Анри Троая Екатерина Велика глава I фигхен
Изтегляне 1.73 Mb.
|
| ГЛАВА XV
Закономания През пролетта опустошителна епидемия от едра шарка плъзна из цялата страна и Екатерина реши да въведе задължителна ваксинация в Русия. Каква прослава за царуването й, ако успееше да наложи тази мярка на един народ, когото мнозина смятаха за изостанал! Императрицата обсъди въпроса с барон Черкасов, председател на Института по хигиена, човек благоразумен и културен. И той също вярваше в новото чудотворно откритие на науката. Но почтително предупреди нейно величество, че е възможно да срещне противодействието на поданиците си. И най-напредничавите между тях щяха да се притеснят, бе изтъкнал пред нея той, ако в организма им бъдат вкарани вируси на заразната болест, макар че поначало следваше да увеличат съпротивителните им сили. В цял свят ваксината имаше все още малко привърженици. Само някои философи и учени величаеха ползата от "дяволския ланцет". Фридрих II, с когото Екатерина бе споделила плана си, я бе зарекъл да се откаже от страх пред ново бедствие. Григорий Орлов й обясняваше каква омраза ще се надигне срещу нея в двореца и сред народа, ако опитът се провали. Как щеше да се оправдае за стотиците невинни жертви? Щяха да прехвърлят вината върху нея и за починалите от естествена смърт! Тогава Екатерина реши да подложи най-напред себе си на изпитанието, което за мнозина беше рисковано. Черкасов получи заповед да покани от Англия добър специалист. Той се уплаши от отговорността, която се стовари на плещите му, и помоли нейно величество да размисли още. Какво щеше да стане с него, ако опитът се окаже трагичен? Или дори само ако императрицата остане обезобразена от белезите на ужасния изрив? Тя прихна. Опасността й бе добре известна. Още на младини най-страшна от всички болести й се струваше едрата шарка. Щом като й се представяше случай да я победи и да поведе останалите с примера си, трябваше да жертвува себе си. Винаги и във всичко да бъде на предната линия, да предизвиква съдбата, да привлича погледите. Беше непреклонна. От любов към народа — щяха да кажат едни. От жажда за величие — щяха да подхвърлят други. В пълна тайна Черкасов повика от Лондон прочутия Томас Димсдейл, радетел за разпространението на имунизационния метод. Едва пристигнал в Санкт-Петербург през октомври 1764 година, лекарят се приготви да приложи ваксината. Когато разбраха намерението на императрицата, близките й се разтревожиха, разплакаха се и взеха да я молят да се откаже. Но една сутрин Томас Димсдейл вдигна ланцета си и лекичко резна протегнатата към него августейша ръка. Новината бързо се разнесе от стаята на Екатерина из целия дворец. Вълнението беше толкова силно, сякаш нейно величество бе решила да се самоубива. Без да чака, Григорий Орлов също се ваксинира, за да сподели докрай съдбата на Екатерина, на която дължеше цялото си благополучие. През следващите девет дни всички бяха неспокойни, проклинаха английския "шарлатанин" и виждаха Русия потънала в траур за своята императрица. Единствена Екатерина запази хладнокръвие. Още преди да е изтекъл инкубационният период, тя реши да покаже, че се интересува от напредъка и заповяда да бъде разширена Академията на науките по нейни указания. В указа, който написа сама по този повод, Докато чакаше резултата от ваксината, тя обявява: "Всеки, който е получил подобаващо образование, може да стане член на Академията, дори да е крепостник. Всички членове, от заместниците до академиците, както и техните деца и внуци, завинаги ще останат свободни хора; никой няма право отново да закрепостява нито тях, нито потомците им." Наистина в Русия по онова време имаше дворяни, които поощряваха своите крепостни селяни да се образоват и да станат секретари, чиновници, художници, музиканти, актьори или поети. Но те бяха незначителен брой и Екатерина не рискуваше да разклати основите на обществото, като обявяваше, че постъпилите в Академията ще бъдат освободени ipso facto от крепостничество. Същата смесица от грижа за народа и неосъзнат цинизъм я ръководеше, когато реши да създаде приют за безпризорни деца. В учебната програма бе включено предимно усвояването на занаяти. "Момчетата ще изучават земеделие и градинарство, а момичетата ще се учат да готвят, да месят хляб и така нататък, по примера на силните жени, възхвалявани в Евангелието, и работните жени, славословени от Омир… Така ще се създаде едно поколение, което няма да познава безделието, нехайството, мързела и други подобни пороци." В указа за създаване на приюта се уточняваше, че питомците ще бъдат обявени за свободни граждани, щом завършат образованието си