Анри Троая Екатерина Велика глава I фигхен
ГЛАВА XX Екатерина Велика
Изтегляне 1.73 Mb.
|
| ГЛАВА XX
Екатерина Велика Успех! Щом видя София-Доротея Вюртемберг, която Фридрих II бе повикал в Берлин, Павел почувствува, че душата му се преизпълва от възторг. За трети път в трийсет и две години пруският крал прояви таланта си на сватовник в полза на руската монархия. София-Доротея беше обещана на наследника на Дармщат. Но това нямаше значение! Фридрих II категорично отсъди: годежът с този второстепенен жених да бъде разтрогнат. И девойката свободна, покорна и развълнувана (тя беше на шестнайсет години) се представи за избор пред несравнимо по-примамлива партия — великия княз, престолонаследник на Русия. Павел остана възхитен. Забравил траура и дори семейната си несполука, той изгаряше от нетърпение. Мечтаеше само да положи София-Доротея в леглото си. За него тя бе двойно по-желана и защото му бе препоръчана от Фридрих II, и защото подобно на предполагаемия си баща Петър III, той безкрайно се възхищаваше от пруския монарх и всичко пруско. А Фридрих II намираше, че Павел е "високомерен, горд и суров и онези, които познаваха Русия се опасяваха, че няма да му е лесно да се задържи на трона"103. Празници, церемонии и артилерийски залпове окончателно завъртяха главата на великия княз. От благодарност за брачното посредничество Екатерина поднови договора си с Прусия. Тя посрещна с радост младата германска принцеса, която скоро след годеника си пристигна в Русия. Изпитваше смесено чувство на надежда и безпокойство, чийто тръпчив вкус самата тя добре познаваше. Очарована от бъдещата си снаха, Екатерина пише на госпожа Биелке: "Признавам, че се захласнах, буквално се захласнах, по очарователната принцеса. Тя е точно каквато бих искала да бъде: с тяло на нимфа, с тен на лилия и роза, с най-хубавата кожа на света, висока и едра, гъвкава, на лицето й са изписани нежност, добродушие и непорочност". С един замах девойката беше покръстена в източноправославната вяра и назована Маря Фьодоровна. В деня след го-дежа, тя писа на бъдещия си съпруг: "С това писмо се заклевам, че ще ви обичам и обожавам цял живот, ще съм ви вечно предана и нищо на света няма да ме накара да променя чувствата си към вас. Ето какво изпитва вашата навеки любеща и вярна годеница". Павел пък съобщава на пруския принц Хайнрих: "Тя (великата княгиня) умее не само да прогони всичките ми мрачни мисли, но и да възвърне доброто ми настроение, което съвсем бях загубил през последните три нещастни години", а на Сакен пише: "Виждате, че не съм от камък и че сърцето ми не е тъй безчувствено, както мнозина мислят; животът ми ще го докаже"104. Ускориха приготовленията за брачната церемония. Изминала бе по-малко от година след погребението на Наталия, когато камбаните заудряха за сватбата на Маря и великия княз Павел. Отначало Маря показваше пълно задоволство от съдбата си. "Скъпият ми съпруг е ангел, безумно го обичам", пише тя на баронеса Оберкирх. Екатерина пък разчиташе, че снаха й ще съумее да въздействува .на Павел да стане по-благоразумен. Тя положи върховни усилия за разбирателство и дори започна да отделя две сутрини в седмицата от ценното си време, за да въвежда сина си в политиката. Но той отказа да се занимава с държавни дела. Военното изкуство го интересуваше до най-тънките подробности. А имаше от кого да е наследил своето пристрастие, мислеше си той. Странна мимикрия! В руския двор, където всяка злонамерена дума се повтаряше като ехо, той навярно бе чул безброй пъти да се говори, че по всяка вероятност баща му не е Петър III, а Сергей Салтиков. Павел не вярваше на клюките. С цялата си душа приемаше, че е син на убития цар. И за да го докаже на себе си и на другите, усвояваше наклонностите на покойния. Смяташе се за прусак, като него, беше жесток като него, войник като него. В отношението си към армията скоро надмина Петър III и по отклоненията от уставите, и по жестокостта на наказанията. Беше си поставил за цел да превърне армията в своя колекция от автомати. За едно лошо зашито копче или неправилно изпълнено упражнение, наказваше с бой или заточение. Беше неуморен, правеше преглед на полковете, водеше ги на маневри в калта, командуваше учебни битки, дереше се, ругаеше, заплашваше като влизаше в ролята ту на гениален стратег, ту на опиянен от властта си подофицер. Крайно огорчена от военните увлечения на Павел, императрицата се утешаваше с мисълта, че поне за разлика от Петър III, ще бъде способен да стане бода. И наистина Маря веднага зачена. Екатерина тържествуваше. Самата тя да беше бременна нямаше да се радва толкова. Внукът, който щеше да се роди — защото можеше да бъде само внук! — й принадлежеше вече по плът, по кръв, по дух. Той щеше да наследи делото й. Щеше да го продължи. Щеше да бъде такъв, какъвто Павел не успя да стане. Да, още преди детето да е дошло на бял свят. в ума на бъдещата баба покълна идеята да предаде властта не на недостойния си син, а на неродения още внук. В края на краищата, тя бе само на четирийсет и осем години. Спокойно можеше да отгледа младия престонаследник. Тя искаше императорският потомък да е съвършен физически и духовно. Въпреки многобройните си задължения започна да чете педагогически трактати, за да е сигурна, че добре ще го възпита. Жадно попи "Емил" на Жан-Жак Русо, запозна се с новите изследвания на Песталоци, нагълта се с теориите на Базедов и Пфефел. Великата княгиня бе почитателка на Лаватер и препоръча на