие. Гръцкото кралското семейство (за разлика от Кобургите) заедно с правителството избягали през Близкия Изток в Лондон, откъдето продължили борбата срещу германските нашественици.

Впрочем след окупацията (април 1940 г.) на Дания от германските войски датският крал Кристиан Х и кралското семейство останали в страната. Немските окупатори запазили дат-ските държавни институции (крал, правител-ство, парламент, дипломатически представи-телства) и предоставили ограничен суверени-тет на държавата Дания. При тази управленска система около 7 хил. евреи били спасени, като тайно са изведени (с рибарски лодки) в неутрална Швеция. През октомври 1943 г. германците успели да депортират в Терезин (Чехия) 500 датски евреи, но около 450 от тях доживели края на войната благодарение на интензивната дипломатическа работа и за-стъпничеството на датските власти.

Когато у нас Царят тайно решавал „еврейския въпрос”, в администрираните от италианците райони (Атина и Пелопонес), т.е. в италианската зона на окупирана Гърция не е имало депортиране на евреи. Липсвали антиеврейски закони и евреите не били под-лагани на гонение и дискриминация.

В Атина е формирано колаборационно гръцко правителство. По време на войната това правителство е ръководило гръцката дър-жава (полиция, правосъдие, финанси, търговия, услуги). То получило легитимност с назнача-ването и изпращането в Атина на посланици от Германия и Италия, т.е. от страните – осно-вателки на Оста.

Депортация на евреи в италианската зо-на на Гърция не е имало до края на юли 1943 г., т.е. до извършения в Италия държавен преврат, при който от премиерския пост е сва-лен създателят на фашисткото движение Бенито Мусолини (Дуче). По време на неговото дълго (над две десетилетия) власт-ване в италианската държава той изобщо не е прилагал нацистката антиеврейска политика, не е възприел расистката теория на Хитлер (изложена в книгата му „Моята борба”).

Навярно това донякъде се е дължало и на обстоятелството, че Бенито Мусолини още от ранна възраст е емигрирал в Женева (Швей-цария), където е работил като зидар, посеща-вал е събрания, на които е говорил руският социалдемократически лидер и интернациона-лист Владимир Илич Ленин и е прочел антира-систките книги „Манифест на комунистичес-ката партия” и „Към критика на политическата икономия” на немския евреин Карл Маркс.

Тогава младият Бенито е носил в джоба си портрета на Карл Маркс и с молив е отбелязвал някои от впечатлилите го постановки в книгата „Към критика на политическата икономия”. Сре-щу текста (в нейния предговор), където пише, че битието на хората определя тяхното съзнание и че когато материалните производителни сили влизат в противоречие с отношенията на собст-веност, настъпва „епоха на социална револю-ция”, той написал: „Никоя революция не може да промени човешката природа”¹⁷³.

След отсраняването на Бенито Мусоли-ни от власт и капитулацията на Италия (края на юли 1943 г.) в италианската зона на окупирана Гърция е извършена депортация на евреи. През периода 1943–1944 г. (когато за ми-нистър-председател на Гърция е назначен Йоа-нис Ралис) в гръцката страна са създадени „Ба-тальони за сигурност”, които воювали с боре-щите се срещу нацистка Германия гръцки и български партизани и бойни групи. Тези бата-льони изпълнявали и антиеврейска програма. С тяхно участие от италианската зона са из-пратени (след юли 1943 г.) в нацистки лагери за умъртвяване около 1300 евреи.

Зверско е било отношението към евреите в германската зона. Тази зона включвала зе-мите в западна и централна Македония, край-брежието покрай границата с Турция, Крит, главните егейски острови и Солун. В Солун са живеели около 70 хип. евреи от общо към 100 хил. еврейски граждани на Гърция. По онова време (когато все още е нямало държавата Из-раел) този град е бил средище на евреите в све-та. Тук те имали възможност да изявяват вроде-ните си заложби в търговията и лихварството.

До 1943 г в Солун германците са из-пращали евреи на принудителна работа и пос-тепенно край железопътната гара са създали еврейско гето. Заставените да работят ангария евреи били откупени от своите сънародници за два милиона и половина драхми¹⁷⁴.

На 15 март 1943 г. започнало изпълне-нието на „крайното решение на еврейския въп-рос”, т.е. депортирането на евреите от Солун за концентрационните лагери в Полша. Тяхно-то събиране ставало в намиращото се до гарата солунско еврейско гето, а транспортирането им се извършвало на партиди по 2–3 хил ду-ши. За периода март-август 1943 г. в лагерите на смъртта са изпратени 17 ешелона с общо над 48,5 хил. евреи.

