Анри Троая Екатерина Велика глава I фигхен
ГЛАВА XVI Французи и турци
Изтегляне 1.73 Mb.
|
| ГЛАВА XVI
Французи и турци От Полша пристигаха обезпокояващи новини. В малкия полски градец Бар, недалеч от турската граница, през февруари 1768 година бе образуван патриотичен съюз, чиито членове бяха положили клетва да отхвърлят руското робство и да ограничат гражданските права на поляците некатолици. Странно бе, че именно руският потисник ратуваше за веротърпимост, а поробеният поляк не искаше да приеме равенството между различните вероизповедания. Екатерина беше доволна от неразборията, защото с чиста съвест можеше и занапред да потиска страната. Щеше да възстанови реда в Полша в името на свободата на мисълта. Войските й, отдавна в бойна готовност, настъпиха грубо срещу неорганизираните банди на патриотичния съюз и ги обезвредиха. По навик Волтер приветствува нейния успех: "Примерът на руската императрица е единствен в света. Тя изпрати четири хиляди руси да проповядват търпимост с извадени щикове…" И още: "Тя хвърли войските си… за да накара хората да се понасят едни други." Като подставено лице Станислав Понятовски се подчини. Във Варшава посланикът на Екатерина се държеше като губернатор на завладяна провинция. Във Франция близките до уи XV кръгове кипяха от възмущение. Но френското пра-вителЬтво не възнамеряваше да се намеси пряко в полския въпрос. То благоразумно сдържаше гнева си. Предпочиташе да иска възмездие чрез посредничеството на друга държава. Търсеше трансмисия. Две години преди тези събития херцог дьо Шоазьол писа на Вержен, тогава посланик в Константинопол: "Най-сигурният начин да се изтика от престола узурпаторката Екатерина ще бъде да й се обяви война. Само турците могат да ни направят такава услуга… Руско-турската война трябва да бъде единствената цел на вашата работа."78 Екатерина не само не се боеше от война, но и горещо я желаеше. Имаше доверие в силата на армията и на флота си. Може би на нея бе съдено да осъществи старата мечта на Петър Велики: да присъедини богатия Крим, да осигури излаз на Черно море и Дарданелите, да разгроми турската мощ, да превземе свещения град Константинопол, люлка на православната църква. Тогава наистина щеше да има правото да се нарича Екатерина Велика! Тя се молеше да пламне искрата, която най-после щеше да взриви барута. И точно тогава възникна граничен инцидент. В схватка с поляците една украинска военна част навлезе в турска територия и завладя отоманския бесарабски град Балта. Подтикнат от Франция, султанът протестира и настоя Русия да изтегли войските си от Полша. Екатерина беше доволна и отказа да се подчини. Посланикът на Русия в Константинопол Обрешков бе затворен в замъка "Седемте кули". Високата порта обяви война на враговете на Пророка. Цяла Турция бе празнично окичена със знамена. Русия също. Фридрих II подозираше, че и двете страни не бяха подготвени за войната и я нарече война "на слепци срещу паралитици". Действително руската войска беше неорганизирана, необучена, лошо снабдена. Но турците бяха още по-слаби. Франция сгреши, като заложи на тях. През септември 1769 година граф Петър Румянцев разби "неверниците" при Хотин, завзе Дунавските княжества,Азов, Таганрог и се приготви да превземе Крим. През 1770 година хиляда и седемстотин руси избиха сто и петдесет хиляди турци при река Кагул. Същата година флотът, командуван от Алексей Орлов, "Белязания", напусна Балтика, премина през Ламанша, навлезе в Средиземно море и след кратка почивка във Венеция продължи пътя си, после се появи в Егейско море, за да срещне турския флот. В жестока битка в залива Шио край пристанището Чешме, той бе разбит, разпръснат и опожарен. Когато й съобщиха за поредната победа, Екатерина сподели с Панин, че се страхува "да не умре от радост". В Европа кралете бяха в паника. Фридрих II и Йосиф II се срещнаха, за да обсъдят как