Анри Троая Екатерина Велика глава I фигхен
ГЛАВА X Любов, мрак, коварство
Изтегляне 1.73 Mb.
|
| ГЛАВА X
Любов, мрак, коварство Докато Екатерина се мъчеше да раздвижи някои свои привърженици из салоните, войната продължаваше далечна, страшна, кървава и несигурна. Русите, командувани от Фермор, завзеха Кьонигсберг още през януари 1758 година, а на 25 август водиха кръвопролитна битка край Зондорф; още не се знаеше как ще завърши тя, а всеки от двата лагера се смяташе за победител и отбелязваше победата с благодарствени молебени. През следващата година русите разгромиха Фридрих при Кюнерсдорф, а австрийците завзеха Саксония. Кралят на Прусия бързо се окопити и през август 1760 година спечели битката при Лигниц. Два месеца по-късно австрийци и руси влязоха в Берлин. Но скоро бяха принудени да се изтеглят. При Торгау прусите извоюваха нова победа. Неприятелят, когото смятаха за сразен, бързо се съвземаше и предизвикваше в обкръжението на императрицата разочарование и възхищение. Как можеше да не се отдаде дължимото уважение на бойния гений на този крал, който отказваше да се признае за победен от три могъщи съюзнически сили. Но руските офицери, в мнозинството си дворяни, бяха проникнати от патриотични традиции и не мислеха така. Дворецът, свързан с дипломати, с чуждестранни посетители и родствени съюзи отвъд границите, бе място, подложено на външни влияния. Добрият тон изискваше да се обърне внимание на слуховете, идещи от Европа. Това бе похвално, признак за широта на възгледите. Но в редовете на армията хората искаха да бъдат преди всичко руси. Много от офицерите не криеха негодуванието си, че в разгара на войната някои високопоставени особи заставаха на страната на Прусия. Дори намекваха, че великият княз, чиято любов към Фридрих бе всеизвестна, върши предателство към Русия, като предава сведения на пруския крал, когото нарича "моя учител, краля". И действително единствената грижа на заслепения от своя идол Петър бе да му съобщава всичко, което се говореше на тайните съвещания на императорския военен съвет. Новият английски посланик Кейт получаваше сведенията и ги предаваше по най-бързия начин на Фридрих. Така кралят на Прусия узнаваше какви действия се готвят да предприемат руските войски, още преди пряко заинтересованите да са били осведомени. Разбира се, великият княз получаваше парично възнаграждение за услугите си, но несъмнено би правил същото и само заради красотата на жеста. През лятото на 1759 година взе присърце съдбата на един пленен в битката при Зондорф пруски офицер. Наричаше се граф Шверин, адютант на пруския крал. Към видния пленник се отнасяха като към благороден пътник, който е отседнал временно в столицата. Чест беше за видните семейства да го канят и да му устройват тържества. "Ако бях император, вие никога нямаше да бъдете военнопленник", го увери Петър прочувствено и го настани в един дом, близо до императорския дворец в Санкт-Петербург. Предоставиха на граф Шверин двама офицери, не толкова да го охраняват, колкото да му правят компания. Един от тях бе младият лейтенант Григорий Орлов, проявил се като герой в битката при Зондорф. Три пъти раняван, той не се вслуша в увещанията на другарите си и продължи да се сражава още по-въодушевено начело на своята част. За да го възнаградят и да му дадат възможност да прекара приятен отдих, началниците му го изпратиха в Санкт-Петербург като телохранител на знатния пленник. Григорий Орлов прекарваше "почивката си" в игралните зали, в кръчмите и в леглата на проститутките. Но не пренебрегваше и най-високопоставените дами. Той прелъсти и отвлече красивата Елена Куракина, любовница на висшестоящия във военната йерархия генерал Петър Шувалов45. След риска, който пое, от страст или от безразсъдство, се разтуптяха много женски сърца. Любовните му подвизи подчертаваха още по-ярко неговите бойни заслуги. Смятаха го за безумец и му се възхищаваха. Всички очакваха, че Петър Шувалов ще провали кариерата на самонадеяния лейтенант. Но младият мъж беше роден под щастлива звезда: генералът почина внезапно, преди да е успял да си отмъсти за накърнената чест. Жените говореха, че е станало чудо, а мъжете се чумереха. За дамите той беше природна сила, а за кавалерите — гуляйджия и побойник, чието лошо поведение заслужаваше назидание. Екатерина, която живееше