В окупирана Гърция живущите, включи-телно евреите, са можели свободно да се при-движват от една в друга зона. Те не са се въз-ползвали от това право да отидат в италианска-та зона, където до свалянето на Бенито Мусоли-ни от власт (края на юли 1943 г.) не е извърш-вана депортация на евреи. Гръцките евреи са могли да избягат и в планините при партиза-ните. Подготовката и реализацията на тяхната депортация е пазена в строга тайна от немците и местните им помагачи, в т.ч. еврейски равини.

С голяма жестокост е бил решен „ев-рейският въпрос” от усташите, местните наци-оналфашисти в Хърватско, където до пролетта на 1942 г. били ликвидирани 400 хил. сърби, а в Загреб само за сплашване били избити 180 евреи¹⁷⁵. След това самите хърватски власти открили бюра за изселване на евреите в Ита-лия, като ги снабдявали с фалшиви италиански паспорти. В един момент италианците разкри-ли фалшификацията и поискали да върнат из-селените хърватски евреи обратно в Хърват-ско. Хърватските управници отговорили, че не могат да приемат лица с фалшиви паспорти.

Депортирането на евреите от българ-ската зона в Беломорието е извършено с одобрението на Борис Трети. В тази зона (Серес, Драма, Кавала, Гюмюрджина, Деде-агач) евреите са депортирани на основата на одобрения (през февруари 1943 г.) от него българо-германски договор. Тази територия е дадена от Хитлер на българската държава още при присъединяването на България към Трой-ния пакт. Нейното окупиране от български войски е смятано за акт на „освобождение” на поробени българи и „обединение” на България (в Беломорието е имало и немски военни ко-мандири, очакващи антихитлеристката коали-ция да открие фронт на Балканите).

В Беломорската зона цялата администра-ция е била българска, а областните директори са назначавани от българското правителство (след предварително съгласуване с Царя). Български-те администратори са можели (по знак на цар Борис Трети) да осигурят същата неприкоснове-ност на тамошните евреи, каквато е имало в контролираната от италианци гръцка зона.

Към края на април 1941 г. и 1942 г. цар Борис Трети е правил обиколки из Беломо-рието. Считал е тази територия за част от не-говото царство.

За да докажат, че цар Борис Трети е „спасител” на българските евреи, някои автори изопачават фактите. Например те твърдят, че хилядите евреи от Беломорска Тракия и Македония били предадени „на немците, които ги депортират в концентрационни лагери в Полша”¹⁷⁶.

В действителност събирането (след по-лунощ) и извозването на евреите от посоче-ните области до съответните пунктове е из-вършвано от служители на Комисарство по еврейските въпроси към Министерството на вътрешните работи (създадено към края на август 1942 г. от Министерския съвет на бъл-гарското царство). В тази акция са участвали и български военни, полицейски и администра-тивни служители. Предаването на обречените евреи на „германските власти” е ставало каза-но на търговски език „франко” северната гра-ница (р. Дунав) на България.

Друго преиначаване на историческите факти е, че Беломорието било дадено от гер-манците на българските власти за „временно управление”. Тази територия била админист-рирана и анексирана от тях, но освен от Герма-ния, анексията им не била призната даже и от страните членки на Оста.

Така се внушава, че Беломорието е било германска територия, а депортирането на та-мошните евреи е извършено едва ли не под диктата на германски военачалници. Налага се тезата, че цар Борис Трети не е могъл да пре-дотврати това ужасно злодеяние.

Вече бе доказано, че Беломорието е било дадено от Хитлер на българското царство за вечно владение (този акт е извършен в нача-лото на 1941 г., когато немските войски вече са владеели много европейски държави и цар Борис Трети е вярвал, че нацистка Германия ще спечели Втората световна война). Това, че анексирането на тази територия към България не било официално признато от други държа-ви, е без значение за спасяването на тамошни-те евреи (понастоящем само Турция е приз-нала турската зона на Кипър, но гражданските и изселническите въпроси в нея се решават от местните власти).

Извършеното със знанието и съгласието на цар Борис Трети депортиране на евреите от „новите” български земи се оправдава и в една разпространявана напоследък псевдонаучна пуб-ликация¹⁷⁷. Авторът на тази публикация твър-ди, че въпросното депортиране е направено за постигане на „националното обединение на българските земи”. Според него въпросът за „националното обединение на българските зе-ми” бил „тясно свързан” с утвърдения през януари 1941 г. от цар Борис Трети антиеврей-ски Закон за защита на нацията. С приемането на посочения закон се целяло да бъдат от-странени пречките (евреите) по пътя към въп-росното „национално обединение”. В него ня-мало разпоредби за прилагане на крайни мер-ки срещу евреите. През първата година след влизането му в сила било „посегнато на собст-веността на еврейските семейства, и то на по-заможните от тях” (сякаш отнемането на жи-лище, магазин, фабрика и т.н. на еврейско се-мейство и неговото изселване в провинцията е в реда на нещата). От Берлин не бил упражня-ван „натиск, който би заплашил или затруднил процеса на обединението на българските земи”.

