Анри Троая Екатерина Велика глава I фигхен
Изтегляне 1.73 Mb.
|
| Подпис: "Ваш обожател, изоставеният от вас стар руснак от Ферне".
Екатерина му отговори в същия шеговит тон. "Живейте, господине, и нека се сдобрим; няма защо да се караме… Вие сте толкова добър руснак, че не можете да бъдете враг на Екатерина." Удовлетворен, Волтер заяви, че слага оръжието и "отново се оковава във веригите си". Сега мечтаеше (но очевидно не му се вярваше) да доживее дните си край брега на Нева: "Защо да нямам удоволствието да бъда погребан в някое кътче на Петербург, откъдето ще мога да ви виждам, когато минавате под триумфалните арки с лавров и маслинов венец на главата?". Волтер и Дидро се надпреварваха да славославят Екатерина. Всеки искаше да люлее по-високо кандилницата. Волтер искаше да умре в Русия, а Дидро уж съжаляваше, че не можа да живее там, защото никъде другаде идеите му не са имали по-свободен полет. "Спомням си, казах на ваше величество, че имам робска душа в страната на хората, наречени свободни, а намерих свобода на духа в страната на онези, които наричат роби, пише той. Думите ми не са каламбур на ласкател, а са глас на истината, забелязах го тук, когато се завърнах." Право казано, след заминаването на ландграфинята с малката й свита, а после и на Дидро, Екатерина си отдъхна. Цели седмици трябваше да се владее на приеми в празни разговори със своя философ, да прикрива тревогата, която я терзаеше. Нужни й бяха стоманени нерви, за да слуша с усмивка какво говори един французин за щастието на крепостните селяни, когато селският бунт, започнал от Урал, заплашваше да разтърси империята й! Името на ръководителя на въстанието вече обикаляше салоните — Емелян Пугачов. Кой бе той? Обикновен донски казак, участвувал в Седемгодишната война и във войната против Турция. Осъден като дезертьор, успял да избяга, заловен и отново избягал, той се представяше за монах-староверец, после за император Петър III, по чудо спасен от убийците си. Между 1762 и 1770 г. четирима самозванци се бяха появили в Югозападните губернии: Богомолов, Хременьов, Асланбеков, Евдокимов. Може би петият бе истинският. В очите на народа гробовете на великите личности никога не се затварят докрай. Кой друг, ако не един цар, можеше да има силата да възкръсне? Но Пугачов по нищо не приличаше на Петър III. Императорът беше висок, с тесни рамене и говореше предимно немски, докато Пугачов бе среден на ръст, широкоплещест, с черна брада и се изразяваше на чист руски език. Но кой би се захванал да спори за подробности, когато става дума за призрак? На народа му беше необходим спасител и изведнъж повярва в него. Страната страдаше. Екатерина бе раздала много земи и броят на крепостните селяни бързо се бе увеличил. Войната с Полша и Турция поглъщаше средства, налагаше се да се повишат данъците, но бремето падна върху плещите на най-бедното население. Въпреки обещанията на императрицата, староверците бяха гонени и преследвани. Във военните фабрики и в мините на Урал работниците се трудеха при ужасни условия и често трябваше войската да се намесва, за да потушава бунтовете. Независимостта на казаците беше ограничена с указ и гордите свободни и смели хора трудно приемаха новия ред. Те бяха малка общност сред големия руски народ. Имаха свои обичаи, закони, господари. Те искаха да живеят, както и преди, с вдигната глава. И ето че край бреговете на Яик89 се появи една личност — Пугачов, който се представяше за Петър III и разпространяваше подстрекателски възвания. Обръщаше се към тълпата на недоволните, към крепостните селяни и фабрични работници, башкири, киргизи, към лишени от имуществата им мюсюлмани, към казаците от всички области. "На всички обещаваме свобода и богатство". Яицките казаци научиха, че по негова воля реката ще им принадлежи по цялото си течение, че ще получават заплати, жито, сребро и олово. Новината се разнесе като барутна следа: Петър III се е върнал след единайсетгодишно отсъствие, за да освободи народа си от робство. Съпругата му се е опитала да го убие, защото искал благото на поданиците си. Но бог го бе спасил в последния момент, защото бог обича Русия. Дошъл бе часът да потърсят сметка от "германката", "дъщерята на Лукавия", за престъплението, което бе извършила срещу царя и народа. Хиляди казаци се обединяваха около новия водач. Селяни от уралска област и от югозападния край