Анри Троая Екатерина Велика глава I фигхен
ГЛАВА XIII Управнически стаж
Изтегляне 1.73 Mb.
|
| ГЛАВА XIII
Управнически стаж Императрицата толкова бързо завзе властта, че чуждестранните дипломати не вярваха да се е настанила здраво на трона. Барон дьо Брьотьой виждаше в лицето на Екатерина "млада авантюристка", която нямаше да устои дълго на политическите бури. Сър Робърт Кейт смяташе, че е духовита, любезна, но повърхностна и неспособна да управлява с необходимия авторитет. Прусакът Солмс предричаше революция: "Нужна е само една размирна глава … По адрес на императрицата се изричат свободно потоци смели и невъздържани слова… Положително царуването на Екатерина ще бъде както това на мъжа й само едно бегло появяване на световната сцена." И наистина след кратката възбуда армията се опомни. Някои офицери започнаха да съжаляват, че войниците са престъпили клетвата си към царя "за една бъчва бира", както се изрази френският шарже д’афер Беранже. Други шушукаха, че трябва да се освободи от затвора клетият Иван VI и да му се върне короната. Чуждите дворове съветваха посланиците си да бъдат крайно предпазливи с владетелката, която в техните очи беше само един узурпатор. Луи XV писа на барон дьо Брьотьой: "Потайността на управляващата императрица (Екатерина) и смелостта, която прояви, за да осъществи своя план, показват, че имаме насреща си принцеса, способна да замисли и изпълни големи дела … Но императрица, която е чужденка по рождение и с нищо не е свързана с Русия … трябва да разполага с нерушима сила, за да се задържи на трона, който не дължи нито на любовта на поданиците, нито на уважението им към бащината й памет… Както вече знаете, и ще го повторя съвсем ясно тук, политиката ми към Русия се изразява в това, да я държа колкото е възможно по настрана от европейските работи. Ако в нейния двор цари разединение, тя не ще бъде в състояние да взема решения, които други дворове биха могли да й внушат." По-късно херцог дьо Шоазьол писа на посланика си в Санкт -Петербург: "Ние познаваме неприязънта на руския двор към Франция. Кралят (Луи XV) тъй дълбоко презира принцесата, която управлява страната, както и нейните чувства и поведение, че нямаме никакви намерения да направим нито стъпка, за да я накараме да се промени. Кралят смята, че ненавистта на Екатерина II му прави по-голяма чест от приятелството й." Екатерина сама съзнаваше колко неустойчиво бе нейното положение и искаше по възможност по-бързо да затвърди почвата под краката си. Тя постъпи мъдро, като задържа по местата им държавниците, които се бяха занимавали с управление още по времето на Елисавета и Петър III. Например граф Михаил Воронцов, който бе винаги във война със сегашната владетелка, запази поста си канцлер. Никита Панин, комуто повери отдела за външна политика, бе искрено предан на нейното дело, въпреки някои различия в мненията им. Противно на Петър III, който от безгрижие или пренебрежение месеци наред не се бе коронясал в църквата, Екатерина реши нейното коронясване да се състои на 22 септември в Москва при изключителна пищност, която да порази руския народ и чуждестранните министри. Тя оповести намерението си още на 7 юли, деня в който съобщи за смъртта на мъжа си, настъпила вследствие на "хемороидни колики". Два месеца и половина беше нечувано кратък срок за подготовка на празник от подобна важност. Дотогава трябваше да спечели симпатиите на армията. Нямаше да обяви война на Дания, но и нямаше да сключи съюз с Прусия. При това нямаше да поднови военните действия с нея, които продължаваха вече седем години. С Франция и Австрия щеше да води политика на усмивки. Същото щеше да важи и за Англия. Що се отнася до църквата, силно засегната от мерките на Петър III, Екатерина щеше да я омилостиви, като отмени указа за конфискация на църковното имущество. (Щом