свекърва си да прочете "Фрагменти от физиономиката". Екатерина си записваше ония принципи за отглеждане на деца, които искаше да приложи и които в по-голямата си част бяха в разрез с практиката по нейно време: "Добре е децата да не са топло облечени или завити ни зиме, ни лете. Добре е да спят без шапка нощем. Да се мият колкото е възможно по-често със студена вода . .. Препоръчително е детето да се научи да плува веднага щом възрастта му позволява .. . Оставяйте го да играе без шапка на вятъра, на слънцето, на дъжда. . Тя броеше дните до почти божественото раждане. Целият двор бе зает с бременността на великата княгиня. Най-после, на 12—23 декември 1777 година, за няколко часа и без никакво усложнение, Маря роди момче. То беше едро, здраво, добре сложено, плачеше силно — бъдещ император. Очарована Екатерина падна на колене пред иконите и започна да се моли. Очите и плуваха в сълзи. После заповяда да изкъпят бебето, пови го и силно го притисна до сърцето си. Бъдещият монарх можеше да носи само едно име — Александър. Като забрави мъката, която бе изпитала, когато Елисавета на времето я бе отделила от сина й, Екатерина отнесе новороденото в покоите си. Родителите можеха да виждат от време на време детето, но тя щеше да го отгледа. Не можеше да се повери отговорността за възпитанието на царевича на една неопитна съпружеска двойка. Оръдията гърмяха, черковните камбани биеха весело, тържествен молебен бе отслужен в Казанската катедрала, а известният дворцов поет Державин съчини в деня на раждането безкрайна "Приспивна песен за дойката на младия Орел". Ах! В тези дни на мраз, когато леденият вятър скова заспалото поле, огряно в пурпур се роди под северно сияние едно дете и вятърът, смирен от новия живот, престана да бушува и реве. Поставиха Александър в малко желязно креватче, а не в люлка, за да не се изкушава никой да го люлее. Донка му беше жената на един градинар от Царское село, която според лекарите била добра кърмачка. Около него се говореше на висок глас, дори когато спеше. Термометърът в стаята му показваше не повече от четиринайсет-петнайсет градуса. Зиме и лете го къпеха със студена вода "Когато стана на четири месеца, за да не го носят на ръце, дадох килим за стаята му, пише Екатерина на шведския крал Густав III.105 Там една-две жени сядат на пода и слагат господин Александър по корем. Удоволствие е да гледа човек как се търкаля… Не знае настинка, пълничък е, едър, издръжлив и весел, няма зъби и почти никога не плаче". Скоро тя постави "божественото кърмаче" до работната си маса. Грим, когото наричаше на шега свой "душеприказчик", научаваше и най-малките подробности за характера, игрите, възпитанието и проговарянето на малкото дете-чудо. "Малчуганът ме подлудява, пише тя. Следобед го довеждат толкова пъти, колкото той поиска, и прекарва три или четири часа в стаята ми…" И още: "Под моите грижи расте едно сладко хлапе. Учудвам се, че без да е проговорило, това дете на 20 месеца знае повече от всяко друго на три години. Баба му прави с него каквото си иска. Хайде, де! Нали ще бъде обичливо!" Или: "От два месеца, "тъй както си законодателствувам", се заех за свое развлечение да съставя малък наръчник с максими, предназначени за господин Александър. Максимите, нанизани като перли ни препращат от познание към познание; имам предвид само две неща: едното е да се развие усетът му към външния свят, а другото —да се извиси душата, като се възпитат чувствата му". Тя изпрати на Грим скица на костюмче, което бе измислила за внука си: "Ушито е тъй, че се облича отведнъж, закопчава се отзад с четири или пет малки кукички… Няма никакви връзки и детето хич и не забелязва, че го обличат: ръцете и краката му влизат едновременно и това е всичко. Дрехата е плод на моята изобретателност. Шведският крал и пруският принц поискаха модела от дрехата на господин Александър и аз им го изпратих." Екатерина бе убедена, че никога бащата и майката на "господин Александър" нямаше да раздвижат до такава степен ума и сърцето на отрочето си. То бе нейна творба. Нейна собственост. Щеше да слуша само нея, да обича само нея. Веднъж детето-чудо попита една камериерка на императрицата на кого прилича. — По лице на майка ви. — А по нрав, по обноски? — На баба ви. — Така си мислех! — извика Александър и се хвърли на врата на камериерката. Екатерина се наслаждаваше на хрумването му и го разказваше наляво и надясно. Тя пише на Грим за внука си: "Той ще стане превъзходна личност, дано само "спомагателите" не попречат на развитието му". Императрицата измисли думата "спомагатели", за да назове презрително сина и снаха си. Но "спомагателите" не бездействуваха. Маря беше много породиста. Едва имаше време да си отдъхне и ето че бе отново бременна. Седемнадесет месеца след Александър, тя роди пак момче. Екатерина се превъзнесе до небесата. На втория си внук даде името Константин, като се надяваше, че един ден той ще царува в Константинопол106. По този случай беше изсечен медал. От едната страна бе изобразен храмът "Света София" в Константинопол, а от другата — картата на Черно море и над него — звезда. На празненствата по случай раждането на Константин, организирани от Потьомкин, декламираха Омирови стихове. Но бебето бе хилаво. Бабата бе разочарована и пише студено: "За другия (Константин) не давам и пет пари; съмнявам се дали ще оживее." Но "другият" живееше, "другият" растеше здрав и умен, и край леглото му Екатерина постепенно възвърна вярата си и мечтите