„Усложнението” на този обединителен процес и на еврейския проблем дошъл от „на-тиска на Москва и от стремежа й еврейското население да стане един от потоците на съпро-тивата срещу властта” (на монарха и фашист-кото правителство). Българските комунисти отправяли по намиращата се в Москва радио-станция „Христо Ботев” призиви за по-активно включване на българските евреи в борбата сре-щу хитлеристите с лозунгите: „На борба в ре-довете на Отечествения фронт за спасяването на България от фашистките гнусотии” и други.

По-нататък нескопосано е изложена чу-довищната версия, че депортирането на евре-ите в Беломорието и Македония е предизви-кано от Москва, където имало значителен брой „евреи на ръководни постове в съветската власт”. Те участвали „в извършването на Ок-томврийския болшевишки преврат през 1917 г. и последвалите нечувани жестокости и „класов геноцид”. Под тяхно влияние опреде-лени „среди” от българската еврейска общност подкрепяли „подривната дейност на комунистите в интерес на Москва, насочена срещу националното обединение на българ-ските земи”.

Така се правят внушения, че депортира-нето и изтреблението на евреите от Беломор-ска Тракия и Македония е станало по вина на комунистическите ръководители в Москва. С призивите за борба срещу монархо-фашизма, те видите ли са предизвикали нацистите и цар Борис Трети да предприемат ответни мерки, насочени към унищожаване на евреите по българските земи (в името на „обединението на България”).

Това е крайно едностранчиво интер-претиране на депортацията на евреите от българските земи. В него прозира корист, мо-нархическа пристрастност и антикомунисти-ческа озлобеност.

Що-годе политически грамотните хора знаят, че по принцип комунистите са за обе-диняване на народите. Техните теоретици и вождове първи са разкрили по думите на В. И. Ленин (който има над 50 публикации по ”на-ционалния въпрос”) тенденцията към интерна-ционализация (глобализация) на стопанския, политическия и културния живот на народите и към сближение и сливане на всички нации в едно социалистическо общество, но не чрез водене на смъртоносни империалистически анексионистични войни, а по пътя на добро-волното и осъзнато съюзяване и обединение.

Впрочем понастоящем финансовите олигарси, начело със собствениците на бан-ките на федералния резерв на САЩ се опитват да запазят глобално си господство, чрез разде-ляне и противопоставяне на отделните нации и създаване на миниатюрни държави от типа на Косово.

За да получат свободен достъп до глобалните природни, финансови и човешки ресурси, те принуждават националните прави-телства да прилагат така наречената нео-либерална евроатлантическа политика и най-вече нейните основни механизми: тотална приватизация на държавните банки, имоти и земи (наличието на публична собственост в държавата осигурява нейната независимост); държавно стимулиране на търговската експанзия на транснационалните кампании; либерализация на поземления пазар в страните с оглед да се даде право на чужденци да купуват местни земеделски земи; водене на завоевателни войни (предимно чрез войски на междудържавния .военно-политически блок НАТО).

Както показва практиката тази политика води до глобални кризи и съсипва живота на милиарди хора на земята. При нейното прила-гане в страните се засилва ядреното въо-ръжаване и социалното разслояване на обществото и все повече се изострят социал-ните конфликти. По данни на сп. „Warld report” (юни 2011 г.) след избухването (2008 г.) на глобалната капиталистическа криза в света имало около 11 милиона милионери и милиар-дери, които притежавали около 43 трилиона долара при годишен световен Брутен вътре-шен продукт около 55 трилиона долара. Делът на свръх богаташите в световното богатство е близо 80%, а този на останалите над 7 млрд. жители на нашата планета - едва 20%.

Разглежданата публикация за нацио-налното обединение и еврейския въпрос е твърде далеч от онова, което учените наричат „добросъвестно и задълбочено изследване”. В нея още от пръв поглед бият на очи няколко лъжи.

Първата лъжа е, че антиеврейската поли-тика на цар Борис Трети била основана на след-вания от него „принцип” за „националното обе-динение на българските земи”. Това противоре-чи на факта, че през 1940 г. и първото тримесе-чие на 1941 г. той изобщо не е поискал от то-гавашния главен раздавач на територии Адолф Хитлер да отнеме от югославската държава Македония и да я даде на България (за да ста-не нейното „обединение”). С укази утвърдил антиеврейския закон и договора за присъеди-няване на България към Тройния пакт (от 1 март 1941 г.) само срещу възвръщане на загу-бения от баща му излаз на Бяло море. Едва към края на март 1941 г., когато сръбското прави-телство сключило със Съветския съюз спора-зумение за дружба и неутралитет и предиз-викало Хитлер да окупира Югославия, въз-никнала нуждата български войски да пазят тила на германците, като окупират част от Македония.

