Анри Троая Екатерина Велика глава I фигхен
Изтегляне 1.73 Mb.
|
| "На Петър Първи от Екатерина Втора".
ГЛАВА XXI Ланской Екатерина търпеливо кроеше своя "гръцки проект". Потьомкин строеше укрепления по турската граница. Суворов здраво се настани в района на Кубан. Безбородко, новият личен съветник на императрицата, заговори, че ще нападне Перекоп и че ще превземе турската крепост Очаков. Навсякъде военните поделения се подготвяха, генералите се съвещаваха, арсеналите произвеждаха оръжия, треската се усилваше. В писмата, които си разменяха, Екатерина и Йосиф II предвиждаха все по-убедено да прогонят турците от Европа. Екатерина предлагаше да бъде създадена империя Дакия, управлявана от православен владетел, която да включва Молдова, Влашко, Бесарабия, крепостта Очаков, територията между Буг и Днестър и няколко острова. Колкото до Крим, където цареше "весела анархия", тя смяташе, че на практика бе присъединена към Русия. Йосиф II се съгласи по принцип, но поиска за себе си Босна, Сърбия, част от Влашко, Оршова, Видин и венецианските владения на суша. Екатерина прецени, че претенциите му са "нескромни" и сухо го заяви на партньора си. Той се възмути. Спориха разпалено за "турския сладкиш", преди дори да са вдигнали ножа да го разрежат. Кавгата забавляваше Фридрих II, старата "лисица от Сан-Суси", който предсказа, че никога Виена и Санкт-Петербург няма да се разберат по отоманския въпрос. Но Екатерина не губеше надежда: една истинска война щеше да реши спора. И един ден, ако бог наистина бъде на руска страна, великият княз Константин щеше да се възкачи на трона на Дакия. Така двамата внука на императрицата щяха да царуват след смъртта й в две от най-големите империи в света. Очевидно наложително бе да се наруши редът на наследяването, за да може очарователният Александър да стане император, а не Павел, маниакът, безумецът. Отдавна бе прозряла тайно тази идея. И затова неотстъпно държеше малките велики князе край себе си, като че бяха нейни чада. Пределно ясно й беше, че ако допусне да ги възпитават родителите им, които впрочем го желаеха, те щяха да се проникнат от омраза към баба си и презрение към нейното политическо дело. Великата княгиня Маря се утешаваше с двете си породени дъщери след Константин. Оставяха й ги на драго сърце. Дори я подтикваха да роди още, за да се развлича. Но тя се оплакваше: "Не смеем да настаним никого при децата (момчетата), императрицата назначава дори прислужничките в тоалетните". Откъснат от синовете си, великият княз Павел се чувствуваше, че му бе ограбена бащинската власт и озлоблението му срещу императрицата непрекъснато растеше. Защо майка му, която никога не се бе грижила за него, сега му пречеше да отглежда синовете си? По силата на каква изтънчена жестокост му забраняваше да води нормален семеен живот? Накъдето и да се обърнеше, тя винаги бе на пътя му. С болния си мозък си я представяше като огромен октопод, с вечно движещи се пипала. Тя го вкаменяваше, хипнотизираше го, щеше да го задуши, да го убие, може би: всичко си позволяваше само и само да предаде императорския скиптър в ръцете на Александър. Никита Панин, вече седемдесет и три годишен, който бе отстранен от властта и не можеше да прости на Екатерина, подстрекаваше неговия бунт. Откакто бе пенсиониран, старият министър се сближи с младия двор и непрекъснато гъделичкаше самолюбието на великия княз. Сега с удоволствие го превъзнасяше като законен престолонаследник. Йосиф II, който по време на престоя си в Санкт-Петербург, стана свидетел на враждата между майка и син, посъветва Екатерина да изпрати великокняжеската двойка на пътешествие из Европа. Ако се отдалечи за известно време от императрицата, изтъкна той, Павел щеше да си възвърне спокойствието, което му бе тъй нужно, а посещението в чуждестранните дворове щеше да шлифова неокършения му характер. Превъзходен план, помисли си Екатерина. Но как да накара великия княз да го приеме? Той се отнасяше с подозрение към всяко нейно начинание. Привличаха вниманието му само неща, с които можеше да й противодействува. Затова тя прибягна до хитрост: натовари младия княз Репнин да подшушне на Павел, че е крайно време да преодолее опеката на майка си, като издействува разрешение да замине с жена си за чужбина, за да посети и опознае европейските столици. Надъхани от него, Павел и Маря се въодушевиха. Всъщност бъдещите им политически отговорности, смятаха те, им налагаха да се срещнат с най-блестящите умове на съвременния свят. А великата княгиня, отбивайки се във Вюртемберг, щеше да се Види с любимите си роднини. Щяха да отидат и в Швейцария, за да се видят с Лаватер, който очароваше младото семейство и гневеше Екатерина с мъглявия си мистицизъм. Щяха да посетят Париж, и разбира се Версай… Йосиф II, Мария-Антоанета, Луи XVI, Грим, Дидро… Изготвиха цяла програма. С пламнала глава Павел настоятелно помоли майка си да го пусне на тази политическа и светска обиколка, за чийто инициатор се смяташе. Тя се престори на изненадана, невярваща, обезпокоена. Как бе възможно, той, престолонаследникът, да си помисли, че е редно да напусне Санкт-Петербург? Павел падна на колене: Маря се разплака. Екатерина разигра сцена на вълнение и най-сетне отстъпи. Радостни, те се заприготвяха за път. Маршрутът им предвиждаше престой в Полша, Австрия, Швейцария, Италия, Франция, Холандия, Белгия. Познавайки пакостната привързаност на сина си към Фридрих II, Екатерина му забрани да стъпва в Берлин. Чуждестранните дворове бяха уведомени официално за обиколката на великия княз. Младите съпрузи щяха да пътуват инкогнито под съмнителното име граф и графиня дю Hop118. Но сред общото весело оживление старият Никита Панин предизвика неочакван скандал. Озлоблението му срещу Екатерина го подтикна да извърши коварство. Той реши да провали плановете на императрицата като внуши на Павел, че предстоящото му пътешествие е скроен удар срещу него. Ако замине, майка му нямаше да го пусне отново в Русия и щеше да използува отсъствието му, за да обнародва прокламация, с която да провъзгласи Александър за свой пряк наследник. Павел и Маря бяха поразени, виждаха се вече заточени, лишени от корона, разделени завинаги от децата си. След като бяха умолявали императрицата да им позволи да заминат, сега я молеха да им позволи да се откажат от пътуването. Тя