заздравеше властта си, щеше да намери време да приложи тази мярка). В ръководенето на империята Екатерина щеше да се придържа към някои принципи, които сетивата й подсказваха и които си бе набелязала с леко перо още когато не бе на власт: "Желая, искам само благото на страната, в която бог ме изпрати… Славата й ще бъде и моя слава." "Ще съединя Каспийско и Черно море, а двете — със северните морета; търговията с Китай и Източна Индия ще минава през Татария — това ще издигне империята (руската) над другите империи в Азия и Европа. А какво може да устои на неограничената власт на един княз-самодържец, който управлява военнолюбив народ?" Но макар че се застъпваше за неограничена княжеска власт и за надмощие на Русия над останалите държави, Екатерина възнамеряваше да управлява преди всичко в името на народното благоденствие. Като добра ученичка на философите, тя осъждаше крепостничеството: "То противоречи на християнската вяра и на правото на хората да се раждат и живеят свободни …" "Свобода, ти даваш душа на всичко, без теб има само смърт. Искам да се спазват законите, но да няма роби." Свободолюбивото откровение на Екатерина не й попречи при възкачването си на престола да раздаде на главните участници в държавния преврат (братя Орлови, Разумовски, Панин…) осемнайсет хиляди селяни, от закрепостените към царските земи. Впрочем тя не вярваше, че е възможно да се разкрепостят селяните: "Подобен забележителен акт (разкрепостяването) не е начин да се спечели обичта на земевладелците". Най-многото, което можеше да се направи, тъй като злото съществуваше в Русия, бе да се ограничат пораженията, които крепостничеството причиняваше: "Идете в което и да е село и попитайте някой селянин колко деца е имал. Ще ви отговори, а това е повсеместно: десет, дванайсет и дори в много случаи до двайсет. А колко са живи? Ще ви отговори: едно, две, четири… Срещу високата смъртност ще трябва да се вземат мерки, да се питат лекари, да се положат грижи за най-малките… Те тичат съвсем голи по снега и леда. Който оцелее, значи е силен, но деветнайсет умират, а това е голяма загуба за държавата." Сега трябваше да премине от теорията към практиката. Когато Екатерина свика за първи път сената в Летния дворец, остана поразена от картината, която й обрисуваха за финансовото и социалното положение на страната. Години по-късно щеше още да си спомня каква тревога бе изживяла от грубия си сблъсък с действителността. "По-голямата част от войската се намираше в чужбина, а от осем месеца не бяха изплащани заплати, пише тя. Флотът бе занемарен, армията бе в окаяно положение. Укрепленията се рушаха. Държавата имаше седемнайсет милиона рубли дългове при сто милиона рубли парично обръщение. Никой в империята не знаеше какви са постъпленията в съкровищницата. Държавният бюджет не бе точно разпределен. Почти цялата търговия бе в ръцете на частни лица. Около двеста хиляди селяни на работа в мините и манастирските имоти открито се бунтуваха. На много места те отказваха да се подчиняват и да плащат данъци на господарите си. Длъжностите в правосъдието се продаваха на търг. Жестоки мъчения и наказания се налагаха и за дреболии, и за големи престъпления и това озлобяваше хората. Вредом народът се оплакваше от корупцията, злоупотребите, подкупите и неправдата." Екатерина прозорливо реши да се заеме най-напред с бюджетния дефицит. Налагаше се да напълни държавната хазна. Но как? Господа сенаторите не се надяваха, че може да се намери разрешение. Тя твърдо наложи едно: да се премахнат някои "монополи" — печалбите, които получаваха от големите предприятия видни семейства като например Шувалови. И за да не събуди недоволство у хората, на които отнемаше от доходите, тържествено обяви пред сената, че се отказва от "фондовете на камарата" сиреч от личния бюджет на царете. А