за хегемония над Византия. Новият монарх, предопределен да владее Източната империя, трябваше да бъде откърмен с мляко от Олимп. Затова му намериха дойка гъркиня. Тя носеше в налетите си гърди всички антични добродетели. Сега на килима около императорското бюро си играеха две "божествени хлапета" и Екатерина, докато преглеждаше документите, докато диктуваше доклади, докато подписваше укази, се разтапяше от щастие всеки път когато смехът на внуците й я откъсваше от политическите й грижи. А политически грижи имаше повече от всякога. Цяла Европа кипеше около нея. Малко след раждането на Александър научи за смъртта на баварския курфюрст Максимилиан Йосиф, на 30 декември 1777 година. Навремето в международното равновесие на силите личността на даден владетел, на неговите приятели, врагове, родственици, тайните му намерения играеха толкова важна роля, че неговата смърт можеше коренно да промени съдбата на нацията. Всеки път, когато починеше някой коронован глава, Екатерина преценяваше възможните отражения от неговата смърт върху предстоящите събития, за да извлече възможно най-голяма облага за Русия. По време на кариерата й починаха няколко исторически личности от първа величина: германските крале Карл VI и Карл VII, императрица Елисавета, Аугуст III — крал на Саксония—Полша, и през 1774 година Луи XV. Смъртта на Луи XV предизвика истински обрат в чувствата на императрицата към Франция. Презрението й към Луи XV граничеше с ненавист, но тя засвидетелствува най-голяма почит към Луи XVI. По този повод новият посланик на Франция, маркиз дьо Жуине пише през 1776 година: "Мисля, че предубедеността на Екатерина към Франция няма да е вечна. Смятам дори, че вече е отслабнала и то по някои основни принципи." Екатерина пише на Грим: "Вашият господин Жуине пристигна. Видях го вчера. Няма вид на лекомислен човек. Моля бога да издигне мисълта му над празните химери, над разгорещената възбуда, над грубите и тежки клевети, над неблагоразумието и политическите увлечения на предшествениците му, и най-вече да го предпази от всички нелепици на предишния107, от злобата, жлъчта и черната хипохондрия на малката министерска сган, която предхождаше и двамата." И още: "Имам толкова добро мнение за всичко, което се върши по време на Луи XVI, че съм готова да се карам, ако някой започне да злослови по негов адрес." Като след неочакван и голям отлив, френското обществено мнение, първоначално враждебно настроено към Русия, сега изведнъж се бе проникнало от добронамереност. Всичко руско се ползуваше с известна популярност. Театърът бе запълнил репертоара си с руски исторически сюжети: "Скити" на Волтер, "Петър Велики" на Дора, "Меншиков" на Ла Арп … Навсякъде в Париж никнеха фирми "Руски хотел", "Северно кафене". Една модистка бе открила ателие и поставила над вратата фирма: "При елегантния русин". Друг търговец бе отворил магазин и бе посветил дейността си на "Руската императрица". Шивачът Фаго забогатя от производството на детски дрехи по модела, който Екатерина бе изпратила на Грим. Най-претенциозните парижки майки искаха децата им да са облечени като малкия Александър. Екатерина се забавляваше. "Мисля, че господин Фаго, пише тя, си знае работата, но е любопитно, че модата идва от Север и още по-любопитно, че Северът и най-вече Русия, са на мода в Париж. Че как тъй, след като мислеха, говореха и писаха толкова лоши неща за нея" Но ако смъртта на Луи XV разтопи поне отчасти ледовете във френско-руските отношения, смъртта на баварския курфюрст даде съвършено друго отражение в международен план. Смъртта на Максимилиан-Йосиф, последен потомък на баварския род, откри пред Австрия тъй дълго мечтаната възможност да разшири територията си. Но другите германски принцове и на първо място Хохенцолерните не можеха да приемат Йосиф II Хабсбургски да разшири влиянието си в Бавария. "По-скоро вечна война, отколкото наставничеството на високомерните Хабсбурги!", се бе провикнал Фридрих II. Отново Австрия и Прусия си размениха словесни престрелки и заплашваха да използуват военна сила. Но нито едните, нито другите бяха сигурни в успеха на оръжието си. Те имаха еднаква военна и дипломатическа мощ и можеха да разчитат само на война до крайно изтощение, за да решат споровете си. Освен ако Русия не подкрепи веднага един от двамата противника. Екатерина го знаеше и спокойно преценяваше възхода на своя престиж в света, който първоначално гледаше на нея като на авантюристка. Фридрих II, след като й бе намерил втора снаха, помоли "руската си сестра" да стане "арбитър в Европа". Единствено от нея, твърдеше той, зависи днес дали ще има мир или война. Нека застане на страната на Прусия, т. е. на страната на германските принцове, и Йосиф II и Мария-Терезия веднага ще отстъпят.108 Но Мария-Терезия, която ненавиждаше Екатерина сега също й пишеше приятелски писма и я подканяше да реши конфликта, разбира се, в полза на австрийската монархия. Поканена и от двете страни, Екатерина се колебаеше да се произнесе. Тя изпитваше приятелски чувства и към Фридрих II и към Йосиф II. Освен това и двамата щяха да й бъдат необходими, ако иска безнаказано и докрай да разкъса Полша и да прогони турците от европейските територии. Само ако те си затвореха очите и се откажеха от военни действия, тя можеше да продължи политиката си в Ориента. Как да подкрепи Прусия, без да подразни Австрия и обратно? Екатерина се гордееше, че я бяха избрали за посредник, но мисълта, че и Хабсбургите и Хохенцолерните очакваха от нея определено решение, я тревожеше. "Кой, по дяволите е правият! — пише тя на Грим. — Кой греши? Кой лъже? О, боже мой, поне да знаех ясно и точно кой ще наследи короната на Бавария!" През април 1778 година, като не получи, никакво уверение от нея, пруският крал загуби търпение и започна да действува. Екатерина все още изчакваше, умело отклоняваше въпросите, внушенията, натиска от страна на дипломатите, които я посещаваха в приемната й. Тя не изпускаше и за миг от очи борбата за баварския престол и в същото време изживяваше на воля удоволствията, които й поднасяше личният и живот. Напълно бе задоволена като баба, а сега отново и като любовница. Хусарският офицер Зорич току-що бе заместен от Потьомкин с руския сержант Иван Николаевич Римски-Корсаков, който също бе хусар. Новият фаворит произхождаше от благородническо семейство от Смоленск и беше на двадесет и четири години. Когато Грим предпазливо се пошегува, че нейно величество е "увлечена" по нов фаворит, тя, вече четирийсет и девет годишна, му написа писмо, от което бликаше младежки възторг: "Увлечена, увлечена!" Знаете ли, че тази дума никак не подхожда, когато се отнася до Пир, краля на Епир или до мъката на художниците, до разочарованието на скулпторите? Това е възхищение, господине, възторг, който пораждат творенията на природата … Когато Пир свири на цигулка, и кучетата се унасят; когато пее, птиците долитат, за да чуят песента му, както в легендата за Орфей. Никога Пир не направи жест или движение, които да не са благородни или грациозни; той е лъчезарен като слънце, излъчва сияние около себе си; в него няма нищо женствено, а обратно мъжествен е, както вие бихте искали да бъде. Всичко е в пълна хармония. Няма частица, която да не е в съответствие с цялото; всичко е плод на скъпите дарове, които природата е събрала в неговата красота…"109. И по-късно: "Кажете ни само, не е ли красив Пир, няма ли благородно и гордо лице и знайте, че ако сега го чуете да пее, ще се разплачете, както плакахте, слушайки Габриела у Елагин"110. Римски-Корсаков наистина умееше да пее и за негови партньори бяха поканени в Санкт-Петербург най-добрите певци на Италия. Той обичаше да се занимава и с изкуство, и с литература. Възложиха ка един книжар да му подреди библиотека. — "Какви книги бихте искали да притежавате, ваше благородие, попита книжарят. — "Вие добре знаете, отговори той, големи томове — долу, малки — горе, като у императрицата." Кавалерът Корберон, който отблизо познаваше Римски-Корсаков, пише: "Той бе образец на суета от най-долна проба, каквато не биха търпели дори в Париж." Не ще съмнение, жизнерадостното празноглавие на младия мъж бе накарало Потьомкин да го тласне в прегръдките на Екатерина. Беше му ясно, че такъв гиздавец като него не можеше да му бъде опасен съперник. Както обикновено, той се стараеше да развлича императрицата с други мъже, но оставяше за себе си най-хубавото — сърцето и ума. Назначен за адютант и удостоен със званието кавалер на полския орден "Белия орел", отрупан, както обикновено, с титли, награди, подаръци, Пир се опияни от успеха и реши малко да разнообрази всекидневието си. Направи графиня Строганова своя любовница. Но това отклонение не му бе достатъчно: запазил чудесен спомен от срещите си с графиня Брюс, която бе неговата "изпитателна", той се върна при нея за нова проверка. Екатерина ги изненада в сладострастна прегръдка. Този път графиня Брюс не можеше да оправдае любовните си лудории със служебните задължения към императрицата. Екатерина изля своя гняв. Но бурята бе мимолетна. Не участвуваше сърцето. Навярно нейно величество се бе малко отегчила от Пир. Графиня Брюс бе изселена за известно време от Москва, а Римски-Корсаков, отпратен след петнадесетмесечна връзка и щедро възнаграден. Императрицата никога не таеше чувство за мъст към бившите си любовници. Чий ред бе сега? Преди време, когато Волтер й отправи изпълнен с уважение упрек, загдето често сменя избраниците си, тя възрази, че тъкмо обратно "докрай е вярна". "На кого? На красотата, разбира се! Само тя ме привлича!" Днес много й се искаше да си поговори със стария отшелник от Ферне. Но той бе починал на 30 май ¡778 година. Екатерина понесе болезнено загубата на човека, с когото всъщност никога не се бе срещала. "Чувствам се напълно обезсърчена, изпитвам дълбоко презрение към всичко на този свят, пише тя на Грим. Защо вие не взехте тялото му от мое име? Трябваше да ми го изпратите. И, по дяволите… казвам ви, тук щеше да има най-скъпия гроб… Откупете библиотеката му и всичко, което е останало от книжата, включително писмата ми. Аз на драго сърце ще ги заплатя щедро на наследниците му, които мисля, не знаят цената им".111 По-късно пише: "Откакто го няма на света, струва ми се, че го няма и моето добро настроение; той ми бе и кумир и веселие. Впрочем Волтер е моят учител, той, или поточно произведенията му, изградиха моя дух и моя ум". Чрез Грим Екатерина откупи от наследниците на писателя библиотеката му. Повечето от томовете съдържаха бележки, написани собственоръчно от патриарха от Ферне и заедно с книгите на Дидро, дълго щяха да стоят покрити с пълна забрава в Ермитажа. Една статуя на Волтер, изваяна от Удон, съпровождаше пратката. Екатерина бе намислила по едно време да построи в Царское село копие на замъка във Ферне. После се отказа. Междувременно строго забрани да се публикуват писмата й до покойния. Опасяваше се, че са много лошо написани, а неговите — прекадено ласкателни към нея и прекадено непочтителни към някои други монарси. Сред скърби, радости, съкровени тревоги, Екатерина определи най-после отношението си в австро-пруския конфликт. След много безсънни нощи тя сложи пръст в раната. Правото е на страната на Прусия, мислеше тя. Уведоми Мария-Терезия и Йосиф II, че ако не се откажат от домогванията си над Бавария, "няма да остане безучастна в несправедливата война и ще се види принудена да вземе мерки, за да защити интересите на Русия и нейните приятели — германските принцове, които се обърнаха към нея за помощ". Фридрих II ликуваше. Мария-Терезия се възмущаваше. Йосиф II, разочарован, се постара, въпреки всичко, да запази добрия тон и дори мислеше да поправи положението, като сключи пакт за дружба с Русия. Екатерина много умело предизвести Версай. Френският и руският посланик се обезпокоиха. И трескавата дипломатическа игра завърши на 13 май 1779 година, с подписването в Тешен на мирния договор между Русия и Австрия112. Парадоксално бе, че събитието, в което Русия не бе замесена пряко, послужи най-вече на интересите на руската политика. Докато траеше бъркотията, Екатерина проявяваше прозорливост, практически усет и твърдост, качества, които дори враговете й бяха принудени да признаят. Неочаквано тя се издигна както сама се изразяваше над другите изумени владетели като "арбитър на европейския мир". Същата година отказа да вземе отношение в спора за независимостта на Америка между Великобритания от една страна, и Франция и Испания — от друга, като заяви, че няма да позволи флотите на тези три страни да задържат търговските кораби на неутрални държави, каквато бе Русия. Подтикната от своята "закономания", тя състави "Декларация за морски неутралитет", с цел да гарантира свободата на търговията и корабоплаването на невоюващите страни. Проектът на императрицата бе посрещнат като шедьовър на справедливостта във всички европейски дворове. "Сред многото чудеса, които прославят царуването на Ваше императорско величество, пише Фридрих II, не на последно място е неотдавна обнародваният Морски кодекс. На императрицата, която даде тъй мъдри закони на най-голямата европейска монархия се падна правото да ги разпростре и върху морското царство" Голяма част от държавите се присъединиха към конвенцията. Само Англия се разгневи. Влошаването на руско-британските отношения подготвяше почвата за подобряване на връзките между Русия и Франция. Колкото до отношенията между Русия, Австрия и Прусия, след Тешенския мирен договор, те претърпяха, ако не друго, то поне странно развитие. Фридрих II получи подкрепата на Екатерина II, но в Санкт-Петербург вече гледаха по-благосклонно на Йосиф II, който имаше повече основания да се оплаква от нея. Наистина пруските посланици нетактично поддържаха приятелски връзки с великия княз и младия двор, което силно дразнеше императрицата. А австрийският император навсякъде изразяваше възхищението си от нея, което пък я ласкаеше. След спора за Бавария той дори все по-сериозно замисляше да се сближи със Санкт-Петербург. За голяма изненада на майка си, обяви, че иска де посети Екатерина. Мария-Терезия едва не се задуши от гняв — как така, нейният син, императорът на свещената римско-германска империя, потомък на Карл V, щеше да се втурне във варварската страна, за да проси приятелство от една "покръстена Зербстска принцеса", една убийца, една блудница, чийто любовни подвизи се разнасяха из всички европейски дворове? Той настоя. Мария-Терезия отстъпи, но писа на дъщеря си, кралица Мария-Антоанета, че много се безпокои от "приумицата" на своя син. Тя дори споделя с канцлера си Кауниц: "Ето още едно доказателство, че съм безсилна да попреча на плановете на моя син. Но след това върху мен ще падне порицанието!" Екатерина обяви, че бъдещата среща е голяма "чест" за нея. Всъщност тя беше любопитна да се срещне лично с младия император, когото хвалеха, че имал културата на Волтер и простотата на Русо. Избраха за място на срещата Могильов. Йосиф II, под името "граф Фалкенщайн", щеше да отиде там, придружен от двама царедворци. Щеше да пътува частно, без парадност, да спира в ханчетата, да моли селяните по пътя за чаша мляко, комат хляб и най-проста храна. Като научи, че гостът има намерение да прояви селска непретенциозност, Екатерина не можа да сдържи усмивката си. Тя си представи неговата сестра, която в градините на Трианон се правеше на овчарка и връзваше розови копринени панделки на овцете. Щом като "младият виенчанин" отказваше да отседне в замъците на руските дворяни по пътя, щяха да уважат демократичната му прищявка. Но как трябваше да постъпи? В Русия нямаше странноприемници. Само най-западнали пощенски станции, пълни с дървеници и толкова мръсни, че не бе възможно в тях да отсяда един Хабсбург, макар да обявяваше, че му харесват селските нрави. Екатерина си послужи с хитрост. Заповяда да пригодят частни къщи и им постави фирми на ханове. На собствениците бе наредено да не се появяват по време на престоя на мнимия граф Фалкенщайн, а на крепостните —- да се държат като слуги и камериери в обикновен хан. За сметка на това Екатерина се придвижваше възможно най-тържествено и всяко влизане в град се превръщаше в празник. В Могильов двамата големи владетели се надпреварваха да бъдат кой от кой по-обаятелен. Екатерина хареса младостта, изискаността и широката култура на събеседника си. Но това не й попречи още в самото начало да забележи, че е "двулик като