Анри Троая Екатерина Велика глава I фигхен
Изтегляне 1.73 Mb.
|
| ГЛАВА XIV
Тамян и кръв Екатерина заповяда да представят на златарите един фунт злато и двадесет фунта сребро, за да излеят новата корона, която смяташе да положи на главата си в деня на коронясването — 22 септември 1762 година, неделя, в Москва. Императорската мантия щеше да бъде подплатена с четири хиляди хермелинови кожи. Безброй скъпоценни камъни щяха да украсяват роклята. От сто и двайсет буренца с шепи щяха да хвърлят на народа шестстотин хиляди рубли в сребърни монети. Само за празненствата бяха предвидени петдесет хиляди рубли. Нека след всичко това някой дръзне да се усъмни в законната власт на императрицата. На 27 август Екатерина изпрати осемгодишния си син Павел в Москва, под надзора на Панин и дворцовия лекар Круз. Тя щеше да тръгне четири дни по-късно, понеже работата я задържаше, но конете стремително щяха да наваксат разстоянието. По средата на пътя завари детето в окаяна пощенска станция. Бе на легло. Тресеше го. На другия ден треската поспадна. На Екатерина и се искаше да остане при него, докато оздравее напълно. Но бе невъзможно. Трябваше да продължи пътя незабавно, за да не провали програмата на тържествата. Народът нямаше да й прости, ако пропусне случая да я посрещне в свещения град. На 13 септември 1762 година Екатерина влезе в старопрестолния град с многоцветните куполи. Синът й бе оздравял и я бе настигнал по пътя. Седеше до нея малко блед, смаян, уплашен. Меко есенно слънце проникваше през въздуха, изпълнен със златист прах. Каляската се движеше бавно. Звъняха камбаните. Дървените къщи бяха украсени с килими и гирлянди, дългите стобори бяха накичени с цветя. Празнично облечена тълпа се стичаше по улиците. Любопитни хора се надвесваха от прозорците, махаха с ръце от покривите. Приветствуваха императрицата и негово височество великия княз Павел. Тържествата продължиха осем дни и чуждестранните дипломати съобщиха на правителствата си, че не са виждали толкова много скъпоценности, дантели, кожи и брокат, както в салоните, където се събираше руското дворянство. Най-сетне в неделя, 22 септември, в старата катедрала "Успение богородично", в центъра на Кремъл, пред петдесет и пет висши духовници наредени в полукръг, светлейшата и августейша княгиня и дама Екатерина Втора Всерусийска императрица и самодържец, трийсет и три годишна, свлече от раменете си хермелиновата и наметна пурпурната императорска мантия. След това пое от златната възглавница тежката корона, сама я постави на главата си, взе в дясната ръка скиптъра, а в лявата глобуса и се появи пред присъствуващите като въплъщение на Русия. Всички паднаха на колене и в същия миг гръмна хвалебственият химн на хора. Седнала на трона, неподвижна и величествена като жрица, Екатерина не наведе глава под тежката корона, не отпусна ръце, в които уверено държеше свещените символи на империята. Архиепископът на Новгород я миропомаза и я провъзгласи за върховен глава на православната църква. Тя стоеше в самото светилище пред олтара, където се извършваше светата литургия. Дали си спомни в този миг заветите на баща си, който я заклеваше да не се отрече никога от лутеранската вяра? Когато церемонията свърши, Екатерина се върна в двореца в позлатена каляска, а зад нея към протегнатите ръце на тълпата се сипеха сребърни монети. Под открито небе бяха подредени дълги трапези с печено месо и сладкиши, бурета с вино. Когато кортежът отмина, тълпата се втурна към ястията, благославяйки името на майчицата си. А тя, от висотата на трона, възглавяваше тържествената вечеря в залата с фасетките на Гранатовата палата. Погледът й се плъзгаше по лицата на сановниците. Всички големи имена на Русия бяха тук. Никога не бе обграждана от толкова много почести, но и никога не се бе чувствувала по-самотна. През следващите дни пред нея неспирно преминаваха делегации на всички националности в империята, на всички класи, на всички сдружения. Тя изнемогваше от умора. А трябваше още да се появи на