той представляваше една тринайсета от общия бюджет на империята. Сенаторите, изненадани от нечуваното благородство, радостно викаха "ура" и плакаха от признателност. Но това не бе достатъчно, за да излезе от затрудненията. Още повече, че от една страна тя полагаше усилия да насочи към хазната нови парични средства, а от друга — възнамеряваше да царува в охолство. Затова побърза да вземе и други мерки: въведе нови данъци, прибягна до заеми, увеличи някои налози, като този върху брадите на мужиците. Той бе влязъл в сила при Петър Велики под формата на такса, която всеки брадат мъж трябваше да заплати, когато идва в столицата. Разбира се, селяните биха могли да си спестят този разход, ако се обръснат, но се страхуваха от църквата, защото църковният сбор през 1551 година бе разпоредил, че "няма по-осъдителен еретичен обичай, от този, един мъж да си обръсне брадата. Да обръснеш брадата си за да се харесваш на хората, означава да се обявиш срещу бога, който ни е създал по свое подобие." Обаче най-важната от всички мерки очевидно бе основаването на емисионна банка, която щеше да пуска в обращение банкноти според нуждите на императорската хазна. През цялото си царуване Екатерина щеше да отпечата огромно количество книжни рубли без златно покритие. Във всяка друга държава такава практика би предизвикала инфлация и банкрут, но Русия бе защитена от подобни крушения. И то защото единственият залог, единствената гаранция на държавния кредит не бе някакво си метално покритие, а нетленното метално поръчителство. Дължеше се на безграничното всенародно уважение към личността на нейно величество. Дълбоко загнезденото в руското сърце доверие постепенно започна да се предава вън от страната. Русите тъй сляпо вярваха в устойчивостта на собственото си финансово положение, че успяха да привлекат чуждия капитал. Посошков, руски философ от XVIII век, пише по този повод: "Стойността на една монета не е в златото, среброто, медта, въобще в цената на материала, от който е направена, а в образа на владетеля, изсечен върху нея; тя е в изразената от него воля да придаде на парчето метал такава пробивна мощ, че то да се приеме без колебание в замяна на неща с реална стойност. Ето защо е без значение от какво е направена монетата. Достатъчно е владетелят да обяви стойността на парче кожа, на лист хартия и ще бъде тъй." Като пусна в неограничен брой банкноти, Екатерина самонадеяно наруши законите, от които във всички други страни се ръководеше икономическият живот. Във Франция именно разколебаното доверие доведе до обезценяване на банкнотите и до банкрут, когато господин Ло контролираше нейните финанси. Но в Русия доверието на народа бе непоклатимо. Покорството на поданиците бе благоприятна почва, която позволяваше да се печатат в неограничено количество книжни пари. Нещо като фокус, като чудотворна алхимия, която превръщаше въздуха в злато. "Когато човек дойде в Русия, трябва да забрави представите за финансови операции, които си е създал в други страни, пише няколко години след Посошков граф дьо Сегюр. В останалите европейски държави владетелят се разпорежда с акциите, но не и с общественото мнение. Тук и то му е подчинено. Изобилието от банкноти без каквото и да било покритие, повреждането на златните и сребърните монети, при което те запазват едва половината от стойността си, с една дума всичко което в друга държава би довело до банкрут и до най-гибелни революции, тук не само не предизвиква никакви сътресения, но и ни най-малко не уронва доверието. Убеден съм, че ако императрицата заповяда и кожата ще мине за монета."60 Екатерина удивляваше всички със стремежа си, макар млада и неопитна в политиката, всичко да види, да разбере, да провери, да реши сама. Никак не се смущаваше, че не владее изкуството да управлява държавните дела, напротив, дори