Втората лъжа е, че у нас нацистите са пристъпили към унищожаване (през февруари-март 1943 г.) на евреите, когато определени „среди от еврейската общност” се поддали на ръководената от съветски евреи пропаганда и се опълчили срещу монархофашистката власт. Всъщност расистките апели за сегрегация на евреите и за завладяване на „източните земи” се съдържат в публикуваната през двадесетте години на ХХ век книга на Адолф Хитлер, „Моята борба”. Още с идването си на власт (началото на 30-те години на ХХ век) нацистите са използвали антесемитизма за дискриминиране на евреите, за ограбване на техните пари и имоти и за погроми над еврей-ски магазини (такива изстъпления са правени и в окупираните от германците заподно-европейски държави, където евреите не са слушали московското радио „Христо Ботев”).

Третата лъжа е, че „подривната дейност на комунистите”, обслужвала Москва и била „насочена срещу националното обединение на българските земи”. Подтекстът е, че ако не е би-ла подривната дейност на комунистите, Адолф Хитлер е щял да спечели войната, да завладее Съветския съюз и да даде на България земите на Беломорска Тракия, Македония и Западни-те покрайнини. В българската държава кому-нистите и евреите са щели да бъдат избити или да робуват на Кобургите и на нацистките арис-тократи и плутократи.

От това, което е говорил цар Борис Тре-ти по време на служебни разговори и в Народ-ното събрание, става ясно, че той е мислил преди всичко за благосъстоянието на Кобур-ската династия и за бъдещето на сина си „Симеончо”. Царят е преследвал и убивал болшевики и комунисти, понеже се борят срещу царизма и за установяване на диктатура на пролетариата. Водил толкова късогледа политика на „национално обединение на бъл-гарските земи”, че след войната гърците и западните правителства са щели да отнемат още български земи от „старите” държавни предели и южната траница на България да бъде до Чепеларе. Благодарение на застъпни-чеството на съветските държавни ръкводители била запазена предвоенната териториална цялост на българската държава.

Нищо не може да оправдае цар Борис Трети, че с оглед да запази своята династия и заради мимолетното (за 2–3 години) „национално обединение на българските земи” е дал съгласие да бъдат погубени над единаде-сет хиляди човешки същества. За това злодея-ние няма давност и всуе са опитите за неговата политическа реабилитация.

На 6 август 1943 г., т.е. седмица преди да замине за Германия и за последен път да се срещне с Адолф Хитлер, цар Борис Трети мно-го се разстроил, когато получил изготвен от американското правителство писмен документ. Този документ е предаден на Царя (чрез вър-налия се от Швейцария Георги Кьосеиванов) от представителя на Обединените нации (ОН) Рьоне Шарон, който пък го взел от шефа на американската разузнавателна мисия в Швей-цария Алан Дълес. Цар Борис Трети повикал премиера проф. Богдан Филов и му предал въпросния документ, където имало изразена позиция на САЩ за България. В него пишело, че българската държава „оказвала на Оста” го-ляма подкрепа и поради това след войната ще бъде третирана „наравно с другите неприятели на англосаксонците. Осъждат се остро мерките срещу евреите, които били необясними, като се знаело по-раншното отношение на България към малцинствата”¹⁷⁸.

Днес всичко това се потулва от лидери на отвъдокеански еврейски организации и по-томци на богати български евреи. Целенасо-чено се втълпява на младите поколения бъл-гари, че евреите в българското царство били спасени от цар Борис Трети. Изкарва се, че тяхното лишаване от имоти и депортирането им е дело само на лоши българи. Главните от тях били премиерът проф. Богдан Филов, ми-нистърът на вътрешните работи Петър Габров-ски, директорът на Комисарството по еврейс-ките въпроси Александър Белев.

Прикрива се фактът, че назначаването на тези и други министри е ставало единствено от цар Борис Трети, който изисквал от тях вярно да служат на Кобургската династия и сляпо да следват водената от него пронацистка полити-ка. Дори и най-върлите монархисти признават, че по онова време в българското царство „ни-що не могло да се разреши” без знанието, мнението и одобрението на Царя.

Обикновено легендите за спасяването на българските евреи от цар Борис Трети се съчи-няват от потомци на дворцови служители и на богати еврейски фамилии. По време на Втората световна война у нас богатите евреи са притежавали големи финансви, индустриал-ни и търговски предприятия и са разполагали със значителни количества злато и сребро. Днес техни наследници се стремят да придобиват собственост върху български земеделски земи и имоти. Главно поради това те имат интерес да бъдат възхвалявани Кобургите и други действащи у нас политици с еврейски и друг чуждестранен произход.