почти в уединение, следеше геройствата на буйния жребец и се забавляваше. В гвардейските полкове служеха петимата братя Орлови — Иван, Григорий, Алексей, Фьодор и Владимир. Вторият, Григорий, беше без съмнение най-привлекателният от всички. Той бе много едър, с атлетично телосложение, високо вдигната глава и правилни черти. Неговото добродушно, изтънчено лице странно контрастираше със силата, която излъчваше снагата му. Страшният исполин имаше топъл поглед и почти женствена усмивка. Положително бе по-красив от Станислав Понятовски, чието отпътуване не огорчи дълбоко Екатерина, по-красив и от Сергей Салтиков. Но бе посредствен по ум и малко образован. Имаше скромен произход. Дядо му, обикновен стрелец, се бе опозорил през 1689 година по време на въстанието на Стрелците. Осъдиха го на смърт и го поведоха към мястото на екзекуцията. По пътя към дръвника, спокойно бе подритнал окървавената глава на свой другар, убит малко преди това. Петър Велики, възхитен от непринудеността му, го бе помилвал. Той постъпи в редовната армия, служи вярно на царя и се издигна до офицерски чин. Синът му Григорий Иванович стана губернатор на Новгород; на петдесет и три години се ожени за младата дворянка Зиновиева. От деветте деца, които му роди, пет останаха живи. Петимата потомци "от юнашки калибър" бяха братята Орлови, за чиито подвизи постоянно се разказваше в двореца и града. Те бяха сговорни като пръстите на ръката. За веселата им дружина доверието и взаимопомощта бяха закон. Имаха ограничен ум, цветущо здраве и чувство за чест, обичаха полка си, бутилката, картите и жените. Войниците ги обожаваха заради безразсъдната им храброст и свободните им нрави. В казармите бяха царе, а в двореца много погледи бяха обърнати към тях. Една вечер Григорий Орлов придружи своя "пленник" Шверин на прием у великия княз и остана на пост пред двореца. Екатерина, която току-що бе преживяла мъчителна семейна сцена, се бе втурнала със сълзи на очи, към прозореца на своята стая, за да поеме малко свеж въздух. Неочаквано тя съгледа долу един гигант с лице на архангел. Той вдигна поглед към нея, изпълнен с почтително възхищение. Хубостта му я порази и оттогава не я напусна мисълта как да се свърже с утешителя, който всевишният й бе изпратил.46 Очевидно произходът му не бе достатъчно висок, за да бъде допуснат в двора, в кръга на великата княгиня, както Сергей Салтиков, Станислав Понятовски или дори Захар Чернишев. Екатерина добре знаеше, че неприятелите й само чакаха да я очернят и ако допуснеше до себе си един обикновен офицер със съмнителна слава, щеше да им даде удобен повод. Затова натовари приятелката си Прасковя Брус да й урежда срещите "навън", в малка къща, на Василевския остров. От самото начало хармонията между тях изглеждаше съвършена. Как тъй младата жена с проницателен ум, страстна читателка на Монтескьо и Волтер, изпитваше удоволствие да поддържа връзки с един закоравял войник с прекрасно чело и простоват ум? Тя бе на трийсет години, в разцвета на зрелостта, а той на двадесет и пет. Не можеше да води с него любимите си полусантиментални полуинтелектуални разговори. Но Григорий Орлов я привличаше с топлата си плът и мъжката си сила. Чувствеността й бе неподправена и крепка и тя ненаситно се наслаждаваше на ласките му, а когато се връщаше в двореца, тайно пишеше на Станислав Понятовски, безутешния изгнаник, ближен на големите умове, който единствен можеше да проникне във всички кътчета на нейната душа. Ако можеше да задържи и двамата до себе си! Екатерина имаше и друго, чисто политическо чувство, което я свързваше с Григорий. За нея той и братята му бяха олицетворение на руската армия. Отпускайки се върху гърдите на любовника си, чувствуваше закрилата на всички руски гвардейски казарми. Как можеше да забрави, че сегашната императрица се бе възкачила на трона, понесена от въодушевлението на войниците. Говореше се дори, че ги напивала, за да ги спечели на своя страна. Екатерина нямаше да отиде толкова далеч. Много скоро бе разбрала, че е подобре да се облегне на предаността на нисшите офицери, съхранили дълбоко в себе си руския дух, отколкото да спечели симпатиите на върховното командуване, затънало до гуша в дворцовите интриги. И тъй от любовните си изживявания с граф Григорий Орлов тя черпеше сладострастие и същевременно подготвяше