и никой не ще може да си ги "присвоява", нито да ги заробва и че дадената "привилегия" ще се предава по наследство: "Следователно, нашите ученици няма да са роби, нито каторжници, които ще са принудени да работят в каторгите, мините и други подобни." Това означаваше, че ако крепостникът иска да осигури на децата си по-добра съдба от своята, трябваше да ги изгони, защото бездомните получаваха облагите на независимостта. Екатерина, която бе очарована от откритието си, посочва в изложението на мотивите: "В империята има само две съсловия — дворяни и крепостни селяни, но благодарение на привилегиите, които училищата ни ще дават, нашите ученици и техните потомци завинаги ще бъдат свободни граждани и ще образуват трето съсловие."70 Но това не й попречи със същото спокойствие да засили крепостничеството в Украйна. На украинските селяни бе забранено да напускат земята, към която са закрепостени. Постът атаман на Украйна беше премахнат. Дните минаваха, а императрицата не чувствуваше никакво неразположение след ваксинацията. Тя даваше вид, че не е изненадана. Всички около нея я превъзнасяха за смелостта й. В очите им Екатерина бе сияйното олицетворение на науката. В черквите се отслужваха молебени. От най-далечни краища пристигаха приветствия и възхвали. Въздигаха до бога Черкасов и Димсдейл. Сега вече всички придворни искаха да бъдат ваксинирани. След майка си мина по реда и великият княз Павел. Като награда за своя труд Димсдейл получи титлата барон, назначен бе за държавен съветник и му бе отпусната стипендия от пет хиляди лири. Седемгодишният Александър Марков, който бе дал секрет за ваксината на Екатерина, бе обявен за потомствен дворянин и за личен фаворит на императрицата под името "Оспени" — "носител на вариолата"71. Ентусиазмът мина границите на Русия и завладя света. Хулителите на Екатерина признаха, че е излязла победителка. Общественото мнение бе твърде непостоянно, но бе готово да й прости сабления удар, който прониза Иван VI, заради смелостта й да подложи ръката си за ваксиниране. Волтер тържествуващ пише на "своята" господарка: "Ах, госпожо, какъв урок дава ваше императорско величество на дребните френски преподаватели, на мъдрите ни учители в Сорбоната, на нашите ескулаповци от училищата по медицина! Вие се ваксинирахте по-безшумно от монашески обред. Князът последва примера ви. Граф Орлов отиде на лов в снега веднага след ваксината. Така би постъпил и Сципион, ако тази болест, дошла от Арабия, бе съществувала по негово време." Когато губернаторът на Ливония, генерал Браун, поздрави императрицата за смелостта й, тя отговори спокойно и скромно. "Достойният и опитен ваш съотечественик доктор Димсдейл предразположи всички хора в Петербург и вече във всеки голям дом има свои пациенти."72 Сега оставаше въведената практика да се пренесе от столицата — в провинцията, от двореца — сред народа. Докладите, които получаваше, даваха основание на Екатерина да прави оптимистични предвиждания. Народът бе страдал прекалено много от епидемиите, които избухваха периодично, и лесно можеше да разбере предимствата на ваксинирането. Никой поданик нямаше право да откаже нещо, което майчица Екатерина смело бе приела, за да се предпази от едрата шарка. След като разреши въпроса с вариолата, Екатерина се впусна в други нововъведения. Имаше силно влечение към реформи. Сега страстно желаеше да преобрази коренно народа. С помощта на Иван Бетски състави "Главна разпоредба за обучението на децата от двата пола", която бе повлияна от идеите на Лок и Жан-Жак Русо. Щом веднъж родителите поверяха децата си на училището, задължаваха се да не ги оттеглят "по никакъв повод". Но откъде щеше да намери педагози? Екатерина възложи на Шльозер да привлече от чужбина всички мислещи хора, които биха се съгласили да дадат знания на малките русначета от благороден произход. Трябваше да се действува бързо. Какво от това, че качеството щеше да страда. Бетски назначи за директор на новосъздадената школа за кадети един бивш суфльор на френския театър, а за класен инспектор — бившия камериер на майката на Екатерина. По-късно щяха да изпратят всички тези случайни учители да специализират в Англия, Франция, Германия. Но безспорно Екатерина се гордееше най-много с прочутия Институт Смолни за благородни девици. Съобразно програмата, съставена от нейно величество, интернатът имаше строг режим: 12 години лишаване от свобода; почти никаква ваканция. Никакво излизане навън, освен за посещение в двореца, където императрицата приемаше от време на време ученичките, които й бяха направили впечатление. Учителките бяха светски жени. Свещениците имаха точно