неумението й сякаш я стимулираше. И за миг не се съмняваше в способностите си да възглавява една държава, която още повече не бе нейна. Човек би казал, че цял живот се бе подготвяла да царува. Отведнъж навлизаше в същността на въпросите, независимо дали засягаха международната, или вътрешната политика. При всички обстоятелства бе уверена, че е права тя, новачката, а не възрастните хора с богат опит. Притежаваше хладната убеденост на самоук. Напълно непознато й бе чувството за малоценност пред огромните задачи, които трябваше да решава. Нямаше нищо неясно, неволно, неосъзнато във всекидневните й постъпки. И в политиката, и в любовта бе еднакво жизнена, непринудена. Подхождаше естествено, бодро, открито. За разлика от императрица Елисавета, привличаше я не толкова външната пищност на властта, колкото скритите й движещи сили. Кабинетната работа й се струваше, както и на Петър Велики, чиято последователна се стремеше да бъде, незабележимата, но основна част от занаята на владетеля. Тя неуморно седеше надвесена над доклади, записки, отчети, дипломатически писма. Осемнайсет години я бяха държали настрана от "сериозната работа" и сега си наваксваше с настървение. Председателствуваше всички заседания на Министерския съвет на сената, безмилостно объркваше висшите служители с въпроси и с постоянни призиви за гражданска преданост. На тези хора, които отдавна се бяха пригодили към неразборията и към рутината на администрацията, тя дръзваше да внуши, че трябва да стават сутрин по-рано и да заседават и следобед. Самата Екатерина бе на крак от пет часа сутрин и работеше по дванайсет-четиринайсет часа на ден. Едва намираше малко време да похапне, а вечер към девет, след като оставаше за кратко на масата с близките си, се поваляше капнала от умора в леглото. Разпращаше преписките толкова бързо, че писарите се изненадваха, дори се обиждаха. Един ден, когато сенатът й съобщи, че отсега нататък всеки град ще има "воевода", сиреч военен управител, тя запита: "А колко града има в Русия?" Всички се вцепениха. Никой не знаеше. Но това не бе всичко: "Ще ги преброим по картата — каза тя." Да, но в архивите на сената нямаше никаква карта на Русия. Усмихната, Екатерина даде пет рубли на един млад служител и му заръча да купи от Академията на науките атласа на Кирилов. Сенаторите, неподготвени да дадат отговор, се омърлушиха. Стотици пъти тя щеше да има повод да ги прикани към ред. От ранна възраст светогледът й се оформяше под влиянието на Монтескьо и Волтер и сега лесно излизаше наглава с ленивите сановници. Непрекъснато ги пришпорваше, караше ги да се стегнат. Въпреки че отдавна познаваше руската действителност, не можеше да се примири с невероятния хаос в административните служби на страната. Тук правилниците си противоречаха, всичко бе изградено върху практиката, но и тя бе различна за всяка губерния, правосъдие се раздаваше както дойде, канцелариите не се зачитаха взаимно. Всеки кабинет водеше своя собствена политика, империята се разкъсваше на всички посоки. За един ум като нейния, пристрастен към яснота, изкушението да сложи порядък в хаоса беше голямо и Екатерина се въоръжи с лампа и метла! Сенатори и министри признаваха, че критиките и предложенията й бяха правилни. Но дълбоко в душата си се питаха с какво право младата германска принцеса си позволява да изтупва вековния прах на Русия. Тя бе премного "западна", с прозорливостта си, с чувството за ред, с практичността си, с неудържимата си жизненост. Мечтателността, равнодушието, фатализмът и внезапните странности на руския народ, който стана неин, я дразнеха и очароваха едновременно. За нея той беше велик и хубав. Искаше да бъде достойна за него. В момент на вдъхновение тя пише: "Никога светът не е създавал по-мъжествено, по-уравновесено, по-искрено, по-човечно, по-добросърдечно, по-благородно, по-отзивчиво