Анри Троая Екатерина Велика глава I фигхен
ГЛАВА XXII Пътуване до Крим
Изтегляне 1.73 Mb.
|
| ГЛАВА XXII
Пътуване до Крим Остър студ сковаваше страната (минус четиринайсет градуса) в началото на януари 1787, когато императорският кортеж потегли, приветствуван от артилерийски залпове и акламации на струпалия се пред двореца народ. Нейно величество, министрите, сановниците, дипломатите бяха настанени в четиринайсет шейни, същински комфортни къщички върху плазове, с по три прозореца на всяка страна, обзаведени с меки столове, дивани, маси, килими. Бяха достатъчно високи и пътниците можеха да стоят вътре изправени. От осем до десет коня теглеха по снега всеки от царските салони. "Свитата" и прислугата бяха настанени в сто седемдесет и четири по-скромни шейни. Във всяка пощенска станция чакаха шестстотин коня за смяна. Потьомкин се бе разпоредил да накладат огромни огньове, които да сочат пътя в измамливата белота на пейзажа. Поддържани от огняри, те щяха да горят денонощно, докато отмине кортежът. Пътниците щяха да отсядат в дворцови сгради, които бяха обзаведени за случая както подобава, или в частни домове, чиито стопани бяха получили необходимите средства, за да пригодят жилищата си за престоя на високопоставените особи. Цял рояк прислужници се движеше пред кортежа. Когато императрицата и нейните гости слизаха от шейните, вече ги очакваха топли блюда и богато подредени трапези. При всяко хранене се използуваха нови съдове, прибори, покривки и салфетки, които оставаха в дар на домакините, когато домът беше частен или на някой член от ескорта, ако бяха отседнали в държавна сграда. Макар че не се движеха по разписание, Екатерина спазваше строго личния си график. Ставаше в шест часа сутринта, работеше сама или с министрите си до осем, после канеше своя малък двор на закуска. В девет тръгваха на път и до два часа следобед пътуваха през снежния безкрай, отбиваха се в построен набързо дървен дворец, за да се нахранят, после поемаха отново. В четири часа спираха сред полето, прислугата се разшетваше, разполагаше самоварите на снега и притичваше с чаши и сладкиши от шейна в шейна. През почивките пътниците сменяха местата си, повеждаха разговори с нови събеседници и създаваха приятелски връзки. Екатерина определяше хората, които следваше да я посетят в шейната. Най-често сред тях беше Сегюр. Той намираше при нейно величество "галеното дете" Мамонов "Червенодрешко". Както при интимните вечери в Ермитажа, компанията бъбреше, играеше на гатанки, на рими и други игри. Императрицата даваше тон като разказваше някоя смешна случка от миналото си. С толкова различни хора се бе срещала, толкова необикновени преживелици бе имала. Спомняше си ги и добродушно се смееше. Но започнеше ли някой от гостите й да разказва непристоен анекдот, тя рязко го прекъсваше. Макар че при пътуването етикетът неизбежно се занемаряваше, Екатерина не понасяше и в шейната, както в двореца, да се говорят неблагоприличия. На границата на всяка провинция генерал губернаторът посрещаше императрицата и я придружаваше през целия път докато кортежът напусне територията му. Тя прекарваше по ден-два в главните градове. Тълпата се притичваше да й се поклони. За всички хора, свикнали да мислят за нея като за нереална, всемогъща и неприкосновена личност, появата й бе равнозначна на чудо. Тя беше небесна царица, слязла на земята. На 9 февруари 1787 година кортежът, след четиристотин пропътувани левги, пристигна в Киев. Тук Екатерина спря за почивка, докато настъпи пролетта. Пратеници от цялата страна пристигаха да й поднесат почитанията си. Тя прие китайски, персийски, индийски, татарски сановници, натоварени с дарове. Сегюр пише: "Удивеният поглед откриваше разкошен двор, с победоносна императрица, с богато и войнствено дворянство, князе и големци, горди и пищни, търговци в дълги роби и големи бради, офицери от всички видове войски, прословутите донски казаци, богато нагиздени по азиатски, татари, които навремето бяха господари на Русия, а сега скромно се подчиняваха на игото на жена-християнка, един грузински княз, който поднесе в нозете на императрицата даровете на Фасис и Колхида, неколцина пратеници на многобройните киргизки племена, и най-сетне, пратеници на дивите калмуци, с лица на същински хуни, които навремето с грозотата си хвърлиха в уплаха цяла Европа, както суровият Атила със своя страшен меч". Всички пратеници се настаняваха и хранеха за сметка на нейно величество. "Тя беше забранила да си плащаме", отбелязва с признателност Сегюр. След целия блясък, най-странно бе обстоятелството, а то идеше сякаш от божията намеса — нещо като deus ex machina — че след като настаняваше гостите в дворците, Потьомкин сам се оттегляше в една килия на Киевско-Печорската лавра. Хората, които искаха да му засвидетелствуват почитта си, трябваше да напуснат светското оживление около императрицата и да потънат в безмълвието и вглъбеността на светилището. "Човек добиваше чувството, че взема аудиенция от цариградски, багдадски или каирски везир, пише Сегюр. Там цареше мълчание и страхопочитание. Било от вродена отпуснатост, било от високомерие и предвзетост — според него полезно и политично поведение. Властният и капризен фаворит на Екатерина, след като се появяваше понякога в парадна маршалска униформа, обсипана с диамантени отличия, украсена с везмо и дантели, с напудрена перука както някогашните наши царедворци, обикновено навличаше кожух, стоеше разгърден, бос в големи пантофи, с прави невчесани коси; той се отпущаше на широк диван, заобиколен от множество офицери и високопоставени особи и рядко канеше някого да седне… Бе невъзмутим, ненаситен на сладострастия, властолюбив и