Анри Троая Екатерина Велика глава I фигхен
Изтегляне 1.73 Mb.
|
| Ти, боже, който ми отне зрението и слуха,
върни ми ги и заминавам на часа! Щастлив е този, що вижда августейшите ти чудеса, Екатерина! Щастлив, що чува твоя глас! Пленяваш и царуваш — туй е твойта власт; Но с първото цял вече си ме покорила. Мъдреца с ума си удиви, И той таланта си в краката ти ще сложи. Още щом Пиктет си отиде, Екатерина взе перото да му отговори: "Оставих настрана купища работа, забавих решаването на няколко човешки съдби, защото силно жадувах да прочета вашата ода. Не съжалявам! В империята ми няма нито един казуист и досега ми беше безразлично. Но като виждам колко е нужно да ми бъдат напомняни задълженията, реших, че няма по-добър начин, освен да отстъпя на порива, който ме тегли и да грабна перото, за да ви помоля много настоятелно, господин дьо Волтер занапред да не ме възхвалявате, без да съм го заслужила. Как-то вашата, така и моята чест еднакво биха пострадали. Вие бихте казали, че зависи само от мен да бъда достойна за тази чест; но всъщност за необятна Русия един ден е равен на цяла година, а хиляди са пред господа бога. Ето оправданието ми, че още не съм направила добрината, която бях длъжна да направя. За първи път в живота си съжалявам, че не съм писала стихове и мога да ви отговоря само в проза. Но ви уверявам, че от 1746 година, откакто разполагам с времето си, съм ви много задължена. Дотогава четях само романи; веднаж случайно ми попаднаха вашите произведения. Оттогава не съм преставала да ги чета и не поглеждам други книги, ако не са тъй добре написани и ако не мога да извлека от тях толкова голяма полза. Но къде да ги открия?"67 С горното писмо започна кореспонденцията между Екатерина и Волтер, която продължи петнайсет години — чак до смъртта му. Веднага Екатерина откри в негово лице съвършения певец на добродетелите й. Само за няколко месеца тя стана за него "несравнимата", "най-блестящата северна звезда", "господарката на неговото сърце". Той пое риска да възпява с хиперболи най-съмнителните й решения и доказа, че стиховете и прозата му "никога няма да остареят", че той е "екатеринин", че ще умре "екатеринин", че поставя в нозете й "своята обич и своето обожание", че за нея той е "старият швейцарец" "старият самотник полуфранцузин, полушвейцарец", "старикът от Алпите", "старият руснак от Ферне". Благодарение на него. Екатерина разполагаше в центъра на Европа с рекламна агенция, която разнасяше славата й по всички салони. Тя искрено желаеше да бъде достойна за възхвалите му. Искаше да управлява твърдо, но с либерални идеи. Възможно ли беше? Когато през юни 1763 година напусна Москва, кипеше от планове. В каляската изучаваше заедно с Иван Бетски, председател на комисията по парковете и сградите, проектите за строеж на дом за безпризорни, училите за акушерки, заведение за народна хигиена и институт за благородни девици. Събеседникът й се безпокоеше, че проектите ще погълнат големи кредити, а тя го принуждаваше да отстъпи, като наблягаше, че ще направят икономии по други пера. Няколко месеца по-късно беше положен основният камък на дома за безпризорни, стените на училището за акушерки се издигнаха над земята и започна строежът на института за благородни девици, който впоследствие стана прочутият Институт Смолни. В същото време Екатерина покани заселници от Германия да обработват плодородната земя на Украйна и Поволжието; тя ги освободи от военна служба, отпусна им безлихвен заем за настаняване с десетгодишен срок, освободи ги от данъци за трийсет години и им гарантира свобода на вероизповеданието. Разчиташе, че примерът на чуждестранните работници, честни, скромни и дейни, ще зарази мужика и той ще подобри работата си и своя начин на живот. Екатерина покани в Русия и лекари, зъболекари, архитекти, инженери, занаятчии от всички краища на Европа. Забрани намесата на държавата в търговията. Администрацията трябваше само да насърчава всеки, който искаше