по мирен начин да възпрат "пороя, който заплашваше да залее света". Във Версай херцог дьо Шоазьол беснееше, че е надценил военната мощ на отоманската империя. Английското правителство отбеляза с огорчение, че руският флот бе дръзнал да прекоси Ламанша и се обезпокои, че новата морска сила бе нарушила старите правила на играта. В Швеция с тревога следяха нарастващата руска заплаха над Балтийско море и Финския залив. Отначало всички западни канцеларии, които смятаха, че Екатерина е дилетант в политиката, сега я виждаха като зъл гений, човекоядка с пресметлив ум и бързи реакции. Но чуждестранните дворове най-много се дразнеха от това, че руската императрица, която проявяваше нечувана алчност в стремежа да разшири империята, обясняваше своите победи с либералните си идеи. Нали с перо в ръка подкрепи исканията на корсиканците на Паоли срещу Франция, която ги потискаше? "Всяка сутрин се моля на бога, пише тя на граф Чернишев, нейния представител в Лондон: "Боже мой, спаси Корсика от злодейските ръце на французите." В нейните очи французите бяха западните турци. Тя поставяше знак за равенство между двата символа: лилията79 и полумесеца. "На турците и французите, пише още тя, им скимна да събудят спящата котка … И ето че котката ще подгони мишките и ще видите това, което ще стане, и ето че ще се заговори за нас, въпреки че никой не очакваше да се вдигне такава врява. И ето че турците ще бъдат победени, а към французите навсякъде ще се отнасят така, както корсиканците към тях." Фридрих II уверяваше, че Екатерина "изпитва отвращение към всичко френско". А управляващият френското посолство Сабатие дьо Кабр съобщи на правителството си, че тя "дълбоко ненавижда французите" и "единствената й грижа е злобно и безогледно да прави обратното на това, което желае Франция". Всъщност когато Екатерина язвително говореше за Франция, тя нямаше предвид цялата нация, а само Луи XV и неговите министри. Някои френски драскачи също заслужаваха пръчка през палците. Абат Шап д‘Отчош, астроном и географ, след завръщането си във Франция от пътешествие из Сибир, дръзна да напише клеветническа книга за Русия. Нима не си бе позволил да критикува всички имперски институции, да твърди, че литовските селяни гладуват през зимата и че Сибир е земя с бедна растителност? За да докаже обратното, Екатерина изпрати на Волтер дрехи от сибирски кедър. Бе сигурна, че херцог дьо Шоазьол бе подтикнал абата да съчини противната книжка. Искаше й се някой голям френски писател да отговори на удара с удар. Но големите френски писатели не проявиха готовност. Тогава тя се зае сама. Отговорът, написан в отмъстителен тон, озаглави "Противоотрова". Първите две части излязоха в чудесно издание през 1771 година. Обявено бе, че ще има продължение, но то не видя бял свят. Междувременно Екатерина се бе уморила от собствения си почин. А освен това трябваше да сразява други врагове — турците. През 1773 година заяви на приятелката си мадам дьо Биелке, че книгата ще остане незавършена, "защото турците убили автора й". Впрочем тя никога нямаше официално да признае, че е автор на това произведение. Нов повод я разгневи: бившият секретар на френското посолство в Санкт-Петербург, Клод Карломан дьо Рюлиер пусна в продажба в Париж ръкописна брошура, в която описваше как Екатерина е завзела властта. Представяше я като авантюристка, убийца на мъжа си. Щом научи за съдържанието на пасквила, Екатерина отначало реши да изкупи всички разпространени копия, но после натовари посланика си княз Голицин да изиска от френските власти брошурата. Правителството реши да угоди на императрицата и заплаши Рюлиер, че ще го изпрати в Бастилията, ако не предаде всички екземпляри и чернови. Предупреждението бе чисто формално — едва обявено, братът на краля назначи Рюлиер за свой частен секретар; взе го под свое покровителство. Работата спря дотук и