алчен, жаден за всякаква слава, богатството го уморяваше и го примамваше… Човек като него можеше да спечели състояние и мощ, но бе невъзможно да постигне щастие". В Киев между високопоставените личности, които бяха в обкръжението на Екатерина, Сегюр с радост приветствува принц дьо Лин, който идваше като предвестник на своя крал Йосиф II. "С присъствието си, пише Сегюр, той ободри всички, които бяха изпаднали в просъница, разпръсна всяка сянка на отегчение и вля оживление в развлеченията. От този момент ние почувствувахме, че суровата и мрачна зима си отива и пролетта скоро ще "разцъфне"." Екатерина също бе възхитена от пристигането на новия си събеседник. Тя не бе забравила внушителната му осанка и поривистия му нрав. Срещнаха се като стари приятели. Принц дьо Лин я нарече "Екатерина Велика" и заяви, че "нейният вълшебен гений му гарантира вълшебно пребиваване". По-късно, спомняйки си за срещата в Киев, той описва портрета й така: "Личеше, че е била по-скоро хубава, а не красива, приятен поглед и усмивка омекотяваха величественото й чело, което бе много изразително, Без да си Лаватер, по него можеш да четеш като в книга: талант, справедливост, точност, смелост, задълбоченост, уравновесеност, благост, спокойствие и твърдост; по широкото й чело можеше да се съди още за силата на нейната памет и въображение; имаше място за всичко. Заострената й брадичка не беше прекадено издадена напред… овалът на лицето й не бе ясно очертан, но бе много приятен, защото устните й издаваха искреност и бодрост. Изглежда е била свежа и е имала хубава шия; талията й е била тънка до счупване, но в Русия много се пълнее. Беше чиста и ако не й бяха тъй силно изпънати косите, а падаха малко по-ниско и по-свободно около лицето, щеше да изглежда много подобре. Не личеше, че е дребна. Говореше бавно и сподели, че била много жива, но човек не можеше да си го представи… У нея всичко бе отмерено и методично. Умееше да изслушва и си налагаше голямо присъствие на духа, затова изглеждаше, че слуша, дори когато мислеше за друго. Тя не говореше просто само за да говори и проявяваше подчертано внимание към всеки, който й говореше… Императрицата притежаваше всичко добро, тоест, цялото величие на Луи XIV. Приличаше на него по щедростта, по празниците, които устройваше, по подаръците които раздаваше, по покупките, които правеше, по пищността, с която се ограждаше. Но тя по-здраво владееше своя двор, защото в нея нямаше нищо превзето, нищо прекомерно… Не изискваше външна изява на преклонение. Всеки трепереше пред Луи XIV, а пред Екатерина II всеки бе спокоен; Луи се опияняваше от собствената си слава, Екатерина се стремеше към нея, обичаше да се прославя, но не губеше самообладание". Между принц дьо Лин и граф Сегюр Екатерина се чувствуваше неспирно превъзнасяна. Тя казваше, че са нейните "джобни министри". В стремежа си да им хареса, както с великодушието, така и с простосърдечието си, тя не се колебаеше да приема пред тях обикновени селяни. Те я занимаваха със своите насъщни проблеми: общинска фурна се срутила, реколта загивала, черква се рушала. Тя ги изслушваше внимателно като пратеници на някой крал. Най-силно впечатление правеше на чуждите дипломати смесицата от обожание и интимност, която се чувствуваше в отношенията между императрицата и нейните поданици. Мужиците падаха ничком в нозете й, като пред икона, но разговаряха с нея съвсем свободно; говореха й на ти и я наричаха "майчице". Макар че отдавна се бе "порусила" и нея също понякога я смущаваха, друг път я зашеметяваха, както и през първите дни, неизброимите противоречия на руския народ. Той бе едновременно и мистичен, и езичник, запленен от бога и опропастен от предразсъдъците. Понякога императрицата замислено се питаше дали не научава много повече за Русия от невежите просители, отколкото от просветените министри. Но не можеше да влезе в разрез със занаята си. Политиката се водеше от кабинетите, а не сред тълпата. Нужно бе да се откъсне от отделния факт, от отделното лице, от отделната душа. Погледът й трябваше да обгръща масите. Да се съобразява с милиони жители. Да отмества границите, без да се безпокои за всеки човек. Сантименталността не бе добродетел на управника. Най-сетне пролетта, тъй нетърпеливо очаквана, позатопли атмосферата, снегът взе да се разтопява и артилерийските залпове оповестиха, че "Бористен се разледява" (Днепър). Потемкин реши, за по-голямо удобство, пътуването да продължи по реката. Той разпореди да бъдат взривени скали, разчистени пясъчни наноси, които тук-там задръстваха реката. Седем огромни галери изрисувани в златно и червено, бяха предназначени за императрицата и нейните знатни гости. Седемдесет и три обикновени галери щяха да пренасят "дребните риби" на двора. Целият екипаж наброяваше три хиляди души. Колко ли от тях бяха крепостните гребци? Историците не определят техния брой — много бе незначителен въпросът, за да бъде отбелязан. Всички весело се натовариха. Пасажерите бяха приятно изненадани, че имаха в каютите си ниша с тоалетна и резервоар с вода, удобно легло, диван, покрит с китайска тафта. Във всеки луксозен кораб имаше музикален салон и общ салон с библиотека, а на мостика бе опъната тента, за да излизат гостите на въздух, когато пожелаят, без да са изложени на слънчевите лъчи. При всяко излизане и влизане дванайсетте музиканти подхващаха приятни леки мелодии. Оркестърът на императорския кораб свиреше под диригентството на маестро Сарти. В по-интимен кръг гостите се хранеха в галерата на Екатерина, но в специална галера имаше столова със седемдесет места. Там се събираха всички при големи приеми. Рояк мауни и ладии непрекъснато сновяха встрани от "ескадрата", която напомняше, както се изразява Сегюр "феерично творение". Двете доближени легла, които всеки можеше да види в каютата на императрицата, не оставяха никакво място за съмнение в естеството на отношенията й с Мамонов. Една вечер Мамонов задържа няколко души да играят карти. Ето как принц Насау, който участвуваше в компанията, описва сцената! "Едва що бяхме започнали играта в малкия салон на императрицата и тя се появи по пенюар, разресана и се готвеше да си сложи нощната шапчица. Попита ни дали не ни пречи. После седна край нас много весела и чаровно любезна. Извини ни се също и за облеклото си, което бе извънредно елегантно — от тафта в кайсиев цвят със сини панделки… Остана с нас до десет и половина". Кабината на принц дьо Лин граничеше с тази на граф Сегюр. Сутринта пратеникът на Йосиф II почука на междинната стена, събуди съседа си и му рецитира импровизираните стихове, които току-що бе съчинил. После му изпрати по лакея си писмо, в което се преплитаха думите: "благоразумие, безумие, политика, галантност, военни случки и философски епиграми". Сегюр му отговори в същия дух. "Нищо не е по-планомерно и поточно от необичайната кореспонденция между един австрийски генерал и един френски посланик, настанени един до друг, недалеч от руската императрица в една и съща галера, плаваща по Бористен през страната на казаците, на път към страната на татарите." Когато императрицата се отегчаваше, тя заръчваше да вдигнат сигнално флагче на мачтата на нейния кораб. Незабавно се отзоваваха хората, които обикновено най-много я забавляваха: духовитият граф Сегюр, елегантният принц дьо Лин, вятърничавият Кобенцл, Фиц-Хърбърт с хладния си хумор, принц Насау, Мамонов, Лев Наришкин… Водеха разговори оттук-оттам, но никога не пропускаха политиката. Между забавните реплики някой от посланиците пускаха по някоя уловка, за да проверят намеренията на Екатерина. Понякога, съвсем неочаквано тя затрудняваше съседа си на масата с хаплива забележка. Веднаж прекъсна Сегюр: "Не искате да изгоня турците, вашите протежета! Ето че ви оказват чест! Но ако имахте в Пиемонт или Савоя съседи, които избиват или пленяват хиляди ваши съотечественици, какво щяхте да правите, ако внезапно ми хрумнеше да ги защитя?" Още отначалото на "неповторимото" пътуване, Сегюр обмисляше как най-добре да изпълни мисията, с която бе натоварен — да сключи търговски договор с Русия; Фиц-Хърбърт се опитваше да убеждава императрицата и да изтъква облагите, които ще има нейната страна от евентуално сближение с Англия, а Кобенцл се застъпваше за съвършено единомислие между Русия и Австрия. В случая Сегюр имаше късмет, защото на негова страна бяха симпатиите на Потьомкин. Но таврическият княз рядко беше на борда. Задължението му на "постановчик" го принуждаваше често да се движи пред флотилията, за да подготвя декора. Един ден, когато бе на кораба заедно със Сегюр, той настоя посланикът да напише незабавно паметна бележка, в която да изложи условията на замисления договор. Можеха още същата вечер да го представят на императрицата. Доволен, че му се бе представил удобен случай, Сегюр изведнъж забеляза, че прислужникът му го няма и е отнесъл със себе си ключа от бюрото. Но това да е! Той помоли Фиц-Хърбърт да му услужи с несесера си за писане. Фиц-Хърбърт се озова незабавно и доверчиво и Сегюр изготви с перото на английския посланик и върху неговите бланки за писма проектодоговора, който британският му колега не желаеше да бъде сключен на никаква цена. Скоро договорът бе подписан и Фиц-Хърбърт, узнал при какви условия бе изготвен, искрено взе на подбив своята дипломатическа несполука. Спускането по Днепър продължаваше бавно и величествено. На богато украсените галери оркестрите изпълняваха приятна музика. Флотилията често акостираше за да могат императрицата и гостите да приближат пъстрото множество на обожателите на нейно величество. Фасадите на къщите бяха украсени с гирлянди и килими. Всички лица бяха засмени, приветливи, цветущи. В Русия живееха само щастливи хора. Нямаше нито един схлупен дом, нито един дрипав просяк. Неподходящите бяха изпратени във вътрешността на страната, а съборетините им бяха скрити зад леки рисувани фасади от дърво. Такива бяха "селата на Потьомкин", а принц дьо Лин недоумяваше защо нямат покриви, врати, прозорци и жители. Но величественият пейзаж беше истински: синьото небе, слънцето, степта, осеяна с цветя. На места изведнъж се появяваха групи казаци на коне и представяха неимоверно ездитно изкуство, пред които пътниците занемяваха. Но на следващата спирка не правеха ли демонстрации същите ездачи, облечени в други костюми? Декорът и изпълнителите се местеха заедно с корабите. Цели села никнеха от нищото. Нощем групи работници строяха пътища, които щяха да бъдат използувани само веднъж и градини само за един поглед." Щом преминеше императрицата, подгонваха несретниците към домовете им, пише Ланжрон. Мнозина не издържаха на принудителното разместване". Потьомкин бе същински фокусник, цар на декора. Но не всичко бе измамно в неговата гигантска постановка. Той наистина вдигна на крак армия от казаци, организира земеделието, основа селища, привлече скитници и чуждестранни заселници, построи кораби, създаде пристанища, но всичко това му се стори недостатъчно. Към действителността прибави фикцията, за да бъде достоен за своята императрица. В настоящето той подготвяше облика на едно постижимо бъдеще. Екатерина добре разбираше, че в оптимистичното представяне на страната имаше измама. Но тя умееше да прецени кое е неподправеното и кое иде от благоговение към нея. Бе свикнала с триумфалните арки и артилерийските залпове и смяташе, че е почти