определени задължения. Учебното заведение напомняше философски манастир,, без прозорци към външния свят и само с една отворена врата — към рая на императорския дворец. Освен дворянките, по изключение бяха допуснати само няколко девойки от буржоазни семейства. Облеклото беше еднакво по цвят за всички, но престилката бе различна, за да отличи благородното потекло на някои от тях.73 Според Екатерина равенството трябваше да има граници. За него тя повече говореше, а по-малко го прилагаше на практика. В писмата си до Волтер, Фридрих II, мадам Жофрен и Дидро излагаше либералните си възгледи, но вземаше решения на самодържец, който не си правеше никакви илюзии. На 11—22 февруари 1763 година тя назначи комисия, която имаше задача да уточни и разшири прокламацията на Петър III за привилегиите на дворянството. За един месец изготви доклад, в който бяха залегнали основните принципи на Хартата за дворянството. Но той щеше да бъде обнародван двадесет и две години по-късно. В него новата господарка тържествено потвърждаваше и разширяваше всички привилегии на дворянството. Тя засвидетелствуваше своята грижа за силните на деня с редица укази. Един от тях повеляваше, че всеки дворянин, който напуска военната служба, има право на офицерски чин, дори ако не го е достигнал в момента на уволнението си, с което му се осигуряваше превъзходство над простолюдието, друг даваше власт на дворяните да изпращат крепостниците си на принудителен труд; трети им предоставяше монопола върху производството на водка. Освен това по време на селските вълнения възмутената Екатерина издаде специален указ на 3—14 юли 1762 година, в който заповяда "най-строго да се опазват имуществата на дворяните-собственици". Още в началото на царуването си тя интуитивно разбра, че теоретически трябваше да жали крепостните селяни, но на практика трябваше да се опира на господарите. Русия бе необятна и разнолика страна, мислеше тя, и не биваше да се управлява по правилата на еклектизма. Само тя можеше да държи в ръцете ск тази разнородна маса. Беше изумително енергична, всичко виждаше, всичко контролираше, всичко ръководеше сама, независимо дали се касаеше за преустройството на сената, за възпитанието на великия княз, за строителството в столицата или за преговорите със скулптора Фалконети, комуто бе възложено да издигне паметник за прослава на Петър Велики. Многобройните задължения не й пречеха да съблюдава реда на дворцовия живот. Имаше седмична програма: неделя — "двора"; понеделник — френски театър; вторник — свободна вечер; сряда — руски театър; четвъртък — френска трагедия или опера, след което публиката отиваше да гледа балета на маестро Локатели; петък — бал с маски в двореца; събота — свободна вечер. Екатерина се чувствуваше длъжна да се появява на всички тържества. Тя ги напускаше преди края. Беше свикнала да става още в зори и не искаше да си ляга късно. Понякога сутрин в шест часа сама палеше голямата фаянсова печка. Един ден, когато разпалваше съчките, чу пронизителни писъци в комина. Тя бързо загаси и когато пред нея изскочи, почернял и слисан, малкият коминочистач, чистосърдечно му се извини. Да се извинява на един коминочистач! Случката се разчу в двореца и се възприе като проява на изключителната добрина на господарката. Всички, които я обслужваха, бяха трогнати от простодушието и благородството й. Камериерките и слугите й я боготворяха. Екатерина никога не ги биеше и рядко им се караше. Една вечер, след като напразно бе звънила, отиде в преддверието и завари прислугата да играе карти. Обърна се към един лакей и кротко го помоли да занесе писмото, което току-що бе написала, а през това време тя щеше да поиграе вместо него. Не се решаваше да уволни един от готвачите, чиито гозби не харесваше. Когато той постъпваше на дежурство за цяла седмица, тя казваше на приятелите си: "Да се въоръжим с търпение. Ще погладуваме осем дни." Екатерина споделя с Грим: "Камериерите ми дават всяка сутрин по две нови пера, които използувам през деня, но ако се развалят, не се осмелявам да им искам други, а непрекъснато ги въртя, за да пропишат." И добавя: "Винаги поглеждам новото перо с усмивка и изпитвам голямо желание да го грабна в ръка и да се заловя за работа." Посрещаше първите слънчеви лъчи готова за щастие и труд. За нея те винаги вървяха заедно. Щом отвореше очи, хрътките с радостен лай скачаха върху копринените възглавници, украсени с дантели, на леглото и лижеха ръцете и лицето й. Като си поиграеше с тях, тя отиваше в тоалетната стая, където я чакаше прислужницата. Изплакваше устата си с няколко глътки хладка вода, разтриваше лицето си с парче лед и влизаше