на Русия се събраха, въоръжени с вили, коси, брадви, за да извоюват със сила правото си на щастие. Вярваха ли всички, че този, който ги водеше, бе истинският император? Не, разбира се! Ако неграмотните и суеверните селяни виждаха в него възкръсналия бащица, голяма част от казаците бяха по-прозорливи и го приемаха просто като един от своите, способен да ги изведе до победа. "Какво значение имаше дали е царят, или не, казваха те. Можем да си направим княз и от кал. Ако не успеем да превземем московската империя, ще си направим наше Яицко царство"90. Към октомври 1773 г. Пугачов бе събрал около себе си разнородна армия, съставена от бойки казаци, избягали крепостници, мистични селяни, разбунтували се заводски работници и разбойници по друмищата. Понесен от възторга на тълпата, сам не знаеше добре дали наистина му е възложена свещена мисия, или е само ловък симулант. Във всички случаи имаше дарбата да увлича със слово масите. Той на драго сърце я използваше пред хората, облечен в златошит кафтан, с кожена шапка и обкичени с медали гърди. "Офицерите" му го заобикаляха, облечени като него с варварска пищност. Генералният щаб и ескорта му обикаляха селата с извадени саби и развени знамена. С нахалство и насмешка, Пугачов наричаше най-близките си другари с имената на висшестоящите особи: граф Чернишев, граф Воронцов, княз Орлов, граф Панин. Заповяда да изсекат рубли с неговия лик и с надпис: "Петър III, всерусийски император". От село на село ордата нарастваше застрашителна като порой. Надъхано с омраза множество вървеше по пътищата или плаваше с лодки по Волга както по времето на Стенка Разин, разбойникът, който сто години по-рано сееше ужас в страната. Щом бунтовниците наближаваха, дворяните, изоставени от прислугата, се затайваха в някой ъгъл на просторните си домове. С всяка заловена жертва жестокостта на тълпата се разпалваше до умопомрачаване. Беше дошло време светът да се преобърне с главата надолу. На гладните и унижените се полагаха най-високите постове, на бившите господари — позор и смърт. Пугачов раздаваше награди: сто рубли за убит дворянин или опустошен замък, хиляда рубли и чин генерал за десет убити дворяни и десет разрушени замъка. Малките укрепления, където слаби гарнизони трепереха от страх, падаха един след друг. Тълпата виеше и налиташе на север. Екатерина изпрати няколко полка в Поволжието. Но войниците нямаха никакво желание да се бият срещу "братята си" и разбираха много добре техния бунт: чакаха нощта, за да преминат в другия лагер. Генерал Кар, когото императрицата високо ценеше, не можеше да спре настъплението на въстаниците. Докато Екатерина любезно беседваше с Дидро, Оренбург бе обсаден. Пугачов пише на губернатора: "Знай, негоднико, че ако решиш да изпробваш късмета си, правиш услуга на дявола — твоя баща". На 10 декември 1773 г. Екатерина съобщава на Север: "Преди две години бях принудена да се боря с чумата, която се появи в сърцето на империята; сега по границите й вилнее политическа чума, която ни създава много трудности. С божия помощ ще я надвием, защото сбирщината голтаци няма ни разум, ни ред, ни вещина; тези разбойници са надошли откъде ли не, начело с един смел и безочлив измамник. Всички ще свършат на въжето. Но как иначе да постъпя, макар че никак не обичам бесилото! Обществеността в Европа ще сметне, че сме се върнали в епохата на Иван Василиевич!" Екатерина се гневеше най-много, че мъжът й, тъй непопулярен приживе заради германофилията си, се превръщаше в легенда след своята смърт, в чисто руски герой, цар-освободител, мъченик за народните интереси. Появил се бе по чудо отново на земята, за да прогони узурпаторката, да унизи богатите и да раздаде справедливост за бедните. Тя беше жена с логическа мисъл и не разбираше защо бе настъпил обрат сред безпросветните тълпи. Оценяваше събитията по своему. Макар че всичките войски, оръдия и крепости бяха на нейно разположение, обземаше я мъчителна тревога. Докога щеше да я преследва този нелеп и жалък призрак? Трябваше да срази Пугачов за спасението на страната и за свое лично спасение. Неуспехите на Кар зачестиха и тя реши да го замени с Бибиков, който методично поведе борбата. Обграден от редовите части, Пугачов отстъпи. Но Бибиков скоро умря и на свой ред бе заместен от нехайния княз Шчербатов. Пугачов веднага се съвзе Той завладя с щурм Казан. В Нижни-Новгород