Повечето от тогавашните богати българ-ски евреи са били свързани с Двореца и са пра-вили опити да се спасят чрез „ходатайство”. Някои от тях са успявали да се измъкнат от депортацията чрез „откуп” във вид на „жъл-тици”. Вероятно това дава основание на техни потомци да твърдят, че дължат своя живот на Царя и да съчиняват легенди за него.

Богати български евреи са писали молба за помощ и до изповядващата католическата вяра царица Йоана. Нейният отговор гласял: „Нема как да се помогне”.

Това може да се узнае и от публику-ваните в Интернет спомени на Самуел Арди-ти. Този български евреин е роден през 1935 г. в семейство на богат търговец на платове и ризи от гр. Русе. В неговите наглед детски спо-мени се разпространява легендата, че „факти-чески накрая той” (цар Борис Трети) „спаси” евреите и „затова заплати с живота си”¹⁷⁹. На базата на догадки и слухове е направено зак-лючението, че в нощта на 9 срещу 10 март 1943 г. „Царят даде заповед на Габровски да прекрати депортацията на евреите от старите предели на страната”.

Твърди се, че в двореца Царят бил приел делегция (съставена от полковник Таджер – участник в Първата световна война, владици, писатели, и музиканти) пред която казал, че при опит да „изгонят българските евреи”, той щял да легне „на железопътната линия”. Това Самуел Ардити чул от своя приятел „Арончо”, който пък го научил, като подслушал разговор между баща си (Хаим Леви) и полк. Таджер.

Тази еврейска легенда (от рода на биб-лейските) противоречи на факта, че след като у нас са приети антиеврейските закони, героят от Първата световна война полк. Таджер е ня-мал достъп до Царя. Това е посочил и тога-вашния депутат проф. Петко Стайнов, който на 13 ноември 1942 г. (т.е. три месеца преди да започне депортацията на българските евреи) в реч пред Народното събрание казал, че полк. Таджер е лишен от човешки права и изолиран от обществото. След края на войната (1919 г.) той бил използван от Министерството на външните работи за дипломатически мисии. Тогава „Ние се гордеехме, че имаме един пол-ковник от еврейски произход”, но „днес той за нас е един чифутин, ние сме го прогонили, ние сме го смачкали и сме му взели имотите”¹⁸⁰.

По онова време цар Борис Трети рядко откликвал на настоятелните молби за срещи и с българските владици. Той ги приел на 2 юли 1942 г. във връзка с предложението им българ-ската църква да бъде провъзгласена за патри-аршия. После Царят дълго (близо година) отлагал исканата от тях нова среща. Нейното провеждане е станало едва в средата на април 1943 г., след като владиката „дядо Неофит” изпратил до Царя отчаяно „изложение”, в което било написано, че „желанията на синода оставали глас вопиющ в пустинята...”¹⁸¹.

През 1949 г. юношата Самуел Ардити се изселил в Израел, където станал строителен инженер и се пенсионирал (2002 г.). Перио-дично идвал в България, а наскоро посетил българското село (Водица, Русенско), където е живял няколко години по време на детството си.

Тези оценки за социалистическа България (в която Самуел Ардити не е живял) не от-говарят на истината и са обида за мнозинството българи, които при социализма имаха народно-демократична държава с високо развито земеде-лие, социална сигурност и икономическа, т.е реална свобода, включително ежегодно да почи-ват на море и планина и да посещават Израел. В последно време такива оценки се дават само от чужденци, които се държат като победители в „студената война”, господари на българите и на техните земи.

Все пак в спомените на въпросния автор има и поучителни максими и истории. Инте-ресна е например цитираната от него еврейска поговорка: „Яж хляб и пиперки и купи имот в центъра на столицата”. Заслужава внимание и неговият добър спомен за антифашистката борба на легендарната еврейка от Русе Анна Вентура, която произхождала от богато семейство, но станала член на Работническия младежки съюз (РМС). През зимата на 1944 г. тя се укривала в русенския хотел “Метропол”, но била предадена и убита от царската полиция.

Справедливостта изисква да се признае, че няколкото десетки хиляди български ев-реи са спасени главно от съветската Червена армия. Те са останали живи благодарение на славните победи на тази армия в битките срещу хитлеристките нашественици в Съветския съюз и на нейното стремително настъпление към окупираните от немците територии, включително и на Балкани-те. Тези победи (особено в Сталинград) са стреснали и уплашили до смърт цар Борис Трети и са окуражили огромното мнозинство от хуманистично настроени българи (в т.ч. антифашисти, някои монархо-фашиски депута-ти, църковни служители, писатели, адвокати, лекари), които се вдигнали в защита на българ-ските евреи. Така че сегашните и идните потомци на спасените български евреи би трябвало да изразяват своята признателност преди всичко на руските войници и офицери и ежегодно да организират поклонение пред па-метника на Съветската армия в София.

