Анри Троая Екатерина Велика глава I фигхен
ГЛАВА XVII Сватбата на великия княз
Изтегляне 1.73 Mb.
|
| ГЛАВА XVII
Сватбата на великия княз Русия летеше от победа към победа. Превзе Бендер, Аперман, Браила, Букурещ. Фридрих II изпрати брат си Хенрих в Санкт-Петербург да внуши на Екатерина, че е добре да започне мирни преговори с Турция. Тя се показа непреклонна. Молдавия и Влашко й бяха необходими. А и съветниците й я поощряваха да бъде по-взискателна, тъй като врагът се олюляваше. Освен това Австрия окупира Зиаското графство в Полша под лъжливия претекст, че заздравява собствената си сигурност. Екатерина никак не се разгневи и остави нещата така. Приемайки австрийската окупация, тя предварително оправдаваше нашествието си. Щом като Австрия "сама се обслужи", "защо и ние да не си вземем нещичко" цинично заяви тя. През януари 1772 година сключи таен договор с Фридрих II и Йосиф II за разделянето на Полша. Малко по-късно беззащитният Станислав Понятовски научи, че на високо място е взето решение за раздробяване на страната му. Русия присъедини Белорусия с градовете Полоцк, Витебск, Орша Могильов, Мстиславл, с общо един милион и шестотин хиляди жители. Прусия завзе Варни и Палатинатите в Померания с деветстотин хиляди жители. Австрия, въпреки благочестивите уверения на императрица Мария-Терезия, си отдели лъвския пай, като си присвои Галиция, населена с два милиона и петстотин хиляди души. Така Полша загуби една трета от територията си. В преамбюла на договора, подписан в Санкт-Петербург, на 5 август 1772 година, се обяснява, че земите се отнемат, "за да се възстанови вътрешният ред в страната и да се нагоди подобре политическият живот към интересите на съседките й". Наглите оправдания не можеха да заблудят никого. Станислав Понятовски прие по стар навик решението на Екатерина, но полската аристокрация трепереше от гняв и унижение. От всички страни в Европа се надигаха гласове на възмущение срещу тримата "разбойници", които бяха нападнали един невъоръжен народ. Тайно се съчиняваха пасквили, памфлети, карикатури и враждебни поеми, които заливаха салоните. Самата Мария-Терезия, чийто син Йосиф II без задръжки взе участие в предателството, заяви: "Чувствувам как се изчервявам от срам." Отчаяни, поляците призоваха на помощ Франция и Англия. Но във Франция буйният херцог дьо Шоазьол беше сменен от благоразумния херцог Д’Егийон, който не смяташе за нужно да започне война само "заради хубавите очи на Полша". Англия се задоволи да изрази огорчението си от създалото се положение, но не помръдна ни една пионка на шахматната дъска. Оставаха философите. Щяха ли да заклеймят особата, която обикновено превъзнасяха? Не. И този път те оправдаха "просветената императрица , чиито войски преминаха полската граница не за друго, а за да "сразят фанатизма". "Всичко, което се прави за благото на обществото, бива законно, дори нравствено", заяви някога Хелвеций. А Волтер каза по повод разделянето на Полша: "Ето три хубави и умни глави под една шапка." След като бе сключен първият договор за подялбата, пожела им "да не спират по средата на хубавия път". Бунтът на поляците му се струваше "италиански фарс", "най-позорното и подло нещо на века".85 Освен това си позволи да напише: "Има нещо забавно и противоречиво в това да се поддържат разбирателството и търпимостта с оръжие в ръка, но пък и полската съпротива е толкова противна, че заслужава да й се изтеглят ушите." А към Екатерина се обърна с думите: "Не съм убиец, но мисля, че бих могъл да стана, за да ви служа." Ето как философът-пацифист стана войнствен памфлетист от преданост към своята "Семирамида". Тя признава пред Грим: "Може би съм добра, дори по природа съм блага, но нагласата ми е такава, че искам ли нещо, ужасно силно го искам и трябва да го имам." А тя "ужасно" силно искаше Полша. И щеше да я има. Парче по парче. От първата си победа изпадна в захлас. Поиска "ужасно силно" и Крим, достъп до Кавказ, до Дунавския басейн, свободно корабоплаване по Черно море. Затова трябваше да доведе турците до отчаяние. През пролетта на 1772 година те бяха вече достатъчно изтощени и щяха да бъдат сговорчиви събеседници. Мирните преговори можеха да започнат в малкото молдавско градче Фокшани. Императрицата реши на този конгрес да я представлява фаворитът й Григорий Орлов, който тъкмо се бе прославил в борбата с чумата в Москва. Дали искаше да прояви към него още по-голямо зачитане, или държеше да го отстрани от себе си за няколко месеца? Изпратиха го много тържествено, с царски екипаж. Екатерина му подари дреха, украсена с диаманти по всички шевове. Той бе тъй хубав в този костюм, че на*. раздяла императрицата се възхити от него както някога. Само един поглед и в сърцето запърхаха някогашните нежни вълнения на великата княгиня. Тя пише на приятелката си мадам Биелке: "Мойте ангели миро-творци (пълномощниците) се намират сега, представям си ги, лице в лице с противните брадати турци. Граф Орлов, който без преувеличение е най-красивият мъж на времето си, сигурно изглежда като херувим в сравнение с тези селяци; свитата му е блестяща, добре подбрана… Мога да се обзаложа, че с личността си ще порази всички наоколо. Необикновена личност е този мой пратеник; природата е била невероятно щедра към него и му е дала и външност, и ум, и сърце, и душа.!…" Когато пристигна във Фокшани, Григорий Орлов изложи на показ пред русите и слисаните турци и богатството, и надменността си. Скоро новото му назначение на пълномощник го главозамая. Вече не се чувствуваше фаворит, а цар. Той важничеше, надуваше се, впускаше се в неясни разговори, по всички въпроси отсичаше с изумителна некомпетентност. Въпреки че бе натоварен да подготви мира, мечтаеше да поднови войната, да засенчи по бойните поля руски военачалници, искаше да оглави армията, караше се на съвещанията с генерал Румянцев и го заплашваше с бесило, ако продължава да му противоречи. Не се съобразяваше с инструкциите, които Панин му изпращаше, обмисляше как да превземе Константинопол, объркваше преговорите с неуместни изказвания, неочаквано ги прекратяваше, за да посвети времето си на смайващи празненства, за които обличаше разкошната си дреха, обсипана с диаманти. Обезпокоителни доклади пристигнаха до Екатерина от Фокшани за поведението на "нейния блестящ посланик". Слуховете, които се носеха за него в столицата, бяха още по-тревожни. Враговете на фаворита се надпреварваха да осведомяват нейно величество за изневерите на граф Орлов. Щом се убеди, че е мамена, Екатерина превъзмогна поривите на нараненото си самолюбие. Не ставаше и дума да отзове неверния Григорий, за да го накаже или да му поиска обяснение. Отдавна вече ги свързваше само навикът. Тя тачеше красотата и силата на фаворита си, но не изпитваше вече възбуда и наслада като от нова любов. Най-добре беше да го замести с друг. И то по-бързо. Кандидати не липсваха. Екатерина обмисляше възможностите. Очевидно единият можеше да бъде Потьомкин, младият благороден офицер, който й бе подал пискюла на сабята си по време на съдбоносния поход към Петерхоф. Като член на Висшата комисия работеше умно и компетентно. Екатерина го бе удостоила да участвува в сбирките й с близки приятели в Ермитажа, което сигурно събуди ревността на Григорий Орлов. Грубият исполин Алексей се бе скарал с него по време на една партия билярд и в свадата му бе извадил едното око. Макар едноок, а със здравото око кривоглед. Потьомкин привличаше вниманието на императрицата. Той излъчваше чар на интелектуална и мъжествена личност. Екатерина много ценеше това съчетание. Тя следеше отблизо кариерата