бала, на зарята, на галавечерята, да сменя десет пъти роклята си, прическата си, да работи с министрите си между два приема. В Москва, града на миналото, по-малко се чувствуваше "като у дома си", отколкото в Санкт-Петербург, града на бъдещето. "Никак не обичам Москва, пише тя на френски в своите Бележки. Москва е средище на безделието. Създадох си правило, когато съм там, никога да не изпращам да викат хората, които са ми нужни, защото получавам отговор едва на другия ден, ако въобще го получа … Освен това народът никъде не е виждал повече свидетелства за фанатизъм. Колко чудодейни икони, попове, монаси, богомолци! На всяка крачка се срещат просяци, крадци. Многобройна и излишна прислуга по домовете, а къщите — каква нечистотия! Дворовете —- огромни, кални и мръсни като бунища! … Москва е сбирщина от всякакъв народ, готов от незапомнени времена да наруши реда и да се разбунтува срещу най-малката дреболия, народ, който тачи дори преданията за бунтове и с тях подхранва духа си. Всяко семейство помни своя стар девиз… В Петербург хората са по-дисциплинирани, по-благовъзпитани, по-малко суеверни, свикнали да се срещат с чужденци." Да, престоят в Москва й тежеше. Седмица след коронясването, изнемогнала от умора, почувствува, че я обхваща ужасно безпокойство. Тайнствената болест, която мореше сина й, се бе изострила. Беше отпаднал и трескав. Круз не знаеше какво лекарство да предпише. Малкият Павел видимо гаснеше. Обезумяла от тревога, Екатерина не се отделяше от леглото му. Тя тръпнеше за живота на детето и за своето бъдеще. Новината за болестта бързо се разнесе в двореца. Ако великият княз умре, императрицата щеше да е виновна за смъртта му. След съпруга и сина! Не беше ли логично! Нали малкият Павел трябваше да наследи короната на майка си! И тя го е премахнала, за да се избави от бъдещи усложнения, с бавно действуваща отрова, която не оставя следи … Ето какво ще кажат, ето какво вече говореха! Утре същият този народ, който се кланяше и я благославяше с радостни възгласи, щеше да я обвини, че е двойна убийца. Свещениците четяха молитви край леглото му. Тя се вричаше да построи болница, ако бог запази сина й. Майката или владетелката произнасяше сърцераздирателния обет. На осмия ден настъпи леко подобрение. Детето бе спасено. Екатерина заповяда да се изработи неотложно план за строеж на голяма и светла болница, която щеше да носи името на Павел. Въпреки че той оздравя, около Екатерина атмосферата оставаше напрегната. Едни я упрекваха, че не е коронясала сина си и не се е задоволила с ролята си на регентка, а други посмели, заговориха да освободят от затвора горкичкия Иван VI, който живеел, както разправяха, като светец и мъченик. Омразният спомен за него, който спохождаше нощем Елисавета и Петър, сега се натрапваше и на Екатерина. След държавния преврат, когато мислеше да изпрати Петър в крепостта Шлиселбург, тя бе заповядала да прехвърлят Иван в замъка Кексхолм. Види се, струваше й се неподходящо, дори безнравствено, да настани двама свалени императори в един и същи затвор. Сега, след смъртта на Петър, вече нищо не пречеше да върнат Иван отново в същата крепост. Но той остана още два месеца в Кексхолм и Екатерина, подтикната от любопитство и безпокойство отиде да го навести. Пред нея се изправи млад двайсет и две годишен мъж с изродено, мъртвешки бледо лице, с блуждаеш поглед. Провъзгласен за император, когато бе на два месеца, две години по-късно Елисавета го бе свалила от престола. Бе пряк потомък на Иван V, по-големия’ брат на Петър Велики. Правото му да наследи короната беше безспорно. От шестата си година бе живял между четирите голи стени на една килия. Кои бяха родителите му? Къде се намираха те, никой не знаеше нищо. Не знаеше също, че майка му бе умряла преди шестнайсет години, че баща му бе затворен в друга крепост.63 За пазачите си бе затворникът без име, или "затворник № 1". Бос, в мръсна и скъсана моряшка униформа, той обикаляше карцера с белосани стъкла и решетки на прозорците и от