Непочтено е да се залъгваме, че десетки хиляди български евреи са спасени от насил-ствена смърт, като са изпратени няколко про-тестни писма от група депутати и представи-тели на интелигенцията до Царя и правител-ството. Такова наивно интерпретиране и вул-гарно фалшифициране на историческите факти се прави главно от хора с ниска политическа култура или с цел да се идеализира и реаби-литира цар Борис Трети и Кобургската динас-тия. То е вредно и за потомците на умъртве-ните и оцелелите по време на Втората светов-на война евреи от „новите” и „старите” българ-ски земи. Техните водители би трябвало да знаят законите на диалектиката и да помнят, че историческите събития се повтарят макар и на качествено ново стъпало на развитие на об-ществените производителни сили, включител-но в ядрената оръжейна индустрия.

В изпълнение на този пъклен план вече са изкупени (посредством поставени местни лица и „инвестиционни” фондове) над един ми-лион декара български земеделски земи. През юли 2011 г. в София на съвместно заседание на правителствата на България и Израел, техните министър-председатели Бойко Борисов и Бенямин Нетаняху са решили българският държавен поземлен фонд (възлизащ на около 2,5 млн. дка земеделска земя) да бъде предоставен на израелци. Договорено е с израелски инвестиции (в размер на около 1 млрд. лв.) на тези земи да бъдат изграждани напоителни системи и да се отглеждат предимно зърнени храни, мляко, плодове и зеленчуци (за изхранване на израел-ското население, чийто брой непрекъснато нараства, включително и чрез имиграция). Очаква се постепенно върху въпросните земи (изкупени и предоставени от българската държава) да се заселят хиляди еврейски семейства и да се създаде „ционистко огнище”, подобно на това, което евреите са създали след Първата светов-на война в Палестина. .

Обикновено посочената лъжа се пред-ставя за аксиома (истина, която не се нуждае от доказателства). Не се посочва как е станало „превземането на България”, кои български градове и села са били „окупирани” и колко време е имало съветски войски на българска територия (редно е например да се сравни с формата на окупация на Германия, където от Втората световна война до сега има над 70 хил. американски войници). Липсва отговор и на въпроса защо вместо убийства, грабежи, вандализъм и масови изнасилвания (съпът-стващи почти всяка „окупация”) при премина-ването на съветските войски през наша територия местните жители навсякъде са ги пострещали с „добре дошли”, цветя, хляб и сол (това е документирано в киноленти и снимки).

Потулва се обстоятелството, че на 8 септември 1944 г. съветските войски от 3-ти Украински фронт под командата на маршал Фьодор Толбухин са преминали Дунава и са навлезли в България, а на следващия ден (9-ти септември) вечерта са прекратени „военните действия” (без нито един убит български гражданин).

По сведение на всепризнатия гениален пълководец маршал Георгий Жуков стъпилите на българска земя първи съветски военни отряди били посрещнати от пехотна дивизия на българската армия, строена на шосето „ с развети червени знамена и тържествена музика”. Командващите съветските военни части му доложили, че по всички направления се извършвало „спонтанно побратимяване на съветските войни с българския народ”

Изглежда при настройването на българи-те срещу руснаците се разчита на обстоятел-ството, че съвременните поколения граждани изпитват отвращение от сегашната американ-ска империалистическа окупация на Ирак и Афганистан, където през последните няколко години са избити стотици хиляди хора (десет-ки хиляди войници окупатори и стотици хиляди окупирани местни жители). На този фон употребата на фразата „съветска окупация на България” звучи зловещо, макар да се разминава с истината, че войски от съветската Червена армия никога не са окупирали отечеството ни, а само са преминали през българска територия при преследването на оттеглящите се към Берлин хитлеристки военни части. Тогава (септември - декември 1944 г.) червеноармейците (около 600 хил. души) са прекосили България и заедно с присъединилите се към тях десетки хиляди наши войни и югославски партизани са нанесли бързи и мощни удари на събралите се в съседна Сърбия германски войски и са продължили похода за освобождение на Европа от кафявата нацистка чума (между-временно американски и английски войски също са освободили от германските окупатори Италия, Франция и други западноевропейски страни).

Към средата на април 1945 г. преминалите през България съветски войници (от 3-и и 2-и Украински фронт) очистили от нацистките войски Унгария, навлезли в Австрия и освободили Виена. Днес австрийци-те наричат тази военна операция „освободи-телна”, (а не „окупаторска”), тачат паметта на загиналите руски войни и се грижат за издигнатите им паметници.