същество от скита (с други думи русина). Никой човек не може да се мери с него по правилни черти, по красота на лицето, по блестящ тен, по сила, по осанка. Русинът е висок и строен, с дълги крайници, яки, жилести и мускулести, с гъста брада, с дълги и буйни коси. Хитростта и лукавството са чужди на природата му, а неговото чувство за справедливост и честност му подсказва да ненавижда дълбоко тези пороци. Никой кавалерист, пехотинец, моряк или стопанин не може да се сравнява с него. Няма друг баща по-нежен към децата, друг мъж по-привързан към семейството си. Русинът изпитва вродена почит към родителите и висшестоящите. Той е схватлив, изпълнителен и предан." Споменатото обяснение в любов би могло да се отнася до Григорий Орлов, но всъщност важи за целия руски народ. Екатерина каза един ден на лекарите си: "Източете и последната ми капка германска кръв, защото искам в жилите ми да тече само руска". Страстно се привърза към Русия и приемаше сериозно прозвището "майчица", с което се обръщаха към нея поданиците й. Искаше за всички да бъде топла подкрепа, провидение. Тя пише: "Бъдете добри, човечни, достъпни, състрадателни и щедри. Нека величието не ви пречи да слезете добродушно при обикновените хора и да се поставите на тяхно място, и нека добротата ви не накърни никога вашия авторитет, нито тяхното уважение." Екатерина разглеждаше лично молбите за помилване, които изпращаха до нея, и обещаваше да поправи неправдите. Но потокът от писма я заля и тя оставяше три четвърти от тях без отговор. Когато отиваше пеша на черква или в сената, просителите се тълпяха по пътя й и бяха толкова много, че се видя един ден заобиколена от жива стена. Полицията реши да ги разпръсне с бичове, но императрицата протегна ръце да защити своя народ. Символичният й жест трогна до сълзи признателната тълпа. Случката се разказваше хиляди пъти, раздуваше се и се украсяваше, докато се превърна в легенда за славата на майчица Екатерина II. Загрижена да повиши авторитета си, императрицата реши да отмени баловете и маскарадите, на които императрица Елисавета бе ненаситна, и на които самата тя толкова много скучаеше, докато беше велика княгиня. Наистина нейните празници струваха сто пъти по-скъпо отколкото на предшественицата й, но въпреки това никой не можеше да я упрекне, защото не харчеше за свое лично удоволствие, а за престижа на империята. Всеки галон на роклите й, всяка перла на огърлиците й, всеки полилей в салоните й, всеки фоейрверк бяха предназначени, мислеше тя, за нейния престиж, а следователно и за престижа на Русия пред чужденците. За себе си бе пестелива, искаше да е пищна за другите. Всички щяха да се убедят в това при коронясването. Кроячите, шивачите, бижутерите и ботушарите на Санкт-Петербург бяха затрупани с поръчки. Тоалетите на императрицата и на придворните й трябваше, както разправяха, да засенчат всичко, което е могло да се види на тържества, устройвани по такъв случай в най-големите европейски страни. Между една проба и едно заседание в сената Екатерина уреди спора за Курландия, като подкрепи тайно херцог Бирон, който се ползуваше с доверието й. Така Курландия, пресмяташе тя, отново щеше да е под руско влияние, преди да бъде присъединена към империята. После се зае с Полша. Както и Курландия, Полша според нея трябваше също да бъде поставена под руско влияние. По-късно, когато смутните години щяха да подготвят духовете за радикални решения, щеше да бъде анексирана цялата или поне част от нещастната страна. Сегашният й крал Аугуст III беше тежко болен и не биваше Франция и Австрия да се подсетят да му намерят наследник. Русия трябваше да предложи или да наложи "свой крал", когато настъпи подходящият момент. А Екатерина отдавна го бе избрала — неутешимия си любовник, красивия Станислав Понятовски. Заточен