време на време се провикваше, че е роден за император на Русия. Бе оставен в пълно уединение и постепенно губеше разсъдъка си. Говореше трудно. Пред Екатерина, която го гледаше студено, повтаряше безумните си искания. Тя стоя само няколко минути. "Мъчително и почти неразбираемо заекваше, не можеше нищо да схване, не можеше нищо да изрази ", сподели по-късно тя. Нямаше защо да се разнежва и да се тревожи. Петър III също се бе срещал с Иван VI и също се бе уверил, че е слабоумен. Но този факт не бе достатъчно основание да се пренебрегва заплахата която създаваше, макар и захвърлен в крепост. За простите хорица той бе княз-легенда, добродетелен и нещастен. Дори галено го наричаха "Иванушка". В Русия винаги народът е обичал юродивите, защото кротостта, злочестината и простотата ги свързваха пряко с бога. Само една искра бе достатъчна и "Иванушка" в килията си можеше да се окаже по-могъщ от Екатерина в двореца. Чуждестранните дворове го знаеха. Два месеца след възкачването на Екатерина Луи XV писа на барон дьо Брьотьой: "Трябва да проучите съдбата на княз Иван. Добре е, че още е жив. Не зная дали е възможно умело и предпазливо да се свържете с него и дали, ако въобще е осъществимо, няма да е опасно за вас и за княза. Предполага се, че той има привърженици: постарайте се, без да събудите подозрения, да разберете какво може да се постигне". Императрицата беше предвидлива. Тя бе заповядала да засилят охраната около затворник № 1 и да не му изпращат лекар (само изповедник) в случай, че се разболее. Освен това, ако някой се опиташе да се свърже с него без изричната й заповед, надзирателите трябваше "да го убият, за да не попадне жив в нечии ръце". Същата заповед бе издала и Елисавета, бе я потвърдил и Петър III. Екатерина скоро се убеди, че с право се бе страхувала от "Иванушка". През октомври 1762 година, веднага след московските тържества, когато все още се радваше на единодушната преданост на армията, научи, че седемдесет офицери от гвардейските полкове готвели заговор за връщането на Иван VI на трона. Ръководителите му бяха някой си Петър Хрушчов и тримата братя Семьон, Иван и Петър Гуриеви. Както доказа следствието, те наистина твърдели пред другарите си, че Иван VI бил законен цар и ако не той, то великият княз Павел е трябвало да бъде коронясан, а не майка му. Екатерина заповяда следствието да се води при строга тайна и ако трябва да се изтръгнат попълни признания, да не се подлагат на мъчение съзаклятниците, както и да не им се налагат тежки наказания — в най-лошия случай да се изпратят в далечни гарнизони. Панин й напомни, че със своята снизходителност далеч няма да спечели признателността на евентуални други съучастници, а може да ги окуражи да преследват замислите си и от великодушие да изложи на опасност живота си. Тя се засмя и каза, че вярва в своята звезда. После, като предизвикателство, заповяда на личната си охрана да се оттегли и сама в открита каляска премина по най-шумните улици на Москва. Възгласите, които чу, я обнадеждиха. Но тълпата бе тъй непостоянна! Хората, които днес я обожаваха, утре можеха да я проклинат, без да им е ясно защо са се променили. Едва бе приключила нелепата история и полицията разкри друг заговор. Този път в центъра беше не името на Иван VI, а на Григорий Орлов. Когато слуховете за евентуален брак на императрицата с фаворита й се разнесоха сред армията, един млад, благороден офицер на име Хитрово събра около себе си няколко свои приятели с намерение да убият братя Орлови и да пресекат смелите им домогвания към трона. В Москва избухнаха смутове. Портретът на императрицата, поставен на една от триумфалните арки, бе свален и разкъсан посред бял ден. Сред съзаклятниците имаше и хора, които я бяха подкрепили по време на държавния преврат. Нейните довчерашни приятели, най-верните й съюзници! При разпита Хитрово обясни, че намеренията на императрицата да сключи брак, за което бе научил в казармата, му се сторило оскърбително за цялата империя и решил да убие Алексей