разпространението на брошурата сред публиката продължи. В желанието си да успокои императрицата, Дидро заяви: "Ако вие, госпожо, обръщате голямо внимание на етикета и на моралните правила — изтъркани дрипи на женския пол, смятайте това произведение за сатира, насочена против вас, но ако повече ви интересуват големите идеи, мъжествените и патриотичните ви начинания, следва да приемете, че авторът ви е обрисувал като велика принцеса и в крайна сметка ви прави повече чест, отколкото злина."80 Екатерина прие успокоителното обяснение и преглътна яда си. Разчиташе, че най-изтънчените умове на века ще я защитят пред идните поколения, имаше предвид Волтер, Грим, Д’Аламбер, Дидро… Както винаги Волтер даде тон на панегиристите. Но беше ли напълно безкористен? Екатерина му изпращаше не само писма. По този случай от Санкт-Петербург за Швейцария заминаха внушителни парични суми. Към края на 1770 година Волтер разказа на императрицата за славните часовникари от Ферне и й подсказа, че ще бъдат много поласкани, ако им поръча часовници за нуждите на руския двор. Екатерина го помоли да направи от нейно име покупка "за няколко хиляди рубли". Той й изпрати цяла каса часовници, с фактура за трийсет и девет хиляди двеста трийсет и осем ливри. Цифрата я изуми, но императрицата се примири с този разход. В крайна сметка не беше много скъпо, за да се отплати на най-добрия глашатай на вярата й. Войната срещу Високата порта разпалваше въображението на "стария бърборко от Алпите". Той нарече султан Мустафа II "голямата свиня на турския полумесец" и въпреки че бе противник на насилието, започна да проповядва безпощадна война. "Защо трябва да се сключва мир, когато могат да се пожънат големи победи, пише той. Войната е много полезна за една страна, ако й помогне да разшири границите си, тогава тя става по-развита, по-предприемчива, но и по-страшна." И още: "Госпожо, ваше императорско величество ми възвръща живота, като унищожава турците. Писмото от 22 септември, с което ме удостоихте, ме накара да скоча от леглото и да извикам: "Аллах! Катерина! Значи имах право! Излязох по-голям пророк от Мохамед! Бог и вашите войски са ме чули, когато ви възпявах." Te Catharinam laudamus te dominam confitemur! Ангел хранител ме осени с щастливата мисъл, че отоманските орди ще бъдат доведени до пълен разгром и Хотин ще бъде превзет. Той ми посочи с пръст пътя към Яш. Наистина, госпожо, аз съм на върха на щастието, очарован съм и ви благодаря." Той отиде още по-далеч. Пожела да участвува лично в славния поход към Турция. Искаше му се да изтърбуши няколко неверници, да влезе в Константинопол, да върне кръста върху купола на "Света София", да освободи Атина и заедно с Екатерина да се разходи из Агората. За жалост бе много стар, за да се сражава — седемдесет години! Обаче съобщи й той, имал с какво да помогне на руския народ, който се биеше толкова храбро. Преди години бе измислил бойна машина по модела на колесниците на Ксеркс. Проектът на смъртоносната бойна кола не бил одобрен от френското правителство, но Волтер непоклатимо вярваше, че ако Версай бе въвел неговото оръдие, Франция щеше да спечели седемгодишната война. Сега предлагаше на Екатерина откритието си, за да разбие турците. "Не съм човек от военния занаят, пише й той, но вчера двама добри германски офицери ме увериха, че успехът на оръдието е сигурен, ако се употреби в началото на битката и че ни батальон, ни ескадрон може да устои на непознатата досега по сила бойна техника." Екатерина не погледна с доверие на проекта и уклончиво отговори, че тези колесници навярно са страшно оръжие, но засега храбростта на войниците й е достатъчна да порази врага. Волтер се почувствува засегнат, но се престори, че уж проектът му не е отхвърлен, а подложен на проучване, предвид една бъдеща поръчка. Много по-тежко изживя той оскърблението, което му нанесе