далеч от Санкт-Петербург, той не подозираше какво държавническо бъдеще му подготвяше тя. В неговите мечти не се преплиташе политиката. Искаше само да се върне при жената, която не бе престанал да обича, да вкуси отново сладостта на устните й, да чуе мекия й глас, да се наслаждава на движението на нейното тяло. Беше й го признал в пламенни писъмца, без да знае, че отдавна го бе заменила с Григорий Орлов. Когато научи за смъртта на Петър III, Станислав засия: свободна, тя бе свободна, щеше да го повика, той щеше да отиде при нея, може би щеше да се омъжи за него . Отново я обсипа с писма. Неговата настоятелност я разтревожи. Мигар нищо не бе разбрал? Тя писа на този безумец, на това дете, разказа му подробно за дворцовия преврат и го закле да бъде благоразумен: "Настоятелно ви моля, не бързайте да дойдете тук, тъй като присъствието ви при сегашните обстоятелства ще бъде опасно за вас и много вредно за мен. Революцията, която току-що се извърши в моя полза, е чудодейна. Всичко стана при невероятно единодушие. Претрупана съм с работа и не ще мога да ви виждам често. През целия си живот ще се старая да ви бъда в услуга и да ви почитам вас и вашето семейство. Тук сега всичко е важно и съдбоносно. Не съм спала три нощи, а за четири дни съм яла само два пъти."61 Месец по-късно му пише отново. "Духовете са още възбудени. Моля ви не идвайте. Страх ме е, че може да се усилят вълненията. Получих писмото ви. Една редовна кореспонденция би създала безброй неудобства, а аз съм длъжна да се съобразявам с хиляди неща, освен това нямам време да пиша опасни любовни писма. Затруднена съм … Не мога да ви разкажа всичко, но това е истината … Усещам на плещите си цялата тежест на властта. Сбогом, на света има странни обстоятелства." Началото на писмото изненада Станислав Понятовски повече от меланхоличното напомняне, с което завършваше. Екатерина изневиделица му предлагаше корона, както би му писала, че му праща кошница стриди. "Изпращам незабавно граф Кайзерлинг, като посланик в Полша, с цел да станете вие крал след смъртта на Аугуст III." Не вярваше на очите си. И вместо да се зарадва, остана разочарован. За какво му беше полският трон? Честта, която никога не бе желал, щеше да го държи на разстояние от любимата жена. Той искаше не трона на Аугуст III, а леглото на Екатерина. Въпреки че го бе помолила да не й пише повече, драскаше писмо след писмо, кое от кое по-отчаяни. Тя му отговаряше: "С вашите писма се излагам на безчет опасности. Наблюдават ме. Не трябва да давам поводи за подозрение. Трябва да бъда последователна. Запазете спокойствие. Нетактично би било да ви изповядам всичките си тайни… Ако ви кажат, че в армията пак е настъпило раздвижване, знайте, че то е в изблик на любов към мен и тази любов започва да ми тежи. Умират от страх да не ми се случи нещо. Не мога да изляза от стаята си, без да ме посрещнат възгласи. Днешното въодушевление напомня времето на Кромуел." По-късно се уточнява: "Ако дойдете тук, могат да убият и двама ни." И още: "Дори само да ви отговарям е вече много — не бива да го правя … Трябва да се държа безупречно. От мен очакват нещо свръхчовешко." Всъщност "свръхчовешкото" очакваха от него. Целта на Станислав бе земното щастие, тяхното общо щастие, без политика, без корона. И той го призна в писмото си до Екатерина’, въпреки всички забрани. В увлечението си я нарече с истинското й име София, което бе получила при кръщението си в Щетин, а не с фалшивото й име на императрица на Русия, което от четири години се издигаше помежду им като преграда: "Правите ме крал, но ощастливявате ли ме? Не можете да ми отнемете спомена за щастието, което изпитах, нито желанието да го намеря отново. Човек не обича два пъти в живота си тъй, както аз ви обичах. Тогава какво ми остава? Празнота, ужасна мъка в сърцето, която