в работния кабинет. Облечена в бял халат на широки свободни дипли и с шапчица от бяла коприна на главата, тя изпиваше на малки глътки кафето си, което бе толкова силно, че всеки друг на нейно място би получил сърцебиене от него. Дозата й бе един фунт74 кафе за пет чаши. Бисквитите, захарта и сметаната разделяше с кучетата. Като опразнеха захарницата, императрицата отваряше вратата и те изскачаха навън за кратка разходка. През целия си живот тя изпитваше нужда да усеща близостта на преданите и буйни четириноги приятели, за да се чувствува напълно щастлива. Наричаше ги със смешни имена, забавляваше се с привичките им и посвещаваше на тях цели страници в писмата си. "Винаги съм обичала животните, пише тя. Те са много по-умни, отколкото предполагаме." И още: "Лейди Андерсън (малкото петмесечно кутре) къса каквото й попадне, спуща се и хапе краката на всеки, който влезе в спалнята ми, гони врабчета, мухи и други животни, четири пъти по-едри от нея. Вдига повече шум от братята и сестрите си, лелите си, баща, майка, баба и дядо, прабаба и прадядо, взети заедно." Кучетата лудуваха около бюрото й, а тя четеше докладите, пишеше паметни бележки, изготвяше заповеди, съчиняваше нежни писъмца до Григорий Орлов, който по всяка вероятност все още спеше в този час. Докато работеше, смъркаше тютюн. Вземаше го само с лявата ръка от уважение към обкръжаващите я. "Предвид изискванията на професията ми, казваше тя, често съм длъжна да подавам ръката си, за да я целуват. Мисля, че никак не е подходящо да вмирисвам всички наоколо с моя тютюн." В девет часа, още по домашна дреха се връщаше в спалнята си и приемаше висши служители, които й докладваха проблемите си. Когато лакеят тихо й съобщаваше, че е дошъл любимият й, тя кимваше и всички се оттегляха. После аудиенциите продължаваха до обяд, след което Екатерина отиваше отново в личния си кабинет, където довършваха тоалета й, вчесваха я и я обличаха. Кестенявите й коси стигаха до пода, когато бе седнала. Не слагаше пудра, червила, чернила и бенки. Близките й присъствуваха на "обедното обличане" на нейно величество в официалната тоалетна стая. Церемонията продължаваше няколко минути. А сега на масата! Менюто беше почти оскъдно! Телешко варено и кисели краставички. За пиене — вода със сироп от френско грозде, за десерт — плодове. Обедът не продължаваше повече от час. Десетина сътрапезници обкръжаваха императрицата. Всички тайно се мръщеха на бедната гощавка. Но Екатерина не го забелязваше. Всъщност добрата кухня не й правеше впечатление, както на тях. Следобеда висшите служители пристигаха отново с докладите си, искаха наставления. После в салоните приемаше придворните. Бъбреха, играеха вист или пикет. Ако нямаше представление, нейно величество се оттегляше в десет часа, след като едва се бе докоснала до вечерята, която й поднасяха. Щом се прибереше в спалнята си, изпиваше чаша преварена вода и си лягаше. В строгия, редовен и изпълнен с труд живот, философски и буржоазен едновременно, единствените отклонения, които си позволяваше, бяха насладите на плътската любов. Вторник и събота не приемаше, това бяха най-любимите й дни. Очакваше ги с нетърпение. Посвещаваше вечерите на дълги, приятни и весели разговори с близките си: Григорий Орлов, Панин, Наришкин, господин Пиктет от Женева, княгиня Дашкова, Бетски… Четеше им най-интересните писма, които бе получила от чужбина, разменяше мисли за последните френски книги, които бе прочела, възхищаваше се от творческия дух на "Литературна и художествена кореспонденция" на Грим и Дидро, вестник, който излизаше веднъж на два месеца и който й изпращаха от Париж, както на повечето короновани глави в Европа. В него Грим описваше подробно картините и скулпторите, от които се бе възхищавал из салоните. Докато четеше дописките му, Екатерина мечтаеше да основе своя собствена художествена галерия, кът на красота и размисъл, където щеше да се уединява като в "постница"75 сама или с някои подбрани приятели. В очакване да бъде създаден музеят, сбирките на "малкия комплект" преминаваха в атмосфера на непринуденост и дружелюбност. В тесния кръг около императрицата беше забранено да се злослови, лъже, ругае и избухва и дори да се става, когато нейно величество се разхожда из стаята. За нарушения се налагаше глоба от десет копейки. Играеха на залагане и определяха смешни наказания. Императрицата говореше много, беше весела, забавляваха я и най-дребните неща. Дълг на всеки човек е да търси радост, мислеше си тя. От ранни години се стараеше да насажда у себе си оптимистичен дух. За нея това бе пристрастие, духовна хигиена, въпрос на система. Всеки път, когато някоя грижа й натежаваше, търсеше избавление в радостите на живота. "Човек трябва да е весел, пише тя. Само така може да превъзмогва и понася всяка трудност." "Тя се смееше на незначителни неща, на някой цитат, на някое лекомислие, споделяше принц дьо Лин. Именно контрастът между простодушното й държание в обществото и големите дела, които изпълняваше, я правеше забавна." Тази силна жена се просълзяваше много лесно. Но сълзите й бяха краткотрайни. Те я успокояваха и разведряваха. Скоро смехът й отново кънтеше в "постницата", смях здрав, защото императрицата не търпеше в нейно присъствие да се говорят волности. Ако някой от гостите си позволяваше да изрече неприлични думи, тя ставаше рязка и го порицаваше. С любовта — тя имаше важно място в живота й — не биваше според нея да се правят шеги. Бе страстна в полумрака на алкова и целомъдрена в светлината на салоните. Колкото и силен да бе нагонът й към сладострастие, тя го подчиняваше на известни правила на поведение, които вероятно се кореняха в протестантското й детство. Чуждестранните дипломати харесваха простосърдечието, което цареше в приятелските сбирки. След пищното великолепие на Версай, барон дьо Брьотьой остана очарован от добродушния прием у нейно величество в Русия. Английският посланик сър Робърт Гънинг, който бе свикнал със скучния етикет в английския двор, пише: "Тук владее атмосфера на хармония и добро настроение, като в рай." През зимата в Санкт-Петербург Екатерина се стараеше да очарова хората с безспорните си качества на добра домакиня. Лятото прекарваше в Царское село. Облечена скромно, с ненапудрени коси, тя се разхождаше в зори с кучетата си във влажния от росата парк. Носеше малка поставка, хартия и молив, за да записва мислите си. Приемаше на открито под някое дърво, в беседка или на някой балкон в резиденцията си. Един от най-способните й сътрудници, когото тя високо ценеше, бе несъмнена младият агроном и икономист Жан-Жак Север. Бяха й го представили, когато бе на посещение в Курландия. Назначи го за губернатор на Новгород. Освен това, противно на волята на антуража си, избра за главен прокурор (най-високият административен пост в империята), трийсет и четири годишния княз Александър Вяземски. Главният прокурор председателствуваше сената, ръководеше финансите, вътрешните работи, правосъдието. Той беше говорител на нейно величество и най-близкият й сътрудник. Към указа, с който определяше задълженията му, Екатерина прибави писмо, за да изясни политическите си възгледи: "Руската империя е толкова голяма, че всяка друга форма на управление, освен абсолютната монархия ще бъде вредна за нея; всяка друга власт ще бъде по-тромава и ще дава почва да се развихрят страсти, които ще подкопават мощта на държавата и ще разпиляват силите й." По-нататък посочваше, че това, което е добро за другите държави, не е непременно до бро и за Русия и че "институциите в дадена страна трябва винаги да се развиват съобразно характерните особености на тази страна." Накрая императрицата осведомяваше с достойнство новия главен прокурор за себе си: "Трябва да знаете с кого ще работите, всекидневно ще бъдете във връзка с мен и ще се убедите, че нямам друга цел, освен щастието и славата на моето отечество, нито друго желание, освен благоденствието на моите поданици, независимо към кое съсловие принадлежат. Мислите ми са насочени към едно: удовлетвореност и спокойствие вътре и вън от империята. Обичам истината и вие можете да ми я казвате без страх. Можете да разговаряте спокойно с мен, ако се ръководите единствено от грижа за работата. Искам да добавя, че не обичам ласкателството и не го очаквам от вас. Държа на искреност в отношенията и самоотверженост в работата." Принципите, върху които бе изградено сътрудничеството между първия министър и господарката му, бяха плод на изключително извисени възгледи и цяла Европа бе незабавно информирана. Скоро Екатерина използува нов повод да порази интелектуалните среди. Тя научи от посланика си във Франция, княз Голицин, че Дидро изпаднал в парично затруднение и решил да продаде библиотеката си за петнайсет хиляди ливри. Тя му предложи шестнайсет хиляди и постави условие — най-ценните книги да се съхраняват в дома на видния писател, докато е жив, защото "жестоко би било един учен да се откъсне от книгите си". Дидро стана библиотекар на императрицата, без да напусне собствения си дом и освен това щеше да получава хиляда ливри годишно възнаграждение. За да се избегне каквото и да било закъснение в изплащането, щеше дй получи предплата за петдесет години. Смаян, Дидро писа на благодетелката си: "Велика принцесо, падам ничком в нозете ви, прекланям се пред вас; протягам и двете си ръце към вас; бих искал да ви кажа много неща, но душата ми е свита, умът е объркан, мислите ми са затормозени, разнежил съм се като дете и верните думи, с които искам да изразя прилива на чувствата ри, спират на устните ми… О, Екатерина! Уверявам ви, вие царувате с еднаква мощ не само в Петербург, но и в Париж!" "Дидро, Д’Аламбер и аз благоговеем пред вас", пише Волтер на императрицата. И още: "Можеше ли някой да предположи преди петдесет години, че един ден скитите ще възнаградят тъй щедро в Париж добродетелта, науката, философията, към които тук се отнасят тъй непочтено?" А Грим допълва: "За тридесетгодишен труд, Дидро не получи никаква награда. Руската императрица пожела да изплати един дълг, който Франция му дължеше". От безброй писма Екатерина се убеждаваше, че добре бе вложила парите си. Дори и онези, които някога смятаха Русия за изостанала страна, погребана под снегове, обхождана от вълци, започнаха да си мислят, че там навярно сияе зората на благородството и разума. Дидро беше най-големият агитатор. Къщата му се превърна в агенция за набиране на работна ръка за Русия. Писатели, учени, артисти, занаятчии, архитекти, инженери го посещаваха, за да се осведомяват и да се кандидатират за работа в Санкт-Петербург. Той ги отправяше към Голицин, към Бетски. Екатерина се радваше на успехите си. Благодарение на жеста си, който не й струваше скъпо, тя стана, по израза на Волтер, "благодетелката на Европа Коронясана едва преди три години, тя царуваше не само над милионите в Русия, но и над всички в чужбина, които бяха посветили живота си на умствен труд, станала бе покровителка на литературата и изкуството. Нещо като светска мадона, която раздаваше рубли, петербургска майчица-меценатка, която признаваше талантите, но не и държавните граници, когато ги подкрепяше. Екатерина разбираше, че престижът й бе пораснал н искаше да се утвърди още повече с авангардния си ум. Един ден, когато за ужас на сътрапезниците си бе опитала картофи, тя заяви, че "тази индианска храна" е много вкусна и задължи Север да пренесе и развие културата на руска земя. Въоръжена гвардия щеше да охранява засетите площи, защото суеверните селяни бяха способни да изкоренят "дяволската трева". Занимаваха я и проблемите на "разколниците", староверците, които, пред заплахата да бъдат преследвани от църквата като еретици, предпочитаха от известно време да се самозапалват и да изгарят на кладата, за да се избавят от царството на сатаната. Императрицата бе ужасена от жестоката им саможертва и обяви чрез Север, че лично ще покровителствува разколниците. Но на тях им се беше харесало масовото самоубийство. Те продължаваха да се хвърлят в огъня, вече не за да се спасят от съда, а за да се преселят по-бързо в божието царство. Север бе принуден да използува войска, за да предотвратява човешкото жертвоприношение. Беше обнародван указ, който даваше право на "разколниците" да живеят съгласно своята вяра. Те не изпитваха никакво чувство на благодарност към императрицата. Като ги улесняваше да изповядват вярата си, мислеха те, тя се опитваше да загаси мистичния им плам. Някои емигрираха в Турция, където поне можеха да се самоизтезават на воля. Пътищата към небето трябваше да бъдат осеяни със страдания. Веротърпимостта, която размекваше душите, бе дяволска клопка. Дълбокото чисто руско схващане за изкупление на греховете чрез болка изумяваше Екатерина. Струваше й се" че пренебрежение-то на староверците към земното щастие бе разпространено сред неукия и фанатизиран народ. Може би крепостниците тайно се страхуваха от разкрепостяване, което щеше да ги превърне от безотговорни животни в хора, съзнаващи своите права и задължения. Може би свободолюбивите идеи, елегантно отстоявани из парижките салони, не бяха подходящи за безпросветната империя на скитите? Крайно предпазливо императрицата пристъпи към най-важната, както сама преценяваше, част от законодателната си дейност — изготвянето на Наказ или Наредба, въз основа на която да бъде създаден Кодексът на законите. В Русия все още действуваше старият, сложен и варварски кодекс, който цар Алексей I Михайлович бе обнародвал през 1649 година под името "Уложение". Петър Велики, Екатерина I, Петър II и Анна Ивановна внесоха някои поправки в него, които никак не изясниха нещата. Трябваше овехтялата система да се изчисти от праха, да се осъвремени. Екатерина се нагърби тайно с тежката задача. Единствено Григорий Орлов и Панин можеха от време на време да прочитат някоя страница от ръкописа й. Те изпадаха във възторг. Панин възклицаваше: "Вашите аксиоми стени ще събарят, стени!" Два фара озаряват нейния труд — Волтер и Монтескьо. Тя пише на Д’Аламбер: "За жизнеспособността на империята ми, ограбвам схемите на Монтескьо, без да назовавам автора им. Надявам се, че ако ме гледа от онзи свят как работя, ще ми прости плагиатството, което върша за благото на двадесет милиона души. Той извънредно много обичаше човечеството и няма да се формализира. Неговата книга е моят молитвеник." А на Фридрих II пише: "Постъпих като сойката от баснята, която се украсява с паунови пера." Всъщност Екатерина открадна "пера" не само от Монтескьо, а също и най-вече от италианския юрист Бекария, чийто "Трактат за престъпленията и наказанията" бе публикуван през 1764 година. Но всички заемки скалъпи по такъв начин, че промени смисъла им. Наказът беше парадоксално самодържавническо тълкувание на либерализма на авторите, които я бяха вдъхновили. Излизаше, че Монтескьо и Бекария са поддръжници на абсолютните монарси с везни в едната ръка и с тояга в другата. Това не бе кодекс, а изброяване на принципите, от които трябваше да се ръководи бъдещият законодател. И тези принципи, разпределени в шестстотин петдесет и пет параграфа, свидетелствуваха, че мисълта на Екатерина, постоянно се е люшкала между грижите за духовния напредък и запазването на традициите, между грижите за равенство и запазването на привилегиите, между необходимостта от абсолютизма и благотворната роля на търпимостта. На всеки ред Екатерина призоваваше за милосърдие, за справедливост и разум. Но походът на стадото към щастие трябваше да става в пълен ред и под гегата на силна пастирка. Само тя знаеше какво бе най-нужно на паството й: твърдост и благост. Бе защитница на монархията, обаче не искаше да бъде обвинена в тирания. Според нея самодържавието означаваше любов, а не деспотизъм. Великодушно призоваваше богатите да не потискат бедните, порицаваше изтезанията, отхвърляше смъртното наказание, освен в случай на политическо престъпление, заявяваше, че не народите са създадени за владетелите си, а владетелите — за народите. Това не й пречеше да отстоява привилегиите на дворянството и да смята, че хората трябва да се закрепостяват с разбиране, следователно не можеше да се очаква, че ще премахне крепостничеството, щом като препоръчваше да се отнасят към крепостните човечно. Това бе интернационален либерализъм, пречупен през националния емпиризъм, нагаждане на европейската теория към руската действителност. Въпреки непостоянния си характер, работата, която извърши за една година, показа колко бе смела и упорита и колко искрено желаеше промените. "Закономанията" й, както сама се изразяваше, бе лишена от мания за величие. През есента на 1766 година тя лично представи в сената своя труд и заповяда да се състави Законодателна комисия или Висша комисия, която имаше задачата да превърне в закон изложените в Наказа принципи, след като се запознае с желанието на народа. Да се проучи волята на народа! Да се подкани всяка провинция, всяка обществена класа, да изрази исканията си в "Тетрадки", и те да бъдат взети под внимание! Да се включат масите, макар и отдалеч, в изработването на законите! Каква революция! Сенаторите не знаеха дали да се страхуват или да се възхищават от проявената смелост. Те предпочетоха да се разплачат и да аплодират. За членове на Висшата комисия бяха привлечени не само представители на сената и колегиите, но и делегати на дворянството, селячеството, с изключение, разбира се на крепостните. Всички дворяни имаха право на глас и избираха по един делегат за всяка област. Всеки град избираше свой представител, но само притежателите на недвижими имоти имаха право на глас Всяка област избираше по един представител на свободните селяни. Делегати на дворяните или на гражданите можеха да бъдат само хора, навършили двайсет и пет годишна възраст и с безупречно поведение. Делегатите на селяните трябваше да са най-малко трийсет и пет годишни, женени, с деца. Всички делегати получаваха от избирателите си тетрадка с желанията, съставена от петчленен комитет. Разходите им щяха да бъдат изплащани от държавната хазна. Освен това бяха освободени до живот от смъртно и телесно наказание и от конфискация на имуществото им. Изборите преминаваха без ентусиазъм; много хора се въздържаха от гласуване; всеки се страхуваше, че ако бъде избран, ще се нагърби с повече задължения и отговорности. А и разстоянията от местожителството до областния град бяха големи за повечето заинтересовани, кандидати или избиратели, и те предпочитаха да си останат у дома, разчитайки на съседите си или махваха с ръка и оставяха нещата да се развиват от само себе си. Криво-ляво във Висшата комисия постъпиха хиляда четиристотин четирийсет и една тетрадки с желания. На заседанието си през пролетта на 1767 година делегатите се заеха най-напред с въпроса, как да назоват императрицата в знак на признателност за инициативата й: "Екатерина Велика", "Великомъдрата", "Майка на отечеството". . Разискванията продължиха на няколко заседания. Екатерина губеше търпение. "Събрах ги да разглеждат закони, пише тя на граф Бибиков, председател на комисията, а те се занимават с анатомията на моите качества." Прозвището "Екатерина Велика" спечели най-много гласове. Екатерина се преструваше, че е раздразнена, но всъщност, новото звание й харесваше След като именува владетелката си, Висшата комисия започна работа. В състава й влизаха двайсет и осем представители на основните държавни институции и петстотин трийсет и шест представители на различни прослойки на населението без крепостниците. Задачата на тези тъй различни мъже беше да изнамерят закони, подходящи едновременно за християни и мюсюлмани, за жителите на татарските степи и на плодородните земи на Украйна, на московчани и сибиряци. Скоро разбраха, че задачата надхвърля възможностите им. Екатерина присъствуваше на почти всички заседания. Първото разочарование, което й донесоха "Тетрадките", беше, че не й помогнаха да разбере какво точно мислят нейните поданици. Но бе принудена да установи, че в Русия не съществуваше обществено мнение. Никой не смееше да се оплаква, защото се страхуваше от преследване. По въпросите на управлението всеки се осланяше на "мъдростта и майчинските грижи на императрицата". Само дворяните скромно бяха пожелали да се разширят привилегиите им, а търговците — да получат правото да притежават крепостни селяни като дворяните. Колкото до крепостните, те нямаха право да се изкажат. С цел да разгледа по-компетентно въпросите Висшата комисия се раздели на деветнайсет подкомисии, които губеха време в нерешителност и празнодумство. "Разиграва се комедия, пише управляващият френското посолство Росиньол. Фаворитите и доверениците на императрицата ръководят всичко, четат законите толкова бързо и тихо, че идва им се разбира… После приканват събранието да ги одобри, а то не смее да ги отхвърли, защото нито ги е чуло, нито разбрало." През декември 1768 година, след двеста заседания, граф Бибиков по заповед на императрицата обяви разпускането на своеобразните генерални щати. Претекстът бе обявената война от Турция на Русия. Всъщност, императрицата се бе оттеглила от бавната работа на комисията. Когато един от делегатите запита дали работата на комисията ще продължи в бъдеще, в императорската ложа се вдигна шум от грубо съборен стол. Вместо отговор нейно величество бе станала с гневно движение и бе напуснала залата. Неуспехът на предприятието доказа колко некомпетентни бяха избраниците и колко различни бяха мненията им по такива важни проблеми като крепостничеството, данъците, привилегиите в правосъдието. Екатерина щеше да използува горчивия опит, за да управлява страната с още по-твърда ръка. След неколкомесечна треска Русия отново потъна във вековния си сън. Затова пък Западна Европа бе обхваната от ентусиазъм. Екатерина поръча да преведат Наказа на латински, френски и немски език, за да може да го разпространи в просветените държави. Разчиташе на обичайните си глашатаи. Те всички бяха налице, верни на своя пост с вдигнати фанфари. Волтер лицемереше че този паметник на мъдростта не бил само "предисловие", а завършен, разработен в подробности и вече влязъл в сила кодекс. Той пише: "В новия си кодекс, най-добрия от всички, императрицата предоставя на сената, състоящ се от първенците на империята, да изработи законите." Той приветствуваше най-хубавия документ на века, достоен за Ликург76 и Солон77. "Справедливостта и човечността са направлявали перото на Екатерина II; Тя обновява всичко!" Дидро и Д’Аламбер разшириха неговите мисли. Фридрих II също бе развълнуван. Сякаш, за да се потвърди успеха на Екатерина в чужбина, полицейските власти в Париж забраниха "нейния Наказ". Пред очите на простолюдието тя се възмути, но радостта й бе безгранична. Никога друга особа не бе показвала два толкова дълбоко различни образа у дома си и навън. Самодържец в Русия, Екатерина бе обявена за републиканец във Франция. Придворните й бяха, от една страна, благородни защитници на крепостничеството, а от друга — свободолюбиви философи. Тя играеше без усилие тази двойнствена игра, като оставяше да говорят ту сърцето й, ту разумът й, ту вкусът към западния ред, ту верността й към руската самобитност. Изтегляне 1.73 Mb. Сподели с приятели:
|