на своето протеже, осведомяваше го за работата на сената, предостави му преподавател по френски език, подтикна го да се върне отново на военна служба. Смелостта на Потьомкин в битката при Хотин му донесе отличия — ордени и чин генерал-майор. Колкото по-силно Григорий Орлов дразнеше Екатерина с волностите си, толкова по-упорито тя мислеше за "другия". За жалост военните действия задържаха "другия" далече от нея. Трябваше да потърси трети. Не можеше да чака. Никита Панин й хвалеше достойнствата на някой си Александър Василчиков. Той беше млад, двадесет и осем годишен, корнет от конната гвардия. Потомък на видна руска фамилия, с красиво лице, със силно и стройно тяло, но с посредствен ум. Не умееше да води разговори. Имаше друго предопределение. Екатерина го бе наблюдавала в Царское село, когато яздеше в ескорта около каретата й. Но един поглед й бе достатъчен, за да го прецени. Още същата вечер Василчиков бе поканен на трапезата на нейно величество. След като замина от Царское село за Петерхоф, тя поръча да му предадат златна табакера с надпис: "За добро поведение на телохранителя." Последваха и други подаръци. До най-големия — покана за леглото на императрицата. Заместникът се справи великолепно. Екатерина остана очарована, направи го благородник в Камарата, награди го с ордена "Александър Невски" и го настани временно в апартамента на Григорий Орлов. На четирийсет и три години можеше да бъде майка на младежа, тъй пламенен в леглото и тъй свенлив в салоните. Привличаше я младата му плът. През целия си живот щеше да избира (тя вече го знаеше) много по-млади от нея мъже, защото се боеше от разочарование. Василчиков й доставяше радост и бодрост. Дворът се стъписа. Всички бяха привикнали с недостатъците на Григорий Орлов. От десет години участвуваше в дворцовия живот. Дали ще трябва да се кланят на това хубаво офицерче, което императрицата случайно забеляза в тълпата и сега го налагаше на антуража си със спокойна безочливост? Чуждестранните дипломати се обезпокоиха. "Изобщо никой от придворните не приема промяната, пише барон Солмс на Фридрих II. Тя силно развълнува и тях, и семейство Орлови, и приятелите на граф Орлов, също и прислугата, камериерите и камериерките. Те са посърнали, замислени, недоволни…" Английският министър Гънинг е още по-строг в преценките си: "Заместникът на Орлов е може би най-унизителното и най-яркото доказателство за слабия характер на Нейно императорско величество." Екатерина не се притесняваше от одумките и се забавляваше да отрупва с нежности новия си фаворит. Подари му дворец, имение със седем хиляди крепостни, скъпоценности, картини, украшения. Искаше да си достави удоволствието да го чува как смутено й нашепва благодарности. "Постъпваше с мен като с държанка", призна по-късно Василчиков. Но в оня момент той бе щастлив от положението си, наивен и очарован като ангелче. Разбира се, Григорий Орлов бе предупреден от петербургските си приятели, че е изпаднал в немилост. Ударът замъгли разума му. По дяволите мирните преговори! Оставяйки учудените руски и турски представители, той се понесе като вихър на коня си към Санкт-Петербург. И най-бързият куриер не можеше да прекоси Русия от юг на север за шестнайсет дни. Григорий Орлов, без да спира никъде, изтощавайки конете един след друг, успя за две седмици да стигне пред столицата. Императрицата, предупредена за намеренията му, бе гневна, но и неспокойна. Всичко можеше да се очаква от тази луда глава. За всеки случай нареди да сменят бравите на апартамента на новия фаворит и заповяда войската да охранява пътищата, които водеха към Санкт-Петербург. После изпрати по човек заповед до Григорий Орлов да се оттегли в замъка си в Гатчина и да чака там, докато реши съдбата му. Той прие карантината и тя му бе благодарна за