и Григорий Орлови, за да предпази от изкушение нейно величество. За пореден път Екатерина заповяда да потушат скандала. Хитрово бе само въдворен в имението си в Орелска губерния. Из улиците на Москва под звуците на барабани, бе разгласен указ, с който се забраняваше на гражданите да се занимават с неща, които не влизат в работата им". Почти по същото време Екатерина се натъкна и на недоволството на църквата. Като завземаше властта, тя пожела да си спечели благоразположението на духовенството и прекрати секуларизацията на църковните имоти, отменяйки заповедта на Петър III. Но през зимата на 1762—63 година установи, че крепостните селяни на църковните служители отказваха да се върнат при бившите си господари, най-жестоки и най-деспотични от всички; за да предотврати сериозни вълнения, а и за да обогати хазната, тя оттегли обещанието си и окончателно предаде на Държавната стопанска колегия управлението на черковните владения. Духовенството, макар и засегнато, преклони глава. Но в Ростов архиепископ Арсен Мациевич се надигна яростно да отстоява свещените права на църквата. Той анатемоса "онези, които посягат на храмовете и на свещените места и които искат да присвоят имуществата, предоставени отколе на църквата от божиите чада и благочестивите монарси." Стрелите му бяха насочени право срещу Екатерина. Като научи, че архиепископът призовава народа към бунт срещу "чужденката" и говори за "величавото мъченичество" на Иван VI, тя заповяда да го арестуват и доведат в Москва. Решението бе смело, тъй като архиепископът бе влиятелна фигура в империята. При първото си явяване пред императрицата, в присъствието на Григорий Орлов, главния прокурор Глебов и началника на полицията Шешковски, Арсен изсипа куп библейски проклятия и заклинания. Думите му, казват, били толкова люти, че Екатерина си запушила ушите, за да не ги чува. Изплашените съдии не посмяха да осъдят този пророк с черна брада и мълниеносен поглед. Бог нямаше да им прости, мислеха те, ако издадат присъда срещу един от най-дълбокомислещите му служители. Те помолиха Бестужев да ходатайствува пред нейно величество за снизхождение. Но тя се заинати. Ако отстъпи днес, означаваше да признае, че императрицата, която беше светският върховен глава на православната църква, се прекланя пред един от своите висши духовници. И понеже Бестужев продължаваше да настоява, тя му отговори: "По дяволите! Вие сте уморен! Идете да се наспите добре!" Светият синод се стресна от твърдостта на господарката и предаде архиепископа на гражданския съд. Арсен Мациевич бе понижен и изпратен да служи в манастир, където по нейна изрична заповед щеше да изпълнява най-тежка работа — да носи вода и цепи дърва.64 Първите бури закалиха императрицата. Колкото повече оспорваха властта й, толкова повече се чувствуваше необорима. Сякаш извличаше законите от сътресенията, които трябваше да преодолява. От ден на ден все по-дълбоко се вкореняваше на руска земя. Изработи си свой стил на управление: чар и непреклонност, благородство и недоверие се преплитаха в него. "Любопитно е човек да наблюдава императрицата в приемните дни, за да види какви мъчителни усилия полага, за да се хареса на всички свои поданици, колко свободно се чувствуват мнозина пред нея и колко са настоятелни, когато я занимават с проблемите си, с идеите си, пише барон дьо Брьотьой на 9 януари 1763 година. Понеже познавам характера на принцесата и виждам с каква несравнима кротост и добрина сега се отнася, представям си колко й е трудно да преодолява себе си и до каква степен се чувствува длъжна да се държи по този начин ‘ И един месец по-късно: "Тя (Екатерина) ми каза, че още със стъпването в Русия я е обладала мисълта да управлява пълновластно.. Но призна, че никак не е щастлива и че хората, които ръководи, не могат въобще да бъдат задоволени и се старае да угоди на поданиците си, но чувствува, че ще са нужни няколко години, докато свикнат с нея … Никога никой двор не е бил по-разединен." А на 19 март: "Във всекидневното