упорствуваше, обясняваше им, че чуждестранните дворове вече са се подготвили и ги чакат. Викове, сълзи, клетви последваха категоричния й отказ. Павел крещеше, че няма да мръдне никъде. Маря припадна от мъка. При всяка сцена Екатерина напразно се мъчеше да вразумява младите хора. В деня на заминаването те отказаха да напуснат апартаментите си. Императрицата трябваше да повлече сина си за ръка до каляската, зад тях княз Репнин носеше на ръце припадналата велика княгиня. Положи я бездиханна в колата до съпруга й, пребледняла като смъртник. Шибай конете, кочияшо! Екатерина въздъхна облекчено. Наистина ли един ден ще трябва да предаде руската корона в ръцете на налудничавия си син? Докладите, които получаваше за всеки етап на пътешествието, оправдаваха безпокойствието й. Във Флоренция, пред великия херцог на Тоскана, Леополд, Павел подложил на критика завоевателната политика на майка си, потвърдил, че се възхищава от пруския крал и отправил заплахи срещу приближените на императрицата, до един подкупени от виенския двор. "Щом се сдобия с власт, с бич ще ги отпратя, ще ги разгоня." В Брюксел, в присъствието на принц дьо Лин, разправял истории за призраци, говорел за халюцинациите си, от които никой лекар не можел да го излекува. Във Версай, където му устроили блестящ приятелски прием, споделил пред Луи XVI и Мария-Антоанета, че в Санкт-Петербург затъвал сред "мъка и коварство", че любовниците на майка му го преследвали, че животът му бил ад. На въпроса на кралицата, дали наистина не може да разчита на никого, отвърнал: "Мъчно ми е да имам край себе си дори едно мъничко вярно кутре, защото още преди да съм напуснал Париж, майка ми ще разпореди да го хвърлят в Сена с камък на шията." Интимни вечери, представления във Версайската опера, празненства в Малкия Трианон, голям бал в залата е огледалата, парад на френската гвардия на Шан дьо Марс, концерт в Багател, посещение в Академията, прием у принц дьо Конде в Шантийн и "граф дьо Нор" заживя с чувството, че бе по-велик във Франция, отколкото в Русия. Той се надуваше до спукване, не можеше вече да сдържа езика си. Въпреки че Грим, все същият ласкател, уверяваше Екатерина, че синът и снаха й са пожънали в Париж пълен успех, без "ако" и "но"119, изглежда, че малодушните, бъбриви и отмъстителни съпрузи бяха създали големи затруднения на домакините си — владетели, министри и придворни. След престоя на Павел във Великото херцогство Баден, държавният министър Еделщайн стана изразител на общото мнение, когато заяви: "Престолонаследникът съчетава в себе си безумие и арогантност, слабост и егоизъм; главата му сякаш е създадена, за да погребе короната". А принц дьо Лин писа: "Умът му е изкълчен, сърцето — правдиво, преценките — случайни. Той е боязлив, мнителен… Прави се на бунтар, чувствува се преследван… Тежко на приятелите му, на неприятелите му, на съюзниците и поданиците му!… Презира нацията си и навремето в Гатчина ми е казвал неща, които не мога да повторя". Когато Павел пребиваваше във Виена и трябваше да присъствува на представлението на "Хамлет", актьорът Брокман отказа да изпълни ролята си от страх, че видният гост може да възприеме душевния смут на датския принц като намек за собственото си злочестие. Екатерина най-много се подразни когато научи, че в Цюрих синът й и снаха й са се срещнали с Лаватер. Тя се боеше от въздействието на мъглявите идеи на протестантския теолог върху истеричния темперамент на сина й. Ядосваше се, че великата княгиня насърчаваше мистичните тежнения на своя съпруг. Отблъскваха я Розовите кръстове, франкмасоните, мартинистите и други мистификатори от отвъдния свят. Впрочем, тя бе забранила на Калиостро да се появява в двореца. Русите много лесно изпадаха в мистични отклонения. Митът за Иван VI и бунтът на Пугачов намериха почва сред тях благодарение на едно нарушение в душевния им мир. Трябваше да ги управлява личност с ясен, организиран, целенасочен ум. Петър Велики, Екатерина II — да. Но не и Павел I. Доскоро бе нетърпелива синът й да замине, а сега искаше да се върне час по-скоро, за да не извърши и други безразсъдства из пътя. Когато съпрузите пристигнаха, императрицата се възмути, че бяха правили покупки без сметка из чужбина и заповяда да върнат нелепите мостри на френската мода, които препълваха багажа им. Ставаше дума, както пише Харис, за "двеста каси, пълни с воали, помпони и други парижки тоалетни принадлежности". Прочутата модистка, госпожица Бертен, надигна гневни викове, че върнатата пратка ще я разори. "Тя защитаваше своите багатели", отбелязва Грим. Екатерина разпита великия княз и разбра, че угодническите приеми, на които е бил канен, още повече са размътили ума му и са засилили наглостта му. И още по-твърдо се убеди, че е необходимо да държи внуците си настрана от баща им. Не трябваше обаче да забравя и внучките, които бяха оставени за съжаление на грижите на родителите им. На малките княгини им бе нужна изключително способна гувернантка, която с авторитет и благост да уравновесява пагубното влияние на семейната среда. Натоварен от нейно величество, Север, се спря на Шар-лота дьо Левен, вдовица на генерал-майор, която живееше скромно с четирите си деца в един квартал на Рига. Когато узна каква чест й бе оказана, госпожа дьо Левен отказа да поеме отговорността: не искаше да напусне дома си, за да попадне сред дворцовите интриги. Но заповедите на императрицата не можеха да се отменят. Щом не желаеше да дойде доброволно в Санкт-Петербург, щяха да я доведат насила. Натикаха я в каляска и я закараха под ескорт в Зимния дворец, където един от секретарите на нейно величество я подложи на първа проверка. Измъчена и възмутена, жената заговори за децата си, които била принудена да остави, за отвращението си от разкоша на светския живот, за желанието си да живее спокойно и уединено. Женски глас я прекъсна: "Вие сте човекът, който ми трябва! Последвайте ме!". Императрицата, която бе слушала, скрита зад един гоблен, се приближи, целуна я и я увери, че единствено тя е достойна да възпитава внучките й. Разнежена, госпожа Левен отстъпи. Четирите й деца щяха да живеят с нея120. Докато новата гувернантка се опитваше да спечели любовта на учениците си, великият княз Павел загуби последния си съветник и най-голямата си опора: стария Никита Панин. След смъртта на бившия министър, той почувствува, че около него бе зейнала зловеща празнина. Не знаеше кой занапред ще подкрепя чудатостите му. В отчаянието си той причисли към групата на своите врагове жена си и дъщерите си. Още един случай на лудост разтревожи Екатерина. Бившият й любовник Григорий Орлов, загубил съпругата си в Лозана на 16 юни 1782 година, бе решил да забрави скръбта, кръстосвайки Европа от Карлсбад до Емс и от Емс до Виши. Водолечението и почивката не подобриха състоянието му. Разяждаха го угризения и носталгия. Когато се появи в Санкт-Петербург, Екатерина се изплаши: буйният й приятел от младини бе заприличал на жив труп с бледо, изпито лице, побелели коси и блуждаещ поглед. Той се чувствуваше виновен за смъртта на жена си, която не могъл, както сам казваше, нито да разбира, нито да обича. Но и друг призрак населяваше нощите му. Изпаднал в умопомрачение, понякога виждаше изправен пред себе си Петър III. Смяташе се за негов убиец и мълвеше: "Това е наказанието ми!". Екатерина го настани в двореца под лекарско наблюдение. Понякога той виеше от ужас. Тогава, предупредена от прислугата, тя дотичваше, сядаше до леглото на болния и му заговаряше кротко и гальовно, докато се успокои. Постепенно лудостта на Григорий Орлов толкова се засили, че се наложи да го пренесат в уединена московска къща. Гой издъхна там през април 1783 година. "Въпреки че бях подготвена за мъчителното събитие, признавам, че изпитвам остра болка, пише Екатерина на Грим. Напразно ме утешават, а и аз самата си казвам всичко, което може да си каже човек в подобни случаи: в отговор се заливам в сълзи и страдам ужасно… Геният на княз Орлов беше многолик. Имаше ценни качества, но бе доста непоследователен… Природата го беше разглезила и бе мързелив за всичко което не му се удаваше на часа… По странно съвпадение граф Панин почина четиринайсет-петнайсет дни преди княз Григорий Орлов, тъй че никой от тях не научи за смъртта на другия. Двамата мъже, които вечно бяха на различни мнения и никак не се обичаха, сигурно много са се изненадали, като са се срещнали на оня свят." Екатерина запълваше празнотата, която оставиха около нея двамата покойника, с младия Александър Ланской, нейния скъп "Саша", тъй съблазнителен, интелигентен и ласкав, а далеч от нея, по бойните полета бе необузданият и нехаен Потьомкин. Той си бе наумил да й поднесе в дар Крим. "По местоположението си, Крим се врязва в границите ни, пише той на Екатерина. Ако искаме да ударим турците при Буг или откъм Кубан, все Крим пресича пътя ни… А сега представете си, че Крим е ваш, че тази брадавица на носа ни е премахната, тогава изведнаж положението на границите става прекрасно." През април 1783 година Потьомкин, подпомогнат от войските на генерал Самойлов, влезе в преговори с хан Шагин-Гирей, който имаше русофилски настроения. Уредили бяха избирането му в Крим, както в миналото уредиха избирането на Понятовски за крал на Полша. И също като Понятовски, който се бе съгласил страната му да бъде разделена, така и хан Шагин-Гирей, след като взе мнението на татарските племена на Кубан, склони да отстъпи Крим на руската империя. Екатерина следеше отблизо въпроса, защото не искаше за тази придобивка да предизвика европейска война. Йосиф II се примири пред свършения факт. Франция се ограничи с дипломатическа демонстрация: предложи да се застъпи пред Турция, ако Русия се задължи да не се облагодетелствува повече. Екатерина отказа да се обвърже с подобно обещание: "Реших твърдо да не разчитам никому освен на самите нас, пише тя на Потьомкин. Щом сладкишът се опече, всеки ще го пожелае. Колкото по-малко разчитам на съюзниците си, толкова по-малко ще се страхувам и ще се съобразявам с мълниите на Франция, или поточно казано, с далечните й светкавици". Изоставен от всички, султан Абдул-Хамид призна, че още не разполага с достатъчно голяма въоръжена сила, за да започне военни действия и нещата спряха дотук. На 21 юли 1783 година императрицата издаде указ, с който обяви присъединяването на Крим към Руската империя и поздрави Потьомкин за успеха му. Сега Русия контролираше както Каспийско, така и Черно море. В Крим, който току-що беше присъединен към короната, Потьомкин живееше в ориенталски разкош. Удостоен с титлата "таврически княз" по волята на своята господарка, той трескаво организираше и строеше върху пустеещите земи, поставени под негова власт. Основаваше градове в пустинята, прокарваше пътища, строеше университети, създаваше паркове, засаждаше лозя, изграждаше пристанища, откриваше корабостроителници, привличаше заселници, отпущаше средства за тяхното настаняване. Имаше си харем, който наричаше "кокошарник". Състоеше се от петте му красиви племеннички Енгелхарт. Една след друга те станаха негови любовници. Не го смущаваше нито голямата разлика във възрастта, нито роднинството му с тях. Той бе неофициалният съпруг на императрицата, посвещаваше й нерушимото си обожание, но едновременно с това вкусваше и по-свежи плодове. Писмата му до една от любимките, малката Барба, свидетелствуват за неговия плам: "Обичам те, о, моя душа, и то как! Както никога не съм обичал … Целувам те цялата …" "Приятелко моя, мои малки устни, майчице, съкровище мое…" "Нежна моя любима, покорила си ме силно и завинаги", "…Ела, любима моя, побързай, о, моя приятелко, незаменим дар, изпратен ми от бога …", "Весел съм, щом ти си весела, сит, щом и ти си сита. Следвам те навсякъде, чак до люлката, в която обичаш да се люлееш, но ми призлява, когато се издигаме много високо". Беше ли получавала Екатерина толкова пламенни писма от любовника си? Във всеки случай не ревнуваше. Та нали в същото време и тя изживяваше голямата си любов, вече петдесет и четири годишна, с двайсет и пет годишния Саша Ланской? В същата 1783 година Ланской й осигуряваше всички сладости на които можеше да се надява. Той оставаше безразличен към опитите на чуждестранните владетели било Йосиф II, пруския принц или краля на Швеция, Густав III, да го привлекат. Изцяло бе предан на Екатерина и не желаеше нищо друго освен щастието на любовницата си и величието на своята родина. С благия характер спечели доверието на великокняжеската двойка. Дворът се учудваше, че той стои настрана от всякакви интриги. Беше жаден за култура и влагаше всичките си средства, за да обогати библиотеката си. Увличаше се заедно с императрицата по историята на Русия. Един до друг двамата се ровеха в манастирските архиви. От 1772 година Екатерина ползуваше очила, когато четеше. Не се боеше да ги слага и пред фаворита си. Интимността им бе толкова голяма, че нямаше място за кокетство. Може би дори размяната на мисли беше най-голямото им удоволствие. Тяхната задружност блесна с най-голяма сила, когато стана дума да се обнови Руската академия, затънала в бездействие благодарение на директора й Домашнев. Ланской предложи да сменят разточителния и немарлив човек с пъргавата княгиня Дашкова. Тя се бе върнала наскоро в Русия и се оплакваше, че е станала жертва на неблагодарността на нейно величество, която не благоволяваше да признае, твърдеше Дашкова, заслугите й по време на държавния преврат през 1762 година. Явяваше се прекрасен повод да й се затвори лакомата уста. И после, какъв хубав урок щяха да дадат на просветените умове в Европа, ако една жена оглави Руската академия! Екатерина одобри проекта. Но княгиня Дашкова се запъна. "Назначете ме подобре за началник на перачките ви!", подхвърли тя на императрицата в разгара на дворцовия бал. Нямаше и съмнение, че се бе надявала на по-висок пост. Още щом се върна у дома, без да се преоблече, написа цяло послание на императрицата, в което обосноваваше отказа с опасението си, че не ще бъде на висотата на задачата, която й се възлагаше. Изпрати писмото в двореца още в седем часа сутринта, а един час по-късно получи любезен отговор, от няколко реда, в който Екатерина не споменаваше нито дума за нейния отказ. "Вие ставате по-рано от мен, мила госпожо, пишеше Екатерина, и ми изпращате писмо за закуска . .. Първо, аз ви прощавам, тъй като ни най-малко не отхвърляте предложението ми (?)… Приемете моите уверения, че при всеки удобен случай с удоволствие ще ви бъда в услуга на думи и дела". Още същата вечер в сената бе внесен указ за назначаването на княгиня Дашкова за директор на Академията. Тя ужасно се разгневи, но беше късно да се измъкне. Няколко дни по-късно, яростна, но зачетена, тя влезе под ръка с осемдесетгодишния Елер, за да председателствува тържественото заседание на дружеството. Работата скоро й допадна. Вдъхновена от примера на Френската академия, тя възложи на Руската академия да изработи първия речник на националния език и да установи правилата на правописа, на граматиката и прозодията. Новите лексикографи класираха думите по етимологичен признак, а не по азбучен ред. Резултатът разочарова Екатерина. "Произведението е…сухо и слабо, пише тя на княгиня Дашкова. В сегашния му вид виждам в него само обикновен речник на думи, които не са добили гражданственост, не са разпространени. Самата аз, мога да го твърдя, не познавам половината от тях… Френската академия прочисти националния език, като премахна всички чуждици". Княгиня Дашкова беше обезсърчена от неразбирането на императрицата, но продължи работата си. С усърдие на домакиня, тя прочистваше и езика и помещенията. Като преустройваше музея за изящни изкуства, тя с изненада откри две стъкленици, в които се съхраняваха спиртосани отсечените по заповед на Петър Велики глави на любовницата му Мария Хамилтън обвинена в изневяра, и на Уилям Моне, любовник на съпругата му121. Злокобните експонати бяха изложени в галерията още от 1724 година и привличаха любопитството на посетителите. Княгиня Дашкова пое върху себе си отговорността да изчезнат. Тя се зае също да отпечати в печатницата на Академията историческите трудове на Екатерина и я помоли да сътрудничи на вестника, който току-що бе основала: "Събеседник на приятелите на руския език". Императрицата, очарована, написа анонимно поредица малки духовити статии, портрети-шаржове на приближените си, забавни спомени, безобидни шеги, прекъсвани от скоби и Nota bene. Ланской поправяше правописните грешки на нейно величество. Но острият й ироничен стил бе неподражаем. "Искам да Ви съобщя, пише тя на Грим, че от четири месеца в Санкт-Петербург излиза руски вестник. От забележките, които се съдържат в статиите, човек може да умре от смях. В общи линии вестникът е изпъстрен със забавни неща". Екатерина съчиняваше, все анонимно, театрални пиеси, които се поставяха на сцената в Ермитажа. "Питате ме защо създавам толкова много комедии, пише тя на Грим. Първо, защото това ме забавлява; второ, защото искам да издигна равнището на националния театър, който малко западна поради липса на нови пиеси; и трето, защото е добре да натрия носа на фантазьорите, които започнаха да вирят нос. "Измамникът и измаменият" имаше изумителен успех… Много забавно беше, че на първото представление публиката извика автора, който… запази най-строго инкогнито". В "Измамникът и измамения" Екатерина пресъздаваше образ, чиито прототип бе Калиостро, заобиколен от глупавите си почитатели. Всъщност голяма част от пиесите й бяха лошо скалъпени философски сатири, бедни на характери. Вероятно тайно й помагаше някой публицист, заслужил нейното уважение. Общото веение в писанията й бе смесица от волтериански дух и руска традиция. Тя весело отговори на Грим, който й отправи боязливи критики: "Е, хайде, направихте ли на пух и прах драматичните ми произведения? Съвсем не. Продължавам да смятам, че са добри, щом не е създадено нещо по-добро. Желаният резултат е постигнат, въпреки недостатъците им, щом като имаше публика, щом като тя се смя, щом като прекъсна сектантския кипеж. Който може нека напише подобри и когато се намери такъв автор, ние ще престанем да творим, а ще се забавляваме с неговите произведения". Екатерина се опитваше да пише дори стихове на руски, френски и немски, но призна, че в това отношение не я бива: "Четири дни съчинявам рими, но за тях трябва много време, а аз късно започнах." От всички литературни жанрове, очевидно най-много й се удаваше комедията. Обичаше да се смее. Но здраво. Безкористно. "Сватбата на Фигаро" я шокира. "Ако пиша комедии, споделя тя с Грим, няма да взема за образец "Сватбата на Фигаро", защото … никога не съм попадала в по-лоша компания от тази прословута сватба. Очевидно, подражавайки на древните автори, са пренесли на сцената този вкус, който смятахме вече за прочистен. Изразите на Молиер са свободни, раждат се в непринудено веселие, като изблик; но мислите му са непорочни, до-като в тази тъй известна пиеса, изобилствуват намеци, които не струват нищо, а пиесата трае цели три часа и половина. Освен това е изтъкана от интриги, които са плод на усилен труд и не се чувствува капка непринуденост. Не се засмях нито веднъж, докато я четох".122 Всъщност в "Сватбата на Фигаро" Екатерина не одобряваше най-вече, но без да го казва, подривните идеи на автора, които се долавяха в звука на думите. Тя подозираше, че Бомарше е размирник, а ненавиждаше размирниците. Впрочем френският театър, който тъй много я бе забавлявал, сега я отегчаваше. "Повечето от френските пиеси ме приспиват, защото са ледено студени и маниерни до смърт, доверява тя на Грим. В тях няма живец, няма сол; не зная дали съм права, но ми се струва, че живецът, съчетан с верен усет към красивото и великото, днес се среща все по-рядко… О, Волтер, само вие умеехте да запалите искрите, зарити в пепелта". На драго сърце би преработила — но нямаше време! — всички френски пиеси, които я бяха разочаровали. Екатерина не обичаше да "спи" на комедиите, но не обичаше също тъй да "плаче" на трагедиите. В много случаи бе достатъчно да се променят няколко изречения, за да се спаси едно произведение. Уважението към волята на автора не заслепяваше Екатерина. Дори когато ставаше дума за нейния велик Волтер. Трагичната развръзка в "Танкред" я подразни тъй силно, че тя заповяда да я променят на сцената на Ермитажа. Никаква "сеч". В края на спектакъла, Танкред, след като спасява Аменаида, не умира пред нея, а я взема за жена. Нали така е подобре? Впрочем по това време Екатерина започна да се откъсва от френската литература. Освен Волтер, който я "роди", Корней, който "винаги е извисявал душата й" и несравнимия Молиер, френските писатели не заслужаваха дори да се прелистят книгите им. Сега благотворната струя идваше от германската литература. С присъщата си разпаленост тя заговори. че ще захвърли френските писатели и ще си състави библиотека изключително от германски автори. Но странното е, че пренебрегна Лесинг, Шилер и Гьоте, нейните именити съвременници, а се увлече по второстепенни германски писатели. "Немската литература изпревари всяка друга и се развива с гигантски крачки"123, пише тя. Що се отнася до германската музика, Екатерина изобщо не я познаваше. Както впрочем и никоя друга. Все пак, за да се хареса на своя очарователен Саша Ланской, който се бе обявил за музикален ценител, нае известния диригент Сарти и организира концерти в Ермитажа. Но за съжаление не можеше да издържи повече от час под зловредния водопад на нотите. А тя получаваше наградата си по-късно, когато, Саша Ланской й обясняваше с важен глас духа и структурата на музикалната пиеса, която бяха слушали заедно. Всичко, което идеше от него, я очароваше и ободряваше. Именно на него тя възложи да намери възпитател за великите князе Александър и Константин. Саша Ланской настоятелно се застъпи за двайсет и девет годишния Сезар-Фредерик дьо Лаарп, швейцарец, страстен републиканец. Роден в Роле на Женевското езеро, силно раздразнен от неприятностите, които му създаваше правителството в Берн, Лаарп бе решил да замине за Америка, за да участвува в основаването на идеално общество, чуждо на насилията. Училищният му другар Рибопиер, чуждестранен член на Руската академия, му внуши — щом ще е в изгнание — да замине поне за Русия. По това време фаворитът на императрицата търсеше възпитател не за великите князе, а за двамата си по-малки братя, графовете Ланской. Те бяха разюздани момчета, които кръстосваха Европа и трябваше да бъдат върнати в Санкт-Петербург. След като се колеба дълго, Лаарп най-после склони. Но по време на престоя си в Италия с двамата непослушници, се отчая от нахалството, самонадеяността и лекомислието им. Той бе едновременно обезпокоен и развеселен от положението си и писа на Рибопиер, за да му разкаже патилата си, с толкова ирония и мъдрост, че приятелят му реши да покаже писмото на Саша Ланской, който пък го предаде на Екатерина. От този миг фаворитът заживя с една мисъл: човек като Лаарп заслужава други ученици, а не нехранимайковците76, които бе натоварен да върне в бащиния дом. Трябваше да му бъдат поверени великите князе. Екатерина се съгласи. Тя бе поклонничка на философите и не можеше да устои на изкушението да възложи възпитанието на внуците си на този фанатичен привърженик на правдата и свободата. Лаарп бе републиканец и щеше да възпита бъдещите самодържци в дух на уважение към човешката личност, без да поставя под съмнение законността на тяхната власт, си мислеше тя. В Рим Лаарп получи официално писмо, с което го канеха, него, врага на всякакъв деспотизъм, да обучава двамата князе, предопределени да властвуват над милиони поданици. В писмото се сочеше, че трябва да се заеме да направи "хора" от бъдещите абсолютни монарси. Въодушевен от своята мисия, той вече си представяше как моделира като восък бъдещите либерални монарси и как спасява Русия от игото на абсолютизма. Когато Лаарп пристигна в Санкт-Петербург, Екатерина топло го посрещна. Тя му връчи "Указание" — подобие на учебна програма — което бе изработила с помощта на Саша Ланской. Новият възпитател се възхити от документа. Според него бе достоен да заеме почетно място в историята на педагогиката: "Децата трябва да обичат животните и растенията, да знаят да се грижат за тях… Лъжата трябва да се забранява и наказва най-строго … Целта на възпитанието е да се вдъхне у децата любов към ближния .., Учениците да бъдат подготвени да посрещат хладнокръвно и най-голямото противоречие… Знанията, които ще натрупат, трябва да им служат да разбират добре своята отговорност на князе. Главното е да се насадят в тях добри навици и добродетели, ако те пуснат корен в душата на детето, всичко останало ще дойде с времето." Трудно бе обаче да се приложат веднага прекрасните принципи, тъй като великите князе бяха на шест и на четири години. Докато техни височества станат на възраст да възприемат републиканското му възпитание, Лаарп бе помолен да ги учи лека-полека на френски език и да ги извежда на разходка. Излъган в очакванията си, той се разбунтува и пренебрегвайки протокола, писа до Съвета по образованието на младите князе, за да изложи собствената си програма и да запита дали е поканен в Санкт-Петербург като възпитател на князе или като бавачка на деца. Екатерина не се обиди, а хареса прямия му език. Най-сетне имаше пред себе си човек, който знаеше какво иска, който пренебрегва почестите и поставя условията си, без да се заслепява от блясъка на императорския двор! Или да го приемат какъвто е или прибира багажа си и се връща в Швейцария. За нищо на света Екатерина не искаше да се раздели с този смахнат гений, който в искреността си сечеше като секира. В полето на програмата на Лаарп тя написа собственоръчно следната оценка: "Човекът, който е съставил документа, е наистина способен да преподава нещо повече от френски език." В началото на лятото на 1784 година Екатерина живееше в Царское село. Саша Ланской, Александър и Константин, които бяха с нея, представляваха трите върха на вълшебния триъгълник, от който зависеше щастието й. Опряна на ръката на любовника си, привързаната към внуците си баба, разнежено ги наблюдаваше как лудуват на моравата. Времето бе хубаво, паркът трептеше в свежа зеленина, първите рози се разпукваха в парка, водоскоците нестихващо бълбукаха, английските понита на великите князе препускаха по поляната. Потьомкин бе на път да се завърне от юг, където бе извършил чудеса, Русия бе могъща, въздухът — чист. При все че бе петдесет и пет годишна и напълняла, Екатерина имаше чувството, че са й поникнали криле и че в сърцето й грее слънце. Но изведнъж — удар, пропаст, мрак. На 19 юни вечерта Саша Ланской легна болен, зъзнещ, трескав, с пламнало гърло, сякаш стегнато в менгеме. С всеки изминат час дишаше все по-трудно. Скоро загуби говора си. Лекарите установиха, че се е разболял от дифтерит и умоляваха нейно величество да стои настрана, за да не се зарази. Тя отказа и се настани в стаята на "детето си", както сама го наричаше. Без да се преоблича, без да спи и яде, тя се грижеше като майка за младия мъж, чието тяло, изгарящо от огън, се бореше със смъртта. На 24 юни известният доктор Уикар, спешно повикан, пристигна в Царское село. Той прегледа болния и обяви, че няма надежда да бъде спасен. Императрицата не повярва: "Вие не знаете колко е силен!". Имаше предвид нощите им. В "Мемоарите" си, докторът дава да се разбере, че "силата" на Саша Ланской се е дължала на кантаридина, който бе вземал в големи дози преди да пристъпи към изпълнение на нощните си задължения124. Може би това беше разклатило здравето му. Някои други, между които и Масон, предполагат, че е бил отровен по заповед на Потьомкин, който го ревнувал заради влиянието му върху императрицата. Тъй или иначе, на 25 юни, двайсет и шест годишният Александър Ланской, красивият, незаменимият Саша издъхна в ръцете на Екатерина. Погребаха го в парка на Царское село. След погребението Екатерина, съкрушена от мъка, падна на легло. Лекарите се опасяваха от мозъчен кръвоизлив. Цяла седмица изпитваше отвращение към всякаква дейност. Най-после на 2 юли стана и намери на бюрото си недовършено писмо до Грим. Взе перото и тъжно продължи: "Когато започнах да ви пиша, бях щастлива и радостна, 4 а мислите ми течаха тъй бързо, че не смогвах да ги запиша. Сега е съвсем различно; потопена съм в дълбока печал, щастието ми изчезна. Помислих си, че ще умра и аз след непоправимата загуба на най-добрия ми приятел преди осем дни. Надявах се, че ще ми бъде опора на старини. Той се стараеше, той растеше, той знаеше вкусовете ми. Беше младеж, когото възпитавах, признателен, мил, честен, страдаше с моите мъки и се радваше на моите радости. С една дума, имам нещастието да ви съобщя през сълзи, че генерал Ланской не е вече между живите. Спалнята ми, в която ми бе тъй приятно преди, се превърна в черна бездна, в която едва се влача като сянка… Щом заговоря пред хора, хлипове заглушават думите ми. Не мога да спя, нито да ям. Четенето ме отегчава, писането отнема силите ми. Не зная какво ще стане с мен, зная само, че никога в живота си не съм била тъй нещастна както сега, когато моят най-добър и мил приятел ме остави. Отворих чекмеджето си, намерих започнатия лист, нахвърлих тези редове, повече не мога .. ." Няколко дни бе неспособна да се заеме с политически дела. "Откакто почина господин Ланской, не е приела нито един министър, нито човек от личния си кръг", пише английският посланик Фиц-Хърбърт. После се съвзе и се зае упорито с работата си. Потьомкин бе край нея. Той "виеше" от мъка заедно с нейно величество. Но вероятно не бе недоволен от тази смърт, която го отърва от един премного надарен съперник, който бе твърде по неин вкус. Екатерина бе щастлива, че чувствуваше до себе си силната фигура на някогашния си любовник, на тайния си съпруг. Той й помагаше да преодолее отчаянието си. "Не мислете, че заради ужасното си състояние пренебрегвам и най-незначителното си задължение, което изисква моето внимание, пише тя на Грим два месеца по-късно. В най-тежките мигове от мен се изискваше да издавам заповеди и аз го правех най-редовно и с пълно присъствие на духа… Станах много тъжен и лаконичен човек… Всичко ме, огорчава, а никога не съм обичала да ме съжаляват." В градината в Царское село Екатерина заповяда да изградят урна с надпис на френски език: "На най-скъпия ми приятел". По-късно по нейна заповед бе построена църква — гробница на семейство Ланской. Но само фаворитът й бе погребан там. Никой от близките му не прие да почива до него във вечния си сън. За тях той се бе опозорил, ставайки любовник на императрицата. Това беше единственият случай, когато руско семейство възприемаше като позор "благоволението" на Екатерина към негов член. Братът на покойния, Жак Ланской, построи църква в имението си; нарисуваните по поръчка икони изобразяваха лицата на всички членове на семейството му; образът на красивия Саша гореше във вечния огън на ада. Пренебрегвайки раздразнението на рода Ланской, веднага след смъртта на Саша, Екатерина написа много нежно писмо на майка му. Минаваха месеци, а "сърцето й се обливаше в кръв както в първия миг". За да притъпи мъката си, Екатерина се затрупа в речници и всякакви други помагала и започна да изучава въпросите на сравнителното езикознание. Фински, черемиски125, турски, абисински спираха вниманието й. Тя кореспондираше с естественика Палас, молеше берлинския издател Николай да я снабдява с архивни документи, стараеше се по всякакъв начин да докаже наличието на славянски елемент в световната еволюция, поддържаше преписка с доктор Цимерман, швейцарски лекар и философ в Хановърския двор, чиято книга "За самотата" й помогна да понесе в първите дни отчаянието си от смъртта на Ланской. Цимерман, духовит, язвителен, често пъти циничен писател, стана за нея втори Дидро. Тя му изпращаше трудовете си, молеше го да изнамира за нея литературни и художествени ценности, да издирва от нейно име учени, лекари, които биха работили в Русия. Най-горещото й желание бе самият Цимерман да се установи в Санкт-Петербург. Но за да се изсели от страната си, той поиска да му бъде осигурено възнаграждение поне от осем хиляди талера. "Скъп човек", заяви Екатерина и се отказа от по-нататъшни преговори. Това не й попречи да продължи кореспонденцията си с лекаря-философ, засягайки с увлечение най-различни теми — история и мистицизъм, изкуство и етика, политика и производство на сирене. Но всички умозрителни занимания не можеха да й запълнят нуждата от топлата храна на любовта. Потьомкин я разбираше и щом усети, че е малко по-разположена, внимателно изкара на преден план нов кандидат — Александър Ермолов. Той бе трийсет и една годишен, едър, рус, с бадемовидни очи и леко сплескан нос, заради който Потьомкин му даде прякор — "белия негър". Види се Ермолов не се отличаваше нито с ум, нито с весел нрав. Министър Безбородко призна обаче, че притежава някои достойнства: сериозен и добре възпитан. А императрицата писа на Грим: "И с една дума и с много думи ще кажа все същото: имам много способен и много достоен приятел." Но освобождавайки се от огромната си мъка, тя все още не бе готова всецяло да се отдаде на любовния си нагон. Без съмнение бе приела този любовник за хигиена, по навик, от необходимост да има партньор в леглото си. Ала сърцето й оставаше студено. В двореца пресмятаха шансовете на фаворита, внимателно дебнеха усмивките, думите и мълчанието на императрицата в негово присъствие, царедворците се сближаваха с него, с надеждата да спечелят известно благоволение, но се отдалечаваха при първото свъсване на нейно величество. Посланиците се опитваха да открият към коя политическа групировка принадлежи новият избраник и коментираха в докладите си и най-малките промени във връзката на императрицата, сякаш това се отнасяше за държавно дело. Повечето от тях смятаха, че Александър Ермолов няма да се задържи дълго. Не притежаваше необходимите качества. Скоро, изменяйки на интересите на таврическия княз, комуто дължеше положението си, допусна неблагоразумието да мине на страната на неговите врагове. Те бяха много и имаха влияние. Подтикнат от тях, младежът разкри на Екатерина, че Потьомкин се облагодетелствувал от кредитите, които му бяха предоставени за заселването на Белорусия. Потьомкин веднага се оправда пред императрицата, че просто е взел парите взаем и че ще ги възстанови в държавната каса щом продаде едно от именията си. Тогава, по съвета на приятелите си, Александър Ермолов предаде на Екатерина писмо от бившия хан на Крим, заточен в Калуга, който се оплакваше, че е престанал да получава пенсията си, защото князът на Таврида си я присвоявал. Доверието на Екатерина беше разколебано и тя започна да се отнася хладно към Потьомкин, което забелязаха всички придворни. Някой дори обърнаха вече гръб на набедения. Английският пратеник сър Фиц-Хърбърт пише до Лондон: "Доверието в Потьомкин е силно разклатено заради високомерието и самонадеяността му и заради многото негови злоупотреби с властта и разни други прищевки. Омразата към него е тъй силна, че има място за сериозни опасения." Но когато предупредиха Потьомкин, че е възможно да изпадне в немилост, той гордо отговори: "Успокойте се, няма да ме провали един хлапак. Впрочем кой ли ще се осмели?" И той изчезна за известно време от двореца, за да покаже на императрицата, че е обиден и страда. После, на годишнината от коронясването се появи отново във великолепна дреха, покрита с отличия, стрелна с поглед жалкия Александър Ермолов, който си въобразяваше, че вече е спечелил двубоя, и забърза без предизвестие към будоара на императрицата. При нея беше фризьорът. Без никакво встъпление Потьомкин извика: "Госпожо, налага се да изберете и да изгоните или Ермолов, или мен; докато държите при себе си белия негър, кракът ми няма да стъпи при вас!" Категоричността му смути Екатерина, която нямаше никакви чувства към безличния си фаворит. Ревността на Потьомкин я поласка. В главата й нахлуха спомени. Как можеше да се колебае между "белия негър" и лютия едноок мъж? Без никакво съжаление пожертвува младия си фаворит. Отпратен тутакси, той поиска разрешение да види за последен път височайшата си любовница, преди да напусне двореца. Екатерина отказа да го приеме. Но, както винаги, не се поскъпи да му подари за разлъката сто и трийсет хиляди рубли и четири хиляди селяни. Апартаментът на фаворитите стоеше празен. Витата стълба, която водеше към спалнята на нейно величество, не скърцаше под ничии стъпки. Бе настъпило време на лишение, на въздържание, на тъга. Неприятелите на Потьомкин, разочаровани, че Александър Ермолов е отблъснат, се мъчеха да открият нов състезател, способен да утолява любовната жажда на императрицата. За миг им се стори, че ще вземат връх с курландеца Менгден, но надеждата им се оказа напразна. Екатерина не го одобри. По общо мнение този път тя прояви по-голяма взискателност от обикновено. Огромна, задъхана, белязана от годините, тя искаше само нещо първокласно. Най-после Потьомкин откри един млад гвардейски офицер, Александър Мамонов, двайсет и шест годишен, хубав, елегантен, от сой. Положително ще й се хареса, прецени той. И по предварителна уговорка с императрицата изпрати при нея своя избраник, под предлог да й отнесе един акварел. Екатерина даде вид, че разглежда рисунката, а всъщност с опитно око изучаваше пратеника. След това отбеляза на гърба на картината: ^Очертанията са красиви, но подборът на цветовете не е много сполучлив", което означаваше, че младежът е хубав, но много безцветен по тен. Мамонов отнесе на Потьомкин акварела с оценката на императрицата. Означаваше ли това, че изборът бе несполучлив? Не, в крайна сметка нейно величество престана да се вглежда в "цветовете", защото одобри "очертанията". Тя прие Мамонов. В двора настъпи голямо оживление. Новият фаворит се настани в служебния си апартамент. Говореше се, че изцяло бил спечелен на френска страна. Произхождаше от добро семейство, беше любител на изкуството и литературата, говореше