Янус", и че лицемерните му думи криеха пълна безскрупулност. Той, от I своя страна, се възхищаваше от политическия ум на императрицата, но строго я осъждаше като човек. Писмата, които изпращаше до Виена — той знаеше, че ще бъдат проверени от тайната руска полиция — бяха пълни с ласкателства по адрес на Екатерина, а личният му пратеник пренасяше други, с коренно противоположно съдържание. "Ясно е, пише той, че имаме работа с жена, която се интересува само от себе си, а Русия й влиза в работата колкото на мен, и затова трябва да я ухажваме. Нейният идол е суетата; лудото благополучие и прекомерната почит, която цяла Европа се надпреварва да й засвидетелствува, са я ; разглезили. Време е да се присъединим; ако постигнем целта, има ли значение с какви средства." Той "ухажваше" Екатерина по време на срещата, но не по-малко го "ухажваше" и тя. Разменяха си кой от кой по-преси-I лени любезности. Говореха, разбира се,за политика, но разговорът скоро вземаше друга посока и те се смееха с цяло гър- ло. "Европа бе любопитна да узнае какво си приказват там вътре". "Като ни виждат все един до друг да си шушнем, някой може да си мислят, че ще се женим", пише Екатерина на Грим. Действително на срещите им на четири очи първо в Могильов, а после в Царское село, където Йосиф посети Екатерина, двамата държавни глави установиха сходство в политиката и стремежите, си. Йосиф прие на драго сърце да изслуша плановете на Екатерина за бъдещо разпределение на турските територии: тя ще завладее гръцкия архипелаг, Константинопол, и разбира се, Крим, който е вече под нейно влияние; Йосиф ще завземе Сърбия, Босна и Херцеговина. Той не каза "не". Във всеки случай се закле, че отсега нататък Австрия няма да предприеме нищо, без да се посъветва с Русия. Екатерина пише на Потемкин: "Бащице, княже! Мисля, че никой днешен владетел не може да се мери с него (Йосиф II) по заслуги, по знания и възпитание; очарована съм, че се запознах с него." Признанието, направено на френски език има послеслов от няколко реда на руски: "Бъди сигурен, че приятелството ми към теб е толкова голямо, колкото твоята привързаност, която ми е безценна. Александър Дмитриевич (Ланской) ви поздравява. Прекомерно тъгуваме за вас!" Потьомкин, комуто бе адресирано писмото, разбира се, бе взел участие в разговорите в Могильов,като доверен съветник. Едва-що се бе разделил с господарката и тя ведната почувствува нужда да му изкаже отдалеч "приятелството си". Но любовта си пазеше за други. На 9 февруари 1779 година, Харис предупреждава британския кабинет: "Императрицата възнамерява да смени своя фаворит и много кандидати се наредиха в строя" Той изброяваше имена, прогнозираше: Страхов, Левашов, Свикошки, всички се ползуваха от протекцията на княз Потьомкин и графиня Брюс. "Княз Потьомкин е върховната фигура за всичко, което засяга и сериозните неща и удоволствията, пише той. А графинята има думата само за удоволствията, подобно на благородника, който навремето бил натоварен да вкусва вината и ястията, преди да бъдат поднесени на господаря " В крайна сметка същият този Александър Ланской, за когото става дума в писмото на императрицата до Потьомкин, взе връх над всички останали претенденти." "Той е хубав и строен мъж, пише Харис. Назначен за адютант, след като Римски-Корсаков бе изпаднал в немилост, Ланской зае апартамента, който се предоставя на избраниците. По време на посещението си, Йосиф II я завари заобиколена от предишния и настоящия и фаворит. Бившият фаворит бе голям стар лъв, с едра муцуна и кривогледо око, а новият е двайсет и пет годишен младеж, строен, хубав, с много елегантни маниери. Дали той е бил духовен син на Екатерина, както твърдят някои113, или ревниво пазен любовник, както поддържат други? Личният секретар на нейно величество Храповицки пише в дневника си: "Отношения между майка и син не биха могли да почиват на по-голямо доверие." А английският посланик уверява правителството си: "Господин Ланской изглежда е все в зенита на благоразположението. Императрицата му засвидетелствува дори публично внимание и предпочитание, които може би не противоречат на строгото благоприличие, но изглеждат (поне за новодошъл като мен) малко необичайни." Кавалерът Корберон не си прави никакви илюзии за истинската роля на младия мъж пред императрицата: "Нищо по-естествено за една жена на нейна възраст от подобна страст и нищо по-скандално в същото време, защото води една императрица до слабости на малолетна. Желателно би било любовниците й да задоволяват само физическа потребност, но това рядко се среща у възрастните хора и ако въображението им не е притъпено, правят сто пъти повече безумства отколкото някой младеж." Със сигурност обаче може да се каже, че за Екатерина Ланской стоеше много по-високо от един Римски-Корсаков или от един Зорич. При този юноша тя не търсеше само нощни удоволствия. Той я вълнуваше, интересуваше я, развличаше я, тя предвиждаше за него голяма политическа кариера. Познаваше го отдавна. Бе отраснал в двореца заедно с незаконородения й син Бобрински (през 1780 година бе осемнайсетгодишен) и с едно протеже на Потьомкин, Платон Зубов (през 1780 година бе тринайсетгодишен). Тримата младежи, получиха добро възпитание. Учеха се при най-добрите учители. Нейно величество им даваше образование в духа на своите възгледи и се надяваше те да бъдат бъдещите министри. Очевидно най-надарен, най-изискан, най-изящен между тях бе Ланской. Каква разлика между него и великия