естествено, действителността да се разкрасява. Граф дьо Сегюр и принц дьо Лин, напротив, оставаха с впечатление, че им се привижда мираж. Около тях всичко бе призрачно и предметите, и чувствата. Обаче всичко ги очароваше. Пренесли се бяха извън времето и им се струваше, че пътуват с флота на Клеопатра. "Екатерина, съвременна египетска царица, пише принц дьо Лин, не гълта перли, но ги раздава". В лицето на дьо Лин, Сегюр, Кобенцл, Фиц-Хърбърт, Насау тя разхождаше, омотани в гирлянди от цветя, посолствата и дипломатическите салони на Европа. С всеки изминат ден Потьомкин, организатор на спектакъла, все по-дълбоко се убеждаваше в своя успех. Служейки на Екатерина, той служеше и на собствената си слава. Бе спечелил благодарността й. Тя се гордееше едновременно и със съпруга си, и със страната си. Посланиците, които я придружаваха, без да се мамят напълно от мизансцена, признаваха поразяващото величие на Русия и пращаха доклади на разтревожените си правителства. "Огромни стада пасяха по ливадите, пише Сегюр, селяни оживяваха бреговете на реката; край нас непрекъснато плаваха кораби с младежи и девойки, които пееха руски народни песни; нищо не бе пропуснато… Но, като се изключи всичко, което бе фалшиво в тази постановка, можеше да се надникне и в действителността. Когато той (Потьомкин) получи огромната губерния. тя наброяваше само двеста и четири хиляди души, а при неговото управление само за няколко години населението нарасна на осемстотин хиляди." В Канев се състоя необикновена среща. Станислав Август Понятовски, крал на Полша и неутешим любовник на Екатерина, бе удостоен с благоволението да види императрицата след двайсет и осем години раздяла. Още със стъпването на борда той обясни, че не идва при нея като владетел, а като приятел. Към струпалите се да го посрещнат сановници се обърна с думите: "Господа, кралят на Полша ме натовари да препоръчам на вниманието ви княз Понятовски". Той се надяваше, че срещата му насаме с императрицата ще премине в нежни спомени за младините. Но среща на четири очи не се състоя. Екатерина го прие в присъствието на Мамонов. Вместо стройната велика княгиня, която познаваше, пред Понятовски седеше едра матрона с издадена брада, изхвръкнал бюст и властен поглед. Въпреки това бе много развълнуван. Макар да бе напълняла с възрастта, тя си оставаше за него единствената жена, която бе обичал. Опита се да й обясни, че руският посланик в Полша, княз Репнин, е станал истински господар в кралството, че страната му страда от чуждото господство, че тя единствена може да облекчи съдбата на нещастните поляци. Екатерина го слушаше с любезно безразличие под отмъстителния поглед на "Господин Червенодрешко". Понятовски се оттегли, бледен и отчаян. Между нея и него миналото бе невъзвратимо. Току-що се бе срещнал с една жена, ако не без сърце, то поне без памет. Екатерина от своя страна бе възхитена, че й се представи случай, приемайки някогашния си любовник, да жегне самолюбието на днешния. Наистина Мамонов разигра роля на обиден и гневен. Той дръзна да отправи боязливи упреци към нейно величество, а тя ги прие с радост, твърде щастлива, че може още да буди ревност у един толкова млад човек. Тя сподели с близките си приятели, че й е мъчно за плахия "Саша". Сегюр и дьо Лин бяха поразени от простодушието на императрицата. Но никой не се осмели да я избави от заблуждението. И за нея сцената завърши със съмнителното удоволствие от извоювана сърдечна победа. На вечерята, която Понятовски даде в нейна чест, Екатерина се отнесе към внимателния домакин с протоколна сдържаност и същевременно наблюдаваше развеселена държанието на своя фаворит. Когато станаха от масата, Понятовски, потърси шапката си. Екатерина му я подаде. Той прошепна тъжно: "Ах, госпожо, навремето ми подавахте една доста по-красива" и горещо помоли да му отдели още един ден на кораба. Тя отказа. Струва ли си да се разравя пепелта? Понятовски изглеждаше тъй силно съкрушен от решителния отказ, че принц дьо Лин тихо го подкани: "Не показвайте огорчението си: давате повод на двора около вас, който ви ненавижда, да тържествува!". Отиде си сломен, съжалявайки без съмнение, че с една неуместна среща е разбил толкова много хубави спомени. Едва що кралят на Полша се бе отдалечил и съобщиха, че е пристигнал най-очакваният гост: Йосиф II. Както обикновено, пътуваше под псевдонима си граф Фалкенщайн и разчиташе, че навсякъде ще го приемат като обикновен турист. Той се качи на кораба в Кайдак и също като останалите пътници изпадна във възторг от необикновеното пътешествие. Изказа се шеговито за театралното начинание, но дълбоко в себе си призна, че Русия го обърква със своето богатство и безбрежност. И в мнимото му приятелско чувство към Екатерина се примесваше болезнена нотка на завист. На мястото, където щеше да се издигне бъдещият Екатеринослав131, губернаторът, сановниците, духовенството се събраха на тържество по случай полагането на основния камък на града. Екатерина положи първия камък и покани Йосиф II да зазида втория. После той върна мистрията и пошушна на Сегюр: "Императрицата положи първия, а аз — последния". Пророчеството му бе погрешно, тъй като градът щеше да бъде построен и бързо да се развива. "Ние, в Германия и Франция никога не бихме се осмелили да предприемем такава стъпка, злобно отбелязва Йосиф II. Тук не се брои за нищо човешкият живот и човешките усилия; строят върху блата пътища, пристанища, крепости; в пустините засаждат гори; на работниците не плащат и те безропотно търпят пълно лишение, спят на голата земя и често гладуват… Господарят заповядва, робът изпълнява… Освен това Екатерина може да прави всякакви разходи, без да заборчава. Рублата