ПРЕЗ ДОЛИНАТА НА МРАЧНАТА СЯНКА

ПРЕЗ ДОЛИНАТА НА МРАЧНАТА СЯНКА

Беше невъзможно да държа 40 наркомани под един покрив, без това да ни създаде проблеми. Не разполагахме с много персонал. Имахме чувството, че седим върху буре с барут и знаехме, че всеки миг можем да хвръкнем във въздуха. Единственият залог за успех беше нашето духовно единство и връзката ни с Бога. Беше особено трудно да оказваме необходимата помощ на наркоманите, защото повечето от тях бяха изкусни артисти. Чрез лъжи и различни трикове те се стремяха да получат от нас храна и средства за живот, няколко дена почивка и отново да се впуснат в лапите на своята страст. Когато Дейвид идваше при нас, аз се опитвах да разговарям с него за моите проблеми, но той винаги ми казваше:

- Ти трябва сам да се оправяш, Ники! Аз зная, че имаш голямо упование в Бога.

Но проблемите се събираха около нашия дом като тъмни, буреносни облаци. През есента аз отлетях с Дейвид за Питсбърг, за да участвам в евангелизационните събрания на Кетрин Кулман. Кетрин беше една от най-известните жени евангелизатори. Нейната дейност се простираше до всички краища на земята. След едно посещение в Тийн Челенч тя проявяваше жив интерес към нашата работа. Тогава аз я разведох из гетата и калта на Ню Йорк и тя ми каза: “Благодаря на Бога, че ви е извел от тук. Ако някога имате нужда, с която сам не можете да се справите, моля, обърнете се към мен!”

По време на престоя си в Питсбърг ми се искаше да поприказвам с нея, защото бях много подтиснат. Все пак не ми се удаде възможност да сторя това. Напуснах Питсбърг още по-огорчен, защото не бях в състояние да се справя със собствените си проблеми.

В началото на 1964 година работата се разрастна толкова, че беше необходимо да преместим жените в една стара сграда на другата страна на “Клинтън авеню”, която бяхме купили за целта. По това време започнах да чувствам, че наркоманите създаваха интриги зад гърба ми. По този начин сатана подновяваше атаките си. Работата с наркоманите приличаше на голям пожар, който се мъчат да загасят с мокри кърпи. Отдадеше ли ни се да се справим с някоя малка трудност, веднага се появяваше следваща. Преживявах всеки неуспех като лична трагедия, особено когато някой наркоман ни напущаше, за да се върне в своя свят. Глория ме предупреждаваше, че не бива да нося всички тежести сам, но аз се чувствах отговорен.

Положението ставаше все по-трудно и по-трудно. От ден на ден чувствах, че неуспехите ми стават все по-големи и по-големи. Особено се огорчавах, когато не намирах в сърцата на хората почва за Благата вест. Глория се опитваше да ме утешава, когато се съмнявах, че свидетелството ми наистина стига до сърцата на наркоманите.

- Ники, дори Исус имаше неудачници между Своите ученици - казваше тя. - Мисли по-добре за успехите, за всички онези, които останаха верни. Спомни си за Сони, който се подготвя да стане пастор! Спомни си за Мария и чудната промяна в живота й! Спомни си за това, което Бог направи лично за теб! Как можеш да се съмняваш и да губиш кураж за единични случаи на неуспех?! Нима трябва да бъдеш толкова малодушен? Да считаш всеки неуспех като своя лична грешка?

Глория имаше право, но аз просто не можех да се освободя от чувството, че моята работа няма никакъв напредък. Глория непрекъснато се мъчеше да ми вдъхне кураж, но моят интерес към работата ставаше все по-малък и по-малък. Това продължи до времето, когато се срещнах с Джими Бъз. Той беше наркоман от осем години, когато дойде в нашия дом, за да ни моли за някакво лекарство, като мислел, че сме някаква клиника.

- Ние нямаме лекарства тук, обаче имаме Исус! - отговорих му аз.

Той ме помисли за луд и се огледа. Явно търсеше начин да се измъкне от канцеларията ми.

- Седни, Джим! Аз искам да говоря с теб. Христос може да те промени.

- Никой не може да ме промени! - изръмжа той. - Аз съм опитвал, обаче нищо не е в състояние да ми помогне.

Изправих се и отидох при него. Молихме се дълго. Той остана при нас тази вечер и никога повече не се върна при инжекцията с хероин.

- Виждаш ли? - каза Глория. - Чрез Джим Бог иска да ти покаже, че все още може да те употребява. Как можеш да се съмняваш в това? Изминали са няколко месеца, откакто проведе своето улично събрание. Излез отново навън! Бог те изпраща! Той иска да бъдеш Негов проводник!

Глория имаше право. Аз отидох отново на улицата. Първата вечер монтирахме нашите високоговорители в Бруклин и проповядвахме. Беше топла, задушна вечер, но въпреки това имахме голям брой слушатели. Изведнъж аз го видях. Лицето му не беше се променило никак. Това беше Израел. През всички тези години бях се молил и постил за него. И ето, сега той стоеше пред мен.

Сърцето ми започна да бие лудо. Навярно Бог го е върнал обратно. Той слушаше внимателно. Портативният орган започна да свири и тогава Израел се обърна и си тръгна. Скочих от подиума. Трябваше да го настигна, преди да е изчезнал в някоя от съседните улици.

- Израел! Израел! - виках аз след него. - Чакай! Чакай малко!

Той се спря и ме погледна. От шест години не бях го виждал. Той беше станал зрял, едър мъж. Лицето му беше изваяно от същия нежен мрамор, но в очите му липсваше блясък. Аз го задържах с двете си ръце.

- Израел! - извиках аз с невъздържана радост. - Ти ли си?

Той се отдалечи на една ръка разстояние и продължаваше да ме гледа мълчаливо.

- Къде беше? Къде живееш? Какво правиш? Трябва всичко да ми разкажеш! Защо досега не се обади? Аз прерових целия Ню Йорк да те търся!

Очите му останаха студени и далечни.

- Трябва да си отивам, Ники! - каза той. - Беше много мило, че се видяхме.

- Трябва да си отиваш? Та ние не сме се виждали цели шест години! Къде ще ходиш? Ти ще дойдеш с мен вкъщи!

Той поклати глава и се освободи от ръката ми.

- Друг път, Ники! Днес не!

С тези думи той се обърна и си тръгна.

- Ти си мой приятел, Израел! Не е възможно просто така да си отидеш! - виках аз след него.

Той се обърна и хвърли студен поглед.

- По-късно, Ники!

След това той изчезна в тъмнината, от която беше дошъл.

Знаех, че трябва да напусна дома. Моята работа тук беше завършила. Всичко около мен изглеждаше празно. Бях загубил всякаква надежда. Бях провалил всичко. Нямаше смисъл да оставам тук и да се боря с неща, с които нямам сили да се сражавам. Нямаше смисъл да продължавам своята служба като пастор. Аз бях свършен. Бях поразен.

- Боже, аз съм поразен. Аз се излъгах. Аз уповавах на себе си, а не на Теб. Аз съм готов да призная своите ужасни грехове. Смири ме, Боже, не ме отхвърляй!

Когато се върнах у дома, Глория беше току-що сложила бебето в леглото. Затворих вратата и тръгнах към креслото. Преди да мога да седна, тя застана пред мен, прегърна ме и ме притисна до себе си. Тя не знаеше какво се бе случило с мен на улицата, но чувстваше, че съм отчаян. Тя беше при мен, за да ме подкрепи и да ми даде силата, от която се нуждаех.

- Свършено е, Глория! Аз заминавам. Изглежда съм бил твърде горд. Изглежда съм съгрешил. Аз зная, че Божият Дух ме е напуснал. Подобно на Самсон, аз съм безсилен да продължавам борбата. Аз унищожавам всичко, до което се докосна.

- Какво се е случило, Ники? - гласът й беше нежен и любезен.

- Аз видях Израел. За пръв път от шест години видях моя стар приятел и той ми обърна гръб. Моя е вината, че стана така с него. Ако преди шест години бях настоял, нямаше да се случи това. Днес той щеше да бъде на моя страна. Вместо това той лежал пет години в затвора и е загубен завинаги. Бог вече не се грижи...

- Ники, това граничи с богохулство - прекъсна ме тя. - Ти не носиш никаква вина за съдбата на Израел. И как можеш да казваш, че Бог не се грижи за него? Бог се грижи за всички.

- Ти не ме разбираш - казах аз и наведох глава. - Откакто научих, че Израел се е върнал в бандата, аз нося през цялото време вина в сърцето си. Днес видях Израел и той ми обърна гръб. Дори не искаше да разговаря с мен.

- Но, Ники, ти не бива да се предаваш, когато Бог е започнал Своята работа!

- Утре ще подам оставката си!- отговорих аз. Не съм за тук. Изобщо не съм за Божията работа. Не съм достатъчно добър. Ако остана повече в дома, той ще се разсипе. Може би все още бягам от Бога и не зная това. Може би трябва да бъда изхвърлен като Йона през борда, за да се спаси корабът от духовната работа тук.

- Ники, това е глупост! Такива мисли може да ти нашепва само сатана! - Глория се просълзи. - Ники, опитай се преди това да разговаряш с Дейвид.

- Аз се опитвах, но той има прекалено голяма вяра в мен. Но това не е така! Идва време, когато трябва да призная, че не съм годен за нищо. Може би в мен живее сатана.

Когато си легнахме, Глория ме прегърна и ме помоли:

- Искам да ми обещаеш нещо, Ники! Обади се утре на Кетрин Кулман.

- Аз кимнах в знак на съгласие и зарових лице във възглавницата си, за да се моля Бог да ми подари една нова сутрин в живота ми.