един бъдещ държавен преврат. Разумът и насладата наравно участвуваха в авантюрата й. Григорий Орлов живееше като в сън. Елена Куракина бе изместена начаса. Всъщност Екатерина не бе вече в първа младост, но тронът, тъй близък, й придаваше необикновено обаяние. Рангът й я подмладяваше, разхубавяваше, правеше я желана. Униженията, които й причиняваше продалия се на Германия неин съпруг, задължаваха всеки сърцат мъж да я защитава. Стотици пъти тя бе засвидетелствувала любовта си към Русия, верността си към православната вяра и уважението си към руските военни традиции. Целият род Орлови се гордееше, че Екатерина бе избрала един от неговите мъже. Петимата братя бяха готови с оръжие в ръка да й служат безрезервно. А междувременно печелеха на нейна страна привърженици сред другарите си офицери. Третият брат, Алексей, повече дори от самия Григорий изглеждаше решен да отблъсква неприятелите на великата княгиня. Той не бе тъй хубав като по-големия си брат; наричаха го "Белязания" заради големия му белег, от устата до ухото, спомен от удар със сабя, който бе получил при пиянско сбиване в кръчма. Но това не грозеше гордата му осанка. Способен бе с един юмрук да убие бик и съчетаваше в себе си мъжественост, цинизъм и амбиция. По характер бе потвърд от Григорий. Но Екатерина се боеше от буйствата на Алексей, който бе преди всичко човек на действието и слабо се интересуваше от политика. За да успее, трябваше да се опре едновременно на силата (Орлови, армията) и на хитростта (дворцовите съюзи). С падането на Бестужев тя загуби много. Старият обигран държавник й бе мъдър съветник. За щастие, един от приятелите на бившия канцлер, граф Никита Панин, все още се ползуваше от благоволението на императрицата. Политически последовател на Бестужев, Панин беше културен човек, с благородни маниери и либерални разбирания. Обичаше хубавите гощавки и женските фусти. Десет години по-рано Бестужев се бе сетил за него, когато обмисляше кой да стане фаворит на императрица Елисавета. Но щом го подтикна да направи първата стъпка, Панин заспа пред вратата на нейната тоалетна, вместо да използува благоприятния момент и да се завтече вътре като петел-победител. Беше изпратен на работа първо в Копенхаген, после в Стокхолм, а през 1760 година Елисавета го призова в Санкт-Петербург. Императрицата беше отчаяна и остаряла и не мислеше да замени с него неуморния Иван Шувалов. Но му предложи поста гуверньор на царевич Павел. Екатерина веднага се сближи с Панин. Политическите им гледища съвпадаха по някои точки. Също като нея той бе против пруските симпатии на великия княз. Като нея смяташе, че след смъртта на императрицата трябва да се отнеме правото на Петър да наследи престола. Но предвиждаше да бъде възкачен малкият Павел, а тя да председателствува регентския съвет. Екатерина не разбираше защо трябва синът й да бъде провъзгласен за император, когато тя бе готова лично и изцяло да поеме властта. Докато те се уговаряха тайно, Воронцови пък крояха план короната да получи Петър, който щеше да се разведе тозчас, щеше да се откаже от незаконородения Павел и да се ожени за родственицата им, придворната дама Елисавета Воронцова. Впрочем великият княз бе изцяло спечелен за подобно разрешение. Бе си наумил две неща: първо, да прекрати незабавно войната срещу Прусия и после да се ожени за любовницата си. Разбира се, Екатерина и копелето й трябваше предварително да изчезнат от погледа му. Той не криеше намеренията си. Гърбавата и кривогледа негова фаворитка, която Екатерина на шега наричаше "Помпадурка", се държеше като законна съпруга. Тя се движеше из салоните на великата княгиня като на завоювана почва. Чувствуваше се собственица и на стаите, и на мебелите. Някои придворни вече търсеха подкрепата й, предусещайки бъдещите промени. Петър, убеден, че най-сетне е намерил жена, която го обича заради самия него, намираше в грозотата и вулгарността на приятелката си допълнително основание да милее за нея и да я налага. И колкото повече плътта и интересът го свързваха с Елисавета Воронцова, толкова повече презираше жената, която само с присъствието си пречеше на неговото щастие. Но от Екатерина можеше да се отърве само след смъртта на императрицата. Елисавета беше на петдесет години, немощна, изхабена, но отчаяно се бе вкопчила в живота. Бе подпухнала от