с нищо не може да се излекува. Ах! Не зная как са устроени другите хора, но аз чувствувам, че амбицията е най-глупавото нещо, ако е за сметка на душевното спокойствие и сърдечната удовлетвореност… Всеки ден и час от живота си моля небето да ви върне отново при мен… Моя ли е вината, велики боже, че не аз ви дадох короната, която носите? Възможно ли е друг да ви обича тъй чисто, тъй истински като мен? Ах, София, безумно страдам по вас." Тези писмовни излияния достигнаха неизвестно как до ушите на чуждестранните дипломати. Фридрих II тайно предупреди Екатерина, че ако възнамерява някога да обсеби Полша чрез брак с бъдещия крал Станислав Понятовски, трябва да е наясно, че подобна стъпка ще настрои срещу нея цяла Европа. Но Екатерина никак не мислеше да се омъжва за безумния поляк, който навремето бе имал късмет да й хареса и към когото бе запазила нежни чувства. Тя бързо изпрати заповед до Кайзерлинг във Варшава да ожени възможно по-скоро невъздържания Понятовски за полякиня и да оповести пред дипломатическия корпус, че този съюз се харесва на руската императрица. Но Станислав бе непоколебим. Не желаеше да се разполагат с личността му по никакъв начин. Той щеше да й остане верен, никога нямаше да се ожени … Уморена от претенциите на бившия си любовник, Екатерина трябваше да се справя и с капризите на любовника-титуляр Григорий Орлов. Той предявяваше изискване, което я ласкаеше, но и обременяваше. Упрекваше я, че много работи. Предпочитала книжата си пред него. И за да я развлича след умората, Григорий й представи младия Потьомкин, известен сред своите другари с таланта си на имитатор, същия, който й подаде пискюла на сабята си в деня на тържествения поход към Петерхоф. Впрочем, тя го бе възнаградила, като го бе повишила в чин подполковник след държавния преврат. Веднага го позна — как можеше да забрави красивото му лице — и го помоли да изпълни един от номерата си. Първоначално той се осмели да имитира нея самата. Можеше да я разсърди, но тя се смя до сълзи. Младият мъж бе приет веднага в кръга на приближените й. За да узакони присъствието в двореца на очарователния младеж, който бе толкова жизнен и духовит, тя го направи придворен. Григорий Орлов веднага се усъмни, че представяйки на императрицата един шут с приветливо лице, сам си бе довел съперник. Измъчен от ревност, фаворитът се оплака на височайшата си любовница, която пък развеселена му позволи да изпрати Потьомкин като куриер в Стокхолм. Но Григорий Орлов, сега най-влиятелната личност в империята, не можеше да се задоволи с положението си на фаворит. Смяташе, че не е оценен достатъчно, макар че живееше в двореца и получаваше сто и двайсет хиляди рубли годишно възнаграждение. Той не само демонстрираше самонадеяно връзката си с императрицата, но и говореше, че ще се ожени за нея. Братята му го насърчаваха. Бившият канцлер Бестужев, когото Екатерина върна от изгнаничество — също. На самата нея не й бе съвсем чужда мисълта за таен брак. Но се страхуваше от общественото мнение. Разнесоха се слухове за намеренията й и дворяните и офицерството се възмутиха. Въпросът беше поставен за разискване в имперския съвет. Докато повечето съветници мълчаха от затруднение, Панин заяви: "Императрицата може да постъпва както желае, но никога госпожа Орлова няма да бъде императрица на Русия." Като каза това, той предизвикателно се изправи; напудрената му перука докосна облицовката зад стола и остави бяла следа. Неговите колеги станаха мълком, приближиха петното и го докоснаха един след друг с главите си в знак на съгласие с думите му. Но Бестужев не се предаваше. Бившият фаворит Алексей Разумовски62, напомни той, някога беше сключил такъв брак с императрица Елисавета. Следователно съществуваше прецедент, на който Екатерина можеше да се позове, за да оправдае поведението си. По