крепостните се вдигнаха на въстание и подложиха губернията на огън и сеч. Всички очакваха, че въстаниците скоро ще се запътят към Москва и Санкт-Петербург. В Москва вече вземаха извънредни мерки за защита. Полицията преследваше глашатаите на Пугачов, които разпространяваха сред населението множество призиви. Обещаваха свобода и земя на безимотните, смърт за лошите господари и манастир за самозваната императрица. Положението ставаше все по-опасно, тъй като войната с Турция продължаваше при колеблив успех. Екатерина искаше по-бързо да разбие външния враг и да впрегне всички сили за възстановяване на вътрешния ред. Тя даде тайни нареждания на пълномощниците си да ускорят сключването на мира. Но трябваше Суворов да победи при Козлуджа, а Румянцев при Шумла на Дунав, за да принудят противника да се предаде. През юли 1774 г. след шестгодишна война най-сетне бе подписан Кючук-Кайнарджийският мирен договор. Русия получи крепостите по брега на Азовско море, протекторат над Кримското ханство, Хабарда, степта между Буг и Днепър, излаз на Черно и Егейско море, военни репарации в размер на четири милиона и петстотин хиляди рубли и правото да защитава религиозната свобода на християнските поданици на султана. Екатерина осъществи по този начин мечтата на Петър Велики и вече можеше да заповяда на войските си да се придвижат на север, за да разпръснат бандите на Пугачов. Петър Панин91 бе произведен в чин генералисимус. На Суворов беше заповядано да се установи лично на Волга. Пугачов се изплаши от струпаните многобройни военни части, отказа се от похода към Москва и се отправи на юг. След отстъплението хората му се обезвериха, не го разбираха и се разтревожиха за последствията от бунта. След всяко поражение магическият авторитет на измамника се рушеше. Привържениците на Пугачов дезертираха. С него останаха само наемници, разбойници и мародери. Сподирен от полковете на генерал Микелсон, на 24 август — 4 септември 1774 г. той претърпя тежко поражение при Сарепта. Опита се да избяга, но собствените му помощници го заловиха и здраво го вързаха с намерение да го предадат като пленник, надявайки се да бъдат помилвани. Когато го доведоха пред Петър Панин, Пугачов падна на колене, обяви се публично за измамник и призна, че тежко бе съгрешил пред бога и нейно императорско величество. Оковаха го във вериги, затвориха го в желязна клетка, натовариха го на двуколка и го разведоха из провинциите, където някога го бяха посрещали като победител. Многоброен въоръжен ескорт го съпровождаше от страх да не избухнат народни вълнения. Но след залавянето му, въстанието затихна като по чудо. Докато стигне в Москва, последен етап на дългото пътуване, Пугачов беше вече само изтерзана, отчаяна и призоваваща смъртта си жертва. Въпреки очевидните му престъпления не му бе наложено телесно наказание, тъй като Екатерина бе забранила мъченията. Но той се сгромоляса толкова отвисоко, че разсъдъкът му се помрачи. Няколко пъти припадна по време на процеса. Съдиите се страхуваха да не издъхне преди деня на екзекуцията. "Маркиз Пугачов92, за когото ми говорите, пише Екатерина на Волтер, живя като злодей и ще умре като подлец." И още: "Той не знае да чете, нито да пише, но е смел и целеустремен. Досега няма данни да е бил оръдие на външна сила… Може да се предполага, че господин Пугачов е господар-разбойник, а не нечий слуга. От времето на Тамерлан никой не е бил по-пакостен от него. Той се надява да бъде помилван заради смелостта си. Ако бе обидил само мен, очакването му би било основателно, щях да му простя, ала защитата на империята има свои закони." Пугачов бе осъден да бъде разчекнат и обезглавен, но получи императорска пощада: първо да бъде отсечена главата му после тялото му да бъде разчекнато. Екатерина държеше да се прояви по-човечна от Луи XV с Дамиен. Екзекуцията бе изпълнена публично на 10—21 януари 1775 г. Високопоставените личности ликуваха, а народът шепнеше отчаян: дали не бяха убили този път истинския император? Съзаклятниците също бяха осъдени на смърт. Те бяха или разкъсани, или обесени, или обезглавени. Бой с тояги по гърба получиха редовите участници, след което ноздрите им бяха изтръгнати и след тези изтезания бяха изпратени на каторга. Императрицата помилва деветимата бандити, които предадоха водача си. Редът бе възстановен. Екатерина си отдъхна. Цяла година почвата се бе люляла