да изнася катран, ленено семе, восък, лой, желязо, коноп, хайвер или поташ. Търговците бяха задължени да се обединяват за борба срещу безредието, срещу незаинтересоваността към търговията на едро и да внасят дух на предприемчивост. Учредена бе финансова комисия, която да наблюдава как се изпълнява претопяването на пуснатото в обръщение прекомерно голямо количество монети; на друга комисия бе възложено да взема мерки срещу корупцията в сделките; трета комисия изготвяше план за преустройство на армията, за строеж на арсенали, казарми, военна пътна мрежа. Най-често Екатерина лично участвуваше в заседанията, вземаше думата, нетърпеливо подтикваше съветниците си да ускоряват работата. Толкова много неща трябваше да се свършат, времето не стигаше, а Русия бе безкрайна! Екатерина обновяваше страната отвътре, но не изпускаше от погледа си раздвижването на Запад. В Полша животът на Аугуст III гаснеше. Станислав Понятовски покорно чакаше зад кулисите решенията на "своята" императрица. Като предпазна мярка тя струпа трийсетхилядна войска на полската граница, Петдесет хиляди чакаха заповеди. Какво ли щяха да предприемат Берлин и Виена! А Версай! Ами Лондон! Имаше чувството, че играе опасна игра срещу противници, които криеха намеренията си. В Полша господствуваше надменна шляхта. Няколко земевладелски фамилии властвуваха над безправното, уж свободно, селячество, потънало в нищета, която напомняше истинско робство. Католическата църква бе всесилна. Диетата избираше краля и управляваше своеобразния полски народ. Тя имаше право на liberum veto и само с един глас против можеше да отмени всяко решение. Но ако някоя партия, загубила при гласуването, искаше въпреки това да наложи волята си, образуваше съюз с частните милиции на своите членове и когато благодарение на съюза ставаше достатъчно силна, в крайна сметка побеждаваше законната опозиция. Съперничеството между големите полски фамилии поддържаше в страната атмосфера на анархия, която за Екатерина бе "благоприятна". Наскоро Фридрих II я уведоми, че може свободно да подкрепи своя кандидат за трона на Полша, при условие, че намесата й във вътрешните работи на нейната съседка няма да предизвика нова война. "Ще издигна един крал колкото е възможно по-безшумно", му отговори тя, и тайно продължаваше да подкупва съюзници, съмишленици измежду най-влиятелните полски сановници. Една вечер, когато спокойно разговаряше в тесен кръг, Григорий Орлов се приближи и прошепна на ухото й новина, която силно я притесни. Току-що дошло съобщение, че кралят на Полша починал в Дрезден. Тя отпрати гостите си и се оттегли в кабинета си, за да размисли. Същата нощ получи и второ съобщение: от Берлин Фридрих II обезпокоен питаше императрицата какво смята да предприеме. Разбира се, смяташе да издигне Станислав Понятовски. Той бе влюбен в Екатерина и щеше да бъде послушен крал. Дано само Франция и Австрия не се намесят с военна сила. Напрегнато зачака реакцията на противниците си, но във Версай се колебаеха въпреки докладите на дьо Брьо-гьой, който съобщаваше за "безогледната амбиция" на императрицата. Австрийското правителство се тревожеше, че на полската граница с Русия бяха струпани руски войски. Екатерина веднага разбра, че бе подвела противниците си със своята безразсъдна решителност. Отлично! С чевръста ръка прибра мизите от зелената покривка. На 26 август 1764 година Диетата избра Станислав Понятовски за крал на Полша под името Станислав-Август. Той трябваше незабавно да сключи съюз с Русия срещу Турция, да приеме поправка на границата в полза на Русия и да разреши на източноправославните християни да заемат всякакви държавни служби. Свършено бе с независимостта на гордата полска нация. Заробена от Русия, Полша бе готова за подялба. Екатерина постигна първия си международен успех. Веднъж, когато бе на обиколка из Курландия и "полската победа" й се струваше още несигурна, получи друга важна новина. Това се случи една вечер след