княз Павел, малоумен, навъсен, жесток, и Бобрински — вятърничав, разпилян, и единият, и другият неспособни да се занимават с държавни дела! Разочарована от синовете си, Екатерина пренесе върху Ланской силната си майчина обич и вътрешната си потребност да изгради едно младо същество в духа на своята школа. В него тя видя свой последовател. Личността, която един ден, може би щеше да замести Потьомкин. Допустимо ли е пламенната жена, която обикновено не можеше да се лиши от мъж за повече от месец да е държала от нежна обич Ланской далеч от себе си години наред? А може би го е обичала като майка, но нощем му е отваряла вратата на стаята си. Той бе за нея едновременно и любовник, и син. Сладостна смесица, която насища и душата, и тялото, заличава границата между поколенията, в която удоволствието, че си обучил едно дете, преминава в наслаждението да се отдадеш на един мъж. Всички в двореца знаеха за новото увлечение на императрицата. Както подобава, нейно величество даде на Ланской генералско звание, назначи го за шамбелан, за началник на кавалерийския полк и го награди с ордена на Полярната звезда. Даровете изтичаха от ръцете й: пари, дворци, земи, селяни, диаманти, на обща стойност седем милиона рубли. Нае за Ланской учител по френски, поощряваше го да чете, засияваше от радост при всеки негов успех. "За една зима "нагълта" поетите и поемите, през другата — някои историци, пише тя на Грим през юни 1782 година. Романите ни отегчават… Без да сме учили, имаме безкрайни знания и се чувствуваме добре само сред най-издигнатите и най-образовани хора. Освен това строим и засяваме, добродетелни сме, весели, честни и благи". Откровено казано, ако се съди по описанията, които изпращаше на Грим, всичките й любовници си приличат. Във всяка връзка неуморно търсеше съвършения партньор. Когато човек чете писмата й, остава с впечатление, че един и съши мъж, с различни имена, бе в леглото и в мислите й. Но по общо мнение новоизбраният е наистина мил и умен. В своите "Тайни спомени", Масон, който бе враждебно настроен към императрицата, пише за Ланской: "Той е образец на доброта, човечност, любезност, скромност и красота … Любител на изкуството, почитател на таланти, той е благороден, благодетелен…" Постепенно Екатерина свикна да вика Ланской и да чете с него два часа без прекъсване докладите на министрите. Толкова отблизо участвуваше при вземане на решенията, че Потьомкин помръкна. Кратките пристъпи на ревност у големия фаворит към малкия забавляваха Екатерина, без да я тревожат много. А в Европа прусите бяха обезпокоени от срещата между Йосиф II и руската императрица. Фридрих II не искаше да повярва, че "след като изпеят дуета, нищо няма да остане, както твърдеше неговият посланик. Затова реши да изпрати в Санкт-Петербург своя племенник и наследник принц Фридрих-Вилхелм. Като научи новината, Йосиф II писа на майка си: "Пруският принц ще пристигне тук… за да провали всичко полезно, което успях да направя." Подозрението му бе безпочвено. Екатерина не променяше лесно плановете си. Тя прие Фридрих-Вилхелм с протоколна сдържаност, измъчваше я ограничеността и глупостта му, отегчаваше се в негово присъствие и го показваше. Едва отправяше по някоя дума към него и оставяше Потьомкин и Ланской да се стараят да развличат натрапника. Той се засегна, обърна се към великия княз и му засвидетелствува дружелюбност, която още повече раздразни императрицата. Сякаш за да провали докрай мисията на пруския принц, ето че в двора връхлетя, направо от Виена, принц Шарл-Жозеф дьо Лин, образец на изящна и космополитна култура и елегантност. Той бе четирийсет и пет годишен, шамбелан на Йосиф II и съпруг на принцеса Франсоаз дьо Лихтенщайн. Заради приветливото лице, смелостта и язвителния ум, в Париж си бе спечелил прозвището "Чаровния принц". Ето как сам представя себе си: "Веселяк и нерад, набожен, но не благочестив, християнин, но не католик, ала готов да стане, мрънкащ Омирова ода. но не и литания, човек с шест или седем родини: Империята, Фландрия, Франция, Испания, Австрия, Полша и почти Унгария".114 Официално бе австрийски поданик, защото Белгия тогава бе част от австрийска Холандия. Служеше на император Йосиф II, но всъщност не бе на ничия страна. Канеха го във всички салони, всички жени лудееха по него. Шушукаха се приказки за голямата му международна слава. Щом се появи в Санкт-Петербург всички знатни особи избледняха. Екатерина попадна под очарованието му. Той лаконично отбелязва: "Все още е хубава" Очевидно на петдесет и една години не може да съперничи на младите жени, в които той се влюбва обикновено. Но умът й е по-пъргав от всякога. Разговорът й с принц дьо Лин напомня бърза фехтовка. На кратките вечерни сбирки в Ермитажа, тя примираше от удоволствие пред остроумията и анекдотите на госта си. За по-голяма непосредственост предложи да си говорят на ти. Принц дьо Лин невъзмутимо започна: "Какво мислиш, твое величество за …" Гръмък смях прекъсна думите му. Един ден, показвайки му новия си московски дворец, тя му каза: "Признайте, че е красив!" Той студено отговори: "Болнична хубост!" Наглостта му я забавляваше. Тя пише на Грим: "Гостува ни принц дьо Лин, най-забавният и най-непринуденият човек, когото познавам. Това се казва самобитна, дълбокомислеща глава, готова на всякакви детски лудории." Принц Фридрих-Вилхелм приличаше на пън в сравнение с остроумния й гост. Екатерина се разстройваше, само като го зърнеше. Лицето й веднага се сковаваше и