Съветът на Женевската република, като не разреши на група млади швейцарки да заминат за Русия като гувернантки в руски дворянски семейства. По молба на Екатерина лично следеше подбора на девойките. И ето че в последната минута всичко се провали, всичко отиде по дяволите. Как щеше да изглежда в очите на своята "Семирамида"? Той протестира пред Съвета. Ученият Троншен му отговори от името на сънародниците си: "Господин Волтер, Съветът е длъжен да постъпи като баща на всички граждани. Следователно не може да позволи децата им да заминат за една страна, чиято владетелка е сериозно заподозряна като съучастничка в убийството на съпруга си и където царуват най-разпуснатите нрави."81 Действително женевци имаха очи, а не виждаха, имаха уши, а не чуваха. Те оценяваха русите като варвари и не им направи впечатление, че в разгара на войната срещу Турция Екатерина искаше да създаде музей в столицата си. Да, тя най-сетне осъществи отколешната си мечта. Новият Зимен дворец, дело на италианския архитект Растрели, бе пристроен по проект на французина Вален дьо ла Мот. Пристройката имаше изящни пропорции и бе наречена "Ермитаж", закрит мост я свързваше с основната сграда. Първите шедьоври започнаха да пристигат в галерията. Императрицата възложи на Дидро като на голям познавач да й купи картини, статуи, мебели, медали. Колкото повече политиката я поглъщаше, толкова по-непреодолима нужда чувствуваше да се измъква от време на време с близките си и да се затваря в кътчето, което приютяваше толкова много красота на форми и цветове. Всъщност сама признаваше, че художественият й вкус не бе напълно изработен, но всички монарси oт голяма величина, начело с Луи XV, кой повече, кой по-малко, бяха усърдни колекционери. И после тя обичаше да граби, да трупа, да притежава. "Прaвя го не от любов към изкуството, казваше тя, а от стръв. Не съм любител, а ненаситник." Купуваше, откъдето свърне, скъпо или евтино, на едро или на дребно. Първо се сдоби с цяла партида картини, от които Фридрих II се бе отказал от грижа за икономии. После откупи за сто и осемдесет хиляди рубли ценности от личния кабинет на граф дьо Брюл, бивш министър на полския крал. През 1772 година, благодарение на усилията на Троншен, Дидро, княз Голицин и граф Бетски, тя набави срещу четиристотин хиляди ливри петстотин шейсет и шест майсторски картини от колекцията на Кроза. Между тях имаше платна на Рафаел, Гид, Пусен, Ван Дайк, Рембранд, Тение, Веронезе, Тициан, Клус, Вато, Мурийо… Цяла грамада шедьоври на френската и италианската, холандската и фламандската школа. Дидро пише на Фалконе: "Ах, драги ми Фалконе, колко сме се променили! Ние продаваме нашите картини и статуи в мирно време. Екатерина ги купува в разгара на войната. Науката, изкуството, изисканият вкус, мъдростта се придвижват на север, а варварщината, заедно с всичко, което я съпровожда, слиза на юг." Но Дидро се безпокоеше за пренасянето на великолепните творби към новата им родина. Предишната година колекцията на холандеца Бранкамг, която Екатерина откупи за шейсет хиляди екю, потъна в Балтийско море заедно с кораба. Този път пренасянето премина благополучно и седемнайсетте каси след няколко седмици бяха доставени в Ермитажа в добро състояние. Няколко месеца по-късно Екатерина си позволи лукса да купи на търг колекцията на отявления си враг, херцог дьо Шоазьол. Но това не й бе достатъчно. Получи още всички гравирани скъпоценни камъни на Орлеанския херцог, поръча платна на Шарден и на Верне, поиска да й изпратят "Диана" на Удон, която не намери място в Лувъра, защото е много разголена. Разхождаше се сред изобилие от ценности, подредени в огромни зали, и се любуваше на собствената си слава. "Извървявам три хиляди крачки, пише тя на Грим, докато отида до моето малко убежище и се върна в спалнята си. Там се разхождам сред куп неща, които обичам и на които се