Анотация "Не исках топлина, исках огън."

— Рафаела! — извика баща ми зад мен. Когато се обърнах, видях майката на Ноа да идва към мен.
— Вземи ме със себе си, Никълъс, — каза тя, плачейки неудържимо, но със стоманена решителност на лицето.
Погледнах колебливо баща ми, който дойде при нас с изплашено изражение, но напълно овладян.
— Няма да му позволя да нарани някой друг в това семейство, — изрева той и сграбчи Рафаела за лакътя. Знаех, че е също толкова уплашен, колкото и ние. Никога досега не ни се беше случвало подобно нещо. Начинът, по който той гледаше Рафаела, беше точно както аз гледах
Ноа и щях да реагирам по същия начин, ако тя беше решена да отпраши за мястото на отвличане.
— Отивам, Уилям Лейстър, независимо дали искаш или не. Говорим за дъщеря ми — изпищя отчаяно тя. Риданията ѝ в крайна сметка го убедиха.
Погледнах отново към него.
— Отивам, татко. Не се опитвай да ме спреш.
В отчаяние той отговори.
— Добре. Но да вървим с ченгетата.
***
Десет минути по-късно пресичахме града, следвани от три полицейски коли. Да ги слушам как обменят информация по радиото ми късаше нервите. Някои офицери вече бяха там и оглеждаха изходите.
Пристигнахме бързо и патрулната кола отиде право там, където очакваха бащата на Ноа да излезе. Полицията се разпръсна около вратата. Можехме да чуем шума вътре… и когато чух изстрели, излязох.
Полицаят до мен ме стисна за ръката.
— Стой тук — каза той.
Направих, както ми заповяда, взирайки се във вратата, от която щеше да излезе Ноа, чудейки се дали ще бъде наранена, когато го направи.
Не се наложи да чакаме дълго. След десет напрегнати минути вратата се отвори рязко и Ноа и баща ѝ се появиха, примигвайки от изненада пред чакащата ги група.
Ноа беше наранена... кървеше.
Усетих как някой ме хваща отзад. Дори не бях осъзнал, че съм се опитал да побягна.
— Ноа! – извиках възможно най-силно. Нейните насълзени, ужасени очи се обърнаха към моите. Баща ѝ я държеше с една ръка, а с другата бе насочил револвер право в главата ѝ.
— Хвърли пистолета! — извика едно от ченгетата по мегафона.
Хванах се за главата от отчаяние. Това копеле говореше нещо и ужасът на лицето на Ноа събуди инстинкт на убиец, който никога не съм знаел, че мога да изпитам преди този момент.

Щях да го убия. Щях да го убия с голи ръце.
— Хвърлете оръжието и сложете ръцете си на главата! — извика някой.
След това всичко се случи бързо, макар че очите ми виждаха нещата на забавен каданс.
Бащата на Ноа свали предпазителя и натисна силно цевта в слепоочието ѝ. Тя затвори очи и звукът от изстрел на полицай изпълни цялото пространство.
Бащата на Ноа се обърна към нас. Знаех, че гледа Рафаела, когато тя започна да плаче отчаяно.
Червена кръв изцапа ризата му и той падна на земята тежко ранен. Ноа го погледна изненадано, после нагоре към мен, зашеметена… и тогава тя побягна.
Избутах настрани ченгето, което ме държеше, и изтичах да я посрещна.
Едва когато я почувствах в прегръдките си, дишах отново спокойно. Едва когато усетих тялото ѝ до моето, бях сигурен, че е жива.
— Господи! — извиках, вдигнах я от земята и я стиснах силно. Риданията ѝ се засилиха, докато го правех, опитвайки се да я покрия с тялото си, да я защитя с живота си.
Поставих я отново на земята и трескаво претърсих всеки сантиметър от тялото ѝ. Погледнах лицето ѝ. Бяха я били… По дяволите! Бяха я пребили!
Започнах да треперя целия. Бих позволил на някой да я нарани. Бях ѝ обещал, че никога няма да ѝ се случи нищо лошо, а сега видях със собствените си очи, че съм я предал.
— Ноа, — казах, опитвайки се да контролирам гласа си. Исках да я помоля да ми прости, да се извиня, че позволих това да се случи. Не мислех, че някога съм се чувствал толкова виновен за нещо или толкова дълбоко наранен, както когато видях момичето, което обичам, със синини и порязвания по лицето.
Тя обви ръце около врата ми и ме придърпа достатъчно близо, за да притисне устните си към моите. Исках да я целуна повече от всичко на света, но се притеснявах, че ще я нараня, ако го направя твърде силно.
Блъснах я леко назад.
— Ще има време за това, скъпа, — казах, обхванах лицето ѝ с длани. — Обичам те, Ноа.
Толкова, толкова много.
Още две сълзи капнаха от очите ѝ, но тя се усмихна. Тогава Рафаела се приближи и взе дъщеря си в ръце. Гледах ги как се прегръщат отчаяно. Баща ми ме погледна за момент и след това се присъедини към тях и знаех, че нищо подобно няма да се повтори. Можех да видя в лицето на баща ми обещанието, че никой никога няма да докосне семейството ни отново.
Когато майката на Ноа я пусна, тя се обърна, за да види как качват баща ѝ в линейката. Не знаех как да опиша какво видях на лицето ѝ тогава, но видях как страхът се върна, когато полицията изведе Рони с белезници през вратата.
— Погледни ме, — казах ѝ аз. Не исках да се страхува отново. Исках да убия това копеле, но повече насилие беше последното нещо, от което Ноа имаше нужда сега. — Всичко е наред.
Сега си с мен.

Ръцете ѝ докоснаха бузите ми и се плъзнаха надолу към раменете ми и видях как очите ѝ губят фокус.
— Ноа? — казах, като я държах изправено, докато тя се отпускаше в ръцете ми. — Повикайте лекар! — Извиках, когато тя не дойде на себе си. Вдигнах я и ужасът ме обзе. Дали са я застреляли? Имаше ли някаква вътрешна рана, за която никой не знаеше? — Събуди се, Ноа, — казах аз, като я притиснах здраво към себе си, докато стигнах до друга линейка.
— Позволете ми, — каза един парамедик. Полицейските сирени започнаха да вият и Рафаела и баща ми се приближиха зад мен.
— Какво не е наред с нея? — Попитах. Взеха я от ръцете ми и я поставиха на носилка, а парамедиците се събраха и я вдигнаха в линейката.
— Завеждаме я в болницата. Ти майка ѝ ли си? — попитаха Рафаела и тя кимна, качвайки се в линейката.
— И аз отивам, — казах, без да оставям място за дискусия.
— Ще ви последвам с колата, — каза баща ми.
Пътуването с линейката продължи цяла вечност. Ноа все още беше в безсъзнание, но след като я огледа бързо, един от парамедиците каза, че няма за какво да се тревожим.
Наведох се над нея и внимателно прокарах ръка през косата ѝ.
— Съжалявам, Ноа. Съжалявам.

Изтегляне 4.06 Mb.

Сподели с приятели: