Анри Троая Екатерина Велика глава I фигхен
ГЛАВА III По стъпалата към трона
Изтегляне 1.73 Mb.
|
| ГЛАВА III
По стъпалата към трона Императрицата продължаваше да обсипва двете принцеси с благодеянията си. И Йохана не можеше да дойде на себе си. Не й се вярваше, че има на свое разположение шамбелан, придворни дами, лакеи. Животът в Москва беше низ от празненства, балове, приеми, които я замайваха с великолепието си. Но София запазваше пълно присъствие на духа в тази вихрушка от нови лица и имена. В началото за миг се почувствува зашеметена, но бързо се окопити и внимателно взе да наблюдава и да се осведомява за всекиго и за всичко. Стана й ясно, че ако иска свободно да се движи един ден сред това блестящо и притворно обкръжение, трябва на всяка цена да познава тайните на дворцовия живот. В Щетин тя мечтаеше пред портрета на императрицата, прекрасна в парадната си рокля, със стегнати гърди и тъмносини очи. За да я подготви за една вероятна "руска съдба", майка й я учеше да благоговее пред могъщата и великодушна господарка. Но действителността се оказа съвсем друга. София я откриваше постепенно от случайно изпуснати думи или от нечии признания. Коя всъщност беше Елисавета? Красива, ненаситна, чувствена и ленива жена, която на младини бе обичала нежно годеника си (брата на Йохана), а след смъртта му се бе впуснала в най-долни любовни похождения. Непрекъснато сменяше любовниците си, без да ги подбира: дворцови сановници, посланици, кочияши, лакеи, гвардейски офицери. Когато през 1730 година умря Петър II, внукът на Петър Велики, тя използува случая, за да се възкачи на престола, тъй като след смъртта на сестра си Анна, остана единствената пряка потомка на императора. Прекадено отдадена на сластен живот, беше предпочела за известно време да отстъпи властта на една племенница на Петър Велики, друга Анна6, вдовица на херцог дьо Курланд, която беше бездетна и подготвяше за наследник сина на своята племенница, трета Анна, херцогиня Мекленбург. През 1740 година, когато почина императрица Анна, "престолонаследникът", тогава само на няколко месеца, бе обявен за император под името Иван VI, а младата му майка Анна Мекленбург, заобиколена от германски съветници, стана регентка. Руската групировка в двореца, силно подкрепяна от представителите на Франция, се възмути, че един толкова далечен племенник на Петър Велики ще олицетворява императорската власт, докато Елисавета, собствената дъщеря на императора и на Екатерина Първа, е оставена в сянка. Тогава посланикът на Франция маркиз дьо ла Шетарди и лекарят Лесток, и двамата любовници на Елисавета, й внушиха, че ако не действува енергично, регентката Анна дьо Мекленбург ще заповяда да я арестуват и изпратят в манастир. Елисавета се уплаши и реши да изпревари събитията. Офицерите от Преображенския Цолк бяха на нейна страна. С един замах малкият цар Иван VI, майка му Анна дьо Мекленбург и съпругът й бяха арестувани и хвърлени в крепост. Императрица Елисавета беше смесица от леност и упоритост, от кокетство и жестокост, от милосърдие и безочливост. Разюзданият й живот, страстта й към оргии и тоалети (никога не обличаше два пъти една и съща рокля) не й пречеха да се страхува от бога и да почита иконите. Веждите и косите си боядисваше черни, отрупваше се с накити и не търпеше друга жена даже да се опита да блесне наравно с нея. Тя говореше свободно френски, италиански и немски, но беше необразована и лошо възпитана. Още с възкачването си на престола отмени смъртното наказание просто от добродушие, но осъди на смърт само формално няколко сановници, преди да ги изпрати на заточение в Сибир, а през 1743 година заповяда да отрежат езиците на графиня Лопухина и графиня Бестужева за участие в заговор. "Нейно величество много обича силни ликьори, пише кавалерът д’Еон, таен агент на Лудвиг XV. Случва й се да се напие до припадък. Тогава прерязват роклята и корсета й. Тя бие слугите и камериерките си." Елисавета бе суетна, подозрителна и злопаметна. С държавните работи се заемаше от време на време, само когато й хрумне. Но министрите й трепереха от нея, защото знаеха, че е способна, ако се ядоса, да ги запрати от кабинетите им направо в някоя крепост. За двегодишно господство тя до такава степен натрапи своя деспотичен и в същото време непостоянен характер, че чуждестранните дипломати я смятаха за най-трудната и най-неподатливата личност. Беше леконравна, но и за миг не се съмняваше, че властта й над руския народ е законна, почти божествена. Затова реши, че трябва незабавно да си осигури престолонаследник. Спря се на племенника си Карл-Петър-Улрих Холщайн, син на покойната й сестра Анна и внук на Петър Велики. Хилавото и почти недоразвито момче беше отгледано в Кил и възпитано от Холщайновите офицери. Още от седемгодишна възраст правеше военни упражнения, боравеше с пушка и сабя, изработени според ръста му, караулеше и усвояваше казармения жаргон. На девет години беше произведен сержант и с оръжие в ръка стоеше на пост пред вратата на залата, в която баща му гуляеше с приятели. Пред очите му се внасяха вкусни блюда и му се приплакваше от желание да ги опита. По време на едно такова дежурство баща му го освободи от поста, публично го произведе в чин лейтенант и го покани да заеме място сред гостите. От неочакваното щастие детето загуби апетит и не хапна нищо. По-късно си спомняше за това събитие като за "най-хубавия случай в живота". След смъртта на баща му през 1739 година негов главен възпитател стана Брюмер Холщайн, велик маршал на херцогския двор. Той беше жесток, ограничен и своенравен човек; наричаха го дресьор на коне. Въпреки че ученикът му беше с крехко здраве, лишаваше го от ядене за наказание, заставяше го да стои на колене върху сушен грах, докато "коленете му се зачервяха и подуеха", както казваше Щелин, друг учител на детето. Веднъж Щелин се намеси, за да защити малкия принц от юмруците на Брюмер. Когато възпитателят му го изтезаваше, Петър-Улрих викаше стражата на помощ. Понякога повръщаше жлъч от заплахите на Брюмер. Той растеше страхлив, лукав, хитър и потаен. През 1742 година императрица Елисавета го повика в Москва и се отчая, като видя болнавия физически и духовно четиринайсетгодишен юноша, който й представи Брюмер. Тя, която обичаше мъжете със синя кръв, се запита тревожно дали тази окаяна човешка твар ще може да седи на трона. Той говореше добре само немски. Беше лутеранец, напълно негоден да управлява държава. Какво пък! Щом няма друг, ще заложи на него! Нали най-важното беше да се осигури продължението на Романовата династия. Покръстиха го в православната вяра, нарекоха го Петър Фьодорович и племенникът на императрицата беше провъзгласен за велик княз и престолонаследник на Русия. Но той презираше новата религия, подиграваше се на поповете, неохотно учеше руски език и тъгуваше по родината си. Странно нещо! След като отстрани от пътя си семейство Мекленбург, което народът свързваше с германското влияние в Русия, Елисавета избра за свой наследник също германец. И му предложи германка за годеница! Макар и доста млада, годеницата беше умна. Тя се трогна от симпатиите, които й засвидетелствува великият княз Петър, но думите му бяха момчешки, а чувствата — неустановени. На него му беше весело, че най-сетне щеше да си има другар. "Мигом разбрах, пише Екатерина в "Мемоарите" си, че Петър не уважава страната, в която му е предопределено да царува един ден, че държи на лутеранството, че презира приближените си и че все още е дете." София го предразположи с вежливостта и с интереса, който прояви към думите му и той и довери, че тя му е скъпа като роднина, но че обича друга — госпожица Лопухина. За нещастие тя била изгонена от двореца заедно с майка си, която била заточена в Сибир за участие в политически заговор. За това престъпление, по заповед на императрицата й бил отрязан езикът. Петър добави простодушно, че на драго сърце би се оженил за тази девойка, но бил принуден да се примири с новата си партия — София, "защото леля ми пожела да бъде така". "Слушах го и се червях заради него, но му бях благодарна за спонтанното доверие, пише^Екатерина. Дълбоко в себе си недоумявах, че може да е толкова неблагоразумен и да няма преценка за много неща." Но жребият беше хвърлен. Не очакваше никакъв щастлив обрат в чувствата. Нещо й го подсказваше още като потегли за Русия. Но не беше дошла тук, за да изживее голямата си любов, а за да постигне голяма политическа цел. Още не беше навършила петнайсет години и сама, без чужда помощ, тайничко и неотстъпно ковеше бъдещето си. Не тръгна по пътя на майка си да се пилее в светски сплетни. Веднага схвана, че за да се хареса на императрицата, да се наложи на царедворците, да спечели обичта на млади и възрастни, трябва да стане истинска рускиня, толкова истинска, колкото ако бе родена на руска земя. И докато глупавият й братовчед, великият княз Петър, настройваше срещу себе си хората, които го заобикаляха с предизвикателните си германски маниери, София усилено започна да се приспособява, изучаваше бързо руски език и източноправославната религия. Учителят й по вероучение Семьон Тодорски бе изискан, образован и свободомислещ свещеник. Той говореше много добре немски, обясняваше й допирните точки между православната религия и лутеранството и я уверяваше, че няма да измени на обета, който бе дала на баща си, ако приеме новата вяра. Девойката проявяваше благоразположение. Бог нямаше да й се сърди, че е сменила вярата си, щом залогът е цялата руска империя. София искаше да подготви баща си и му писа, че няма противоречия между двете учения. Само "обредите са различни". Очевидно ориенталският им блясък малко я объркваше. Тя беше възпитана в строгите догми на лутеранството и разбираше, че позлата, тамян, икони, вощеници, коленопреклонение, мистични песнопения са само монтаж, предназначен да въздействува върху "недодялания народ", както се изразяваше тя. По-важна за нея беше духовната възвисеност, а не ритуалът, който я съпътствува. Кристиан-Август се изненада, че дъщеря му тъй бързо се бе променила и напразно я предупреждаваше "да не гледа лекомислено на изпитанието", което й предстои. Но тя вече бе избрала своя път. София с увлечение залягаше над уроците, а учителят й по руски Ададуров не пестеше похвалите си към ревностната ученичка. Тя го молеше да продължават заниманията и след като е изтекъл определеният час. За да затвърди знанията си по езика, ставаше нощем, сядаше над тетрадката по риза и боса и учеше наизуст цели часове. След време се разболя. Отначало майка и я упрекна, че се "глези" и й заповяда да крие неразположението си от придворните, които и без това дебнеха най-малката слабост на годеницата на великия княз. Тя се подчини, но треската й се усили и чак когато веднъж й прималя, лекарите установиха, че има остра форма на пневмония. Животът на принцесата беше в опасност, Тозчас се възвърнаха надеждите на Бестужевата каста. Ако София не издържи, щяха да предложат друга кандидатка и това щеше да е от полза за австро-английската коалиция. Но императрицата заяви, че каквото и да се случи, няма да приеме саксонска принцеса. Брюмер сподели с ла Шетарди, че "ако стане нещо неприятно, което все пак трябва да се предвиди", той се е погрижил веднага да се представи на великия княз една "очарователна" принцеса от Драмщат, която пруският крал е харесал "в случай че принцесата от Зербст не бъде одобрена." Докато й търсеха заместничка, София лежеше сгушена в леглото си, ту зъбите й тракаха от силна треска, ту от нея се лееше пот, оплакваше се от болки в гърдите и слушаше виковете на майка си, която се караше с лекарите. Те искаха да й пускат кръв, а Йохана се противеше. Така бяха погубили и нейния брат, годеника на императрицата, настояваше тя. Решиха да се допитат до Елисавета. Но през това време тя беше отишла да се моли в Троицкия манастир. Пет дни по-късно се върна заедно с доктор Лесток, нахока Йохана, че се е осмелила да противоречи на специалистите и заповяда да приложат тяхното средство. Щом бликна кръвта, София загуби съзнание. Свести се в ръцете на императрицата. Изведнъж я почувствува като своя втора майка. Беше останала без сили, но си даваше сметка за перспективите. Елисавета я възнагради за издръжливостта. Подари й диамантена огърлица и обеци. По преценка на Йохана те струваха двайсет хиляди рубли. Императрицата искаше девойката да оздравее час по-скоро и непрекъснато нареждаше да й пускат кръв. Приложиха този способ повече от шестнайсет пъти за двайсет и седем дни. И понеже Йохана непрекъснато протестираше, Елисавета й заповяда да не напуска покоите си. За никого в двореца не бе тайна, че младата принцеса се бе разболяла,"защото по цели нощи е учила руски. Само за няколко дни тя спечели обичта на всички, които се възмущаваха от недодялаността на великия княз Петър. Но състоянието на болната не се подобряваше и майка й настоя да повикат лутерански свещеник. Изтощена от треската, отпаднала от загубата на кръв и дългото гладуване, София напрегна последни сили и промълви: "Не трябва! Подобре пратете да повикат Семьон Тодорски. С удоволствие ще поговоря с него." И наистина свещеникът донесе на милата годеница лутеранка утехата на източноправославната вяра. Императрицата се просълзи от вълнение, а думите на София се разчуха из целия град. Докато девойката печелеше сърцата на придворните, майка й, с необмислени постъпки си навличаше все повече тяхната враждебност. Втълпила си беше например, че трябва да получи от умиращото си чедо светлосиния плат на сребърни цветя, подарък от вуйчо Георг-Лудвиг. София й го даде с нежелание. Всички забелязаха смирението й и се възмутиха от алчността на Йохана. За да зарадва момичето, императрицата заповяда да му изпратят купища по-разкошни платове. София приемаше вниманието на императрицата като знак, че ако оздравее, няма да я върнат в Зербст. Макар изтощена до краен предел, тя непрекъснато извличаше полза от всичко, което вижда и чува около себе си. Понякога се преструваше, че спи, за да подслуша разговорите на придворните дами, които по заповед на императрицата, бдяха над леглото й. "Те говореха помежду си открито и аз научавах от тях много неща." С много лекарства и въпреки загубата на кръв, силите на София бавно се възвръщаха. Най-после болестта бе победена. Тя щеше да заеме своето място в двореца. На петнайстия си рожден ден, 21 април 1744 година, се появи в обществото. "Бях отслабнала като скелет, пише тя, бях пораснала, но лицето ми се бе издължило, косата ми падаше, бях смъртно бледа. Бях толкова погрозняла, че сама не можех да се позная. Този ден императрицата ми изпрати бурканче червило и ми заповяда да си сложа". Устремена към целта, която си бе поставила, София съобщи на баща си няколко дни по-късно, че възнамерява скоро да се покръсти: "Понеже не намирам почти никаква разлика между гръцката и лутеранската религия, аз реших (след като отново прегледах грижовните напътствия на ваше височество) да се покръстя и веднага след това да ви изпратя моята изповед. Лаская се от мисълта, че ваше височество ще остане доволен от нея." Докато пишеше церемониалните редове, беше убедена, че те ще наскърбят дълбоко баща й, но сега за нея Зербст беше чужд, струваше й се, че германското й минало принадлежи на друга девойка. София се беше привързала към новото си семейство, към новата си родина. Само дано майка й не провали всичко със своите залисии, интриги, заговорничене. Йохана вече приемаше в салоните си най-големите врагове на вицеканцлера Бестужев — Лесток, ла Шетарди, Мандефелд, Брюмер… Тя беше по-възбудена и бъбрива от всякога. Смяташе, че е родена за политик. И въобще не забелязваше, че от известно време императрицата се отнася много хладно към нея. През май 1744 година Елисавета отново замина със свитата си за Троицкия манастир. На София, Йохана и великия княз Петър бе заповядано да я последват. Едва пристигнали, нейно величество повика Йохана в покоите си. Докато беседваха при закрити врати само в присъствието на Лесток, София и Петър, седнали рамо до рамо на перваза на прозореца, с увиснали крака, си бъбреха весело. София, сякаш още повече съзряла след боледуването, се чувствуваше по-близка с възрастните. Чужд й беше детският свят, в който още витаеше братовчед й. Той играеше на оловни войници и разнасяше дворцовите клюки. Беше невъзпитан хлапак, държеше се непристойно и никой не го обичаше. Не приемаше София нито като своя годеница, нито като девойка. Дори не беше внимателен към нея, но му беше приятно да общуват и търсеше нейната компания. Тя се смееше на глупостите му. В този момент вратата внезапно се отвори, доктор Лесток, съветникът на императрицата, връхлетя разгневен и грубо каза на София: "Няма на какво да се радвате толкова! Събирайте си багажа! Веднага се връщате у дома!" Смехът й секна. Тя мълчеше, а великият княз поиска да узнае какво се е случило. "Ще разберете по-късно!", каза Лесток и важно напусна залата. Умът на София трескаво заработи. Коя ли погрешна стъпка на майка и беше станала причина за такъв обрат? "Ако майка ви има вина, вие нямате!", изрече великият княз. "Мой дълг е да последвам майка си и да правя това, което ми заповяда", отвърна тя. Дълбоко в себе си младата принцеса се надяваше, че великият княз ще я помоли да остане. Но той нямаше подобна мисъл. Дали щеше да бъде тя, или някоя друга му беше все едно… "Стана ми ясно, че той би се разделил с мен без съжаление, пише София в своите мемоари. Знаех неговите наклонности и ми беше безразличен, но не ми беше безразлична короната на Русия." Настъпил ли бе краят на мечтите й? Щеше ли да се върне засрамена в Зербст? И отново я жегна мисълта, че в тази минута, там зад вратите, където се бяха затворили майка й и императрицата, се решаваше нейното бъдеще. Най-сетне Елисавета излезе от стаята си. Лицето й бе пламнало от гняв, в погледа и се четеше желание за мъст. Йохана пристъпваше след нея съкрушена, "със зачервени от плач очи". Децата машинално скочиха от високия прозорец, където се бяха покатерили. Те бяха трогателно чевръсти, та императрицата се поразнежи, усмихна им се и ги целуна. Надежда трепна в сърцето на София. Значи не всичко беше загубено — явно Елисавета разграничаваше невинната дъщеря от виновната й майка. Когато императрицата си отиде, София разбра от отчаяната Йохана причината за големия скандал. Докато нейната майка заговорничеше с привържениците на Франция и Прусия срещу вицеканцлера Бестужев, той се разпоредил да проверяват и разшифроват тайната й кореспонденция с ла Шетарди, който официално беше освободен от поста си, но упражняваше още своите пълномощия. В твърде непочтителни писма ла Шетарди критикуваше леността и лекомислието на императрицата и преминаващия всички граници вкус към тоалети. В подкрепа на думите си цитираше мнението на Йохана и я представяше като агент в службата на крал Фридрих. Когато събра достатъчно доказателства срещу враговете си, Бестужев ги предаде на императрицата Вбесена от гняв, тя заповяда да експулсират ла Шетарди от Русия за двайсет и четири часа, повика Йохана при себе си и изля върху нея поток ругатни. Така принцеса д’Аналт-Зербст загуби доверието си пред руския двор. Провалиха я нейните интриги. Всички страняха от нея. Никой не смееше да я посети. Но не я изгониха от страната. Заради дъщеря й я оставиха да прекарва дните самотна в покоите си. Победата на врага й Бестужев, който веднага бе назначен за канцлер, я разяри. Тя се сърдеше и на София, чието равнодушие я отчайваше. Подхвърляше й остри сарказми и обиди, обвиняваше я за унижението, в което и двете бяха изпаднали. София стоически се залови да поправя пакостите на Йохана. Трябваше да връзва прекъснати нишки, да изкупва вината на майка си, да възвръща симпатиите на всички. Разчиташе единствено на себе си в този чужд двор, в страната, чиито нрави не познаваше, а езика едва разбираше, поела срама на една досадна и суетна майка. Лишена от приятели и съветници, заобиколена от клопки, тя не се отклоняваше от предначертания път: да се хареса на императрицата, защото не можеше да се хареса на Петър, да умилостиви ужасния Бестужев, понеже не можеше да го премахне. И след кратко объркване разбра, че успешно е излязла от кризата, която погуби Йохана. Чистосърдечието на дъщерята контрастираше с коварството на майката и изглеждаше още по-трогателно в очите на императрицата. Сега София беше сигурна, че е на прав път и с удвоено усърдие продължи да изучава руския език и православната вяра. Бурята премина. Отново заговориха за покръстване и годеж. Определиха по-близки дати. Обсъждаха сериозно реда на двете церемонии. София се стараеше да бъде нежна с Петър, достойния за съжаление жених, блед, с остър поглед и хлътнали гърди. Щеше ли да проблесне искрица на близост между тях? Не, великият княз се готвеше да се жени с такова безразличие, сякаш щеше да сменя дрехата си. "Сърцето не ми подсказваше нищо добро, крепеше ме само амбицията, пише Екатерина в мемоарите си, но не зная точно какво ме караше да не се усъмня нито за миг, че един ден императрица на Русия ще бъда аз." Изтегляне 1.73 Mb. Сподели с приятели:
|