Анри Троая Екатерина Велика глава I фигхен
Изтегляне 1.73 Mb.
|
| ГЛАВА IX
Голямата сцена За последния карнавален ден на 1759 година дворцовият театър подготвяше руска комедия. Станислав Понятовски настоятелно помоли Екатерина да присъствува на галапредставлението, за да пресече слуховете, че е въдворена в покоите си по заповед на императрицата. Тя поръча да приготвят каляски за нея и свитата й, но граф Александър Шувалов й съобщи, с гърчещо се от тикове лице, че великият княз се възпротивил. Веднага се досети коя е причината за грубия му отказ — ако Екатерина отиде в театъра, нейните придворни дами щяха да я придружат, а с тях и "любимата султанка" Елисавета Воронцова, с която сигурно си бе наумил да прекара вечерта. Докато настояваше на своето, влезе Петър и "заграчи като гарга". Тя му се опълчи. Срещу Александър Шувалов също. Ще отиде на театър, ако ще и пеша, не отстъпваше тя, дори и сама. Но преди това ще напише на императрицата да й съобщи как се отнася към нея съпругът й и да й поиска разрешение да напусне двореца и да се върне при близките си в Германия. Великият княз излезе сконфузен, последван от Александър Шувалов, а Екатерина тутакси грабна перото. "Написах писмото до императрицата на руски език и се постарах да звучи колкото може по-прочувствено, разказва тя в мемоарите ей. Най-напред й благодарих за всички добрини и за цялото внимание, с което ме бе обградила още с пристигането ми в Русия, и добавих, че за съжаление изглежда не съм ги заслужавала, щом като съм си навлякла омразата на великия княз и съвсем подчертаната немилост на нейно величество, че се чувствувам нещастна и вехна от скука в стаята, лишена от най-невинните занимания. Затова я молех бързо да сложи край на страданията ми и да ме изпрати при моите близки, както тя сметне за добре. И понеже въобще не виждах децата си, макар да живеех с тях под един покрив, вече ми е станало безразлично дали ще съм наблизо, или на няколкостотин левги разстояние; признах й, че нейните грижи надминават всичко, което скромните ми възможности биха ми позволили да направя за тях; осмелих се да я помоля все тъй грижливо да ги гледа и занапред; написах й още, че имам доверие в предаността й към децата, че бих искала да прекарам остатъка от живота си при моите роднини и че ще моля бога за нея, за великия княз, за децата, за всички, които са ми правили добро и за ония, които са ми причинявали зло, че здравето ми е до такава степен разклатено от преживяната мъка, че трябва да направя каквото мога поне да спася живота си и се обръщам към нея с молба да ме пусне да замина на водолечение, а оттам — при семейството ми." Навярно Екатерина отдавна бе съчинила писмото си мислено. Но сега бе моментът, си мислеше, да заложи на карта всичко. Заплашваха я и тя щеше да заплаши на свой ред. "Блъфираше" със страшно хладнокръвие. Всъщност най-много се страхуваше именно от това, което привидно искаше — да напусне Русия. Къде ли щеше да отиде, ако за зла участ императрицата изпълнеше молбата й? В Германия? Баща й бе умрял, единственият й брат, скаран с краля на Прусия, се биеше на страната на австрийците, а майка й, която Фридрих бе лишил от доходите на Зербстското херцогство, намери убежище в Париж, под името на графиня д’Олденбург и там, затънала в дългове, заплетена в политически и любовни сплетни, водеше жалък живот на емигрантка, хокаше противниците си и мечтаеше да я приемат във Версай. Императрицата вече не искаше и да чуе за досадната "братовчедка". А великата княгиня не разполагаше със средства, за да изпълнява молбите на майка си. През 1759 година Йохана напълно се разори. Дъщеря й, както казваше тя, й изпращала само "по някоя ливра чай и ревен". Екатерина всъщност искаше да забрави миналото си, семейството си. Тя беше отчаян случай на доброволно изселен човек. Всяко човешко същество в зряла възраст черпи, малко или много, жизнени сокове от свежите извори на детството си, свързано е посредством хиляди невидими нишки с топлия чернозем на родната земя. Тя — не. Веднъж завинаги бе решила, че мястото й е в Русия. От всички чувства