привидното покорство. Недоволна, че е пренебрегнал задълженията си на пълномощник, дълбоко в себе си не можеше да не се вълнува от мисълта, че го е направил от любов към нея. Не искаше да го вижда в двореца, но изпращаше при него ту Бетски, ту Чернишев, ту Алсуфиев, за да засвидетелствува вниманието си. Увещаваше го да скъса доброволно любовната си връзка с нея, но му пишеше всеки ден. Показваше явно привързаността си към новия любимец, но искаше да знае какво прави, какво яде и пие бившият, липсва ли му нещо. Отрупваше го с прощални подаръци: няколко хиляди селяни, сребърен сервиз, друг "за всеки ден", мебели, и всичките му вещи от апартамента на фаворитите. Министрите започнаха да се безпокоят, че Екатерина пренебрегва държавните работи. Един ден й хрумна да изпрати Панин в Гатчина да вземе обратно от Григорий Орлов малкия портрет в диамантената рамка, който му бе подарила и който той винаги носеше на дрехата си. Изместеният фаворит гордо предаде на пратеника рамката, но отказа да се раздели с портрета. Той посрещна с гръмък смях указа, с който Екатерина го уволняваше и му позволяваше да пътува, ако му се налага "по здравословни причини". Чувствувал се чудесно, отвърна той, и единственият път, който го тегли, е пътят до Санкт-Петербург. Като балсам за раните на този безумец Орлов, Екатерина обнародва на 4 октомври 1772 година друг указ, с който му присъди титлата княз. Граф Орлов си помисли, че му е простила и една вечер ненадейно се появи в двореца сред близките приятели на нейно величество. Екатерина го посрещна хладно, но не го отпрати. По общо мнение Орлов не бе в нормално състояние. Жестовете му бяха припряни, погледът му блестеше, думите му звучаха рязко, "държеше се като човек, който иска да се върне към предишния си живот, или да бъде арестуван", пише управляващият френското посолство Сабатие дьо Кабр. В миг на проблясък той заяви пред френския дипломат, "че е в състояние да прекара живота си в кръчма, без да съжалява за миналото си величие, но не може да понесе императрицата да прави зрелища пред цяла Европа", и добави, че "императрицата пише на Василчиков пламенни писма и непрекъснато го отрупва с подаръци". Всъщност ни най-малко не се сърдеше на Василчиков, който го бе изместил от сърцето на императрицата, държеше се приятелски с него и се шегуваше със собственото си положение на изпаднал в немилост фаворит. Мъчителното усилие да любезничи, въпреки нещастието си затрудняваше дори приятелите му. Срещаха го в салоните и във вертепите. Ухажваше девойките в двореца и спеше с проститутки, тъпчеше се, напиваше се, говореше несвързано и правеше впечатление на човек, който търси утеха в собственото си падение. Новият френски пълномощен министър господин Дюран дьо Дистроф пише: "Природата е създала Григорий Орлов като руски селянин и той ще си остане такъв докрай … От сутрин до вечер не напуска придворните дами, които преминаха към замъка му. Обядва и вечеря с тях, но масите са мръсни, ястията — отвратителни, и на княза му харесва този живот. Душевното му състояние не е по-добро. Забавлява се с детинщини; вкусът му отразява неговия мир. Всичко му харесва. Какъвто е в храната, такъв е и в любовта, приспособява се към всяка сибирячка или финка, както към най-красивата жена на двореца. Ето такъв е той, "бурлакът"86. Накрая князът-бурлак се съгласи да предприеме пътешествие. Той преброди Европа. Заслепяваше хората с разкошния си екипаж, играеше хазарт във всички игрални домове, залагаше суми, срещна се с някои бележити личности, като Дидро. Големият френски енциклопедист го сравнява с "казан, който кипи, но нищо не сварява". Когато се завърна, императрицата му подари мраморен дворец, а той, за да не остане по-назад й поднесе по случай "Света Екатерина" огромен диамант в персийско синьо "Надир-Шах" (известен по-късно под името Орлов) на стойност четиристотин и шейсет хиляди рубли. Въпреки че Екатерина не го обичаше вече физически, безброй спомени я свързваха с него и тя му прости с нежна снизходителност, нещо, което не би простила другиму. "Има необуздана глава и живее живота си, пише тя на Грим. Аз също." "Необузданата глава" на Григорий Орлов на четирийсет и три години изведнъж пламна по една очарователна млада, петнайсетгодишна девойка — Екатерина Зиновиева. Тя бе негова първа братовчедка. Пред вида на свежа плът старият развратник забрави императрицата. Отново беше влюбен, но този път с единственото желание да се хареса. Опиянена от любов към княза, който бе прелъстил много жени преди нея, Екатерина Зиновиева го обикна с неудържима страст и се съгласи да се омъжи за него. Съюзът им бе обявен за недействителен с решение на Сената, тъй като гражданското и религиозното законодателство забраняваше кръвосмешението. Но Екатерина бдеше. Вече не ревнуваше бившия си любовник. Тя великодушно отмени решението. Отрупани с подаръци, младоженците заминаха за чужбина на сватбено пътешествие. Несъмнено преговорите във Фокшани бяха прекратени по вина на Григорий Орлов. Екатерина не се разсърди на "извънредния си пратеник" и чрез други свои представители продължи в Букурещ мирните преговори. Но турците бяха неподатливи. Войната още продължаваше, а Екатерина писа на руския посланик Обрешков, който бе освободен от замъка "Седемте кули" и в този момент я представляваше в Букурещ. "Ако не издействуваме независимост за татарите, излаз на Черно море и няколко опорни точки между Черно и Азовско море, значи не сме спечелили нищо въпреки извоюваните победи." Междувременно Румянцев прекоси Дунав и разби турците при Чумла. Екатерина се настани в Царское село, оттам даваше разпореждания за свикване на новите набори, за финансирането на военните операции, изучаваше проекта за строеж на инвалиден дом и за създаване на кредитна и спестовна каса за вдовиците и сираците от войната, четеше докладите на губернаторите и за собствено удоволствие следеше как върви преустройството на двореца и парка. "Безумно обичам градини в английски стил, закръглените очертания, леките наклони, водните площи във форма на езеро, островчета от твърда земя и никак не ми допадат правите линии, симетричните алеи, пише тя на Волтер. Ненавиждам фонтаните, в които водата се измъчва да шурти в противоестествена посока; статуите са за галериите и вестибюлите и т. н., с една дума, англоманията господствува в моята паркомания. Погълната от такива занимания, спокойно чакам мира." Но Екатерина имаше и друга грижа, за която не споменаваше в писмата си, но която често завладяваше мислите й — да подготви подходящо бъдеще на сина си, който с времето ставаше все помрачен и неуравновесен. Какво би му помогнало да се успокои, да улегне? Великият княз Павел щеше скоро да навърши деветнайсет години. Никита Панин предложи да го оженят за здрава девойка с приятна външност. Само връзката с някоя достойна партньорка ще вкара в пътя изоставащия младеж. Освен това нейно величество можеше да има внук и да го възпита според разбиранията си. Идеята й се стори съблазнителна. Но към кого да се обърне, за да намери образцовата годеница? Разбира се, към Фридрих II! Нали бе проявил добър вкус, като бе открил нея за Петър? Ще изнамери за Павел друга Екатерина. С трийсетина години по-късно! Като го предупредиха каква услуга очакват от него, Фридрих II големият "сватовник", веднага се сети за дъщерите на ландграфинята Хесе-Дармщат. Той съобрази, че този съюз ще укрепи връзките на Русия с германската конфедерация. Двете по-големи дъщери на ландграфинята Хесе-Дармщат бяха омъжени, но тя имаше още три — Вилхелмина, Амалия и Луиза. Фридрих II не можеше да