свободно езика на Волтер и бе находчив при разговор. Екатерина изведнъж се развесели и забрави най-сетне своята печал. Тя сияеше от радост като младоженка край човека, когото наричаше "Господин Червенодрешко" заради униформата му. Екатерина пише на Грим: "Под червената униформа се крие същество с чудесно сърце, неизмеримо честно; умен за четирима, непресъхващо весел, много своеобразен във възгледите и действията, в изявите си, с великолепно възпитание, с блестящо образование. Крием наклонността си към поезията, сякаш е нещо престъпно; страстно обичаме музиката; с рядка лекота добиваме мнение за всяко нещо, един господ знае какво не знаем наизуст. Декламираме, чуруликаме, говорим в най-изискан тон; много сме учтиви; пишем на руски и на френски, както рядко бива у нас, и по стил, и по същество; външните ни белези напълно отговарят на вътрешното съдържание; чертите ни са правилни, имаме прекрасни черни очи и чудесно изписани вежди; ръст над средния, благороден вид, чевръста походка; с една дума толкова сме непоклатими вътрешно, колкото сме представителни, силни и блестящи външно. Убедена съм, че ако срещнете Червенодрешко, той ще ви направи впечатление и ще запитате как се казва този човек, но може и веднага да се досетите."126 Две седмици по-късно Екатерина пише: "Господин Червенодрешко далеч не е обикновена личност; умът му блика безотказно; словото му се лее свободно, нравът му е изключително весел. И най-сетне, той е замесен от честност, учтивост и остроумие; а освен всичко, знае си цената."127 И още: "Червенодрешко" е тъй мил, духовит, весел, хубав, любещ, забавен, че можете да го обикнете и без да го познавате!"128 Как тази петдесет и седем годишна жена, тази обиграна във всички политически хитрости владетелка, можеше да говори толкова наивно за "честността" на младежа, когото безрезервно взе в леглото си? Наистина ли смяташе, че той изпитва физическо влечение към повехналата й плът? Не трябваше ли да се възхищава по-скоро на сляпата му мъжка сила, отколкото на нагодливия му нрав. Когато ставаше дума за любов, поне в началото на една връзка, Екатерина си правеше илюзии до пълно главозамайване. Искаше й се да повярва, за да се отдаде по-пълно. "Женската й страст", по израза на Масон129, винаги се обагряше от поетическо разноцветие. Тя бе смесица от чувственост и нежност. Нужно й бе да има край себе си ново, красиво, едро, стройно същество, способно да утолява огнения й темперамент, но също и приятел, съветник, чаровен събеседник, понякога дори дете, което тя да успокоява и да бави. Плътските й удоволствия никога не изключваха нежността, приятелството, предаността. Не беше истерична, нимфоманка. Извънредно здрава, и естествена, тя имаше нужда от мъжа заради физическото си равновесие и духовния си цъфтеж! Обичаше мъжкия климат! Жените рядко задържаха вниманието й. За сметка на това пък щом някой мъж проявеше ум и благородство, тя го приемаше покорена. Дори без да има намерение да го направи свой любовник. Така навремето я плени принц дьо Лин, а днес — новият френски посланик, граф Луи-Филип дьо Сегюр, току-що пристигнал в двореца. Трийсет и две годишен, със светски маниери, привлекателен, изтънчен, образован, Сегюр бе избран от Вержен, за да затопли атмосферата между Русия и Франция и да подготви преговорите за сключване на търговски договор. Екатерина веднага се заинтересува от необикновената личност, която, въпреки голямото си име, имаше демократични идеи и аплодираше революционерите, враговете на неговото съсловие. Един ден той слезе на американска земя, заедно с двайсет благородни младежи, за да участвува във войната за независимост рамо до рамо с Лафайет. Завърнал се във Франция, награден с титлата "герой на свободата", той мечтаеше, служейки на краля, за щастието на своя народ. Тази несъвместима смесица не отблъскваше императрицата. Нали самата тя бе избрала за възпитател на внуците си един швейцарски републиканец? Понякога все още си въобразяваше, че е владетелка с философски възгледи. С перо в ръка, вървеше по стъпките на Волтер. Макар че бе готова да се нахвърли, ако някой от поданиците й се опиташе да се разшава в империята. Тя пише на доктор Цимерман: "Придавам голямо значение на философията, защото по дух винаги съм била особено склонна да приемам републиканските идеи. Съгласна съм, че тази моя наклонност може да се счита за явление, при неограничената власт която имам, но никой в Русия не ще каже, че съм злоупотребявала с нея… В политиката си винаги съм се стремила да изпълнявам планове, които са ми изглеждали най-полезни за моята страна и най-приемливи за другите… В общи линии човечеството има в мое лице приятел, който никога не се е отвърнал". И тя съчини епитафията си на френски, в хумористичен стил: "Тук почива Екатерина Втора, редена в Щетин на 21 април — 2 май 1729 година. Тя дойде в Русия през 1744 година, за да се омъжи за Петър III. На четиринайсет години си изработи троен план: да се хареса на съпруга си, на Елисавета и на народа. Не пропусна нищо, което й бе нужно за успеха. През осемнайсетте години на отегчение и самота прочете много книги. Когато се възкачи на руския трон, пожела да ратува за доброто, за щастието, свободата и благосъстоянието на поданиците си. Прощаваше лесно и не мразеше никого. Бе снизходителна, жизнена, весела, с републиканска душа и добро сърце, и си създаде много приятели. Бе работоспособна, харесваха й животът в обществото и изкуството." Така Екатерина виждаше себе си, така искаше да я виждат приятелите й. И най-вече човекът, чието мнение в момента ценеше най-много: Сегюр. Очароваха я разговорите с този мъж. Тя го разпитваше за Америка, за пуританските заселници, за преходите му из девствените земи на Венецуела, но също и за Версай, за Волтер, който я бе похвалил за младежките й стихове, за скъпия й Дидро, починал през 1784 година, за Фридрих II, който почина през 1786 година, отстъпвайки трона на недодялания си племенник Фридрих-Вилхелм, за мадам дьо Дефан, за Мария-Антоанета. Скоро Сегюр стана неотлъчен сътрапезник на интимните вечери в Ермитажа. Бе ненадминат при литературните игри, неповторим майстор на стихове, съчинени по зададени рими. На предизвикателството да състави четиристишие с думите блажен, непобеден, възнася, короняса, той написа без колебание: Изтегляне 1.73 Mb. Сподели с приятели:
|