съмнението бе най-чуждо на нейната природа. Презираше угризенията, колебанията, заобикалките, връщането назад. От най-ранните си години живееше, за да се бори и побеждава. Сега разчиташе, че императрицата, принудена да вземе решение, няма да предприеме толкова шумна стъпка. И все пак предаде със страх писмото си на Александър Шувалов, като го помоли незабавно да го занесе на нейно величество. Той обеща да изпълни точно молбата й, а след малко, неочаквано омекнал, й съобщи "мигайки", че каретите, които е поръчала, са готови. Екатерина напусна стаята си тържествуваща и в преддверието видя великия княз и Елисавета Воронцова. Играеха карти. "Щом ме видя, той стана, нещо което дотогава никога не бе правил, тя също се изправи; отговорих с дълбок реверанс и продължих пътя си."40 В театъра Екатерина посрещна с гордо вдигната глава и ведро лице лукавото любопитство на стотиците погледи, насочени към ложата й. Императрицата не беше дошла. "Мисля, че бе заради писмото", отбелязва Екатерина със задоволство. То не можеше да остане без отговор, си мислеше тя. Но дните минаваха, а императрицата се държеше на разстояние и мълчеше. Пълно безразличие. Беше ли предал писмото Александър Шувалов? Защо ли, питаше се Екатерина, императрицата бе тъй сурова към нея, макар че на съвестта й не тежеше голям грях, а бе снизходителна към Петър, който издаваше долнопробната си привързаност към Прусия. Вероятно защото беше снаха, натрапница и защото Елисавета не обичаше младите жени. Освен това нейно величество усещаше властния характер на великата княгиня, а смяташе за глупак великия княз. Беше началото на постите. Като обмисляше всяка своя стъпка, Екатерина реши всекидневно и дълго да се черкува пред очите на много хора, "за да видят колко е привързана към източноправославната вяра".41 Напразно. Императрицата все не желаеше да я погледне. Нещо повече. На третата седмица от постите Елисавета неочаквано заповяда да отстранят от служба при великата княгиня преданата й госпожа Владиславовна. Екатерина се разрида от гняв и отчаяние и заяви, че заместничката на Владиславовна може да очаква от нея само "най-лошо отношение и дори бой", после обяви пред просълзените жени, които я бяха наобиколили, че е болна и си легна. Александър Шувалов повика лекари. Един след друг те измерваха пулса на великата княгиня, установяваха, че е слаб и искаха да й предпишат лечение. Тя отблъскваше всички, сетне поиска да й изпратят изповедник. Но не кой да е, а изповедникът на императрицата. Беше отец Дубянски, вуйчо на една от нейните камериерки. Като го покани до леглото си, тя се надяваше, че ще има един помирител между нея и страшната императрица. И не се излъга. Като чу изповедта й, старият свещеник, който не бе "толкова глупав, колкото го набеждаваха" каза, че е напълно права, осъди враговете й заради тяхната злост и я посъветва да иска настоятелно, докато е още на легло, позволение да се върне в Германия, тъй като според него нейно величество никога няма да я пусне. Заяви още, че щял да отиде веднага при императрицата, за да я убеди да приеме нещастното му чадо. И удържа думата си. Александър Шувалов съобщи на Екатерина, че императрицата ще й даде аудиенция "следващата нощ". Напоследък все повече Елисавета прекарваше дните в дрямка, а нощем, когато другите спяха, бодърствуваше. На 13 април 1759 година в десет часа вечерта Екатерина стана от леглото; помогнаха й да се облече, сресаха косите й. Приготви се за битка. Нервите й бяха опънати до скъсване. Александър Шувалов й бе обещал да дойде да я вземе в полунощ. Тя чакаше. Не идваше никой. За да си внуши спокойствие, започна да си повтаря: "Щастието и нещастието са в сърцето и душата на всеки човек. Ако се чувствуваш нещастна, извиси се над нещастието си и направи така, че щастието ти да не зависи от външни неща."42 Въпреки смелите си заклинания, бе толкова изнурена и неспокойна, че се отпусна на едно канапе и заспа. Към един и половина след полунощ я събудиха. Александър Шувалов я поведе към покоите на императрицата, но не се оттегли след като я въведе при нейно величество. Великият