струва толкова, колкото императрицата пожелае; тя може да сече монети от кожа"132. При Кайдак течението на Днепър бе насечено от водопади. Затова цялата компания напусна речната флотилия и продължи пътя си през степта. Чуждестранният пътник неизбежно изпитваше чувството, че се е смалил и тревога стягаше гърлото му пред гледката на зеления безкрай, който тичаше край него под огнено небе и чезнеше в трепкащия хоризонт. Взорът му не виждаше ни жилище, ни следа от човешки живот и той си представяше, че окончателно е напуснал света на хората. Беззащитен бе пред въздесъщото слънце, тревата, праха и вятъра. И му олекваше, когато в далечината се очертае и най-незабележимото хълмче, и най-малкото селце! След угнетяващата монотонност на южните равнини пристигането в Керч зарадва пътниците като победа. Екатерина тържествуваше. Само преди шест години русите превзеха това селище и вече Потьомкин го бе превърнал в град от първа величина. Бели къщи, прави улици, буйна зеленина. Стотици търговски кораби извисяваха мачти над залива, складовете, депата по кейовете преливаха от стоки, камбаните на черквите биеха, пъстър народ напираше по улиците, оръдията на крепостта бяха насочили дула към открито море, два големи бойни кораба бяха издули хълбоците си в корабостроителницата и Сегюр, който тичаше от магазин в магазин, откриваше с изумление стоки от последната парижка мода. Императрицата искаше да стигнат до Кинбурн срещу Очаков; но една малка морска ескадра току-що бе пуснала котва в Лиман, близо до отоманската крепост и нейно величество благоразумно реши да се откаже от подобно предизвикателство. Толкова много други неща можеха да се видят в страната! След няколкодневна почивка керванът потегли към Перекоп. Нощите прекарваха в степта под богато украсени и обзаведени палатки. На Сегюр, който се оплака, че пейзажът му се струва тягостно еднообразен, Екатерина раздразнено отвърна: "Защо се смущавате, господин графе? Ако мислите, че пустинята ще ви дотегне, никой не ви пречи да заминете за Париж, където ви зоват безброй удоволствия?" Сегюр възрази: "Думите ви означават, госпожо, че ме смятате и сляп, и неблагодарен, човек без разбиране и без вкус! Смея да добавя дори, че в репликата ви с огорчение долавям едно предубеждение към французите, които не го заслужават! Никъде другаде не ви ценят и почитат толкова много, колкото във Франция!" Екатерина омекна. Същата вечер Йосиф II напусна палатката на императрицата, хвана Сегюр за ръка и го поведе към степта. Звездната нощ приказно ясна, обгръщаше необятната сребриста степ. На хоризонта се очертаваше силуета на преминаващ керван от камили. В междузвездната тишина виковете на водачите сякаш идваха от друг свят. — Какво необикновено пътуване! — въздъхна австрийският император. Кой се е надявал, че някой ден ще скитам из татарските пустини с Екатерина II и министрите на Франция и Англия? Разлистваме нова страница на историята! — Струва ми се по-скоро, че е страница от "Хиляда и една нощ" — му отвърна Сегюр, — че се наричам Джафар и че се разхождам с халифа Харун-ал-Рашид, преоблечен по негов обичай! Няколко крачки по-нататък двамата мъже попаднаха в скитнически стан. "Не зная дали съм буден, или сънувам, че съм се пренесъл във вашата "Хиляда и една нощ", възкликна императорът. Погледнете нататък!" Една палатка от камилска кожа се движеше срещу тях. Калмуците, които се бяха подслонили в нея, местеха движимото си убежище. Сегюр и Йосиф II се отбиха да им погостуват. После преситени от най-екзотични впечатления, се върнаха в своя стан. Палатките на знатните гости бяха обточени със сребърни ширити. Тези на императрицата, на Йосиф II, на Потьомкин и на посланиците бяха украсени със скъпоценни камъни, които блестяха в полумрака. На върха на най-просторната и най-високата бе поставена корона с двуглав орел133. Под величавата емблема почиваше дребна, закръглена жена с непоклатимо здраве и буден ум, която бе работила с министрите си до късно през нощта. Попаднала в южните степи, тя бе длъжна да управлява империята също тъй твърдо, както и ако се намираше в двореца в Санкт-Петербург. Столицата на Русия бе там, където се намираше държавният глава. Навред по спирките я настигаха вестоносци, които идваха от близки и далечни краища на страната. Тя следеше с особено внимание всичко, което бе свързано с разногласията между Англия и Франция, досежно конфликта между Русия и Турция. Един ден, ядосана от новините, които получаваше от английския двор и Версай, Екатерина заповяда да настанят Сегюр и Фиц-Хърбърт в една и съща палатка, където можеха да ползуват общо малка масичка. Седнали един срещу друг, двамата посланици пишеха на нея ултрасекретните си и вероятно противоречиви доклади, като от време на време си разменяха подозрителни погледи. На вечеря всички се забавляваха с шегата, която си бе направила Екатерина. Когато колоната влезе в Крим, тревога прогони веселото настроение на пътниците. Императрицата реши да засвидетелствува добрите си чувства към населението на анексираните територии и бе отказала да я охранява по пътя руска войска. Едва преди четири години ханът на Крим бе отстъпил мястото си на назначения от нея губернатор. Чиновници християни смениха мохамеданите. В страната на ревностните мюсюлмани, между минаретата изникнаха позлатени куполи, по улиците тръгнаха жени без фереджета, предизвиквайки гнева на поддръжниците на стария ред. Въпреки опасността императрицата се довери на предаността на племената, които "доброволно" се наредиха под знамето на Русия. Екатерина знаеше, че Ориента държи на дадената дума. И тя реши да влезе в Бахчисарай, заобиколена от местен ескорт. Изведнъж посланиците ужасени