В нашата страна Соросови храненици (в т.ч. ровещи се в архиви журналисти) не изтъкват убедителни аргументи в подкрепа на твърдението, че у нас е имало „съветска окупация”. Мъчат се чрез контролирани отвън медии да втълпят на младежта, че заради тази окупация на 5 септември 1944 г. съветското правителство е обявило война на България. При това като се прикрива обстоятелството, че тази война е освободителна, насочена главно към прогонване на немските окупатори от българската земя. Това е класова война, която се е водила преди всичко срещу монархистите, нацистите и фашистите, като представители на финансовата олигархия.

До обявяването (5 септември 1944 г.) на въпросната война българските регенти и буржоазни правителства на Иван Багрянов (1.VІ - 2.ІХ 1944 г.) и на Константин Муравиев (2.ІХ – 9.ІХ.1944 г.) се мъчили с политически и дипломатически маневри да запазят господ-ството на аристокрацията и на финансовата и промишлената буржоазия в обществото. Продължавали да поддържат дипломатически отношения с хитлеристка Германия и съще-временно чрез тайни преговори с английски и други представители да си осигурят подкрепа на западните държави. Това правили и след разгрома (края на август 1944 г.) на германците при Яш-Кишенев и разполагането на съветски войски до линията Русе и по-нататък по Дунава до Черно море.

При така сложилата се политическа обстановка е трябвало да се води разумна и реалистична политика в полза на народа. Тогава в интерес на отечеството е трябвало вместо царските регенти да поставят „компро-мисни” правителства, като това на Константин Муравиев, държавната власт да бъде отстъпе-на на комунистическите, земеделските и другите отечественофронтовски ръководители, да бъде сключено примирие със Съветския съюз и да се обяви война на хитлеристка Германия (дни по-рано такива промени са извършени в Румъния).

Но тогавашните местни монархофашиски управници сякаш са били изтъкани от бясна злоба срещу руските болшевики и българските комунисти и до края на август 1944 г. продъл-жавали да кореспондират с Хитлер и да правят отчаяни опити да се споразумеят с властите в Англия и Турция за окупиране на българската държава от турски и английски войски. През август 1944 г. в Цариград и Кайро е бил изпра-тен известният български политик Стойчо Мошанов, който бил натоварен с мисията да води тайни преговори (които изобщо не започнали) за незабавно излизане на българска-та държава от войната със САЩ и Англия.

В програмната декларация (писана през целия ден на 4 септември 1944 г.) на едноседмичното правителство на Константин Муравиев е заявено, че у нас ще бъде следвана политика на „пълен и безупречен неутрали-тет”. То щяло да „изпълни всички задължения на неутрална държава по отношение на оттеглящите се в България и намиращите се в страната германски войски и военни средства. При затруднение от страна на Германия по провеждането на тази политика българското правителство ще се види принудено да скъса дипломатическите отношения с тази държава” (същият ден в Ихтиман били обезоръжени и задържани около 4500 германски войници).

Още преди съветските войски да навлязат (8.ІХ.1944 г.) на българска територия, през периода 6-8 септември 1944 г. партизан-ски части са завзели трайно над 170 населени места в страната. В София властта е взета през ноща на 8 срещу 9 септември 1944 г. от пред-ставители на Отечествения фронт с помоща на преминали на негова страна армейски части, включително танковата бригада в Горна Баня.

Тъй като имало сведения, че след 9.ІХ.1944 г немски войски готвели удар от района на Ниш към София, Върховното главно командване на Червената армия заповядало в българската столица да бъде разположен един усилен съветски стрелкови корпус (германски войски предприели провакационно настъпле-ние в Северозападна България, което е отбито от части на редовната българска армия и партизанския отряд „Георги Димитров”). В края на 1944 г. частите от този съветски корпус продължили пътя си за Берлин.

През 1944 г. по настояване на английски и американски представители на Съюзната контролна комисия в София е оставена и раз-положена край двореца „Врана” (на изток от софийската столица) съветска войнишка рота със задача да пази живота на царското се-мейство, включително този на непълнолетния цар Симеон Втори. Такава мярка е била нало-жителна в онзи период на натрупана жажда за мъст у хиляди българи, чиито роднини и близ-ки са били убити при едноличния режим на цар Борис Трети.

В „хрониката” озаглавена „Неизвестната окупация 1944-1989 г.” поетът се опитва да докаже, че у нас царяли „первезните заблуди”, според които българо-съветското сътрудни-чество не е „грабеж”, а „безкористна братска помощ”. Той отрича тази помощ, игнорирайки обстоятелството, че тя е въплътена, материа-лизирана в крупни енергийни, металургични, химически и т.н. заводи, които още десетиле-тия наред ще осигуряват работа, експорт на стоки и доходи.