под краката й като корабен мостик по време на буря. Но тя не изпусна руля. Удържа посоката. Беше доволна. По селата преследванията безжалостно продължаваха. Често самите земевладелци изпълняваха полицейски задачи. Уреждаха се сметки в цялата страна. Във всяко село на площада бе издигнат ешафод. Бесеха, пребиваха, заточваха. Река Яик, която доби трагична слава, бе прекръстена — отсега нататък щеше да се нарича Урал. Строго бе забранено да се произнася името на "страшния бунтар" Пугачов. През 1773 Бибиков писа: "В случая не Пугачов е важен, а общото недоволство". Пугачов загина, ала "общото недоволство" не престана. Недоверието, мълчаливата омраза разделяха като непрогледна мъгла богатите от безимотните, императрицата от обикновените и поданици. Но Екатерина не искаше и да знае. Събитията й послужиха за добър урок. Изкушаваше я мисълта да обезоръжи народната враждебност като приложи благородните принципи, залегнали в Наказа. Но предпочете строгостта пред помирението. Ако някога бегло й бе минавала мисълта да освободи крепостните, днес я отхвърляше с ужас. На какви ли не жестокости бяха способни тези първични хора, ако изведнъж се видеха на свобода? Тя ги бе идеализирала във философските си размисли. Току-що те показаха истинското си лице. Опасно бе също, вече се бе убедила в това, да ограничи властта на господарите над робската сган. Стълбовете на империята бяха дворяните и земевладелците. Разколниците, към които първоначално бе проявила снизхождение, доказаха, следвайки Пугачов, че не струваха дори въжето, с което ги бесят. Не бе дошло още време да намали данъците — немотията се ширеше в разрушените от бунта области, но държавната хазна бе празна! Всичко трябваше да остане тъй, както е. Спасението на Русия бе в нейната неизменяемост. Поне още за известно време. Щеше да се разбере кога народът е узрял за реформи. Докато дойде това време, императрицата можеше да обсъжда въпроса с френските философи. Екатерина едва-що бе приключила с Пугачов, друго вероломство заплаши спокойствието й. Тя научи, че от две години една много привлекателна дама с пепеляво-кестеняви коси и стъкленосини очи се представяше за дъщеря на Елисавета I и на нейния фаворит Алексей Разумовски. Тази тъй наречена внучка на Петър Велики пътуваше из Франция, Италия, Германия и сменяше името си при различни обстоятелства. Наричаше се ту Али Емете, ту княгиня Влодомир, ту княгиня Азовска, ту графиня Пимберг, ту княгиня Тараканова. Но независимо с каква титла се кичеше, упорито се обявяваше за законна наследница на трона на Романовата династия, узурпиран от Екатерина. Казваше, че пазела в ковчежче тайното завещание на майка си Елисавета I, която й оставила в наследство руската корона. Нейната красота, високите й политически претенции привлякоха около нея някои угодливи или авантюристично настроени дворяни. Те с готовност я подкрепяха, но когато я запитваха за миналото, отговаряше различно, а запитаха ли я за бъдещето, имаше само един отговор — трябва да спечели императорския скиптър, който по право й принадлежи. Херцог Лимбург и принц Радзивил се въодушевиха от нейния план с момчешка доверчивост. Мечтаеха да отплават за Турция и подкрепят турско-полските интереси след като издигнат на трона истинската царица Елисавета II и свалят самозваната. Сключването на договора в Кючук-Кайнарджа подкопа надеждите на Радзивил и приятелите му. Те се отказаха от намерението да отпътуват за Константинопол. Алексей Орлов, който се намираше в Ливорно с ескадрата си, чакаше заповед от Екатерина, за да тръгне срещу "авантюристката". Разбира се, Екатерина не вярваше нито дума на небивалицата, съчинена от Тараканова. Знаеше пределно ясно, че Елисавета I никога не бе раждала деца. И ако покойната императрица бе имала дете, щеше да го отгледа в двореца, както Екатерина бе направила с Алексей Бобрински, незаконородения й син от Григорий Орлов. Не, положително тази жена, която презираше руската императрица, бе някаква митоманка, "измамница", както я наричаше Екатерина. Измислиците й бяха достойни само за презрение. Но след въстанието на Пугачов Екатерина бе станала крайно подозрителна. Тя вече не можеше да понася да се поставят под съмнение нейните права, па макар от някой луд или пък чудак. На 12 ноември 1774 г. императрицата заповяда на Алексей Орлов да залови "жената, нахално присвоила си име и произход, които