всичко изглежда, че Алексей Разумовски притежаваше документи, които установяваха точно естеството на отношенията му с покойната императрица. Екатерина изпрати канцлера Михаил Воронцов да ги вземе. Той завари стария човек над Библията и поиска от името на императрицата да предаде доказателствата за тайния му брак. Ако се подчинеше, щеше да получи правата на принц консорт, вдовец на императрицата, с ранг на императорско височество и значителна рента, съответствуваща на титлата му. Алексей Разумовски затвори Библията, взе от раклата едно абаносово ковчеже със седефени и сребърни инкрустации, извади от него пергаментов свитък, превързан с розова копринена панделка, допря устни до него и го хвърли в камината. Когато документът се превърна в пепел, той прошепна: "Не! Няма никакво доказателство. Кажете го на нашата милостива господарка." "Прецедент" не съществуваше. Екатерина не се отказа окончателно от плана си, но го отложи за по-късно. Тя обезщети своя фаворит като му даде титла граф, определи за него първото място до трона и му подари портрета си в медальон с форма на сърце, украсен с диаманти, като му позволи да го носи на бутониерата си. Отрупан с благодеяния, Григорий Орлов проявяваше все по-голямо нахалство и високомерие. Веднъж княгиня Дашкова го завари отпуснат на един диван в стаята на императрицата да разпечатва официални писма, адресирани до нейно величество. Когато Екатерина влезе и заповяда да поднесат яденето, той не помръдна от мястото си и прислужниците трябваше да преместят масата. На Дашкова й стана ясно, че императрицата, нейният кумир, поддържа интимни връзки с един грубиян и самохвалко и се почувствува разочарована, оскърбена, измамена. Тя бе наивна, добродетелна и непреклонна и не разбираше как е възможно една интелигентна и талантлива жена като Екатерина да се поддаде на първичния зов на плътта. Но зловидеше й се почитта, която императрицата му засвидетелствуваше. Княгиня Дашкова бе възмутена не толкова от непристойното му държание. Тя смяташе себе си, а не него за душа на "революцията". На нея се полагаха всички почести. Императрицата се бавеше да обяви заслугите на главната си помощничка. Казваха, че Фридрих Велики я сравнил с "муха на рогата на вола". Това бе препалено! За да подчертае заслугите си, княгиня Дашкова, която още не бе навършила 20 години, се бе впуснала да прави тайни посещения, да разпространява салонни клюки, да нашепва на посланиците сведения и съвети и даваше да се разбере, че Панин й е предан. Кейт, дьо Брьотьой, Мерси д’Аржанто надаваха ухо на сплетните й и заговориха дори за "правителство на Дашкова". Не беше ли това начало на руска Фронда? "Тя (княгиня Дашкова) вече е участвувала в половин дузина заговори, пише сър Джордж Макартни. Тази жена има изключителен ум, почти мъжка смелост и с дързостта си е способна да извърши невероятни неща за свое моментно удовлетворение: опасен характер за страна като Русия." Екатерина се дразнеше от възбудата на младата си приятелка и много често отказваше да я приеме. Помоли и близките си да сдържат езиците си пред безразсъдната жена. Но още не се чувствуваше достатъчно силна, за да наказва. Не можеше да си позволи лукса да умножи, от каприз, броя на своите неприятели. Пряко волята си даде на княгиня Дашкова ранг на почетна дама, а съпруга й назначи за шамбелан. Щеше ли това да я задоволи? Хваната в мрежа от интриги, дебната едновременно от чуждестранни дипломати и руски министри, несигурна дали вчерашният й съюзник не е утрешен враг, обладана от страх, че убийството на Петър III може да се използува като повод за контрареволюция, уверена в себе си, но не много в народа си, тя вървеше през мъгла към тържествата по случай конорясването, което, както се надяваше, щеше да я направи завинаги неуязвима. Изтегляне 1.73 Mb. Сподели с приятели:
|