поведение на императрицата толкова ясно прозира страхът да не загуби онова, което сама е постигнала с дързостта си, че всяка що-годе влиятелна личност се чувствува силна пред нея. Високомерие и самонадеяност тя проявява само външно." С времето Екатерина малко напълня. Ръстът й бе под средния, но вървеше с вдигната глава и някои хора оставаха с впечатление, че е висока. Ето как английският наблюдател Ричардсън рисува портрета й: "Императрицата на Русия е малко по-висока от средния ръст, има добре сложена и елегантна фигура, но е склонна към пълнеене. Има хубав тен и въпреки това се старае да го разкрасява с червило, както правят всички рускини. Устните й са добре очертани, зъбите — красиви, очите — сини, погледът — изпитателен. Чертите й са общо взето правилни и приятни. Погрешно би било да се каже, че има мъжки вид, но пък би било несправедливо да се твърди, че е много женствена."65 А секретарят й, французинът Фавие, пише за нея: "Не може да се каже, че е красавица, има висока и тънка, но не гъвкава талия, благородна осанка, превзета и неграциозна походка, тесни рамене, продълговато лице, издължена брада, вечна усмивка на устните, хлътнала уста, леко орлов нос, малки очи, по-скоро хубава, отколкото грозна, но не излъчва топлота."66 Екатерина не засенчваше жените в двореца с красотата си, но определено ги превъзхождаше с широката си култура и умението си да беседва. Лорд Бънингам, новият английски посланик твърдеше, че що се отнася до ума, цяла пропаст я дели от сънародниците й. "От мои наблюдения съдя, пише той в доклад до английския двор, че по способности, образование и усърдие, императрицата стои над всички в тази страна." Когато се откъснеше от работата си, Екатерина обичаше да общува с изявени чужденци. Тя си го позволяваше като награда за своя огромен труд. Отрано разбра, че й бяха нужни добри пропагандатори сред европейските интелектуални среди, ако иска славата й да се разнесе извън пределите на Русия. Затова девет дни след държавния преврат покани в Санкт-Петербург Дидро да продължи работата си върху Енциклопедията. Наскоро трудът му бе забранен в Европа след успешно издадените седем тома. Въпреки настояванията на руския посланик Голицин и на граф Шувалов, Дидро отказа под предлог, че следващите томове ще могат да се отпечатват в Нюшател. Всъщност той нямаше никакво желание да подложи и себе си, и произведението си на прищевките на една владетелка, която отскоро бе заела престола и то при съмнителни обстоятелства. Още повече, че и Д*Аламбер, комуто Екатерина бе предложила двайсет хиляди рубли заплата, замък и ранг на посланик, за да работи в Русия върху Енциклопедията и да преподава естествени науки, литература и философия на великия княз Павел, също бе отклонил почтително предложението. В писмо до Волтер той споделя истинската причина за отказа си. Като намеква за прокламацията, в която смъртта на Петър III се обяснява с "хемороидални колики", той пише: "Много страдам от хемороиди, а тази болест е сериозна в Русия, и аз предпочитам да ме боли задникът, но да си седя на сигурно място." Оскърбена от отказа на двамата видни енциклопедисти, Екатерина отрупа с много любезности някой си Пиктет от Женева, който пристигна в руския двор с препоръка от Волтер. От стария философ във Ферне Екатерина се учеше да мисли. Точно преди държавния преврат той бе публикувал първите два тома на своята "История на Русия", която беше пламенна възхвала на гения на Петър Велики. Освен това казваха, че много се интересувал от първите прояви на политическата сцена на императрицата, която покровителствуваше изкуството и искаше Енциклопедията да се издава в нейната страна. Когато Пиктет се яви пред Екатерина с исполинския си ръст и й предаде една поема, която Волтер й бе посветил, тя не можа да скрие вълнението си. Възможно ли бе ръката на най-великия писател на всички времена да е докосвала тази хартия, да е писала тези равни редове? Тя зачете и сърцето й примря от щастие. Изтегляне 1.73 Mb. Сподели с приятели:
|