наслаждавам. Моите зимни разходки до галерията крепят здравето и бодростта ми."82 Екатерина заповяда да направят на втория етаж на новия зимен дворец обширна зимна градина с остъклен таван, дървета, морава, цветя, фонтани и птици, които да летят свободно. Така по-приятно ще прекарва лошия сезон. Щом вдигне очи, ще вижда небето. Навън снежинки ще прелитат бавно, плазовете на шейните ще скърцат по скованата в лед Нева. Побелелите от сняг часовои ще обикалят около двореца подобно на големи тромави мечки, а тук, в меката лятна топлина ще избуява свежа зеленина. Драго й беше, че е открила толкова хубаво предизвикателство срещу зимата. Впрочем всичко, което изглеждаше недостижимо за човешкия дух, я примамваше. Може би затова й бе хрумнало да пренесат в Санкт-Петербург огромна, монолитна скала, за да поставят върху нея статуята на Петър Велики, яхнал кон, която бе поръчала на Фалконе. Тя бе видяла скалата през 1768 година, когато посети Финландия с Фалконе и Бетски. Тогава предприемачите изследваха почвата, за да открият гранит за кейовете на Нева. Бе грамаден блестящ камък, недокоснат от човешка ръка, който напомняше застинала вълна, преди да се разбие. Според изчисленията на специалистите, подобна маса тежеше над три милиона либри.83 Скалата бе висока двайсет и две стъпки над земята, дълга четирийсет и две, широка трийсет и четири и бе дълбоко потънала в мека почва. Цели две години Екатерина мечта за този пиедестал, който изглеждаше вкоренен за вечни времена сред пустинния пейзаж. Нужна й бе да я има, дори ако трябваше половината от поданиците й да я мъкнат по пътя за Санкт-Петербург. Петър Велики не би се поколебал да предприеме подобна авантюра. Беше предложена награда от седем хиляди рубли на оня, който посочи най-практичния начин за пренасянето й. След много опити приложиха находчив способ: в големи греди издълбаха улеи и вкараха медни гюллета. Ето возилото за монолитната скала. Сто коня щяха да теглят впряга. Екатерина лично ръководеше строежа на съоръжението. Пренасянето продължи цяла година по специално построен за целта път. Когато най-сетне монументалният блок пристигна на площада пред Адмиралтейството до кея на Нева, населението изпадна в религиозно вцепенение. Майчица Екатерина не само побеждаваше във войната с Турция, но преместваше и планини. За Екатерина обаче бе по-лесно да отмести необятна скала от земята, където е лежала от незапомнени времена, отколкото да изгради по свое разбиране характерите на скъпи за нея същества. Синът и, великият княз Павел, с годините ставаше все по-неприятен по външност и все по-не-спокоен по дух. През 1770 година, по време, когато Русия печелеше победите над Турция, той бе шестнайсетгодишен. Очите му бяха изпъкнали, бледосини, като размити, изразът на лицето — свиреп. Едрите му груби черти, издадени напред като муцуна, се гърчеха от тикове. Получаваше епилептични припадъци. Нощем имаше халюцинации, в които се явяваше убитият му баща. Много отрано, давайки ухо на слуховете, хвърли върху майка си вината за неговата смърт. Намериха се зложелателни съветници, които му подхвърлиха брошурата на Рюлиер, и съмненията му се превърнаха в убеждение. Представяше си, че е Хамлет. Желание за справедливо отмъщение занимаваше мислите му. Бунтуваше се срещу връзката на майка си с Григорий Орлов. И като противодействие идеализираше образа на баща си, когото не познаваше, но и той като него се увличаше от военните учения. Най-доброто убежище срещу досадата на всекидневието намираше в полка с неговата миризма на кожа, смазка, барут и пот. Искаше му се да живее само с военни прегледи и топовни гърмежи. В същото време се засилваше манията му за преследване. Въпреки грижите, с които го обграждаше майка му, Павел се страхуваше, че тя може да го отрови или убие. Достатъчно му беше да я види и веднага си помисляше за смъртта. Край нея се носеше