Понеже тази сума не е много внушител-на (в сравнение с размера на парите, които съвременната българска държава ежегодно изразходва за осигуряване на въздушни кори-дори и летища на американската страна и за поддържане на военни мисии в чужбина), поетът представя въпросната доларова сума в милиарди обезценени левове (без да спомена-ва, че драстичното, хиперинфлационното обезценяване на българския лев по време на Втората световна война е предизвикано от големите разходи на българската държава за издръжка на разположените в „старите” и „новите” земи немски войски).

По-нататък в „хрониката” се втълпява, на читателите, че имало „грабеж” и при извършването на българо-съветски търговски сделки. Съветски държавни външнотърговски организации били купили на ниски цени местно розово масло и други стоки, а за компенсация съветското командване дало без-възмездно на Първа българска армия оръжия и бойни припаси на стойност 17 млрд. лева (явно поетът няма представа за така наречена-та „бартерна” и „балансирана” междудържавна търговия, която приключва с приблизително уравнено салдо и без голям външнотърговски дефицит).

Въпросният поет коментира и включването (след 8 октомври 1944 г.) на български армии във войната против немците на страната на Съглашението. Според него „нашите полкове” давали „много жертви”, защото били командвани от „неопитни офицери – бивши партизани”, които били „ентусиасти, но невежи във военното дело” Той пише: „ако в една битка руснаците губиха 50 убити, сред българите падаха повече от 500”.

Може би и за това е имал вина бившият главнокомандващ българската войска цар Борис Трети, който фанатично вярвал в край-ната военна победа на съюзните му германци и оставил българските войници и офицери без нужната подготовка и тренировка да се сражават с прекаралите по няколко години на бойното поле отстъпващи германци. Той е използвал българските военни сили предимно за извършване на държавни преврати, окупиране на сръбски и гръцки земи и угнетя-ване на местното население, за преследване на слабовъоръжени и гладни партизани.

В същност присъединените към 3-и Украински фронт български армии са коман-двани от съветският маршал Ф. Толбухин и от български царски офицери, като легендарният ген. Владимир Стойчев. Бивши партизани са назначавани за „помощник-командири” със задача да предотвратяват евентуални опити на царски офицери да саботират ефективността на бойни действия срещу Вермахта.

В края на разглежданата „хроника” необосновано и безапелационно се заключава, че освобождението на „старите” и „новите” български земи от нацистка окупация било „третата и най-жестоката национална ката-строфа на България” (сигурно в сравнение с тези през 1913 и 1919 г.). Според автора въпросната катастрофа била най-жестоката „защото тя бе не само материална, но и духовна катастрофа: идеалът за обединение на българите бе осъден на смърт без право на обжалване” (само, че по вина главно на цар Борис Трети и на българските монархо- фашисти, които ръководени от династични и себични интереси са присъединили българска-та страна към разгромената от Червената армия и другите Съюзни войски Хитлеристка Германия).

Цитираното високопарно празнодумие не спомага за извличане на правилни исторически и политически поуки. То само потвърждава направената от поета (в анота-цията на разглежданата книга) констатация, че при четене на история, нагодена „към интересите на властващата политическа сила” човек „не само ще се обърка, но може и да се побърка”.

Вероятно местните колониални адми-нистратори няма да разкрият името на злос-торника, наречен по Българската национална телевизия „анонимен творец”. Мъчат се да оп-равдаят този долнопробен политически акт, ка-то го представят за забавно хрумване на пред-ставители на „ироничната постмодерна култу-ра на новия век”.

След оскверняването на паметника на съветската армия, сякаш по предварителен сценарии, Соросовите глашатаи дни наред се появяваха по медиите и пледираха за неговото премахване от центъра на София. Твърдяха, че съветската Червена армия е „окупаторска” и с нейното идване у нас бил „внесен комуниз-мът”, социалистическият обществен строй, при който се осигуряваше работа на всички тру-доспособни български граждани и не се позво-ляваше на неолибералните глобалисти и кос-мополити до обсебват националните ни при-родни, трудови и финансови ресурси. Както показва практиката от периода 1944–1989 г., при този строй е невъзможно чужденец да ста-не собственик на български земеделски земи (дори с много пари и молитви към еврейския бог Йехова, за когото нямало „невъзможно нещо” - Евангелие от Лука, гл. 1, т.35-37).

При разглеждането на депортацията на евреи от българската държава прави впечат-ление, че „еврейският въпрос” почти не е разискван на срещите на цар Борис Трети с идеолога на расизма Адолф Хитлер. Мне-ния по въпроса за депортирането на евреите от българските „стари” и „нови” територии са об-меняни предимно в разговори на Царя с ми-нистъра на външните работи на Германия Йоа-хим Рибентроп и с началника на полицията Хайнрих Химлер (който през юни 1941 г. ка-зал, че „ние (българите) трябва да сменим нашата славянска азбука, за да намалим руското влияние”)¹⁸⁴.