тържествата в Рига. Дълго не можа да заспи. На следващия ден не се появи сред обществото, отмени последните увеселения и побърза да отпътува. Щом пристигна в Царское село, повика Панин и го заразпитва. Нима бе вярно, че Иван VI е бил убит? Какво точно се бе случило в Шлиселбург? Кой беше Василий Мирович? Нищо не бе чувала за него, Панин й поднесе първите данни от следствието. Василий Мирович беше двайсет и четири годишен лейтенант, без доходи, амбициозен, комарджия, побойник, потънал в дългове, буен. Произхождаше от украинско семейство, чиито имоти Петър Велики бе конфискувал заради участие в предателството на Мазепа. Дошъл в Санкт-Петербург с надежда да възвърне именията си или поне да намери малко благополучие. Защо и той да не спечели слава и богатство в парфюмираната диря на императрицата подобно на братя Орлови? Но всичките му просби останали без отговор. Висшите инстанции дори не забелязвали съществуването му. Той се озлобил, разбунтувал се. После му хрумнала мисълта да направи държавен преврат. И ето че временно бил назначен на служба в Шлиселбург. Веднага се заинтересувал за устройството на крепостта, за вътрешната й стена, зад която бдеше специалната несменяема охрана. Двамата офицери Власев и Чекин бяха прикрепени неотлъчно към затворник № 1. Тези изключителни тъмничари бяха също за окайване както и затворникът, когото охраняваха. И те като него нямаха никаква връзка с външния свят. Живи бяха погребани. Няколко пъти молили Панин да ги смени. "Вече изнемогваме!" Панин ги посъветвал да потърпят още. Кой беше безименният непознат? Мирович се осведомил. В гвардейския корпус езиците постепенно се развързвали пред него. С изненада научил, че № 1 е със сигурност "Иванушка", императорът-мъченик Иван VI. Коронясан още в люлката, хвърлен в затвора като невръстно дете, нещастникът, полугол, умиращ от глад, тънеше в студената и тъмна килия, вместо да царува в блясъка на пурпур и позлата над най-необятната империя в света. Никой не го бе виждал. Знаеше се, че е на двайсет и три години, с руса брада, много слаб и унил, заеква, че се е научил да чете от молитвениците, че понякога спорел с личните си телохранители, а те му се подигравали и го предизвиквали. Раздразнен, отчаян от сарказмите им, той ги ругаел, запращал по главите им затворническото канче и крещял, че е император. Но не искал и да види слънчева светлина. Когато миналото лято го преместили в Кексхолм по заповед на императрицата, на главата му нахлузили чувал. Всъщност не можел да си представи, че има и друг свят за него, освен тази каменна дупка, прозореца с гъста решетка и с варосано стъкло, смачканото канче, омразните пазачи. Не можеше да мечтае за простора, за свежия въздух, за вятъра, игрите, любовта, за ездата в гората, за смеха на приятел. В най-далечните му спомени всичко бе самота, грозота и грубост. Такива мисли завладявали ума на Мирович нощем, докато стоял дълги часове на пост в Шлиселбург. Отначало го тласкал личният му интерес. Ако успее, ще стане втори Григорий Орлов! После постепенно си внушил, че бог го е натоварил да изпълни свещена мисия. Въодушевен, споделил своя план с един от другарите си — Аполон Ушаков: заедно да вдигнат гарнизона на крепостта, да освободят "Иванушка" и да го обявят за император. Били сигурни в успеха си, положили клетва в една черква и изработили прокламация, в която обосновали действията си. Моментът бил добре избран, тъй като императрицата тръгвала на път за Курландия. Но в навечерието Ушаков се удавил. Дали не се бе самоубил? Мирович решил да действува сам. Мислел си, че е спечелил симпатиите на войниците от Шлиселбург Мнозинството от тях изпитвали мистична нежност към затворник № 1. През нощта срещу 5 юли 1764 година, когато бил дежурен в крепостта, надъхал хората си, заповядал им да освободят истинския император, да заредят пушките, да изкарат малкото оръдие. Разтревожен от шума, комендантът на Шлиселбург се появил по халат. Мирович изревал: "Защо