забелязаха, че се приближават хиляда и двеста въоръжени до зъби конници татари, във великолепни облекла. Как можеха тези мъже, презиращи жените и враждебни към християните, да приемат управлението на една императрица и то християнка? Принц дьо Лин, който пътуваше в каляска заедно с граф Сегюр, наблюдаваше развеселен суровите войни с маслинен цвят на лицето и изпъкнали скули, които яздеха край тях. "Съгласете се, скъпи Сегюр, каза той на смях, че ще бъде доста забавно и доста ще се разшуми из Европа, ако хиляда и двестате татари, които ни заобикалят, решат да ни отмъкнат на бърза ръка към някое съседно пристанище, да натоварят на кораб августейшата Екатерина и могъщия император на римляните Йосиф II и ги откарат в Константинопол за радост и удоволствие на негово височество Абдул-Хамид, владетеля и командора на вярващите; и в този ловък номер не ще има нищо безнравствено, защото те биха могли, без никакви угризения, да спипат двамата владетели, които потъпкаха правата на населението и всички договори, заграбиха страната им. свалиха от трона техния хан и им отнеха независимостта". Но новите поданици на Екатерина й засвидетелствуваха, както тя предвиди, безотказна вярност. Дори й спасиха живота, когато конете на каляската й побягнаха надолу по стръмния склон към Бахчисарай. Колата летеше и подскачаше, наклоняваше се наляво, надясно. Невъзможно бе да я спреш. Още миг и щеше да се разбие в скалите. Най-сетне чак при входа на града конете се вдигнаха на задните си крака, преметнаха се, колелата минаха през телата им, миг — и купето щеше да се преобърне от силата на сътресението, но татарските конници се втурнаха и го задържаха. Пътниците останаха невредими. Йосиф II, който пътуваше в същата каляска призна, че силно се уплашил. "Но, добави той, Екатерина не показа никакъв признак на уплаха". В Бахчисарай императрицата се настани в стария сарай на хана. "Тя тържествуваше с гордостта на владетелка, жена и християнка, която можеше да седне на престола на татарите, някогашните завоеватели на Русия, които само допреди няколко години предприемаха опустошителни набези в нейните провинции" — пише Сегюр. Тя охотно обясняваше на чуждестранните гости, че повече от десет века суровите тукашни жители превръщаха в пепелища съседните земи и ежегодно изпращаха в Мала Азия хиляди бели роби. Въпреки недоволството си от гордото татарско население, което още смяташе русите за "неверници" и "кучета", тя бе решила да закриля вярата, нравите и езика на татарите. Нейната търпимост даде резултат. В страната не избухваха бунтове. Но тегнеше безразличие и преднамерена вялост. Из улиците минувачите, търговците, занаятчиите се правеха, че не забелязват заслепяващия с великолепието си императорски кортеж. Погледите си насочваха другаде, обръщаха гръб. "Те никак не се самоунижаваха, пише Сегюр, не отдаваха своето позорно поражение на невежеството си, виняха само съдбата". Пътниците откриваха прелестите на Крим и се опияняваха. Любуваха се на обгърнатите в мека южна топлина сънени бели къщи, маслинови дървета с нежни сребристи листа, палми с причудлив перест листак с лаков блясък, градини, потънали в изобилие от рози, в лаври, жасмини, теменужени планини, и в далечината, вкаменено и непрозрачно смарагдовозелено море. Възможно ли бе този щедър кът от рая и снежните северни степи да са частица от една и съща империя? Наистина Екатерина бе сложила в торбата си всички дарове на земята! От Бахчисарай компанията отскочи до новото пристанище на Севастопол. Когато в една зала на двореца гостите се бяха събрали около трапезата и се разнасяха звуци на оркестър, неочаквано прозорците към морето широко се разтвориха и пред удивените погледи на присъствуващите се откри гледката на построен в боен ред великолепен флот, който приветствуваше императрицата с оръдеен гръм. Грохотът на артилерията трябваше не само да изрази почитта към императрицата, но и да стресне Константинопол. Сърцата на руските министри пърхаха от нетърпение и войнствен плам. На Потьомкин му бяха нужни две години, за да построи и съоръжи чудната армада на южните морета. Само нейно величество да произнесе една думичка и цялата й огнена мощ щеше да се обърне срещу турците’ Но Екатерина запазваше спокойствие. Още не бе дошло времето. Тя направи преглед на флота, присъствува на спущането във водата на три кораба и възложи на Булгаков, посланик на Русия пред Високата порта, да връчи на султана миролюбива нота. След като посети новата част на Севастопол, където множество работници се трудеха в корабостроителниците, тя подкани Сегюр да сподели мислите си за града, за пристанището и за флота. "Госпожо, отговори той, с построяването на Севастопол вие сте завършили на юг делото, което Петър Велики започна на север." На връщане в Бахчисарай Сегюр и дьо Лин се прибраха в предоставените им покои. Те бяха настанени в някогашния харем. Всеки от тях разполагаше с просторна стая, облицована с мрамор и застлана с плочки. Покрай стените бяха разположени големи дивани. В средата ромонеше водоскок и водата му се ръсеше в разкошен басейн. Плетеници от рози, лавър, жасмин, нар и портокалови дървета засенчваха прозорците. В този "оазис на сладострастието", както се изрази Сегюр, душата на човек преливаше от нежност. Макар и петдесетгодишен принц дьо Лин вече губеше сдържаността си. "Преди да напусна Таврида, трябваше поне да зърна жена без фередже!", довери той на Сегюр. Искате ли да потърсим заедно приключение?" Сегюр прие и двамата ловци на нежни изживявания тръгнаха на път. Бродиха дълго из полето и най-сетне забелязаха край малка горичка три жени, които си миеха краката в един ручей. Скрити зад букет от дръвчета, те ги