княз бе също там. Значи нямаше да са насаме, както се надяваше Екатерина. Бе се явила на съд, в който всички съдии бяха нейни врагове. Мъжът й не я посети нито веднъж докато боледуваше. Случайно научи, че същата сутрин се бил заклел на Елисавета Воронцова да се ожени за нея, когато остане вдовец. "И двамата много се радваха на неволята ми." Залата, в която нейно величество прие обвиняемата, беше просторна, ледено студена, потънала в полумрак, само тук-там горяха свещи. Между два прозореца блестяха златните легени, в които императрицата правеше тоалета си. В един от тях Екатерина забеляза вързоп хартия. Дали това бяха писмата й до Апраксин и до Бестужев? Да. Веществените доказателства по делото. Хваната бе в клопка. Зад широки паравани, поставени пред прозорците, тя долавяше дишане, отгатваше нечие присъствие. По-късно щеше да узнае, че в скривалището се спотайваха фаворитът на Елисавета Иван Шувалов и неговият братовчед граф Петър, за да чуят показанията й. Публиката беше заела местата си. Представлението можеше да започне. Инстинктивно Екатерина избра своето поведение: пламенно излияние, силно смущение и слабост на съкрушена жена. Пред нея стоеше императрицата, огромна, напомадена, с бухнал над деколтето й бюст, с широк ханш. Гледаше я студено. Екатерина падна на колене пред тази статуя на порицанието и занарежда: не може повече да издържа, тук никой не я обича, нека я оставят да се върне в родината си. Императрицата, плачлива по природа, се развълнува, избърса крадешком сълзите си и каза на Екатерина да стане. Тя не се подчини. — Как допускате, че ще ви отпратя? — каза императрицата. — Спомнете си, имате деца! — Децата ми са във вашите ръце и не биха могли да бъдат на по-сигурно място — отговори Екатерина, все тъй коленичила. — Надявам се, че няма да ги изоставите. — А какво ще кажем на обществото за едно такова отпътуване? Ваше величество ще обясни както сметне за добре защо съм си навлякла вашата немилост и омразата на великия княз. — А с какво ще се издържате при роднините си? Майка ви е забегнала; принудена е била да се махне, отишла е да живее в Париж! — Зная — въздъхна Екатерина, — сметнали са, че е много предана на руските интереси и пруският крал започнал да я преследва! Излезе, че Йохана, а косвено и дъщеря й, бяха мъченици за делото на Русия. Елисавета, която не очакваше подобно обяснение, се размисли, трогна се, протегна ръка към строполената в краката й млада жена в красива рокля, накара я да стане и промълви: — Бог ми е свидетел колко много плаках, когато още с пристигането си в Русия легнахте смъртно болна. Ако не ви бях обикнала, щях ли да ви задържа тук! И докато Екатерина се заплиташе в благодарности за някогашните добрини, в сравнение с които сегашната немилост изглеждаше още по-жестока, императрицата се приближи до нея на един дъх разстояние и продължи: — Вие сте извънредно горда. Спомняте ли си, че веднъж в летния дворец дойдох до вас, за да ви попитам дали не ви боли вратът, защото от високомерие едва ми кимвахте за поздрав. Екатерина я увери в преданото си смирение и обожание, но другата рязко я прекъсна: — Мислите се за най-умна от всички! — Ако бях толкова самоуверена — простена Екатерина,— нищо не би ме отрезвило подобре от сегашното ми положение и дори от този разговор, защото от глупост не бях разбрала досега какво сте благоволили да ми кажете преди четири години. Великият княз беше разочарован от насоката на разговора, в който негодуванието от засегнато самолюбие взе връх над политическите съображения и зашепна на Александър Шувалов в ъгъла. После изведнъж извиси глас: — Тя е ужасно лоша и опърничава! — Ако говорите за мен — подхвана Екатерина, — трябва да ви кажа в присъствието на нейно величество, че наистина съм лоша с онези, които ви съветват да постъпвате несправедливо, а опърничава станах, откакто се убедих, че на любезностите ми отговаряте с неприязън. С всяка измината минута тя добиваше увереност. Може би щеше да й се размине само с мъмрене или с обикновена кавга между леля и племенница. Във всеки случай императрицата изглежда бе