реши коя от Трите е най-достойна за съпруга на бъдещия руски император и предложи всички за избор. Екатерина покани майката и трите момичета да се явят при нея. Бащата, както навремето и нейният, нямаше да пътува. Хора, надъхани с протестантски принципи и грижи за щастието на децата си нямаше да създават никакви трудности, когато дойде време да се сключи брачния договор. Трите госпожици бързо се заеха да усъвършенствуват френския език, танците, упражняваха се да правят дълбоки поклони и попълниха гардеробите си. Първият етап на пътуването беше Берлин, където пруският крал, както постъпи и с малката Фигхен, прегледа "стоката". Той остана доволен и даде на ландграфинята десет хиляди талера за дребни покупки. Екатерина изпрати една флотилия от четири кораба да доведе кандидатките. Най-добрият приятел на великия княз Павел, младият Андрей Разумовски87, командуваше фрегатата, на чийто борд бяха настанени госпожиците и майка им. Очарователните пътнички, които плаваха към царската си съдба, му харесаха от пръв поглед. Най-вече Вилхелмина привлече вниманието му. Въпреки че шансът й да стане царица бе едно към три, тя не бе безчувствена към вниманието на придружителя. Времето бе великолепно. Плаваха спокойно. Каютите бяха пищно подредени. А в края на едно съновидение от вълни, слънце и вятър, солени пръски стоеше тя, всерусийската императрица. Когато прие трите девойки, които една след друга й целунаха ръка, Екатерина се върна мислено в оня февруарски ден на 1744 година, когато самата тя се поклони за първи път пред императрица Елисавета. Но сега беше на върха на своето могъщество и слава и дори нямаше право да се разнежва пред моминските си спомени. Успехът изключваше тъгата. Тя приветливо прие стреснатите претендентки и се постара да ги предразположи. Два дни след пристигането на принцесите великият княз направи избора си. Спря се на най-голямата — Вилхелмина. Тя бе хубава, весела, приветлива. А освен това и Андрей Разумовски толкова я харесваше! Когато беше с нея, Павел се отпускаше и за своя собствена изненада се смееше на всяка дреболия. Но какво ли си мислеше Вилхелмина за този чипонос празноглавец, който скоро щеше да стане неин съпруг? Екатерина отгатваше разочарованието на девойката и го сравняваше с разочарованието си от Петър. Всичко се повтаряше по същите места, само хората бяха други. Ландграфинята писа с многозначителна сдържаност за чувствата на дъщеря си: "Престолонаследникът избра нея и сякаш не й е неприятно." Нищо повече. Тържествено отпразнуваха годежа. Отсега нататък Вилхелмина щеше да бъде велика княгиня. Както някога Фигхен, тя трябваше да смени вярата и името си. Нарекоха я Наталия. Майка й я наставляваше никога да не противоречи на императрицата. За нея Екатерина беше изключително могъща, "същинско историческо явление". Като я чу да хвали достойнствата на нейно величество, Петър се разсмя. Императрицата също високо ценеше ландграфиня Хесе-Дармщат. Тази жена, енергична и мъдра по природа, носеше атмосферата на родната й страна. Двете дълго разговаряха на немски. Екатерина имаше твърдия акцент на простолюдието в Щетин. Тя представи на родния си език Русия пред гостенката, която я слушаше със зяпнала уста. Руската душа беше безкрайна като степта, чийто хоризонт се сливаше с небето ту спокойно сънена, ту помитана от силни ветрове. Народът, пропит от религиозни чувства, понякога се поддаваше на животинските си инстинкти. Същите хора, които се кланяха пред иконите, бяха способни да разкъсат някой митрополит или да изкормят господаря си. Русинът бе извън пътя и в добро, и в зло. Такива неща разказваше Екатерина, но упреците й бяха изпълнени и с топла обич. Тя се гордееше не само че властвува над необятната страна, но и че е станала рускиня. Държеше чужденците да се възхищават