наблюдаваха свободно. Жените махнаха фереджетата си. Но какво разочарование! Не бяха нито млади, нито хубави. "По дяволите, пошушна дьо Лин, Мохамед не е сгрешил, като е поискал да се забулват!" Едва произнесъл думите си и трите жени извиха към тях поглед, съзряха безсрамниците, разкрещяха се и скриха лицата си. Като чуха тревожния им вик, татарите дотичаха, размахвайки ножове. Сегюр и дьо Лин си плюха на петите и хукнаха през гъстата гора. На другия ден на трапезата дьо Лин, който винаги обичаше да развеселява нейно величество, й разказа забавното приключение от навечерието. Някои от сътрапезниците прихнаха, но Екатерина смръщи вежди. "Господа, каза тя, шегата ви говори за много лош вкус и дава лош пример. Вие се намирате сред един народ, покорен от моето оръжие; искам да се спазват законите му, вярата, нравите и дори предразсъдъците му. Ако вие ми бяхте разказали случката, без да споменавате имена, нямаше да подозра вас, а щях да си помисля, че е дело на някои от пажовете ми и щях строго да ги накажа". Виновниците сведоха глави. След това императрицата великодушно отмина случката. Пътешествието продължаваше сред голямо въодушевление. На някои арки, издигнати по пътя на императрицата, се четеше предизвикателен надпис: "Към Византия". Имаше много фойерверки, ослепителни илюминации и принц дьо Лин едва не се побърка: "Страхувам се да не стана и аз лампион като ги виждам на всяка стъпка", шегуваше се той. Екатерина реши да го възнагради за хубавата му компания, за духовитостта му, за въодушевлението му и му подари земя колкото една френска провинция. Тя го отведе със себе си, за да хвърлят заедно дребни пари на коленичилото по пътя й население. Той вземаше с пълни шепи от един чувал, поставен край него, и ги разпръскваше над главите на хората. "Жителите изминават по петнайсет-двайсет левги, за да видят императрицата, пише той. Те буквално опират чела в земята, когато тя наближава. Аз препускам и ръся злато над гърбовете и главите им. Това ми се случва по шест пъти на ден. Случайно влязох в ролята на дворцовия свещеник на Русия". Отрупаха с подаръци и Сегюр. Разбира се, от името на Екатерина, но също и на Потьомкин. Таврическият княз бе изпаднал в мрачно настроение и ставаше все по-капризен. Той ту се уединяваше за пост и молитва в някоя съседна пещера на отшелник, ту, преливащ от енергия, бодрост и находчивост, канеше императрицата и нейните гости на блестящи тържества, които разсейваха умората и променяха навиците им. Някои дни приемаше чуждестранните дипломати, излегнат на диван, разчорлен, с безизразен поглед. Оплакваше се от финансовите затруднения на империята, а после изведнъж на пищен прием поднасяше на императрицата перлена огърлица за несметна сума. Себичността му, си мислеше Сегюр, стига до лудост. Една сутрин, когато френският посланик се готвеше да излиза, едва не се блъсна в млада красавица, облечена в черкаска. Остана като прикован: непознатата приличаше досущ на жена му. "За миг си помислих, че госпожа Сегюр е пристигнала от Франция и някой се е забавлявал да я крие от мен, за да ме избави от неудобна среща", пише той. Докато видението се отдалечаваше, Потьомкин го хвана за ръка и му каза: "Толкова съвършена ли е приликата?" "Пълна и невероятна", отговори Сегюр. Потьомкин прихна в шумен смях. Вероятно е имал случай да види портрет на графинята в палатката на посланика. "Е, добре, бащице, подхвана той, младата черкаска принадлежи на един мъж, който ще я остави на мое разположение; щом се върна в Санкт-Петербург ще ви я подаря". Стъписан, Сегюр прошепна: "Благодаря, не приемам, сигурно подобно уверение в добри чуства ще се стори твърде странно на мадам Сегюр". Потьомкин се почувствува уязвен от отказа, който му бе непонятен. Френският посланик се принуди да приеме от княза на Таврида друг подарък, за да разсее раздразнението му: един мъничък калмук на име Нагун. "Известно време се грижих за детето, пише впоследствие Сегюр. Научи се да чете, но… графиня Кобенцл много се забавляваше с него и тъй настоятелно ме помоли да й го отстъпя, че накрая се съгласих". Дойде време за връщане. От една седмица новините от Холандия тревожеха Йосиф II. Чудеше се какво е дошъл да търси в приказното пътешествие. "Поднасяха ни илюзия след. илюзия, каза той на Сегюр. Тук (в Русия) всичко, което не се вижда, крие големи слабости, но външните неща са и действителни, и блестящи." И той добави по адрес на Екатерина: "Не мога да разбера как така една горда и славолюбива жена като Екатерина, взема присърце прищевките на младия си адютант Мамонов, който всъщност е само едно глезено дете". В Борислав императорът се сбогува с Екатерина и й препоръча да бъде благоразумна към Турция и твърда към Прусия. Няколко дни по-късно в Полтава пътниците, които бяха убедени, че повече нищо не може да ги изненада, бяха изумени от нова грандиозна гледка, дело на Потьомкин. Петдесет хиляди - войници — едните в руски, другите в шведски униформи, възпроизведоха различни фази на прочутата битка, която през 1709 година донесе громка победа на Петър Велики над Карл XII. Царят, шведският крал, Меншиков, Шереметиев бяха представени от руски офицери. Сражения на кавалерията, стрелба на пехотата, грохот на оръдията стъписаха зрителите, сякаш ги бяха пренесли в разгара на войната. "Радостта и славата блестяха в очите на Екатерина, пише Сегюр. Ще рече човек, че кръвта на Петър Велики тече в жилите й". След военната демонстрация кортежът продължи да се придвижва бавно на север. В тази част на империята не бе нужен гениален постановчик, който да определя декора и да раздвижва фигурантите. Възгласите: "Да живее", които огласяха пътя на императрицата, бликаха от