забравила за главната й вина — измяната. Тя се разхождаше из стаята в голямата си шумоляща рокля. И внезапно предприе насрещно нападение. Последен щурм след престрелките. — Намесвате се в много неща, които не ви засягат — каза императрицата, сразявайки с поглед Екатерина. — Никога не съм дръзвала да постъпвам като вас по времето на императрица Анна. Как си позволихте например да изпращате заповеди на маршал Апраксин? Екатерина подскочи: — Аз? Никога не ми е минавало и през ум. — Как можете да отречете, че сте му писали? Писмата ви са тук, в този вързоп! И като посочи хартията в златния съд, добави: — Беше ви забранено да пишете! — Вярно е, че престъпих забраната и ви моля да ми простите — каза Екатерина, без да губи самообладание. — Но щом като писмата ми са тук, те и трите са доказателство за ваше величество, че никога не съм пращала заповеди (на Апраксин) и че в едно от тях му съобщих какво се говори за него, а от останалите две едното съдържа само поздравления по случай раждането на сина му, а другото — поздрави за Новата година. — Бестужев казва, че е имало и много други. Екатерина издържа на погледа на императрицата и със спокоен глас наблегна: — Ако Бестужев е казал това, той е излъгал. — Е, добре! — извика Елисавета. — Щом лъже, ще го подложа на мъчения. Екатерина не потрепна. Дори й се щеше да се надсмее над грубата заплаха. Вече бе сигурна, че събраните срещу нея доказателства са обикновени измислици. Гневът на императрицата постепенно стихна. Точно в този миг великият княз се нахвърли непохватно срещу съпругата си. Той чувствуваше, че Екатерина всеки миг печели почва и искаше да обърне играта в своя полза. "Ясно беше като бял ден, пише Екатерина, че целеше да се освободи от мен, за да постави на мое място, ако успее, сегашната си любовница." Крясъците на племенника проглушаваха ушите на императрицата и личеше, че я уморяват. В семейния раздор, в който съпругът жестикулираше и прегракваше от викове, а съпругата мълчеше с достойнство, симпатиите й решително бяха на страната на жената. Тя се приближи до Екатерина и като погледна многозначително племенника си, каза тихо: — Ще ми се да ви кажа още много неща, но не искам да ви скарвам повече. По проявеното доверие след сериозния скандал Екатерина разбра колко голяма победа извоюва. "Станах много мила", пише тя. И прошепна на ухото на императрицата: — И аз не мога да говоря вече, а много ми се иска да ви разкрия сърцето и душата си. Очите на императрицата отново се навлажниха. За да прикрие вълнението си, тя отпрати Екатерина и великия княз, а задържа при себе си само Александър Шувалов. Беше три часът след полунощ. Едва-що камериерките бяха съблекли изтощената, но тържествуваща Екатерина и Александър Шувалов почука на вратата. Той идваше да предаде на великата княгиня "поздравите" на нейно величество, която я молеше да не се огорчава и й обещаваше, че ще поговорят още веднъж, но насаме. Тази нощ Екатерина спа леко, сякаш се носеше в облаците. На другия ден й предадоха думите на нейно величество, изказани пред някои от придворните: "Тя (великата княгиня) обича истината и справедливостта; много е умна, но племенникът ми е ахмак."43 При все че думите на императрицата я поласкаха, Екатерина чакаше "втория разговор", който Елисавета й обеща. Дали тя, каквато си беше ленива и непостоянна, бе променила неочаквано намерението си? Във всеки случай Петър си остана все тъй безочлив, а Воронцова, абсолютно уверена, че той ще се ожени за нея, се чувствуваше вече във великокняжеския дом като законна съпруга. Екатерина се страхуваше, че като мине време може да загуби зрънцето победа, което бе спечелила през оная нощ и отново заговори за заминаване. За пореден път стратегията й успя. Един от най-отявлените й врагове, съюзник на великия княз, вицеканцлерът граф Михаил Воронцов, взе да я умолява със сълзи на очи и хриптящ глас ("беше малко нещо гушав") да се откаже от плана си, който много измъчвал императрицата. Тя не отстъпи. Отвори дума за децата си, които криеха от нея. Преповтори, че тук се прави всичко, за да изгуби всяко желание да