тлъстини, с отекли крака, с учестено дишане, но не искаше да се лекува, ядеше и пиеше до пръсване и прекарваше в молитви цели часове. Понякога новините от бойните полета я разтърсваха и тя се заричаше, че ще води войната до пълна победа и че ще остане вярна на съюзниците си. После изпадаше в унес и бе невъзможно да я накарат да подпише и един документ. Важни съобщения лежаха на масата й. Тя трепереше. Ласките на младия й любовник не бяха достатъчни да я стоплят. Впрочем Иван Шувалов чувствуваше, че привилегиите му на фаворит са вече към края и си търсеше друга покровителка. След като бе водил борба срещу Екатерина, сега спонтанно и упорито я ухажваше. Очевидно перспективата да премине от леглото на императрицата в леглото на великата княгиня не му беше неприятна: той знаеше, че от гледна точка на удоволствието, ще спечели от промяната, но вярваше също, противно на Воронцови, че след смъртта на нейно величество младата жена ще стане ако не императрица, поне регентка. И то за дълго, тъй като малкият Павел бе само на шест години. А Иван Шувалов по природа бе човек, който имаше нужда да бъде по-близо до слънцето. Екатерина отгатваше играта му, забавляваше се и не го обезкуражаваше. Заедно с Орлов и Панин, такъв съюзник щеше да засили още повече позициите й пред великия княз. Неочаквано великата княгиня получи и друга подкрепа, може би още по-изненадваща от тази на Иван Шувалов. Тя идеше от страна на Екатерина Дашкова, по баща Воронцова, сестра на любовницата на великия княз. Омъжена отскоро за княз Дашков, младата жена, едва седемнайсетгодишна, рязко скъса отношенията си със своето семейство и попадна под обаянието на Екатерина. Колкото повече сестрите й, баща й, чичовците й хулеха великата княгиня, толкова повече тя й се възхищаваше. Бе изключително образована, говореше само на френски език, увличаше се по изкуството, литературата, философията, пъргавият й ум засенчваше нейната неугледна външност. Ето как я описва Дидро, който я бе видял няколко години по-късно и се бе очаровал от умението й да води блестящи разговори: "Тя е дребна, с високо и голямо чело, бузеста, очите и нито големи, нито малки са леко хлътнали, веждите и косата й са черни, носът — сплескан, устата — голяма, устните — месести; зъбите й са развалени, вратът — закръглен и прав, гърдите й едри, талия няма, движенията й са резки, липсва й изящество и благородство." През лятото на 1761 година всяка неделя след посещението при сина си в Петерхоф Екатерина се отбиваше пътем в дома на княгиня Дашкова. Те заминаваха заедно за Ораниенбаум, където прекарваха останалата част от деня в разговор на сериозни научни, художествени или обществени теми. Княгинята, която по-късно щеше да дразни Екатерина със самонадеяността си, с безредието и изискванията си, сега бе за нея прекрасна събеседница, натрупала безразборно книжни знания, готова да отстоява правото дело; бе й съвсем близка по сърце и по ум. Тя се вкопчи в младата Дашкова, защото й бе невъзможно да води възвишени разговори с красивия Григорий Орлов. Интересно, атлетичният любовник и крехката приятелка имаха допирни точки: обладаваха ги еднакви пориви, влечаха ги буриите преживявания, случайностите, рисковете пред неизвестното. Екатерина, която никога не губеше самообладание, бе принудена да обуздава и двамата от страх да не я злепоставят. Една декемврийска вечер през 1761 година, като научи, че състоянието на императрицата се бе влошило, княгиня Дашкова, силно простудена, стана от леглото с трескава решителност, загърна се с кожена шуба и заповяда да я откарат в дървения дворец край брега на Мойка, където бе отседнало императорското семейство. Тя притича през снега до входното антре и заброди напосоки из тъмни коридори и непознати зали. Вече се бе отчаяла, че ще намери пътя, когато срещна една камериерка, която се съгласи да я отведе при великата княгиня. Екатерина си бе легнала и смъмри гостенката си за нейната непредпазливост, накара я да се мушне под завивките й, да се стопли, покри я и я притисна в прегръдките си. "Госпожо, прошепна зъзнеща княгинята, на императрицата й остават броени дни, а може би часове, не издържам повече пред мисълта, че събитието, което се е задало, поставя бъдещето ви в пълна неизвестност. Имате ли вече план? Погрижихте ли се за сигурността си? Благоволете да ми дадете