дъх на гроб. Един ден намери в яденето си ситни парченца стъкло, изруга от гняв, скочи от стола си разтича се, ръкомахайки из двореца, изправи се пред императрицата и изкрещя право в лицето й, че е искала да го убие. Екатерина го смъмри спокойно, а той победен, наведе глава. Но безкрайните сцени я отдалечаваха от прикрития и злобен юноша. Тя добре знаеше, че зад гърба й я проклина и ругае от безсилен яд. Напомняше й Петър III. В него виждаше заплаха за спокойствието си. Може би и за трона си. "Смятат, че великият княз Павел е отмъстителен, непреклонен и точен в идеите си, пише временно управляващият френското посолство Сабатин дьо Кабр на 20 април 1770 година. Обаче в стремежа да го обуздаят има опасност да задушат кълновете на един решителен характер. Тогава ще вземат връх лицемерието, мълчаливата омраза, а може би и малодушието. Вместо да развият у него благородство, могат да го потиснат, поради вечния страх от майка му. Вярно е, че императрицата, която полага много усилия да спазва външно благоприличие, не прави нищо за сина си. Пред него винаги се държи като господарка, дори е по-суха и по-невнимателна, с което възмущава младият княз. Тя никога не се отнася към него като майка. Пред нея той се чувствува като пред съдия." Другият син на Екатерина, малкият граф Бобрински, възпитаван с най-голяма нежност, я тревожеше с леността и непостоянството си. Бащата на детето Григорий Орлов, също бе неспокойна и неудовлетворена личност. Връзката му с императрицата продължаваше вече десет години, когато избухна войната с Турция. Първите горещи чувства постепенно отстъпиха място на сладострастията и на кавгите. В очите на всички те бяха уморени един от друг любовници, които не можеха да се разделят. Григорий Орлов страдаше, че дава на Екатерина само нощни удоволствия. Той се опитваше да й докаже, че е способен да я задоволи с идеите си също така добре, както и с ласките. Започна да чете, да си разменя писма с Жан-Жак Русо, интересуваше се от живопис, агрономство, но всеки път въодушевлението му бързо угасваше. Този мързелив и повърхностен безделник, скроен като исполин, с болка признаваше сега, че без благоволението на нейно величество не би бил нищо. Колкото по-ярко се открояваше фигурата на Екатерина на политическия хоризонт, толкова повече Орлов се смаляваше в сянката на нейната фуста. Тя харесваше целувките му, но го караше да замълчи, когато изказваше мнение по държавни въпроси. В тази нехармонична двойка, като че той бе жената. Малката германска принцеса, станала руска императрица, бе сменила не само родината, но сякаш и пола си. Бе двойна емиграция. Да, когато мислеше за жените, Екатерина нямаше чувството, че принадлежи към техния пол; смяташе, че са слаби, лекомислени, че знаят само да хленчат. Единствено тялото й изпитваше понякога същите желания и трепети. Но по ум бе побеждаващ мъж. Когато обладаваше своята амазонка. Орлов се учудваше, че в леглото тя можеше все още да се държи като влюбена. Той се натъжаваше и се вайкаше, щеше му се поне да се прослави във войната, като брат си Алексей. Но щом заговореше, че иска да се бие срещу турците, Екатерина го спираше. Твърдеше, че имала нужда от присъствието и от съветите му. Всъщност Григорий бе сигурен, че наистина има нужда от него, но само в леглото си. Единственото полесражение, на което имаше право, бе спалнята на Екатерина. Но тя все по-рядко го канеше. Държавните грижи я поглъщаха. Бе четирийсетгодишна, той трийсет и четири. За разнообразие я мамеше със случайни партньорки. Харесваха му всякакви и от простолюдието, и от аристокрацията. Но тези любовни набези не бяха достатъчни да задоволят въжделенията му. Дори когато бе в прегръдките на друга, не преставаше да мисли за Екатерина. Искаше да я смае, да я покори веднъж за винаги. И точно когато вече не виждаше никакъв изход от положението си на позлатен роб, му