държиш в затвора нашия император?" и го убил с приклада на пушката си. После се втурнал към килиите, където стояла на пост постоянната охрана. От двете страни гръмнали изстрели. Постовите сложили оръжие пред насоченото дуло на оръдието. Пътят бил свободен. В подземието Мирович срещнал Чекин, уловил го за ръка и извикал: "Къде е императорът?" Чекин невъзмутимо отвърнал: "Ние имаме императрица, а не император." Обезумял, Мирович го блъснал и му заповядал да отвори килията на затворник № 1. Чекин изпълнил нареждането. Било тъмно. Донесли фенер. На земята, потънал в локва кръв, лежал човешки труп, промушен със сабя. Бил Иван VI. Още слабо потрепвал, хъркал. Мирович отчаяно се хвърлил върху него, целувал ръцете и краката му и ридаел. Последвал по-силен спазъм. Край. Иван VI издъхнал. Власев и Чекин стояли настрани мълчаливи, вцепенени. Не се чувствували виновни за нищо. Щом чули стрелбата, изпълнили заповедта на Елисавета, потвърдена от Петър III и от Екатерина II — да не предадат никому жив затворник № 1. Впрочем Мирович като че не се сърдел на убийците. Той не ги познавал. Положили трупа на одър и го изнесли в двора. Пред насъбралите се войници Мирович заповядал да отдадат на негово величество военни почести. После заявил: "Погледнете, братя, вашия император Иван Антонович. Сега вървим към гибел. Но ще пострадам само аз. Вие сте невинни. Не сте знаели какво съм искал да направя. Ще поема цялата отговорност и ще понеса цялото наказание." Като научи подробно как е била изпълнена нейната заповед, Екатерина изпита смесено чувство на облекчение и затруднение. Също както някога, когато бе убит мъжът й. "Чудни и неведоми са пътищата господни, каза тя на Панин. Провидението бе благосклонно към мен и изведе случая на добър край."68 Очевидно за "философския ум", бил той на коронована личност, убийството на един невинен човек винаги се е смятало за осъдителен акт, мислеше Екатерина, но има обстоятелства, при които разумът трябва да вземе връх над нравствеността. Заповедта да бъде убит затворникът при опит за отвличане беше логична: на свобода той щеше да представлява заплаха за трона. Този безумец Мирович ускори събитията и разчисти терена. Благодарете на него и на двамата постови, които тъй добре изпълниха императорската заповед. Екатерина дишаше по-леко. Отново обаче щяха да я обвинят за една смърт, която служеше на нейните интереси. Но тя не беше замесена пряко в убийството. Можеше дори публично да изрази съжаление. По този начин предимствата от авантюрата щяха да са повече от неудобствата. Разбира се, и въпрос не можеше да става, да измъкне Мирович от съда, както спаси някога братя Орлови. Ако още веднъж проявеше подобна снизходителност, обществеността щеше да я изтълкува като признание за съучастие. Мирович бе разпитан в Тайната комисия, а Екатерина, завърнала се в Санкт-Петербург, се бе запознала с веществените доказателства по делото. Тук намери указа, съставен от обвиняемия. Документът с нечувана враждебност я обявяваше за узурпаторка, обвиняваше я, че е отровила мъжа си, че се е свързала "поради слабата си природа" с безскрупулния офицер Григорий Орлов, за когото смятала да се омъжи. Упреците не изненадаха Екатерина. Тя долавяше, че голям част от поданиците й мислеха същото. Против волята си бе приела бремето да бъде непопулярна. Но щеше да съумее да се освободи от него при някое тържество. Мирович бе осъден на смърт. Присъдата не изненада нито народа, нито двора. Но всички недоумяваха, че при следствието не бе изяснена ролята на съучастника Ушаков. Подозираха, че му е било платено да подстрекава Мирович в безумното му деяние и че е симулирал самоубийство, за да изчезне точно преди покушението. Не бе ли той оръдие на властта. Екатеринин агент? Така или иначе всички се надяваха, че виновникът ще бъде помилван в последния миг, както постъпваха с криминалните престъпници при царуването на Елисавета. Нима Остерман не бе научил за императорската милост, едва