никак не й подхождат " Той можеше да я "заплаши, ако не му се подчини, да прибегне до принуда в случай на нужда". Ако потрябва, нека подложи на оръдеен обстрел Рагуза, за да принуди властите да му предадат негодницата. Очевидно, подобре би било да действува гъвкаво и всичко да мине "по възможност безшумно". Алексей Орлов реши да действува с хитрост. В главата му зрееше дяволски план. Той изпрати да кажат на "претендентката", че вярва в царския й произход и че, откакто брат му Григорий бе изпаднал в немилост, самият той се чувствувал обиден и мразел императрицата. Алексей Орлов увещаваше младата жена да дойде при него в Пиза. за да обсъдят заедно как да я подкрепи най-успешно в борбата й за трона. Тя не надуши клопката, замина за града и остана очарована, че една толкова височайша личност на империята я приема като господарка. "Белязания" я настани разкошно, организира много тържества в нейна чест и най-после й направи страстно признание в любов. Да, откри й той, влюбен бе в нея от пръв поглед. Нека се съгласи да се омъжи за него и двамата ще си разделят властта в руската империя. Заслепена, тя се съгласи, последва своя поклонник в Ливорно, и се качи заедно с него на адмиралския кораб, където бе устроен мним брачен обред. Един морски офицер, преоблечен като поп, венча двойката. После гръмнаха артилерийски залпове и възгласи "Да живее императрицата!". Младоженката се разплака от щастие. Но изведнъж Алексей Орлов изчезна. Войници заобиколиха "нейно величество", грубо я отведоха в една каюта и я затвориха без обяснения. Корабът вдигна котва. Командуваше го адмирал Грейч. Той бе получил нареждане да заведе пленницата в Санкт -Петербург. След като изпълни находчивия си план, Алексей Орлов остана в Ливорно. Още с пристигането на кораба в Кронщат на 12—23 май 1775 година, Тараканова бе хвърлена в килия в крепостта "Свети Петър и Павел". Фелдмаршал княз Голицин бе натоварен с разпита. В първия си доклад до императрицата той съобщи, че затворничката е красива, прилича на италианка, говори френски и немски, не знае нито дума руски. Лекарите, които я прегледаха, установиха, че е гръдоболна и дори в напреднала форма. Тя твърдеше, че се казва Елисавета и е на двайсет и три години. Разпитът продължаваше без прекъсване и затворничката призна по-късно, че не познава нито баща си, нито майка си, не знае нито произхода си, нито месторождението си. Каза, че е живяла в Багдад, после в Испахан, изпадаше в противоречие и накрая писа на Екатерина писмо, в което й обещаваше "големи облаги", ако сложи край на "всички сплетни, които се кроят срещу нея". Писмото бе подписано: "Елисавета". Когато прочете бележката, Екатерина се провикна: "Тя е непоправима мръсница!" Но туберкулозата, която лекарите установиха, бързо се развиваше. Тараканова бе подложена на суров режим, денонощно бе охранявана, зъзнеше от студ, често не получаваше храна. Отново писа на императрицата. Помоли я да й прости обидата и да я освободи от килията, "защото и природата тръпне пред нейното състояние". Екатерина остана непоклатима. Тя бе способна на нежност, дори на милосърдие в обикновено време, но умееше, когато интересите на империята го изискваха, да бъде упорита докрай. Тя сякаш изведнъж се въоръжи с желязна броня. Стана недостъпна за човешка топлота. Като статуя. В политиката, мислеше тя, снизходителните решения винаги се обръщат срещу инициатора им. Тараканова пое риск. Загуби. Нека плаща. Екатерина не само не възнамеряваше да освободи затворничката, но и не смекчи режима й. Минаваха седмици. Никой не се интересуваше вече от нея. Беше погребана жива в крепостта. Тя умря на 4 декември 1775 г., не удавена при внезапното прииждане на Нева, както разправяха някои отпосле, а от туберкулозата, която разяждаше дробовете й, останала без дъх, без сили, храчейки кръв в ледения мрак на затвора.93 Една година по-късно, въпреки наказанието наложено на "страшния бунтар", който се представяше за Петър III, и залавянето на "лудата", която се обявяваше за Елисавета II, арестуваха и трети измамник, който пък се бе провъзгласил за национален герой, възкръсналия Пугачов.94 Екатерина не проумяваше. Необикновена страна беше Русия! Тук легендите често имаха по-голямо значение от действителността. За да царува трябваше да се бори ту срещу живи същества, ту срещу призраци. Изтегляне 1.73 Mb. Сподели с приятели:
|