сърцата. Дори скептичният Сегюр пише: "Тук посрещаха императрицата като майка и народът, когото тя защитаваше от своеволията на дворяните, даваше воля на своето въодушевление, подклаждано от чувството му на признателност". В Харков, Потьомкин се почувствува изведнъж капнал от умора. Той реши да остави нейно величество и да се върне на юг. Екатерина се разтревожи като го видя тъй омаломощен след невероятния му успех на организатор. Дали не бе болен? Тя му пише: "На юг е голяма жега и аз покорно ви моля, направете ми това удоволствие — погрижете се за здравето си от любов към бога и в името на нашата любов". И още: "Вие ми служите и аз съм ви признателна, това е всичко! С предаността ви към мен и с грижите ви за държавата, вие сразихте неприятелите си". Той й отговаря: "Майко императрице … вие сте повече от майка за мен, защото вашите грижи и тревогата ви за моето добро идат от мъдър подтик… Злобата и завистта не ми напакостиха пред вас и коварството се оказа безсилно… Този край не ще забрави откъде дойде щастието му. Довиждане, моя благодетелко и майко. Дано бог ми изпрати случай да покажа пред цял свят, че съм ви задължен и че съм ваш предан до смърт".134 През Курск, Орел, Тула, Москва, сред приеми, балове, зрелища и фойерверки императрицата приближаваше към столицата. Дните бяха горещи, етапите — изтощителни. Седнал до Фиц-Хърбърт в каляската на нейно величество, Сегюр забеляза в един миг, че тя бе задрямала. Той продължи тихо разговора си с английския посланик, който поддържаше, че американската революция, отнемайки тринайсет колонии от короната, беше, ако се прецени разумно, по-изгодна, отколкото пакостна за неговата страна. Действително, освободено от разходите по управлението на далечните територии, английското правителство за кратко време бе спечелило много пари от търговията с тях. Разговорът продължаваше, а императрицата, обронила глава, дишаше равномерно и не вдигаше клепки. На другия ден притегли Сегюр настрана и му каза: "Вчера водихте с Фиц-Хърбърт безсмислен разговор. Недоумявам как е възможно човек с неговия ум да поддържа толкова странно мнение". Сегюр се учуди, че всичко е чула, докато са си мислели, че спи, на което тя отговори: "Нарочно не отворих очи. Бях много любопитна да чуя разговора ви докрай. Не зная дали крал Джордж III споделя мнението на своя министър; но съм сигурна, че ако аз бях загубила безвъзвратно тринайсет провинции, щях да си пръсна черепа с пистолет". Едно друго разсъждение на Екатерина също учуди Сегюр. В негово присъствие й съобщиха, че е пристигнал един губернатор, който се бе провинил, че не взел никакви мерки за борба срещу глада. "Надявам се, отбеляза министър Безбородко, че ваше величество публично ще му наложи наказанието, което заслужава". "Не, възрази Екатерина, много ще го унижа: ще изчакам да остана с него насаме, защото обичам да хваля и да възнаграждавам публично, а да се карам — тихом". Обиколката беше към своя край. Екатерина раздаде на спътниците си медали, изсечени специално за случая, на които от едната страна бе изобразен профилът й, а от другата маршрутът на пътуването до Крим с надпис, който напомняше, че експедицията се е състояла по случай двайсет и пет годишнината от царуването й, а друг — че е била предприета в името на "общественото благо". Когато запитаха Екатерина какво впечатление е добила от инспекционната си обиколка, тя шеговито отговори: "Аз видях/ че планините на Таврида с тежки стъпки приближават към нас и замечтани ни правят поклон. Ако някой не вярва, нека отиде и види, че са прокарани нови пътища, че стръмнините са превърнати в меки склонове". На 22 юни 1787 г. след повече от 6 месеца отсъствие Екатерина се завърна в Санкт-Петербург. Кортежът се разпиля. Всички които излязоха от омайния "кръг на феерията", унило се върнаха към сивото всекидневие. "Сухите политически сметки трябва да бъдат подновени", отбелязва тъжно Сегюр. Екатерина отпътува за Царское село, където възнамеряваше да прекара горещия месец август. По пътя я очакваше голямо щастие: внуците й Александър и Константин, придружени от Лаарп, бяха дошли да я посрещнат и придружат до лятната резиденция. Никоя триумфална арка не й бе доставила толкова голяма радост, колкото пламналите от любопитство лица на децата. Те й задаваха безброй въпроси за местата, които бе видяла, а тя не по-малко заинтересувана, ги разпитваше за учението им. Срещата й с великия княз Павел не бе особено сърдечна. Той бе все тъй раздразнителен и малодушен. А жена му, великата княгиня Маря, чакаше шестото си дете. Политическият котел буйно кипеше. Незабавно императрицата трябваше да се залови за работа. Йосиф II я засипваше с писма, в които горещо я молеше да смекчи отношението си към Турция. Тя му отговаряше уклончиво. Оттам идеше миризма на барут. Трябваше освен това да опипа почвата около краля на Швеция, Густав III, чиито кроежи й се струваха подозрителни. Налагаше се да успокои Англия, която бе разгневена заради подписания френско-руски договор. Не биваше да пропусне да поласкае Прусия, чиито нови домогвания към Полша заслужаваха особено внимание. "Работя като кон, пише тя на Грим, и четиримата ми секретари не са ми достатъчни". Всички решения зависеха от нея. Министрите, които я заобикаляха, бяха само трептящо отражение на нейната мисъл. Тя сама носеше в главата си проблемите на цяла Европа. Една вечер, когато разговаряха за "кабинета в Санкт-Петербург", където се разискваха толкова много международни въпроси, принц дьо Лин й каза: "Не познавам по-малък, защото заема само няколко пръста място: от едното слепоочие до другото, от основата на носа до корените на косата!" Изтегляне 1.73 Mb. Сподели с приятели:
|