когато главата му бе на дръвника? Може би споменът за този случай е вдъхвал смелост на Мирович. Той се качи на ешафода със спокойната самоувереност на осенен свише човек. На площада тълпата чакаше в богобоязливо мълчание да пристигне пратеник на нейно величество със заповед да се отмени смъртната присъда. Пратеник не се появи. Палачът вдигна секирата. Когато острието се стовари върху тила на осъдения, вопъл на ужас се изтръгна от всички гърди. По думите на очевидец — поета Державин — целият площад бил разтърсен. Парапетите на моста рухнаха под напора на тълпата. Тялото на осъдения бе изгорено, за да не възкръсне никога. Няколкото войници, последвали лейтенанта, бяха осъдени да преминат от три до десет пъти под тоягите на хиляда техни другари, избрани измежду най-силните. Екатерина не прости. От този ден за много хора тя вече не бе милосърдната майчица. Власев и Чекин бяха възнаградени за изпълнителността и за усърдието им. Те потвърдиха в официалния си доклад, който видимо беше внушен от императрицата, че затворник № 1 е бил човек неспособен да изкаже свързана мисъл, човешка отрепка, чиято смърт не трябва да натъжава никого. Чуждестранните дипломати бяха озадачени, но продължиха да се усмихват професионално на господарката, виновна за две цареубийства в две години. Беранже пише в доклада си от 20 юли 1764 година: "Подозирам, че императрицата предварително е обмислила и издала заповед да бъде извършено убийството!… Каква жена, монсеньор, е императрица Екатерина! Какъв театър е Русия!" И на 7 август отбелязва: "Времето и обстоятелствата около последното убийство подсказват, че лично императрицата е подстрекателят, защото е искала да се отърве от една постоянна заплаха." Същия ден граф Сакен, посланик на Саксония, донася до знанието на правителството си: "Народът вярва, че представлението се е изиграло, за да се отърват благопристойно от княз Иван." На вълната от подозрения, която се надигаше в страната и извън пределите й, Екатерина отговори с прокламация от 17—28 август: В оправдателния документ се уточняваше, че Иван, незаконният претендент за трона, от най-невръстното си детство бил "лишен от разум и човешка мисъл", че Мирович искал да вземе връх, като се възползува от "кървавия народен метеж", че телохранителите Власев и Чекин са действували в името на "обществения ред". Прокламацията не убеди никого. "Русите разнищват на четири очи, но доста безпощадно съдържанието и обяснението на прокламацията". И още: "Уверяваха ме, че някои от присъствуващите на площада молели бога за спасението на душата на Мирович, в чието лице виждали мъченик." Мадам Жофрен заяви пред крал Станислав: "Смятам, че прокламациите, които тя (Екатерина) обнародва по повод смъртта на Иван, са смешни. Нямаше защо да дава каквито и да било обяснения. Процесът срещу Мирович бе напълно достатъчен.44 А на Екатерина се осмели да напише: "Струва ми се, че ако бях царица, щях да правя това, което смятам за нужно в интерес на моя народ и близките ми, без да публикувам прокламации, за да обяснявам постъпките си. Щях да оставя действията ми да говорят сами за себе си и да наложа мълчание на перото си." Екатерина се нахвърли: "Изкушавам се да ви кажа, че разсъждавате за прокламацията, както слепец за цветовете. Документът не е предназначен за чужденци, а за руската общественост, която трябваше да бъде уведомена за смъртта на Иван; нужно беше да й се обясни как е станало… Ако не я бях обнародвала, щях да потвърдя зловредните слухове, които се разпространяват от някои злостни и враждебно настроени пълномощни министри… У вас нападат прокламацията, нападаха също и всевишния, а тук понякога пък нападат французите. Но вярно е също, че с прокламацията и с главата на престъпника се сложи край на всички сплетни. И тъй, целта беше постигната и прокламацията изпълни предназначението си, ergo, била е добра." Въпреки тази превъзходна защита, приятелите на Екатерина в чужбина трудно преглътнаха