разпореждания, да ме насочите." Трогната от голямата преданост, Екатерина мигаше, въздишаше, притискаше горещата ръка на приятелката си към гърдите си и я молеше да не си втълпява подобни мисли. Макар че от дълги години бе умувала върху всички възможни решения и бе изложила съвсем наскоро в писмото си до Уилямс своя план, сега даваше вид, че не се интересува от бъдните дни и се осланя само на жребия си. "Мила княгиньо, каза тъжно тя, безсилна съм да изразя колко много съм ви благодарна. Но не съм правила никакъв план, нямам намерение да предприемам нищо и мисля, че единственото, което ми остава, е да посрещна смело събитията, каквито и да са те. Оставям съдбата си в ръцете на всевишния и се уповавам само на неговата закрила." "Тогава, госпожо, се провикна княгиня Дашкова, приятелите ви трябва да действуват вместо вас!" Екатерина, като обигран артист, настоя на своето с ангелско упорство, целуна неустрашимата си съюзница и прошепна: "В името на бога, княгиньо, не смейте да се излагате на опасности; не се надявайте, че ще премахнете злини, за които няма лек."47 Мъдрите й думи разочароваха княгиня Дашкова. Тя обвини Екатерина, че се предава на две крачки от целта. Но всъщност не от слабохарактерност великата княгиня отказваше да действува. Беше заченала от Григорий Орлов и тръпнеше от страх да не би да узнае великият княз и да използува повода, за да я изгони официално. Ако избухне скандал, никой не би се решил да я защити. Окончателно и позорно щеше да бъде отстранена от трона. И то заради нелепия зародиш, който носеше в утробата си. Тя беше в петия месец и обличаше широки рокли, за да прикрива формите си. Под предлог, че е уморена, оставаше в стаята си и приемаше малко хора. А нейната млада и безразсъдна приятелка я приканваше към борба! Не! Трябваше да изчака по-подходящ момент. Първо нека роди детето. Щеше да се погрижи раждането да се запази в тайна. Дано само императрицата бъде жива дотогава! В двореца всички заговорничеха. И руси, и чужденци. В центъра на сметките бе очакваната смърт на императрицата. Посланиците изпращаха шифровани телеграми до правителствата си. Всеки правеше предвиждания: кой ще царува? Петър, Павел, Екатерина? Ще има ли дворцова революция като онази, която издигна на трона Елисавета? Барон дьо Брьотьой, посланик на Франция, пише: "Като имам предвид всенародната омраза към великия княз, неговата безпътица, склонен съм да вярвам, че ще избухне най-пълнокръвна революция още със смъртта на императрицата; но като наблюдавам малодушието и низостта на хората, които биха могли да свалят маските, смятам, че страхът и сляпото покорство ще вземат преспокойно връх, както и по времето, когато императрицата (Елисавета) завзе властта." На 23 декември 1761 година императрицата получи пристъп, който отне последните й сили, причестиха я в присъствието на великия княз и великата княгиня. След като пошепна два пъти молитвата на умиращите, тя поиска прошка от приближените си за обидите, които им бе нанесла и за неправдите, извършила спрямо тях. Наоколо — запалени свещи, свещеници в траурни одежди, преподобни монаси с високи черни калимавки, погребални песнопения, въздишки на придворни и сред злокобния декор — Екатерина, коленичила, оплакваше загадъчната жена, за която не знаеше какво да мисли — враг ли й беше тя, или приятел?^ Великият княз стоеше като вкаменен. Висшите сановници тайно премисляха възможните последици от смъртта на императрицата върху собствения им живот. На по следващия ден, 25 декември, Коледа, в четири часа следобед48, Никита Трубецкой излезе от стаята на императрицата и тържествено, с треперещ глас съобщи на събралите се, че нейно величество е "заповядала да живеят дълго". Това беше общоприетият израз, с който в Русия оповестяваха нечия смърт, било на княз или на селянин. После, сред общите ридания, той провъзгласи за император Петър III. В миг скръбта отстъпи място на всеобщо ликуване. Придворните се втурваха, падаха ничком, целуваха ръцете на новия си господар. Екатерина бе забравена. Може би дори бе загубила играта. Барон дьо Брьотьой излезе прав. Въпреки отвращението, което вдъхваше, Петър можеше да разчита на раболепното подчинение на един народ и на един двор, които неговият дядо, Петър Велики, бе приучил към покорство с тояга. Изтегляне 1.73 Mb. Сподели с приятели:
|