В тези дни на тъмнина над мен грееше една светла звезда. Това беше тази забележителна жена, която ми вдъхваше чувството на сигурност и спокойствие. Още с първия телефонен разговор Кулман вдъхна в сърцето ми надежда. Тя настоя на другия ден на нейни разноски да отлетя за Питсбърг.

На другата сутрин пристигнах при нея и бях изненадан, че тя не се опита да ме убеди да остана в Тийн Челенч. Нещо повече. Тя каза:

- Може би Бог ви подготвя за друга служба, Ники. Може би Той ви води сега през долината на мрачната сянка, за да ви изведе след това на едно още по-слънчево място. Гледайте само на Исуса! Не бъдете огорчен и безсилен! Бог ви е избрал. Но не забравяйте едно, Ники! Дори през долината на мрачната сянка Той върви с вас!

На следващата сутрин с благодарно сърце отлетях за Ню Йорк. Бях решил да започна живота си отново. Може би в Калифорния? Глория изведнъж даде съгласието си. Нейната любов ми вдъхна нови сили.

В понеделник сутринта предадох на Дейвид моята оставка и очаквах с напрежение реакцията му. Той беше много подтиснат.

- Объркал ли съм нещо, Ники? - попита той. - Зная, че това е моя грешка. Имах съвсем малко време за работата тук. Нямам време дори за собственото си семейство. Преди да започнем да разговаряме, аз те моля да ми простиш, ако съм съгрешил нещо по отношение на теб или съм изискал нещо много повече, отколкото съм предполагал, че можеш. - Аз кимнах мълчаливо. Дейвид се отпусна на фотьойла. - Кажи сега, Ники, какво те принуди да вземеш такова внезапно решение?

- То не е внезапно. Аз го носих дълго в себе си.

- Ники - каза той и ме погледна проницателно, - ние всички преживяваме подобни дни с чувство на поражение. Аз съм създал много проблеми на хората, но и от тях съм получил твърде много проблеми. Много пъти ми се е искало да се отклоня и да извикам: “Мили Боже, стига вече!” Ники, ти отиваше там, където дори и ангелите се колебаят и сега не мога да повярвам, че можеш да бягаш от подобни малки разочарования.

- За мен те не са малки, Дейвид. Аз съм решил. Съжалявам много!

На следващия ден закарах Глория и Алисия до самолета, който ги отведе за Окленд, а аз отлетях на другия ден за Хюстън, където трябваше да проведа последната, запланувана преди това евангелизация. Беше август 1964 година. Две години и девет месеца бях работил в Тийн Челенч. В Хюстън се срамувах да кажа на хората, че съм прекъснал работата си в Ню Йорк. Моите проповеди бяха без сила и огън. Мислех само за това по-скоро да замина при Глория.

Докато летях към Окленд си спомних, че вече няма да мога да пътувам на служебни разноски. Ние почти нямаме спестени пари, а средствата, необходими за преместването бяха твърде много. Глория ме посрещна на летището. Тя беше наела малко жилище. Шест години от живота си бях посветил на Господа, но сега имах чувството, че Той ме е изоставил.

Не знаех по кой път трябва да тръгна. Затворих се в себе си. Не ми се ходеше на църква. Предпочитах да си остана у дома и да гледам стените.

След няколко седмици се разпространи новината, че съм се върнал в Калифорния. Започнаха да валят покани от различни църкви. Вече не можех да отказвам и да измислям извинения. Помолих Глория да не се обажда по телефона и да не отговаря на никакви писма. Но нашето финансово положение беше достигнало до там, че трябваше да предприемем нещо. До сега на Глория не беше се отдало да намери работа.

Последният ми шанс беше да приема да проповядвам на една младежка евангелизация. За пръв път стъпвах на амвона без предварително да се помоля и се чудех на своята самонадеяност. Бях приел една работа, за която щеше да ми се плати и толкова. Но при Бога нещата изглеждат по-иначе. Той имаше предвид по-големи неща от мен и не желаеше тази проповед да бъде поднесена само, за да получа един чек.

Когато след проповедта поканих слушателите да преминат напред, преживях нещо изключително. Най-напред излезе едно момче, след него друго, трето... От всички страни започнаха да се стичат хора напред, така че пътеката пред амвона беше пълна с младежи, които желаеха да предадат сърцата и живота си на Исуса. Никога до сега не бях преживявал подобно богослужение.

Бог говореше и то не с тих шепот, но с глас на гръм. Той ми показа, че все още е Господ. Той ми напомни, че аз искам да Го напусна, но Той не желае да ме изостави.

Почувствах, че колената ми треперят. Хванах се за амвона, за да не падна. След това изведнъж коленичих и поднових със сърце, пълно с желание, моя завет с Господа. Той не беше ме оставил сам в долината на мрачната сянка. Божията милост ме беше извела на една слънчева равнина и на хоризонта аз вече виждах обещанието за един нов, чуден ден.