се предостави удобен случай — в Москва избухна епидемия от чума. Местните власти скоро се оказаха безсилни да се справят. Народът отказваше да изпълнява заповедите на властите да не се събира по пазарите и в черквите, за да не се разпространява заразата. Щом като бедствието бе дошло от бога, мислеха вярващите, единственият лек бе молитвата. А им забраняваха да целуват чудодейните икони. Хората се разбунтуваха, крещяха, че се върши предателство, разбиваха вратите на храмовете. Напорът беше неудържим и московският митрополит заповяда да се приберат свещените икони. Той пристигна лично в Кремъл, за да проследи как се спазва заповедта, но тълпата го позна, хвана го, повали го на земята и го умъртви с ритници. В града цареше безредие, отчаяние, страх, жестокост и лудост. Григорий Орлов поиска от Екатерина позволение да замине за Москва, за да възстанови реда. Обичаше рисковете, беше много смел и предприемчив. Беше го доказал по време на държавния преврат, който издигна Екатерина на трона. Нека му даде възможност да се прояви отново. Бе прекарал години в отпуснатост и бездействие и сега искаше да се издигне в собствените си очи и в очите на императрицата. Решението на Екатерина го изненада. Досега винаги бе отхвърляла искането му да замине за фронта. Този път се съгласи да го пусне в Москва. Не знаеше ли, че там бе много по-опасно за него, отколкото в един генерален щаб, разположен далеч от театъра на бойните действия? Някои хора около нея шушукаха, че го изпраща на смърт, защото й е дотегнал с безличието и претенциите си. Други разправяха, че надеждата да се справи блестящо с мисията, е надделяла над съображенията й за предпазливост. Трети споменаваха името на възможния му заместник — Висоцки… Изглежда, че Екатерина наистина е искала да отдалечи за известно време досадния си любовник и по милост да му е дала възможност да изпълни благородна и необходима задача. На 2 октомвои 1771 година разгорещен Григорий Орлов замина за Москва. Хвърли се в борбата срещу епидемията изумително успешно, енергично, смело; наложи санитарни мерки въпреки съпротивата на населението, придружаваше лекарите до леглата на болните, следеше как се разпределят лекарствата, помагаше да се вдигат гниещите трупове по къщите и улиците. Около седемстотин-осемстотин души умираха всеки ден. Григорий Орлов заповяда да изгарят дрехите на жертвите. Той беше навсякъде, почти не спеше. Авторитетът му вдъхваше смелост на колебливите и усмиряваше разбунтуваните. Като че ли заповядваше и на болестта. За три месеца епидемията бе ликвидирана. Той влезе в Санкт-Петербург като генерал-победител. Екатерина заповяда да издигнат в негова чест Триумфална арка в Царское село. Една френска скулпторка, ученичка на Фалконе, госпожица Коло, извая бюст на спасителя на Москва. По същия повод бе пуснат медал с образа на фаворита. На него бе изобразена и фигурата на римския герой Куртий.84 Медалът носеше надпис: "Русия също има такива синове." Но възхищението и признателността, които му засвидетелствуваха, не бяха достатъчни да убедят Григорий Орлов, че си е възвърнал със сигурност благоволението на Екатерина. Колкото и много да се радваше тя, че го вижда отново, Григорий чувствуваше странно несъответствие между почестите, с които го отрупваше публично, н студенината й, когато оставаха насаме. Той бе герой в борбата с чумата, но настояваше да си възвърне и правата на любовник. Спалнята на императрицата все по-рядко се отваряше за него. И той страдаше, но не от щение а от суета. Отдавна бе престанал да желае Екатерина, но жадуваше да се покаже, да господствува, да блести. Каквото и да се случи, той нямаше да отстъпи мястото си на никого. Щеше да убие съперника, ако дръзне да се появи. Екатерина отгатваше чувствата му и наблюдаваше с крайчеца на окото своя горд и мрачен приятел. Изтегляне 1.73 Mb. Сподели с приятели:
|