добиваше суров и властен израз. Фридрих-Вилхелм си даваше сметка и ставаше по-унил, по-мнителен и по-непохватен. Когато най-после си замина с ясното съзнание за своя неуспех, Екатерина облекчено въздъхна. "Кълна ви се, пише тя на Грим, че с досадата, която ми причини, той (Фридрих-Вилхелм) значително засили ревматичната болка в ръката ми, която вече затихва откакто го няма." Фридрих II скоро установи, че със своята некадърност племенникът му бе направил услуга на австрийците. Силно се ядоса. Подаграта го сви. Междувременно Екатерина и Йосиф II си размениха писма, които представляваха истински таен договор за подялбата на османската империя.115 Предупреден за противоестественото тайно съглашателство, Фридрих II прибра ноктите си и премина в отстъпление, задушавайки се от гняв. Кореспонденцията му с императрицата се разреди и прекъсна. Руско-пруските договори, чийто срок изтичаше през 1780 година не бяха подновени. Смъртта на Мария-Терезия на 29 ноември същата година освободи Йосиф II от тираничното попечителство и го подтикна да се сближи още повече с императрицата. Въпреки че бе ученичка на Волтер, Екатерина си мислеше понякога, че небето й помага в най-смелите начинания. Но в поведението и нямаше никакъв мистицизъм. Тя презираше спонтанните пориви на душата, но дълбоко в себе си бе убедена, че е изключителна личност, родена да преуспява. Ако бог съществуваше, сигурно бе с нея. Не вдъхновяваше ли той усилията й да продължи делото на Петър Велики? Време бе да се заеме сериозно с паметника, който щеше да издигне в прослава на предшественика си. Фалконе работеше вече дълги години колосалната статуя на царя и никой не го разбираше. Месеци наред един коняр яздеше пред него двата любими коня на императрицата — Брилянт и Каприз, за да му помогне да улови движението, когато се изправят на задните си крака. Главата на Великия строител бе изваяна от ученичката на майстора, французойката госпожица Коло116. През пролетта на 1770 година моделът бе завършен. Когато бе в Санкт-Петербург и видя гигантската глинена форма, Дидро възкликна: "Знаех, че сте способен, но да умра, ако съм могъл да допусна, че имате подобна идея в главата си!" Но главоболията на Фалконе едва започваха. Старият Бетски, председател на Академията на изкуствата го смяташе за обикновен изпълнител, "слуга в леярна", и искаше да му дава съвети. Според него Петър Велики трябваше да гледа едновременно към Адмиралтейството и към сградата на сената. Трудно можеха да го убедят, че така царят ще изглежда кривоглед. Когато Фалконе представи героя си, облечен като римски император, висшите духовници протестираха пред Екатерина: с какво право този дребен французин си позволяваше да представя всерусийския император, глава на източноправославната църква, като езически властелин? Наистина самата Екатерина бе объркана, защото в скулптурата на античния конник не разпознаваше Петър I, суров, чист русин, близък до народа. Но се довери на Фалконе и успокои духовниците, като ги увери, че Петър I, когото виждаха, съвсем не бе облечен като "езичник". "Той бе в стилизиран руски костюм". Нейната твърдост удовлетвори духовниците, но възмути дворяните: защо да се показва императорът в "стилизиран руски костюм", когато през целия си живот се бе борил да въведе в страната европейските дрехи? Тук Екатерина отпрати съветниците с няколко резки слова. Четири години бяха минали от 1?70 до 1774 година в напразно търсене на специалист, способен да отлее огромната маса. Фалконе се отчая и реши да изпробва сам. Два пъти подред работниците уплашени бягаха по време на леенето. Опитът се провали. Може би завинаги. Пари нямаше. Фалконе губеше търпение, минаваха месеци в бездействие и отчаяние. Най-после третото отливане успя. Творбата бе завършена. Но Екатерина беше заета с друго и не мислеше да открива паметника. Мнозина недоумяваха защо царят е направен три пъти по-голям от естествения ръст. Скулпторът бе изваял гигант. Образът не бе "верен". А конят, къде се е виждал такъв кон? Отчаян от критиката, от закъснението, от умората, болестта, Фалконе прокле неблагодарна Русия, където бе прекарал дванайсет години, и поиска среща с императрицата, за да се сбогува. Тя отказа да го приеме, заповяда да му платят дължимото и го остави да си замине. Той безславно се върна в Париж, където го очакваше сивота, почести, стареене. Статуята бе открита по-късно в отсъствие на скулптора.117 Гвардейските полкове бяха строени на Сенатския площад, срещу покрития с платно паметник. Екатерина, заобиколена от министри, посланици, придворни и видни гости даде знак. Гръмна артилерийски залп, платното падна и тълпата възкликна възхитена от бронзовия цар, който удържаше коня, изправен на задните си крака над пропастта. В лявата ръка владетелят здраво държеше юздите на властта, дясната беше протегната над Нева, негостоприемната река, около която построи столицата си, погледът му бе отправен към хоризонта, а копитата на коня премазваха на земята гърчещата се змия на завистта. В този апотеоз скулпторът бе забравен. Никой не спомена името му. Творението се бе родило от само себе си. Бе произведение на природата. Като скалата, върху която се възправяше. Един срещу друг стояха Петър Велики и Екатерина Велика. Сега тя знаеше, че този паметник бе посветен едновременно на славата на предшественика й и на нейната слава. Когато я попитаха какъв надпис да издълбаят върху цокъла, тя гордо отговори: Изтегляне 1.73 Mb. Сподели с приятели:
|