разочарованието си. "Убийството на Иван, отбелязва Волтер, е било извършено с голяма жестокост и човек би се заклел, че е дело само на лицемери." Д’Аламбер добавя: "След като си бил принуден да се освободиш от някои хора, скандално е да обнародваш документ, за да обясниш колко си разстроен, но че вината не била твоя." После философите постепенно се успокоиха и приеха, че е възможно да е имало държавни съображения. Възхищението им от далечната и благородната Екатерина ги караше да се примирят и да бъдат снизходителни. Но Волтер страдаше от скрупули и за да му помогне да ги преодолее Д Аламбер му припомни поговорката: "Подобре е да убиеш дявола, преди той да те е погубил". По-късно му пише: "Съгласен съм с вас, че философията не бива да се гордее с подобни ученици. Но какво искате? Трябва да обичаме приятелите си с недостатъците им." Волтер това и чакаше. Искаше някой да го убеди, за да забрави "дреболиите". "Това са семейни работи, в които не се меся", добавя той. Научил какви чувства вълнуваха мъдреца от Френе, Уолпол пише на мадам дьо Дефан: "Волтер ме ужасява със своята Екатерина." А на херцогиня Шоазьол обяснява:"Ето я чиста като кристал (Екатерина), събрала цялата обич на поданиците си, славата на империята, възхищението на света, ето я нея — чудо на чудесата." В парижките и лондонските салони слагаха Волтер и неговата "Като" в един и същи кюп. Приютена в двореца си, Екатерина следеше обхвата на негодуванията и преценяваше тяхната сериозност. Сигурна бе, че бурята щеше скоро да стихне. Истинският владетел трябваше да гледа напред към хоризонта, над всекидневната мътилка. Когато Панин изказа съжаление, че светът е тъй недоброжелателен към нейно величество, тя възкликна: "Отнася ли се само до мен, все ми е едно какво ще разправят. Вълнувам се само когато честта на Русия е заложена."69 Двамата главни съперници бяха премахнати, оставаше третият: собственият син на Екатерина, престолонаследникът, великият княз Павел. След като Петър III и Иван VI бяха убити, нямаше ли враговете на императрицата да възложат на десетгодишното дете надеждите си? И дума не можеше да става да премахне и него. Тя го обичаше по свой начин и искрено се тревожеше и от най-леките му неразположения. Но преди всичко бе императрица, а не майка. Смисълът на нейния живот бе да властвува. Докато бе жива, никой друг не трябваше да царува в Русия. Павел трябваше да расте в нейната сянка като образовано, но покорно дете. Беше вероятен наследник, но не прикрит съперник. Въпреки неизброимите си задължения, всеки ден намираше време да се отбие в стаята му да види как играе, какво чете. Опитваше се да го опитомява. Задачата бе трудна, защото момчето растеше нервно, хилаво, своенравно, необуздано, предразположено към нервни кризи. То ревнуваше майка си от Григорий Орлов и веднаж й го каза. Тя се опита да го разубеди. Мисълта, че е грозен, тайно го измъчваше. Когато беше по-малък, лицето му беше свежо и очарователно, с чипо носле и руси коси, а сега се бе превърнало в ужасна маска, с широки ноздри и дебели устни. Дали нямаше да заприлича на Петър III, макар че не беше негов син? Екатерина се безпокоеше за бъдещето. Още повече, че Павел започна да разпитва за смъртта на баща си и за възможността да царува някой ден. Узнал за тези разговори от камериера на детето, Беранже пише на херцог дьо Праслен: "Младият княз (Павел) проявява мрачни и опасни настроения. Той знае, че майка му не го обича. Откакто е станала императрица, тя не го обгражда с внимание поне от елементарно благоприличие. Неотдавна запитал защо и как е умрял баща му, защо са дали на майка му трона, който му принадлежи по право. Заканил се, че когато порасне, ще се справи с положението. Говори се, монсеньор, че детето прекадено често си позволява подобни реплики и е невъзможно да не са донесени на императрицата. Безспорно принцесата взема всички възможни мерки да предотврати последствията." Изтегляне 1.73 Mb. Сподели с приятели:
|