остане. Няколко дни по-късно й предадоха, че нейно величество й разрешава да види сина си и дъщеря си още същия следобед в три часа, а след това ще я приеме. Отиде точно в уречения час и се намери лице в лице с две чужди същества, които я гледаха с хладно недоумение: Павел беше на пет години, а Анна едва на няколко месеца… Докато Екатерина си играеше с тях, дойките и гувернантките я наблюдаваха с неодобрителни погледи. Всъщност тя не се развълнува много. Беше ги родила за сметка на друга жена. Примирила се бе с платоничното си майчинство и мислеше повече за близката среща с императрицата, отколкото за свежите дечица, които припкаха около нея. Дори бързаше да си тръгне час по-скоро, за да види отново Елисавета, от която зависеше съдбата й. Най-после Александър Шувалов й съобщи, че императрицата я чака. Екатерина забърза нататък. Вратата се отвори и затвори след нея. Останаха на четири очи. В стаята нямаше никакъв параван, зад който да се крият свидетели. Императрицата веднага постави условия: "Искам да ми кажете истината за всичко, което ще ви попитам." Екатерина се закле, че "ще й разкрие цялото си сърце". Отново заговориха за писмата до Апраксин, за предателството на Бестужев, за лошото поведение на великия княз… Несъмнено императрицата бе поискала да узнае повече неща за любовните връзки на племенницата си със Сергей Салтиков и Станислав Понятовски, за отчуждението между нея и Петър и за истинския баща на Павел и Анна (но Екатерина не споменава нищо в мемоарите си).44 Така или иначе, след обяснението при закрити врати, между двете жени се установи някакъв modus vivendi. Настъпил беше достоен и хладен мир с отстъпки, примиреност и взаимно наблюдение. Екатерина се появи пак в двора и вече не заговори, че ще напуска Русия. "Императрицата я приемаше много добре, беше по-любезна с нея от обикновено", пише маркиз дьо Л’Опитал. Тя получи правото да вижда децата си веднъж седмично, нещо на което не можеше да се надява дотогава. Отглеждаха ги в императорския дворец в Петерхоф, а великата княгиня живееше в двореца в Ораниенбаум, на двайсет версти разстояние. Политическите вълнения не достигаха до нея. Впрочем делото Бестужев бе прекратено изведнъж. И не се стигна до смъртна присъда на вероломния министър. Просто го въдвориха в имението му. Същата съдба постигна и "съучастниците му" Бернарди, Елагин, Ададуров. Накрая и Станислав Понятовски бе експулсиран от Русия. Екатерина посрещна удара с горчиво спокойствие. Отдавна го очакваше. Но през април 1759 година, няколко седмици след заминаването на любимия й, тя загуби детето, което бе заченала от него, малката княгиня Анна. Внезапната й смърт я потопи в скръб. Имаше късмет все пак, че детето почина далеч от нея. Иначе щяха да я обвинят, че не го бе опазила. През следващата година почина майка й в Париж. Французите запечатаха кореспонденцията на Йохана. Екатерина се опасяваше да не би някои от писмата, които й изпращаше скритом да попаднат в ръцете на императрицата. Но херцог дьо Шоазьол благополучно се справи с положението. Компрометиращите документи бяха изгорени. Многобройните кредитори на "графиня д’Олденбург" сложиха ръка върху мебелите и заплашиха, че ще ги продадат на търг. Пряко волята си, императрицата се съгласи да изплати няколкостотин хиляди франка, за да се избегне скандалът. Екатерина си отдъхна, но все пак изпитваше чувство на голяма празнота около себе си. Политически бе изолирана напълно. Ако Бестужев управляваше държавните дела, сигурно щеше да я подкрепя докрай. Сега бе сразен и тя трябваше да разчита единствено на себе си в борбата за престола. Но това не я плашеше. Главното й предимство, мислеше си, бе непопулярността на великия княз. Колкото повече той щеше да изненадва двора с безумията си, толкова по-големи щяха да бъдат възможностите й да го измести. Императрицата вече не бъркаше сметките й. Тя постепенно гаснеше. Пътят към короната беше открит, Екатерина бе трийсетгодишна. Изпитваше неутолима жажда за власт и любов. Понякога й се струваше, че животът й едва сега започва. Изтегляне 1.73 Mb. Сподели с приятели:
|