от прелестите на столицата. Искаше лично да покаже на председателя Мозер, на Грим и на големия син на графинята Лудвиг, пристигнали за сватбата, новите картини в Ермитажа, "висящите градини" на Зимния дворец, Института за благородни девици, където рояк госпожици в униформа наобиколиха нейно величество в мълчаливо обожание, апартамента, в който по нейна заповед се отглеждаха няколко бездомни деца: едно турче, изоставено в разрушено село, черкезко сираче, русначе, намерено полуголо в снега … Сега страстно обичаше децата, а на младини не се интересуваше от тях. Тя наблюдаваше с нежност крехката фигура на бъдещата си снаха — много й се щеше скоро да я види обезформена. Германските гости се възхищаваха от великодушието, вкуса и културата на императрицата — домакиня. Грим, който я числеше от десет години между абонатите на неговата "Литературна кореспонденция", я отрупваше с хиперболизирани възхвали, но всеки път отклоняваше нейната покана да се установи завинаги в Русия. Той твърдеше, че ще служи подобре на култа към Екатерина в Париж, отколкото в Санкт-Петербург. Истината бе, че се страхуваше от интригите на двора, макар че престорено се възхищаваше от неговата изисканост и богатство. В Царское село се редуваха празник след празник, банкети, балове, излети! Чествуваха едновременно и щастието на годениците, и новите победи над турците. Ландграфинята беше с крехко здраве и трудно издържаше непрекъснатите забавления. Обливаха я вълни, имаше стомашни кризи, пристъпи на треска. Лекарят, който я придружаваше по заповед на Фридрих II, притичваше до леглото й и предписваше ту пускане на кръв, ту лекарства. Екатерина се шегуваше с леките неразположения на приятелката си. Тя винаги се отнасяше с пренебрежение към своите страдания. Ако й се гадеше, налагаше си гладна диета, ако бе настинала, поръчваше да устроят бал за няколкостотин души, за да може добре да се изпоти в навалицата и да прогони простудата. Един зноен следобед, заедно с дворцовите дами, предложи на ландграфинята да се гмурнат в студения басейн. Всички бяха облечени за къпането в бархетни ризи, с пелерини на раменете, с бели шалове на врата и главата. Потопиха се до брадичките, започнаха да подскачат и да се плискат през смях. Наистина здравето на императрицата и на свитата й е желязно, мислеше си ландграфинята. Тя се страхуваше от водата, дори от хладката, и смяташе, че не може да понесе такава баня. Но се остави да я отвлекат и след като й преминаха първите студени тръпки, остана очарована от новото откритие на русите. Денят на сватбата наближаваше, а се появи една трудност, която много напомняше на Екатерина първите й стъпки в двореца. Бащата на Наталия, бившата Вилхелмина, също като бащата на Екатерина, беше протестант и не се съгласяваше дъщеря му да бъде покръстена. Екатерина бе приела православната вяра и сега отказа да отстъпи по този основен въпрос, както на времето бе постъпила Елисавета. Започнаха преговори. Ландграфът неохотно склони пред доводите на жена си. Но нямаше да присъствува на церемонията. Сватбата бе отпразнувана на 29 септември — 10 октомври 1773 година с подобаващ блясък. Павел ликуваше. Наталия се утешаваше от разбитите си илюзии с мечти за бъдеща слава. Екатерина наблюдаваше девойката с надежда и недоверие. Отново щеше да има стар двор, чийто център щеше да бъде тя, и млад двор, оживяван от веселото настроение и непринудеността на великата княгиня. В настоящето се повтаряше миналото. Дори напълно му приличаше. Екатерина се натъжи. Ландграфинята се готвеше да отпътува с двете си "непохарчени" дъщери. Синът й Лудвиг щеше да служи в Русия като бригаден генерал. Той нетърпеливо очакваше да започне пролетната офанзива срещу турците. Над Санкт-Петербург падна първият сняг. Изтегляне 1.73 Mb. Сподели с приятели:
|